Чуй всички приказки

Веднъж раби Ицхак Леви се приближил до няколко молещи се, протегнал им ръка и казал: "Здравейте, здравейте!" – все едно са се завърнали отдалеч. Когато те погледнали с недоумение, той казал: "Защо се учудвате? Та нали току-що вие бяхте толкова далеч: ти търгуваше на пазара, а ти плаваше на кораб със зърно. Като свърши молитвата, вие се върнахте обратно. Затова и дойдох да ви поздравя."

Вървели по един път зрящ и слепец. И зрящият казал на слепия: 
–  Когато влезем у дома, ти ще запалиш свещ и ще ми светиш.
– Пощади ме, приятелю! – възразил слепият. Когато бяхме на път, ти ми беше единствената подкрепа. Ти ми оказваше пътя, докато стигнахме до дома, а сега казваш на мен, слепия, да ти светя!
– Аз затова го казвам – отговорил зрящият, – за да дам възможност, макар и с нещо, да ме възнаградиш Услугите, които съм ти направил.
Царят имал съветник, когото той отличавал с особено благоволение.
– Поискай си, какво искаш да ти дам – казал му веднъж царят.
Съветникът си помислил: "Ако поискам злато и сребро, царят ще ми даде; това няма да ми откаже. По-добре да поискам принцесата за жена: заедно с нея ще си дойде и всичко останало."

