Чуй всички приказки

Веднъж царят извикал своя стар везир и му казал:
— Четиридесет години си ми служил вярно, везирю! Редно е да те възнаградя за твоята вярна служба. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти!
— Сто години да живееш, господарю! — поклонил се везирът. — Желая да бъде дълъг животът ти и мощен твоят меч. Нищо повече не ми трябва.
А царят все настоявал — кажи, та кажи!
Замислил се тогава везирът, мислил-мислил и най-сетне рекъл:
— Добре, нека да бъде, както ти искаш, господарю.Голяма е твоята щедрост, но аз ще ти поискам нещо съвсем малко: подари ми правото да вземам по един шаи (дребна персийска монета) за всяка девойка, всеки плешив човек и всяко магаре в цялата ти страна.
Разсмял се високо царят, когато изслушал желанието па везира, и веднага заповядал да напишат заповед. Щом получил на ръка заповедта, везирът още същия ден напуснал столицата и почнал да събира по един шаи данък от всяка срещната по пътя девойка, от всеки плешив човек и за всяко магаре. Обиколил почти цялата страна и стигнал най-после до селото Налбанд. А в края на селото, пред воденицата, някакъв селянин тъкмо товарел на едно магаре току-що смляното си брашно.
— Ей, ти, чакай! — извикал му везирът. — Плати ми един шаи.
— Какъв шаи? — учудил се селянинът.
— Данък за магарето.
— Данъка за магарето аз отдавна съм платил на царските бирници. — Този данък е нов, свръх стария. Така е повелил царят.
— Какъв е този нов данък, какво си се заловил за мене?! Я ме остави на мира! — махнал ръка селянинът и шибнал магарето.
Тогава всичката кръв на везира нахлула в главата му — отде-накъде един нищо и никакъв сиромах смее да не му се подчинява и не зачита царската наредба?! Спуснал се той към селянина и почнал жестоко да го бие.
Все така, обсипвайки с удари нещастника, той го подкарал към селото, при диванбашията. Прочел диванбашията царската заповед и рекъл на селянина:
— Право казва негова милост, везирът. Заплати му един шаи!
— Защо се подигравате с мене? — недоумявал все още селянинът. — Оставете ме да си отида в къщи, ще вземе да умре от глад малкото на моята магарица.
— Как, ти и магаренце ли имаш? — обадил се веднага везирът. — Е, плати ми тогава два шаи: за магарицата и за магаренцето.
— Я стига сте ме разигравали! — не на шега вече се ядосал селянинът. — Трите ми дъщери от снощи чакат да им занеса брашно, за да изпекат хляб, а вие тук…
— Какво,три дъщери ли? — прекъснал го везирът. — Тогава ще платиш освен двата шаи, още три други!
Сега вече краката на сиромаха съвсем се подкосили. Видял той, че няма спасение за него, и решил: «Я нека се поклоня аз на везира и да му се примоля, може пък и да се смили над мене и да ме пусне да си вървя по живо по здраво!»
Снел той калпака си, взел да се кланя ниско и да говори умолително:
— Прости ми вината, господарю, смили се над мене, пусни ме да си отида. . .
А везирът видял плешивата му глава и радостно извикал:
— Та ти значи си бил и плешив? Щом е така, ще платиш още един шаи отгоре на досегашните пет!

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. На старини царят ослепял. Колкото и да се мъчили лекарите да му възвърнат зрението, всичко било напразно. Тогава царят извикал най-големия си син и му рекъл:
— Замини и ми донеси лек против слепота.
— Закъде да замина, татко?
— Трябва да заминеш за онази страна, където никога не е стъпвало копитото на кон. Дори шепа пръст от тази земя може да ме изцери.
Най-големият царски син яхнал коня си и заминал. Пътувал той цели шест месеца и най-после стигнал до едно пусто място. Там бълбукало изворче, а близо до изворчето растяло едно сухо дърво.
— Чудна работа — рекъл си царският син, — дървото расте до самата вода и пак е изсъхнало. Тук няма дори и сянка, където човек да си подремне.
Метнал той бурката (плътно кавказко наметало) си на дървото и легнал да спи под нейната сянка.
Като се събудил, що да види: дървото се раззеленило, а по клоните му висят огромни ябълки.
Царският син напълнил дисагите с ябълки, налял вода от извора и като си помислил: «Ще занеса това на баща си, сигурно никой не е стъпвал по този край», тръгнал обратно към къщи.