Живееше някога един търговец, който беше толкова богат,че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.
Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа". Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.
Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу.Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.
На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.
— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?
— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.
— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.
Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.
Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.
Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.
— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.
— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.
И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли при¬казката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.
И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.
При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.
— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?
— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.
— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:
Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между ог-нивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.
— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше!
Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб,кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябва¬ше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.
— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!
— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.
— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.
— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…
— Чудесно начало! — извикаха всички чинии.— Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.
— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.
— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.
— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.
А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.
„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи."
— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.
„Какви простаци са всички тук!" — помислиха си кибритените клечки.
След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.
На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.
В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.
— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.
— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!
— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!
— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела." Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!
„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Ка¬къв блясък излиза от нас! Каква светлина!" — И след туй те изгоряха…
— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.
— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.
И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!" и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.
„Трябва и аз да направя нещо за народа!" — помисли си синът на търговеца.
И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.
Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.
Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали.Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.
Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг".
Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.
— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.
— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.
Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.
Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.
Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Казват, животът е като камък хвърлен в морето, няколко вълнички, после и те изчезват безследно. Но спокойствието е само на повърхността на водата. Мощни течения вървят под нея и влачат камъка, оглаждат ръбовете му. Зариват го в пясъка, мидичка се прилепва към него, после друга – вече са цяла колония. Водата е топла, чудни същества плуват, наоколо кипи живот. До брега са само няколко метра. Слънчев лъч любопитно наднича, осветява ту едно, ту друго кътче. Приятно е да се оставиш на вълните – галят те и люлеят, приспивно шепнат: “ не трябва да се бориш, по-силни сме! Следвай ни, знаеш, сам не можеш да се движиш. Виж твоите съседи – всички с нас вървят.” Наоколо е пълно с камъчета, по-големи и съвсем дребни, неразличими в пясъка, който като килим покрива дъното. Има най-различни: овални, продълговати, остри и изгладени от теченията; кафяви и ярко червени, или зеленикави, поели цвета на прилива. Грамаден черен къс тромаво се влачи. Току-що откъснат от скалата-майка, закача всички с острите си ръбове: “ Ах – отскача красавицата – не виждаш ли, ще ме повредиш!” Тя цялата е в жълто, рядък кехлибар. “ Остави го, с времето ще се оглади – шепне мраморът до нея, кой знае откъде довлечен, – неминуемо е.” Той много е пътувал, изразява се сложно. Но е красив – шлифован от времето и водата, доволно блещука. Всички знаят: не обича мидите и водораслите, те цапат бляскавата му повърхност. Затова нашият камък смутено се отдръпва с вълната сред своите другари, всички неоформени, ръбати и обрасли. Малки рачета пълзят смешно наоколо, рибка се залута сред гъсталака. Наоколо се полюляват гроздове от миди, водорасли са полегнали лениво. Закачливите вълнички ги дразнят, после побягват към брега. Гирляндите напразно се протягат, опитват да ги стигнат… а после дълго и учудено поклащат своите връхчета: “ На брега е животът – шепнат младите, – не напразно вълните бързат натам.” – “ Едва ли е толкова хубаво – им отговарят от дълбините. – Нали виждаме колко разочаровани, разбити се връщат. Не, скалите са остри и жестоки, не може това да е истинският живот. Във водата е спокойно, на кого са нужни безмилостните битки на сушата?.. Остани при нас!“ Залез е, морето се готви за сън. Пъстра медуза разперва приятелски пипала, вълните приспивно шумолят: “ Стой при нас, стой при нас…“