Когато съобщили на царя за пристигането на сина му, той казал с въздишка: «Никаква полза няма: с празни ръце тръгна, с празни се и връща!»
— Синко, до кое място стигна? — попитал царят сина си, когато той застанал пред него.
— Татко, стигнах до такова място, където не е стъпвал човешки крак.
— Че къде си бил?
— Пътувах дълго, докато най-после стигнах до един извор. . .
— Зная! — прекъснал го баща му. — Там расте едно сухо дърво. Ти си заспал под него, а дървото се раззеленило и се покрило с ябълки.
— Да, татко.
По-рано — рекъл царят — аз ходех понякога там сутрин да пия чай, а вечер се връщах.
Извикал той средния си син и му заповядал да замине и да му намери лек.
— Къде ще го намеря аз, татко, щом моят по-голям брат се върна с празни ръце?
— Не, трябва да заминеш! — настоявал баща му.
Яхнал средният царски син своя кон, взел си храна за из пътя и тръгнал. След шест месеца минал изворчето, където бил брат му. Пътувал още три месеца и стигнал до един хълм, чийто връх бил покрит с топази, елмази и други скъпоценни камъни.
«Тук вече сигурно никой не е стъпвал» — помислил си тон и като напълнил двете половини на дисагите си със скъпоценни камъни, върнал се в двореца.
— Татко — казал той, — аз бях в страна, в която нито ти, нито дедите ти са ходили. Стигнах до един хълм. . .
— И си донесъл скъпоценни камъни: бисери, изумруди, топази. . .
така ли? — прекъснал го баща му. — Я ми подай дисагите си!
Донесли дисагите, отворили ги, а те — пълни с цветни стъкълца.
— Върви си, синко, и ми изпрати по-малкия си брат!
— Замини ти — рекъл царят на най-малкия си син.
— Татко — отвърнал той, — аз съм още млад, още никъде не съм ходил, как ще намеря лек за тебе?
Излязъл той, легнал край басейна и заспал. Присънило му се, че някой го пита: «Защо спиш тук?», а той му отвръща: «Баща ми ме изпраща за лек против слепота, а аз не зная накъде да тръгна.» «Не е беда това, иди и кажи на баща си: «Дай ми твоя пръстен, сабята и коня си и аз ще замина и ще донеса, каквото ти трябва!»
Събудил се царският син и се затичал при баща си.
— Татко, дай ми твоя кон, пръстена си и сабята и аз ще ти донеса каквото ти трябва!
Царят се зарадвал и целунал сърдечно сина си:
— Зная, моето храбро момче, че ти ще донесеш!
На сутринта бащата дал на сина си своята сабя и пръстена си и заповядал да му оседлаят неговия кон. Най-малкият царски син заминал. По пладне той стигнал извора, обядвал там, а привечер минал и хълма.
Тръгнал по-нататък момъкът и изведнъж що да види — на небето свети едно слънце, а на земята — друго.
«В каква страна се намирам аз?» — помислил си той, приближил се повече и видял, че на земята свети едно перо.
Слязъл момъкът от коня, вдигнал перото и го забол на шапката си.
— Хвърли перото! — продумал ненадейно конят с човешки глас.
— Защо?
— То ще ти създаде много грижи.
— Глупости, перото е толкова малко! Каква вреда може да ми нанесе!
— Виждаш ли в тази гора един чинар?
— Виждам го.
— Под чинара има мраморен басейн. Изкопай дупка близо до басейна и се скрий в нея. Всеки петъчен ден в басейна се къпе птицата Гури-Пери. Днес е тъкмо петък. Тя ще дойде, ще си съблече перушината, ще я сложи на края на басейна и ще влезе във водата. Когато излезе от водата, ти внимавай, не я закачай; когато навлече перушината си и замахне с криле, сграбчи я здраво за краката.
Както казал конят, така и станало. Птицата долетяла, изкъпала се, царският син я хванал.
— Момко, пусни ме, иначе лошо те чака! — заговорила птицата.
— Мила птичко — казал царският син, — ако те пусна, царят ще ми отсече главата.
— Добре тогава, ще има да съжаляваш! — рекла птицата.
Царският син се върнал с птицата при коня, възседнал го и препуснал към двореца.
Царят взел птицата, сложил я в клетка и я окачил на прозореца. Птицата все мълчала и това измъчвало царя. Той непрекъснато я молил да запее.