Смътно си спомняше камъкът родното място. Скалата се издигаше стръмно над гората, от никого непокорена, само облаците и птиците се рееха над нея. Но пристигнаха работници и не спряха с гърмежите, докато тя не падна. Все още бяха всички заедно, в началото свързани в големия отломък, след това на купчинка, просто неоформени късове. После пристигнаха каменарите и започнаха болезнено да изчукват острите ръбове. Вградиха ги в голямата кула на брега на морето. Здраво споени се устремяваха към синьото небе, отново само птиците им бяха съседи. Далече долу се чуваше постоянният шепот на водата… Докато пак не започнаха да стрелят, този път бяха войниците. Те донесоха и най-страшното – огъня. Хванати един за друг, камъните дълго се съпротивляваха. Все още бяха заедно, но… политна един, след него друг, горящата греда се търколи надолу по брега, отчаяно опитваше да се спаси. Кулата се приведе, като че ли молеше за милост и бавно потъна в морето. Вълните безпомощно наблюдаваха нещастието, уплашено притичваха напред, колкото можеха по-напред по пясъка, близваха пострадалите и отново се отдръпваха. Започваше отлив. Водата милостиво прегърна оцелелите и ги отнесе със себе си.
Заседнал в пясъка, нашият камък отдавна лежеше на морското дъно. В тихите летни вечери край него се събираха да поиграят малките рибки, цели ята се стрелкаха наоколо. Вълнички предпазливо ги заобикаляха, нерешително потегляха към брега, едва-едва изпълзяваха на пясъка… И бързаха обратно, следвайки очертаната от луната пътека. Кръглото светило строго ги направляваше, следеше да не се отклоняват от предписания път.
На повърхността морето е като огледало, тихо и спокойно. Но на дъното той усещаше вече теченията. Те носеха ветровете и гигантските вълни, които безмилостно повличаха всичко. Изтръгваха и най-здраво закрепилите се от техните убежища, влачеха ги дълго и болезнено, променяха ги. Незнайно къде се загуби хубавицата с жълтите нишки. Трудно разпознаваше даже другарите си в овалните, оформени камъни наоколо. При ясно време се оглеждаше във водата и не можеше да се познае. Камъкът отдавна беше сам, понякога залутала се мидичка се опитваше да се прилепи към него, но не намираше къде и се отказваше. Наблюдаваше със симпатия новите жители на морското дъно – тромави и нащърбени, но вече целите обрасли. Около тях винаги е оживено, шумно. Малко им завиждаше, макар че… не умеят още, би могъл да им покаже?.. Спомни си за надменния бял мрамор, от колко време не беше го срещал, къде ли важничи сега?.. А може би тогава не е бил високомерен, а самотен?
“ Ох – потръпна нашият камък от студената вълна, – не е ли много рано?” Погледна нагоре, луната угрижено се взираше в облаците, забулили хоризонта: “ Идва буря, жалко тук беше приятно, е, както и да е – помисли той и се освободи от прегръдката на пясъка.”
Силен вихър надипли морската повърхност, небето се намръщи. Луната уплашено забърза. Навъсени и злокобно черни облаците се разминаваха с нея, притичваха, събираха се заедно, готвеха се за предстоящата битка, отвсякъде прииждаха нови и нови… Скоро цялото небе се покри с тях. Нощното светило тревожно надникна за последен път и се скри. Светкавица раздра за момент плътната пелена, след това стана още по-тъмно. Като не знаеха накъде да вървят, вълните объркано започнаха да се блъскат една в друга, все по-силни и големи… Докато не откриха общия враг. Тогава яростни потеглиха към брега. Мощни течения откъснаха обитателите на морското дъно и също ги вкараха в боя.
Водата свистеше, гневно клокочеше, настървено гризеше скалата. Здраво вкопани в нея, се извисяваха останките от кулата, стръмна и недостъпна. Разпененото море долу не я плашеше, беше свикнала, какви ли не сражения се бяха разигравали край нея… Ураганен вятър долетя от незнайните морски простори и раздуха облаците, за да се включи в борбата. Но беше късно, ожесточената битка замираше. Последните вълни объркано потърсиха пътя на отстъплението, като изоставиха на пясъчните ивици частите на разбитата си армия. Далече в небето заблещука самотна звездица. Камъкът уморено се огледа, не беше ли идвал вече тук? Спомни си огъня и болката…
На сутринта слънцето изплува засмяно и любопитно занаднича из всяко кътче на опустошения бряг. Огря със симпатия рачето, то тичаше към водата, като грижливо заобикаляше пулсиращите медузи. После смешно се препъна, объркано смени посоката. Чайките съсредоточено се разхождаха сред останките на брега. Момче и момиче изтичаха хванати за ръка по стълбите и ги подплашиха, ятото излетя и закръжи около гирляндите водорасли запратени през нощта върху скалата: “ Виж, като гигантско коледно дърво – посочи момичето – красиво, нали?” – “ Да, наистина… Страшна буря беше, истински ураган, с огромни вълни … Но днес времето ще е хубаво – примижа младежът срещу слънцето.”
Огледа се и видя камъка, намести го удобно в дланта си. Поприведе се, изчака поредната вълна и го хвърли, той подскочи и набразди гладката синева на водата: “ Видя ли, видя ли, цели седем пъти – тържествуващо извика момчето, – ще ни върви…” После прегърна момичето и сянката стана една. Сутрешното слънце я запрати далече, вълната се огледа и тръгна по нея, но едва достигнала босите им крака се разколеба и замислено се отдръпна. Чайките възторжено запищяха, размахаха криле и полетяха – почти докосвайки неподвижната искряща повърхност на морето.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2642″]

Н

Е ЧАКАЙТЕ!

Отиде си белият ден.
Угасна и жълтият залез.
По сива пътечка към мен
пак черната нощ се търкаля.
Пред нея побягваме пак
към своите сънища всички.
Не чакайте страшния мрак!
Заспете веднага очички!

МОГА И САМ

Идвай, Сънчо! Хайде, мили!
Май си толкоз уморен,
че да литнеш нямаш сили
и едва пълзиш към мен.
Нищо. Приказка сънлива
аз ще си разкажа сам.
Ето виж – без тел заспивам.
Значи вече съм голям.

НОЩЕН ПРОЗОРЕЦ

Виждам през един прозорец
мъничко парче небе.
То светлееше доскоро
и прозрачно синьо бе.
Ала вечерта покри го
с мантията си от мрак.
И чак утре с „ кукуригу”
Петльо ще му върне пак
бляскавото наметало,
изтъкано от лъчи…
А сега се е доспало
и на двете ми очи!

ПОЗНАТ ГЛАС

Вечер над земята кротко пада.
Сънчо до леглото ми седи.
Горе по небесната ливада
нацъфтяват милиард звезди.
И повежда ме със стъпка тиха
Сънчо между звездния безброй.
Но преди това три-четири стиха
с маминия глас ми шепне той.