Най-сетне птицата заговорила:
— Аз не съм птица, а прекрасна девойка, по-хубава от мене няма никъде по света. Дай ми това, което искам, и аз ще си съблека перушината, ще стана твоя жена и всички ще ти завиждат.
— Кажи, мила птичко, какво искаш?
— Искам да бъде доведена моята прислужничка. Тя живее между Черното и Бялото море, при Червения змей. Ако я намерите и ми я доведете тук, ще стана твоя царица.
— А кой ще я намери?
— Този, който намери мене, ще намери и прислужничката ми.
Царят изпратил да повикат царския син. Той се явил натъжен и се поклонил на царя.
— Ти — казал му царят — ще отидеш и ще доведеш девойката, която живее между Черното и Бялото море, при Червения змей.
— Царю — отговорил царският син, — как ще направя аз това?
— Не го ли направиш, ще заповядам да ти отсекат главата! Царският син отишъл при коня си разплакан.
— Защо плачеш? — попитал го конят.
— Как да не плача, мило конче, когато царят иска от мене да му доведа девойката, която живее при Червения змей, между Черното и Бялото море.
— Добре, не се тревожи, лягай да спиш!
През нощта царският син спал малко, станал още в зори, яхнал коня си и го попитал:
— Накъде ще тръгнем сега?
— Отпусни юздите, аз зная самичък накъде! Като стигнали до морето, конят казал:
— Това е Черното море. А ти знаеш ли как да го преминеш?
— Не, мило конче, не зная.
— Тогава слушай: ти носиш бащината си сабя, тя е направена от мълния. Ще я извадиш от ножницата и ще я издигнеш с дръжката към челото си, а с острието към морето. Пред тебе тогава ще се отвори път. Щом минем на другия бряг, ще видиш една пещера, над която ще се издига тънка струйка дим. Ще застанеш пред входа на пещерата и ще кажеш: «Змейо, излез да се преборим!» А той ще ти отвърне: «Влез първо да хапнем!» Ти обаче не влизай. Ако произнесеш три пъти: «Змейо, излез!», той ще излезе.
Тогава ще го удариш със сабята, главата на змея ще отхвръкне и той ще се повали на земята. А ти ще влезеш в пещерата, ще вземеш девойката и ще я сложиш пред себе си на седлото. Ще насочиш отново острието на сабята си към морето, пред тебе пак ще се отвори път и ще заведем девойката на царя.
Царският син постъпил точно така, както му поръчал конят, и завел девойката при царя.
Царят се обърнал към птицата:
— Скъпа моя, ето девойката, която ти искаше, хайде сега съблечи перушината си.
— Ако съблека перушината си, ти ще умреш от възторг.
— А какво да направя тогава?
— Ето какво: в Червеното море живеят четиридесет кобили. Намери ги и ги доведи, изкъпи се в млякото им, стани и ти Гури-Пери и тогава ще заживеем заедно. А и децата ни ще бъдат Гури-Пери.
— А кой ще намери и ще доведе кобилите?
— Този, който намери и доведе мене и прислужничката ми. Царят отново изпратил да повикат царския син.
— Ще отидеш до Червеното море и ще ми доведеш оттам четиридесетте кобили.
Царският син се опитал да откаже, но царят го заплашил, че ще му отсече главата.
Когато момъкът се върнал разплакан при коня си, конят му рекъл:
— Добре, не се тревожи. На тебе нищо няма да ти стане, но аз ще си изпатя. Кажи на царя да изпрати на морския бряг четиридесет товара вълна, четиридесет товара плъст и четиридесет товара кожа.
Царският син казал това на царя. На следния ден царят заповядал да изпратят на брега на Червеното море вълна, плъст и кожа. След това и царският син тръгнал към морето. По пътя конят му казал:
— Княже, в морето живеят не четиридесет, а тридесет и девет кобили.