ПОМОЩНИК НА СЪНЧО

Сънчо трябва да целуне вечер
всичките деца – от всяка къща.
Сънльовци от близо и далече той
 погалва или пък прегръща.
Затова понякога се бави.
За да идва винаги навреме,
а и никого да не забрави,
би могъл помощник да си вземе.
Според мен ще бъде най-добре –
 мойта майка да си избере…

РЪКАТА НА ТАТКО

Все със нощна лампа да заспива
вече срамота е за мъжа.
Затова гасим, но предвидливо
татко за ръката аз държа.
Приказка, за да заспя, не искам.
Просто ще си помълчим така.
Но ще зная, че до мен е близко
татко със голямата ръка.

НА КАКА МОМЧЕТО

Грее на луната сърпа,
ала Ежко не заспива.
Сънчо тук е, но се дърпа
от прегръдката бодлива.
А пък ежковата кака
гушна братчето си в мрака
и така, след миг ли, два ли –
ей ги двамата заспали…

МЕЧЕШКА ПРИСПИВАЛКА

Хайде, Мечо! Хайде, малко мече!
Кой ли път ни кани Сънчо вече?
Сняг земята скоро ще покрие
и в леглата трябва да сме ние.
А когато страшен студ настане,
сладко ще се гушим под юргана.
Чак в гората пролет щом закрачи,
ще открехнем сънени клепачи…

ПО ГОРСКАТА ПЪТЕЧКА

От града започва път.
После става на пътечка.
По пътечката вървят
малък Мечо с мама Мечка.
Щом поискаш, подир тях
тръгваме със теб и ние.
Ако някой го е страх,
под юргана да се скрие!

МАМО, ЗАГАСИ ЛУНАТА!
Нощ захлупи къщите в квартала,
ала още тъмното го няма,
тъй като отвън наднича бяла
като полилей Луна голяма.
Дълго във кревата се премята
и на мама шепне Доротея:
„Моля ти се, загаси Луната,
че не мога да заспя от нея!”
Чу това Луната и с два скока
скри се зад една липа грамадна.
А в дошлата тъмнина дълбока
Сънчо Доротейчето открадна.

МЕСЕЧКО И ЯНЧЕТО

Пухкав облак месечко завива.
И веднага Месечко заспива.
Сънчо и към мене ще закрачи,
щом очи завия със клепачи.
Правя от клепачите юрганчета
и дочувам: „Виж, заспало Янчето!”

ЗАЩО НЕ СЕ МРЪКВА 

Слънчо трябваше отдавна вече
сладък сън да нанка зад баира.
Да, но не залязва тази вечер –
нещо май му пречи и го спира.
Вдигна се тревога до небето –
повече не може да се чака.
Но след малко чу се: „Ето, ето –
лъч един се е заплел в трънака.”
Заю откачи го и веднага
Слънчо с радост хукна да си ляга.

МЕЧЕШКА МЕЧТА

Спи Мецана в своята хралупа,
сгушена за дълъг сладък сън.
А над нея пада сняг и трупа
чиста бяла чистота навън.
Красотата е необходима –
прави те художник и поет.
Но мечта по-друга Меца има:
Цяла зима да сънува мед!

РУСКА ПРИСПИВАЛКА

Нани ми, детенце, нани,
че ще дойдат черни врани
и ще гракнат: „Дай ни Маша,
дъщеря да бъде наша!”
Аз пък ще река веднага:
„Я се махайте от прага!
Закъснели сте за нея.
Сладък Сънчо вече взе я!”

МОЛБА

С тези лампи угасени
страшно тъмно е край мене.
Затова и Сънчо даже
страх го е да се покаже.
– Месечинке, бледолика,
не бави се нито миг, а
някой лъч прати веднага –
тъмнината да избяга!

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ПОКРИВ

Взирам се в тавана с поглед на вълшебник –
покривите нощем май не са потребни.
Затова безшумно някъде отлитат
и на тяхно място спускат се звездите.
Палава звездичка на игра ме кани.
Баба ми обаче шепне: „Нани, нани!”
Хем ми се играе, хем ми се заспива.
Като сняг се стапям във нощта красива.

СЪВЕТ

Ако легнеш и не ти се нанка,
а до десет да броиш умееш,
брой тревичките на някоя
полянка и ще си заспиш на нея!

ТИКТАК

Тиктак, тиктак – часовникът тиктака.
Секундите отпраща. Накъде ли?
Така и влака светлото и мрака
редува през поля и през тунели…
Тиктак – минути гонят часовете.
Денят избяга. Вънка тъмна нощ е.
Заспаха и звездите на небето.
Тиктак, тиктак. А аз съм буден още.
Тиктак, тиктак, тикт…

ЗИМНА ВЕЧЕР

Спят животните в гората –
кой във дупка, кой в хралупа.
Сняг виелицата мята –
с преспи всичко да затрупа.
Даже легълцето мое
във хралупа се превръща.
Бяла преспа – сън спокоен –
скрива цялата ни къща…

НОВАТА ПИЖАМА

Купихме вчера със мама
нова – вълшебна пижама.
Щом облека я и мигом
Сънчо при мене пристига.
В златна карета ме мята
и ме откарва в гората.
Там сред зелени дъбрави
сребърна люлка ми прави.
Люшка ме тя, а над нея
славей приспивно ми пее…
Истинска сънна магия
в тази пижама се крие.