Една от тях е моята майка, а всички останали — мои сестри. Аз бях единствен син, но се спречках с майка си и попаднах в ръцете на твоя баща. Оттогава се изминаха тридесет години. Майка ми тогава ме заплаши, че ще ме разкъса на парчета. Когато стигнем до брега, аз ще легна. Ти ме покрий най-напред с вълната, после с плъстта и най-сетне с кожите и се скрий наблизо. Когато изцвиля полекичка и в морето се вдигне буря, не се плаши. Не след много ще се появят майка ми и сестрите ми. Майка ми ще се затича към мене, а сестрите ми ще почнат да плачат. Майка ми ще смъкне от мене кожите — ти кротувай; после плъстта — не мърдай от мястото; когато смъкне половината от вълната, тя ще се измори и ще се протегне. Тогава бързо дотичай, сложи крак в стремето и се метни на гърба й. Но внимавай, дръж се здраво! Тя ще се разлудува и ще литне към небето, а ти тогава се смъкни под корема й. После ще се спусне надолу, ти пак се покачи на гърба й. Когато седнеш на седлото, шибни я хубавичко с камшика. След това й кажи: "Аз съм твоят господар!", и тя ще стане послушна и ще тръгне, накъдето поискаш. А след нея ще тръгнат и всичките ми сестри.
Царският син изпълнил точно всичко, което му заръчал конят, и откарал кобилите в двореца.
— Заповядай да ги издоят и се изкъпи в млякото им — казала птицата на царя.
— А кои ще ти издои?
— Разбира се, че този, който ги докара.
Изпратили отново да доведат момъка. Конят му рекъл:
— Княже, вземи ме със себе си. Преди да започнеш да доиш, завържи пръстена си с един конец и го пусни в котела. След това довеждай една по една кобилите и ги издоявай. После се изкъпи в млякото им, извади пръстена, избърши го и изпрати да повикат царя. Кажи, че всичко вече е готово. Млякото ще кипне и царят ще се свари. А ти му облечи дрехите и
седни на неговия трон!
Царският син изпълнил всичко както трябва. Птицата веднага се научила за гибелта на царя. Тя си съблякла перушината и се превърнала в чудна хубавица.
— Всичко това направих заради тебе — казала тя на царския син. — Сега ти си цар, а аз царица!
Народът не знаел какво е станало.
След няколко месеца царският син си спомнил за баща си и се просълзил.
— Защо плачеш, не те ли е срам? Ти си цар, имаш жена хубавица и отгоре на това плачеш! — рекла му царицата.
— Спомних си за моя сляп баща. Той ме изпрати за лек, а аз станах цар, седя си на трона и дори не зная дали е жив баща ми.
Царицата се засмяла и рекла:
— Баща ти ослепя, защото десет години поред тичаше след мене и не можа да ме улови. Щом го видя, ще си порежа пръста, ще намажа с кръвта си очите му и той ще прогледне. Хайде приготви се, ще отидем при баща ти.. Царският син събрал народа, почнал да гощава всички наред и им казал:
— Изберете си друг цар. Аз заминавам и може да не се върна.
Народът си избрал друг цар. А царският син и жена му се облекли в прости дрехи, взели си храна за из път, подкарали тридесетте и девет кобили и тръгнали на път.
Царският син яздел старата кобила, а жена му — неговия кон.
Когато пристигнали в страната на баща му, царският син поръчал на един овчар:
— Иди поздрави царя и му кажи, че неговият най-малък син е пристигнал.
Като чул това от овчаря, царят попитал:
— А кой друг е с него?
— Тридесет и девет кобили и една хубавица.
— Слава богу! — възкликнал царят и заповядал да дадат на овчаря една мяра (крина) жълтици.
Царският син дошъл в двореца и царят сърдечно го разцелувал. Жена му си порязала пръста, намазала с кръвта очите на царя и царят прогледнал. Той целунал хубавицата по челото, сложил короната си на главата на своя най-малък син и рекъл:
— От днес нататък на тебе по ти прилича да бъдеш цар!
И най-малкият син зацарувал.

Живяла някога една бедна вдовица с едничкия си син. И ето че селският псалт отишъл веднъж при вдовицата и рекъл:
— Аз съм сам човек, дай ми своя син. Ще го осиновя, ще го храня и обличам, пък ще го науча и да чете и да пише — грамотен човек ще го направя.
Вдовицата се съгласила.
Псалтът й дал пари — гледай само какво добро ти правя значи — и отвел момъка със себе си. А се оказало, че псалтът си имал съвсем друго на ума. Знаел, че в една яма има заровено имане, но не можел да го извади сам и затова взел момъка да му помогне.
Повел го той към гората. Стигнали до ямата, а тя била покрита с един воденичен камък. Напрегнал всички сили псалтът, но камъкът не помръдвал. Приближил се момъкът, уловил камъка, повдигнал го и го изправил.
Отдолу зейнала ямата. Надникнали в нея и видели на дъното и един ръждясал палешник от плуг. Добре, ама псалтът знаел, че този палешник притежава вълшебна сила.
— Скочи в ямата, синко, и извади палешника! — казал той на момъка..
Момъкът скочил вътре, а псалтът му извикал:
— Най-напред ми подай палешника, а после аз ще те измъкна! Досетил се момъкът, че псалтът крои нещо лошо — иска да го остави в ямата, — и отговорил:
— Не, не, ти най-напред ме измъкни, а аз ще взема със себе си и палешника. Много е тежък, ти няма да можеш да го издърпаш!
Как ли не се мъчил псалтът да надхитри момъка, но все не сполучвал. Щом видял, че сметките му излезли криви, той бутнал воденичния камък, закрил отново ямата и си отишъл в къщи.
Останал момъкът в ямата, без дори да му минава през ума каква сила се крие в палешника. По едно време съвсем случайно той докоснал с пръст палешника и в същия миг сякаш някаква страшна сила отхвърлила воде¬ничния камък и ямата зейнала. Измъкнал се момъкът навън заедно с палешника, закрил отново ямата с воденичния камък и отишъл при майка си. Палешникък му помогнал да си набави всичко, каквото поиска: построил си хубава къща, напълнил я с покъщнина и се настанил в нея с майка си. После си избрал добра и хубава девойка, направил голяма сватба, накупил скъпи дрехи за себе си, за майка си и за жена си и заживял охолно и щастливо.
А псалтът в това време мислел, че момъкът е умрял от глад в ямата.
Веднъж псалтът минавал през селото и зърнал новата хубава къща. Учудил се той и си рекъл: «Чия ли е тази къща, защо досега не съм я виждал тук?»
Разпитал съседите и разбрал, че това къщата на вдовишкия син. И почнал да мисли и да премисля как да отнеме вълшебния палешник от някогашния си помощник. Мислил, мислил и измислил!
Накупил той различни дребни стоки — карфици, игли, макари, кончета и дъвка. — преоблякъл се като пътуващ търговец, метнал на гръб вързопа със стоката и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син.
— Игли, карфици, мъниста, дъвка продавам!. . . — развикал се той.
Решил да излъже жената на стопанина и да я накара да му даде палешника.
А вдовицата и младата й снаха тъмко били седнали пред къщата. Наближил ги преоблеченият псалт и ги попитал:
— Сестро, дъще, няма ли да си купите нещо от мене? А те му отвърнали:
— Не, нищо не ни трябва.
Тогава псалтът развързал вързопа: «Та може ли да подминете такава стока?»
Вдовицата си харесала нещо и попитала:
— А колко струва това?
— Че аз почти безплатно го давам — рекъл преоблеченият псалт. — Сигурно у вас ще се намери ръждясало парче мед или желязо, някакъв вехт палешник. Може да ми платите и с яйца и пари, както ви е по-удобно.
— Дъще, някъде в ъгъла у нас се търкаля ръждясал палешник, я го донеси, ще си платим с него — казала вдовицата.
Изтичала снахата, изнесла палешника и го дала за дъвка и за още някаква дреболия.
Синът на вдовицата се събудил на другата сутрин, гледа — изчезнали и новата му къща, и палешникът, и жена му. Около него и майка му — същата жалка сиромашия, в каквато живеели по-рано. Разтичал се той насам-нататък, щял просто да полудее от мъка. Най-после се досетил каква е работата и се запътил към дома на псалта.
Самият псалт не си бил в къщи. Излязла жената на вдовишкия син със зачервени и подути от плач очи. Спуснали се те един към друг и се прегърнали.
— Какво ми стори ти, жено! — упрекнал я мъжът й.
Аз не съм крива! — взела да се оправдава жената. — Откъде да зная, че палешникът е вълшебен? Майка ти ми каза да го изнеса и аз го дадох на този измамник псалт. . . Прави каквото щеш, но ме избави от това куче!
— Какво да направим сега? — замислил се синът на вдовицата. — Трябва да открием къде е палешникът и да си го вземем.
— Не зная къде го е скрил — казала жена му. — Вечерта този про¬клетник ще се върне в къщи. Ти се скрий някъде наблизо, а аз ще го разпи¬там и щом се стъмни съвсем, ще ти изнеса палешника.