Живял някога един много богат търговец. Той имал шест деца — три момичета и три момчета. Тъй като бил разумен човек, не жалел нищо за възпитанието и обучението на децата си и им наемал какви ли не учители. Дъщерите му били много хубави, но най-малката била чудесна. Когато била мъничка, всички я наричали Хубавка и това име й останало. Сестрите й завиждали. Освен, че била най-хубава, била и най-добра. Двете по-големи ходели почти всеки ден на балове, на представления, на разходки и се подбивали с малката, която прекарвала времето си в четене на добри книги.
Тъй като се знаело, че тези девойки имат богати зестри, много видни търговци ги искали за жени, но двете по-големи отвръщали, че никога не ще се омъжат, освен ако се намери някой дук или поне конт. Хубавка благодарела почтително на онези, които я искали за жена казвала, че е много малка и че иска да остане при баща си още няколко години.
Внезапно търговецът изгубил всичкото си богатство и му останала само една селска къщица далече от града. Трябвало да се пренесат в тази къща и да си изкарват прехраната с полска работа.
Като се настанили в селската къща, търговецът и синовете му се заловили да обработват земята. Хубавка ставала в ранни зори и чевръсто се залавяла да чисти къщата и да готви обяда за семейството. Като свършвала работата, сядала да почете или пък предяла и си пеела. Двете й сестри, напротив, много се отегчавали. Събуждали се късно, разхождали се по цял ден и се вайкали, че нямат вече хубави дрехи.
Изминала цяла година, откакто семейството живеело усамотено. Но търговецът попучил писмо, в което се казвало, че един от корабите му, натоварен със стока, е пристигнал невредим. Тази новина замаяла главите на по-големите сестри и като видели баща си да се стяга за път, заръчали му да им донесе рокли, шапки и какви ли не дрънкулки. Хубавка не поискала нищо, защото разсъдила, че парите от стоката няма да стигнат за покупките на сестрите й.
— Ти не искаш ли да ти купя нещо? — я запитал бащата.
— Тъй като сам се сети за мен — отвърнала тя, — моля ти се да ми донесеш една роза, защото тука не цъфтят.
Човекът тръгнал. Но като пристигнал, го осъдили за изгубените стоки и той потегли обратно толкова беден, колкото бил преди. Оставали десет левги до къщи; тъй като пътят минавал през гъста гора, той се изгубил. Завалял сняг, вятърът се засилил и той на два пъти падал от коня си.
Свечерило се. Помислил, че ще умре от глад и от студ, но изведнъж забелязал в края на една дълга алея силна светлина. Отправил се нататък и видял, че светлината струи от прозорците на обширен замък, целият осветен. Търговецът побързал да се подслони в него, но се зачудил, че в двореца нямало никой.
Конят му, който го следвал, видял отворена конюшня и влязъл вътре. Търговецът вързал и се отправил към замъка, но и там не видял никого. Влязъл в широка зала, къде намерил напален силен огън и маса, отрупана с ястия; на нея бил сложен само един прибор. Часовникът отброил единадесет удара, без никой да се появи. Не могъл повече да се бори с глада си, взел едно пиле и го изял на две хапки. Изпил също и няколко купи вино, та се окуражил, излязъл от залата и тръгнал да обикаля разкошно наредените салони. Най-сетне влязъл в една стая, където имало постлано хубаво легло. Тъй като минавало полунощ и бил много уморен, решил да затвори вратата и да си легне.
Събудил се на другия ден в десет часа сутринта. Много се зачудил,като намерил чиста дрехи вместо своите, които били доста износени. Излязъл да потърси коня си. Тъй като ми-нал под един свод от рози, спомнил си какво му била поръчала Хубавка и откъснал едно клонче с няколко цвята. В същия миг се чул страшен шум, видял да се задава ужасно чудовище и едва не изгубил съзнание.
— Ти си неблагодарен — му рекло чудовището с грозен глас. — Спасих ти живота и те приех в замъка си, а ти ми се отплащаш, като ми крадеш розите, които обичам повече от всичко на света! Трябва да умреш, за да изкупиш грешката си. Давам ти четвърт час да се простиш с този свят.
Търговецът се хвърлил на земята, скръстил ръце и казал на звера:
— Господарю мой, прости ми. Не знаех, че ще те засегна, като откъсна роза за една от дъщерите си.
— Не ме наричай господар—отвърнал зверът,—а чудовище и не се надявай да ме умилостивиш с ласкателства. Но ти ми каза, че имаш дъщери. Аз ще ти простя, ако една от дъщерите ти дойде доброволно да умре вместо тебе. Не ми възразявай, върви и ако твоите дъщери откажат да умрат вместо тебе, закълни се, че ще се върнеш до три месеца.
Горкият човек се заклел и чудовището му казало, че може да тръгне, когато пожелае
— Но аз не искам — добавило то — да си отидеш с празни ръце. Върви в стаята, където спа, там ще намериш празен сандък. В него можеш да сложиш всичко, което ти хареса. Аз ще ти го изпратя в къщи.
При тези думи чудовището се оттеглило и човечецът си казал:
— Ако трябва да умра, поне ще съм спокоен, че мога да оставя на децата си с какво да преживяват.
Върнал се в стаята и намерил много златни предмети. Напълнил големия сандък и го затворил. Извел коня си от конюшнята и напуснал палата с тъга, голяма колкото радостта, която изпитал, когато влязъл в него. За няколко часа стигнал в малката си къща. Децата му го наобиколили, но вместо да се зарадва на техните ласки, търговецът се разплакал. Той държал в ръка клончето с рози, което донесъл на Хубавка. Подал й го и рекъл:
— Хубавке, вземи тези рози. Те струват скъпо на твоя нещастен баща.
И разказал на децата си тъжното приключение, което му се случило. Двете по-големи сестри се развикали и се нахвърлили с обидни думи върху Хубавка, която не плачела.
— Защо да плача? — рекла тя. — Баща ми няма да умре. Нали чудовището е съгласно да замени с една от дъщерите му? С радост ще спася баща си и ще му докажа своята обич.
Каквото и да говорили, Хубавка държала на своето. Търговецът така бил обзет от мъка,че ще загуби дъщеря си, та не се и сетил за сандъка, който бил напълнил със злато. Влязъл в своята стая да си легне и се зачудил, като го намерил до кревата си. Той доверил тайната си само на Хубавка; тя го помолила да използува това богатство, за да ожени сестрите й за двамина благородници, които били идвали, докато го нямало.
Когато Хубавка тръгнала с бащата, двете лоши сестри си натъркали очите с лук, за да могат да заплачат. Но братята много плакали, както и търговецът. Само Хубавка не плачела, за да не увеличава тяхната скръб.
Поели към палата и привечер го съзрели осветен както първия път. Конят се отправил към конюшнята, а горкият човек влязъл с дъщеря си в голямата зала; намерили сложени великолепна трапеза с два прибора. Като се навечеряли, чули ужасен шум и търговецът взел да се сбогува през сълзи с клетата си дъщеря, защото разбрал, че чудовището пристига.
Хубавка се разтреперала, като видяла ужасния му образ, но бързо се съвзела. Чудовището я запитало дали е дошла по своя воля.
— Да! — отвърнала тя.
— Ти си твърде добра — й казало то — и аз съм ти много задължен. А ти, човече, си тръгни утре сутринта и да не си посмял да се върнеш тук. Сбогом, Хубавке.
— Сбогом, чудовище — отвърнала тя.
И чудовището си отишло веднага. Търговецът и дъщеря му си легнали. Те мислили, че не ще могат да мигнат цяла нощ, но едва се намерили в леглата и очите им се затворили. В съня си Хубавка видяла една красива жена, която й казала:
— Аз съм доволна от доброто ти сърце, Хубавке. Благородната ти постъпка — да дадеш живота си, за да спасиш своя баща, няма да остане невъзнаградена.
Като се събудила, Хубавка разказала съня на своя баща, който малко се поуспокил. Но пак заридал, когато дошло време да се раздели с дъщеря си.
След като заминал, Хубавка седнала в голямата зала и също заплакала, защото мислила, че чудовището сигурно ще я изяде вечерта. Тя решила все пак да се разходи из замъка и неволно почнала да се възхищава на неговата красота. Много се зачудила, като видяла на една врата надпис: „Покоите на Хубавка“. Отворила бързо вратата и била очарована от великолепието, което царяло там. Най-силно впечатление й направили голямата библиотека, клавесинът и нотните тетрадки.
— Не иска да скучая — рекла си тихичко тя.— Ако трябваше да живея тука само един ден, щеше ли да струпа толкова неща?
Тази мисъл й възвърнала куража. Отворила библиотеката и видяла една книга, върху която било написано със златни букви: „Пожелавай, заповядвай, тука ти си господарка“.
— Ех — казала си тя с въздишка, — не желая нищо друго, освен да видя своя клет баща и да узная какво прави сега.
И за свое най-голямо учудване, като погледнала в едно голямо огледало, видяла тяхната къща и баща си, който се връщал с тъжно лице! Сестрите й излезли да го посрещнат и въпреки гримасите, които правели, за да изглеждат натъжени, радостта от загубата на сестра им личала по техните лица. След миг всичко изчезнало.
На пладне намерила трапезата сложена и докато обядвала, се разнасяла прекрасна музика, при все, че не се виждал жив човек. Вечерта, като се отправила към масата, чула стъпките на чудовището и неволно затреперала.
— Мога ли да те погледам, като вечеряш? — запитало чудовището.
— Ти си господарят тук — отговорила Хубавка.
— Не — отвърнало чудовището, — тука има само една господарка и това си ти. Стига да ми кажеш да си отида, ако те отегчавам, и аз ще изляза на часа. Кажи ми, нали ме намираш отвратителен?
— Това е вярно — казала Хубавка, — защото аз не умея да лъжа. Но вярвам, че ти си добър.
— Имаш право — рекло чудовището. — Но освен, че съм отвратителен, аз нямам и разум. Зная само, че съм звяр.
— Не може да си звяр — отвърнала Хубавка, — щом съзнаваш, че нямаш разум. Глупакът е винаги самодоволен.
— Храни се, Хубавке — й рекло чудовището, и дано не се отегчаваш в своята къща. Защото всичко тук е твое и ще ми бъде много мъчно, ако не си доволна.
Хубавка вечеряла с охота. Тя вече не се страхувала от чудовището, но се изплашила до смърт, когато то я запитало:
— Хубавке, искаш ли да ми станеш жена?
Тя му отговорила разтреперана:
— Не, чудовище.
В този миг клетото чудовище въздъхнало и се чуло такова страхотно свистене, което оттекнало по целия палат. После се надигнало и казало тъжно:
— Сбогом, Хубавке!
И като напуснало стаята, от време на време се обръщало да я погледне пак.
Хубавка прекарала три месеца в този палат. Всяка вечер чудовището идвало да я посети. И всеки път Хубавка откривала по нещо добро в него. От честите срещи тя свикнала с грозния му вид. Само едно нещо причинявало мъка на Хубавка: винаги преди лягане то я запитвало дали иска да му стане жена и мъката му се увеличавала, когато тя отвръщала, че не желае.
Един ден Хубавка видяла в огледалото баща си болен от мъка, дето я е загубил. И когато чудовището й рекло:
— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш.
Тя му отвърнала с думите:
– Аз бих ти обещала да не те напускам никога, но толкова ми се иска да видя баща си, че ще умра от мъка, ако не ме пуснеш.
— Предпочитам по-скоро аз да умра — рекло чудовището. — Ще те изпратя при твоя ба-ща, ти ще останеш там и твоето клето чудовище ще умре от мъка.
— Не, твърде много те обичам, за да искам да ти причиня смъртта — отвърнала Хубавка през сълзи. — Обещавам да се върна след осем дена.
— Ще бъдеш там утре заранта — рекло чудовището. — Но помни обещанието си. Кога то пожелаеш да се върнеш, трябва само да сложиш своя пръстен на масата. Сбогом. Хубавке.
При тези думи чудовището въздъхнало и Хубавка си легнала тъжна, че го е наскърбила. На сутринта се събудила в бащината си къща; разклатила звънчето, което висяло до леглото й и дошла прислужницата, която надала вик на изненада. Бащата дотичал и едва не умрял от радост, като видял отново скъпата си дъщеря. Хубавка се облякла, съобщили на сестрите й и те пристигнали с мъжете си.
И двете сестри били нещастни. По-голямата се била оженила за много хубав благородник, но той бил увлечен в собствената си красота, от сутрин до вечер се занимавал само със себе си и не обръщал никакво внимание на своята жена. Втората се оженила за човек с остър ум, но той си служел с него само да вбесява хората, най-вече собствената си жена.
Сестрите на Хубавка едва не умрели от яд, когато я видели облечена като принцеса, по-красива от зората. И веднага скроили план как да я погубят.
— Сестро — рекла по-голямата, — хрумна ми нещо: да я задържим тука повече от осем дни. Глупавото й чудовище ще се разгневи, дето не е удържала думата си, и ще я разкъса.
— Имаш право, сестро — отвърнала другата.
След като взели това решение, те отишли при сестра си и били толкова ласкави с нея. че Хубавка се просълзила от радост. Когато осемте дни изминали, двете сестри почнали да си скубят косите и изглеждали толкова натъжени от нейното заминаване, че тя обещала да остане още осем дни.
Но Хубавка се терзаела при мисълта, че причинява мъка на своето клето чудовище. През десетата нощ тя сънувала, че е вече в градината на палата и че вижда чудовището полумъртво простряно на тревата. Хубавка се стреснала и заплакала. Сложила пръстена си върху масата и на сутринта с радост видяла, че се намира в палата на чудовището. Но то не се появило. Хубавка прекосила целия палат, като го зовяла силно. След като претърсила всички кътчета, спомнила си своя сън, изтичала в градината към потока, където го била ви¬дяла насън. Намерила клетото чудовище паднало в безсъзнание и го помислила за мъртво. Хвърлила се върху него, без да изпитва ужас от неговия вид, усетила, че сърцето му още бие, гребнала вода от потока и напръскала главата му. Чудовището отворило очи и казало на Хубавка:
— Ти не удържа обещанието си, мъката ми по теб ме погуби и реших да умра от глад. Но аз се разделям с живота спокойно, защото имах щастието да те видя още веднъж.
— Не, мое скъпо чудовище, ти няма да умреш — извикала Хубавка, — ти ще живееш. В този миг аз ти давам ръката си.
Едва изрекла тези думи, замъкът заблестял в светлини, бенгалски огньове, музика, всичко било празнично. Тя се обърнала към милото си чудовище. Но то било изчезнало и на негово място стоял един красив принц, който коленичил, за да й благодари, че е премахнала чародейството, което тежало над него. При все че принцът заслужавал внимание, тя не могла да не попита къде е нейното чудовище.
— Ето го в краката ти — й рекъл принцът. — Една зла фея ми отреди да остана в онзи вид, докато някоя девойка се съгласи да се ожени за мен. Предлагам ти короната си, без да забравям колко много ти дължа.
Отправили се заедно към замъка. Хубавка едва не умряла от радост, като срещнала в голямата зала баща си и цялото си семейство, както и красивата жена, която видяла в съня си и която била пренесла всички в замъка.
— Хубавке — й казала жената, която била фея, — ела да получиш наградата за своя избор. Ти предпочете добродетелта пред красотата и разума и заслужаваш да намериш всичките тези качества събрани у едно същество. Затова ще станеш велика царица. Колкото за вас, госпожи — казала феята на двете сестри, — тъй като познавам вашите сърца и всичката злоба, която се таи в тях, превърнете се в две статуи! Вие ще стоите край портите на двореца на своята сестра и ще можете да възвърнете прежния си вид само ако осъзнаете грешките си. Но аз се боя, че завинаги ще останете статуи.

Живял някога на брега на морето стар рибар със своя единства син. Те били много бедни. Цялото им богатство се състояло от една стара лодка и кърпена рибарска мрежа. Младият рибар помагал на баща си и по цял ден пеел песни.
Веднъж старият рибар хвърлил мрежата в морето. Извадил я и какво да види! — в мрежата се мята малка рибка. И не била обикновена, а златна. Учудил се старецът и рекъл на сина си:
— Наглеждай чудната рибка, сине, а аз ще ида при хана и ще му разкажа за нея. Той сигурно ще ни даде хубав подарък.
Тръгнал старецът. Младият рибар погледнал как рибката се мята и мъчи в мрежата и я съжалил. Той не дочакал да се върне баща му и пуснал рибката в морето.
Плиснала рибката с опашница и се изгубила в морето. Ханът пристигнал със своята свита и извикал:
— Я ми покажи чудната рибка! А младият рибар навел глава и промълвил:
— Домъчня ми за красивата рибка, велики господарю, и я пуснах.
Ханът се разсърдил и взел да ругае стареца:
— Ах ти, негодно старче! Как посмя да тревожиш моя хански покой с празни работи! Пък и кой ли е слушал в морето да се развъждат златни риби?!
Тръснал ханският везир дългата си брада — а брадата му била толкова дълга, че се влачела по земята — и рекъл:
— Преживял съм на земята повече от сто години, но за такова чудо не съм слушал.
Как не се мъчил старият рибар да убеди хана, че говори истината, но ханът не му повярвал, само повече се разгневил. И заповядал да вържат ръцете и краката на младия рибар, да го поставят в старата лодка и да пуснат лодката в морето.
Ханът се прибрал доволен в своя дворец, а бедният старец стоял на морския бряг, гледал как вълните отнасят лодката с единствения му син и не знаел какво да прави. Лодката се скрила от очите му и той паднал на земята, проклинайки хана-звяр.
Младият рибар лежал в лодката и чакал своя край. А лодката все повече и повече навлизала в морето.
Най-сетне в далечината се показал остров. Вълните изтласкали лодката към острова и тя врязала нос в крайбрежния пясък. В тоя миг иззад дърветата се показал млад момък. Той толкова много приличал на младия рибар! — както едната половинка от ябълката прилича на другата.
Момъкът приближил към младия рибар и развързал ръцете и краката му. Младият рибар прегърнал непознатия си спасител и му поблагодарил. И между двамата се родила истинска дружба.
Веднъж приятелите се разхождали из острова. Далече пред тях старец карал стадото си на паша. Момците приближили към него, поздравили го.
Поседнали, похапнали и старецът им заразказвал:
— На три дни път оттук има богата страна. Ханът на тази страна живее в голяма скръб, защото единствената му дъщеря от рождението си досега не е проговорила нито дума. Ханът е обявил: който излекува дъщеря му, ще бъде богато награден и ще я вземе за своя жена; а ако ханската дъщеря остане пак няма както преди — ще му отсече главата.
Учудили се момците и решили да опитат щастието си. Когато приближили до двореца на хана, момъкът рекъл на рибаря:
— Нека аз пръв да опитам щастието си. Ако успея да излекувам ханската дъщеря, ще си разделим по братски всички подаръци.
Младият рибар се съгласил и момъкът се запътил към двореца на хана.
В двореца го видели две млади жени и го заприказвали:
— Много юнаци като тебе се опитваха да излекуват ханската дъщеря, но нито един от тях не остана жив. И теб те очаква същата участ.
Смелият момък влязъл при ханската дъщеря, поклонил се и заговорил:
— Красавице принцесо, моят баща има трима сина. Веднъж отидохме в гората за дърва. Най-старият ми брат отсече едно дърво и изряза от него красива птица. Той я направи толкова изкусно, че птицата изглеждаше като жива. Средният брат тръгна из гората, насъбра най-красиви птичи пера и с тях украси дървената птица. Тя стана още по-красива. Аз намерих чист извор и изкъпах птицата в бистра, прозрачна вода. Нашата птица оживя, запя и литна. И ето че започнахме да спорим. „Птицата е моя!“ — почна да доказва всеки от нас. Споровете ни толкова се разгорещиха, че никой не им вижда края. Кажи сега, красавице, чия трябва да бъде птицата?
Девойката се изправила, черните й очи затрепкали. По лицето й пробягала усмивка. Но принцесата нищо не отговорила, само посочила с пръст устата си и кимнала с глава.
Разсърдил се момъкът:
— Щом е съдено да загина, по-добре и ти да загинеш с мене!
Той извадил меча си и замахнал. От страх принцесата паднала на земята, завикала и в тоя миг от устата й изпълзяла бяла змия. Момъкът настъпил змията и я убил.
Принцесата погледнала с насълзени очи момъка, свалила пръстена от ръката си и рекла:
— Вземи този пръстен и иди при баща ми — той богато ще те възнагради.
Момъкът взел пръстена и изтичал при своя приятел. Като го видял, младият рибар лудо го запрегръщал. Момъкът му разказал всичко, предал му пръстена и рекъл:
— Сега ще ти открия моята тайна. Аз съм златната рибка, която ти съжали и пусна в морето. Когато ти пееше край морския бряг своите песни, славата за тяхната красота се понесе из цялата водна страна.
Аз доплувах до брега да ги послушам и попаднах в мрежата. Но ти ме избави от плен. Когато ханските стражи те вързаха и пуснаха с лодката в морето, аз повиках на помощ моите верни приятели-риби. Помолих ги да поддържат лодката и да не й дават да потъне. Моите верни приятели изпълниха молбата ми и доведоха лодката до острова. А аз приех образ на човек, който много прилича на тебе. Разбрах колко е чисто сърцето ти и те обикнах като брат. Но дойде време да се връщам в подводната страна. Вземи пръстена, иди при хана и получи наградата. А ако някога ти дотрябвам, ела на морския бряг и ме повикай три пъти. Аз веднага ще ти дойда на помощ.
Като казал това, момъкът се хвърлил в морето.
Младият рибар се натъжил от раздялата със своя приятел, дълго гледал подир вълните, после тръгнал към ханския дворец. Отишъл и помолил да го пуснат. Чакал, чакал той, но ханът не искал да му даде дъщеря си за жена и забранил да го пускат в двореца.
Като научил това рибарят, светът му се видял по-черен от нощта, отишъл на другия край на града и се наел помощник на един стар ковач.
Изминала една седмица, принцесата научила какво се е случило. Започнала горко да плаче и моли баща си:
— Ако не ме омъжиш за този юнак, който ме излекува, още днес ще ме загубиш. Без него животът не ми е мил.
Тя изтичала до морето, за да се хвърли във водата; с мъка я задържали. Волю-неволю ханът трябвало да омъжи дъщеря си за младия рибар.
Ханът поканил сватбари, заповядал на слугите си да облекат младия рибар в празнични дрехи. На другия ден сватбеният пир започнал, забили барабани, засвирили зурни…
Така младият рибар станал зет на хана. Но ханът не обичал своя зет и все мислел как да се избави от него. А и на младия рибар не му се искало да живее в ханския дворец.
Един ден принцесата забелязала, че рибарят тъгува. Тя приближила до него и го запитала защо е тъжен.
— Не мога волно да дишам в този разкошен дворец. Тук нищо не мe радва. Моята младост премина на морския бряг. Там остана любимият ми баща. Какво е станало с него — не зная. Ако ти се съгласиш да идем при моя баща, аз ще бъда най-щастливият човек на света. Само че в моята страна ти ще живееш като жена на беден рибар. Там няма да имаш богатствата на твоя дворец, робините…
— Съгласна съм на всичко — отвърнала принцесата, — само ти да си щастлив; повече нищо не ми трябва. Но дали ще можем да преплаваме морето? В нашата страна никой не умее да строи кораби.
— Не се безпокой. Аз всичко ще направя. Върви, готви се за път!
Младият рибар оставил у дома жена си, а сам тръгнал към брега на морето и повикал три пъти. Рибката се показала от водата и запитала:
— Какво искаш, верни приятелю?
— Домъчня ми за родната страна, искам да се върна в родината.
А нямам нито кораб, нито лодка да преплавам морето. Моята стара лодка е съвсем разбита.
Златната рибка отвърнала:
— Твоето желание ще бъде изпълнено. Щом настане вечерта, аз ще ти изпратя една голяма риба. Влезте смело в нейната уста и утре ще бъдете у дома си.
Рибката се гмурнала във вълните и изчезнала.
Настанала вечерта, надигнали се вълни и до брега доплувала огромна риба. От носа й се издигал висок фонтан, тя биела с опашката си от нетърпение.
Ханската дъщеря видяла рибата и изтръпнала от страх. А младият рибар я успокоил, взел я за ръка и я повел право към устата на рибата. Влезли те, затворила рибата устата си и заплувала по морето. Тя плувала толкова спокойно и внимателно, че младият рибар и жена му се унесли и заспали. А на сутринта огромната риба ги довела до назначеното място и отворила уста. Топли слънчеви лъчи паднали върху младия рибар и го събудили. Погледнал той — пред него бил родният бряг, на който пораснал, къщичката, пред която седял старият му баща. Усмихнал се тай, зарадвал се, после изтичал при баща си и го прегърнал.
След това младият рибар завел при баща си и своята жена. Старецът я видял и много я харесал. И тримата заживели мирно и щастливо в бедната си къщичка.

Някога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:
— Кола! Кола! Излез най-сетне от водата. Та ти не си риба!
Но всеки ден синът й плувал все по-далече и по-далече. А от постоянното викане майката дори я заболели гърдите. Веднъж той накарал майка си толкова дълго да вика, че търпението й се изчерпало, и тя извикала в гнева си:
— Дано станеш риба!
Изглежда, небесните врати били отворени този ден: майчината клетва била чута и момчето в миг станало получовек-полуриба. Между пръстите му израснала ципа като на патица, а шията му станала като на жаба. Кола не се върнал вече на земята и майка му, изгубила надежда да го дочака, скоро умряла.
Мълвата, че в пролива до Месина се е появил получовек-полуриба, стигнала до ушите на краля. Той заповядал на всички моряци, щом някой от тях види Кола Рибата, да му обади, че кралят иска да говори с него.
Веднъж един моряк плувал далече в морето и видял Кола Рибата, който минавал наблизо.
— Кола — рекъл той, — кралят на Месина иска да поприказва с тебе.
Кола тозчас заплувал към кралския дворец. Кралят го посрещнал с приветлива усмивка.
— Кола Рибата, ти си такъв добър плувец, спусни се на морското дъно, преплувай около Сицилия и ми разкажи къде морето е най-дълбоко, както и за всичко, което видиш.
Кола се подчинил и преплувал около Сицилия. Скоро се върнал и разказал, че видял на морското дъно планини, долини, пещери и най-чудни риби, но го хванало страх само веднъж, когато при нос Фаро не можал да достигне дъното.
— Но на какво тогава се крепи Месина? — зачудил се кралят. — Хайде, гмурни се отново и виж на какво стои моят град.
Кола се гмурнал и прекарал под водата целия ден, а когато изплувал, рекъл на краля:
— Месина стои на скала, а тази скала поддържат три колони: едната от тях е здрава, другата — с пукнатина, а третата — разрушена.
Кралят бил потресен от това известие и пратил Кола Рибата в Неапол да види какво се намира под вулканите. Кола се гмурнал дълбоко в морето при Неапол и после разказал, че срещнал на пътя си отначало студена вода, после гореща, а на някои места потоци от сладка вода. Кралят не искал да вярва на това, но Кола помолил да му дадат две манерки, гмурнал се и напълнил едната от тях с гореща, другата — със сладка вода…
Сега на краля не давала спокойствие мисълта, че при нос Фаро морето няма дъно. Той отново повикал Кола Рибата в Месина и рекъл:
— Кола, ти трябва да ми кажеш колко е дълбоко морето при нос Фаро, па макар и приблизително!
Кола се гмурнал и стоял под водата два дни. А когато изплувал, рекъл, че не видял дъно, защото на голяма дълбочина нейде отдолу се издига стълб пушек и мъти водата:
Разяждан от любопитство, кралят рекъл:
— Ами ти скочи в морето от фара на нос Фаро.
Този фар се издигал на самия край на носа. Някога там стоял часови, свирил с тръба и размахвал знаме, за да предупреди минаващите кораби за опасното течение.
И Кола Рибата скочил в морето от кулата.
Кралят чакал ден, чакал два, чакал три дни, но Кола не се по¬явявал. Най-сетне изплувал, но бил бледен като мъртвец.
— Е, какво има там, Кола? — попитал кралят.
— Изплаших се до смърт. Видях една риба, в устата й би могъл да влезе цял кораб! За да не попадна в гърлото й, скрих се зад една от колоните, на които се крепи Месина.
Кралят слушал със зинала уста, но не можал да чуе най-главното: колко е дълбоко морето при нос Фаро — и проклетото любопитство не му давало спокойствие.
— Не, ваше величество, няма вече да се гмуркам. Страх ме е — рекъл Кола.
Видял кралят, че мъчно ще предума човека-риба, свалил от главата си короната, цялата обсипана със скъпоценни камъни, и я хвърлил в морето…
— Извади я, Кола!
— Какво направихте, ваше величество, та нали това е короната на вашата държава!
— Да, като нея няма друга в света! Гмурни се и я извади, Кола!
— Щом това ви е угодно, ваше величество, ще се гмурна — отговорил Кола, — но усеща сърцето ми, че няма да се върна вече от бездната. Заповядайте да ми дадат шепа леща. Ако имам още сили — ще се върна, но изплува ли лещата — не ме чакайте.
Стиснал той в пестника си лещата и се хвърлил в морето. Чакали го, чакали, минало много време и ето на повърхностна на водата се показала лещата.
Но човека-риба хората чакат и до ден днешен.