Мъжът й се скрил. Вечерта псалтът се върнал в къщи, пипнал с ръка палешника и масата веднага се отрупала с различни ястия.
Седнал псалтът на трапезата, наял се, напил се, после станал, скрил палешника и си легнал. А синът на вдовицата видял къде го слага, взел го тихичко и отишъл на онова място, където по-рано се издигала неговата къща. Сложил той палешника на земята, погладил го и рекъл:
— Моля ти се, палешник, върни ми къщата и имота, за да мога спокойно да живея в него с жена си и майка си!
Легнал си той да спи, а на сутринта се събудил и що да види — всичко си стои отново на мястото: и къщата, и покъщнината, и богатството! Заедно с него в къщи били и майка му, и жена му.
А псалтът станал сутринта и почнал да се удря по главата:
— Ох-ох-ох! Как можах така глупаво да загубя всичко!
От злоба взел дори да си скубе брадата, но вече нищо не можел да на¬прави — палешника го нямало.
Видял той, че няма друг начин да си върне палешника, преоблякъл се наново като пътуващ търговец, метнал на рамо вързоп с дребни неща за продан и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син и да се провиква:
— Кой иска да купи игли, карфици. . .
Още не довършил, снахата на вдовицата надникнала отвътре и викнала:
— Махай се по-скоро от очите ми, безсрамнико! Знам те аз що за търговец си, не ни е дотрябвала твоята стока!
Видял псалтът, че няма да заблуди жената, изтичал до къщи, преоблякъл се в други дрехи и пак отишъл. А в това време синът на вдовицата се върнал в къщи. Видял той преоблечения псалт и го поканил да влезе:
— Заповядай, влез в къщи, искам да поговоря с тебе.
Свило се от страх сърцето на псалта, но въпреки това влязъл.
— Я отметни назад гуглата си да те видим що за човек си — рекъл му синът на вдовицата.
Смъкнал си псалтът гуглата и разтрепераната му брада се показала.
— Как не те е срам! — скарал му се синът на вдовицата. — Прилича ли на един псалт да се занимава с търговия?!
А псалтът мълчи, сякаш си е глътнал езика.
Ядосал се синът на вдовицата, изскубал му брадата, нажежил после палешника на огъня и като го допрял до гърдите на псалта, рекъл:
— Студено ти е сърцето на тебе, трябва да го стоплим, та да се пробуди съвестта ти и да не се заглеждаш повече в чуждото!
Тогава псалтът предал богу дух, а синът на вдовицата започнал да се справя леко с помощта на палешника и с оранта, и с жътвата и заживял охолно и честито заедно с майка си и жена си.

Най-малкото езеро в Пирин планина светлеело по особен начин, различно от другите. Сутрин – синя коприна, по пладне – златно като слънцето.
При езерото на брега идвало едно момиче. То дълго се заседявало, взирало се в сините води, а когато ветрецът ги раздвижел, като че ли й махали за поздрав – разговаряли си.
В една ранна утрин девойката се надвесила над спокойните сини води и видяла хубавото си лице, но й се приискало да има сини очи като водите на езерото. Попитала го тя какво да прави, та и нейните очи да станат като синия му цвят. Сърцето й копнеело да плени най-хубавия момък в този край. Езерото я посъветвало при залез слънце да се огледа във водите му и да се наплиска по лицето. Направила това девойката и очите й станали сини. Благодарила тя и радостно хукнала по горската пътека… Хубавецът бил покорен от хубостта й.
На другия ден синеоката хубавица отишла отново на брега. Не й стигало това – да има сини очи, но искала косите й да станат златни. Помолила тя езерото, а то със своята доброта й казало, когато слънцето се изкачи на високия връх, водите му ще станат като злато. Тогава тя да си потопи разплетените коси и те ще станат златни. Така и станало. Девойката вече била красива – синеока със златни коси.
Но един следобед тя надменно заявила на ясното езеро, чене обича вече най-красивия момък, защото тя е по-хубава от него. Тя трябвало да стане царица!
Потъмняло от гняв светлото езеро. Не могло да понесе алчността и неблагодарността на момичето и от мъка завинаги останало тъмно! И до днес хората го наричат „Тевното езеро"!

И днес минеш ли по Искърското дефиле и се спреш в село Ромча, там над селото, малко на север по планинския рид, се намира прочутият Марков рът.
Долът под този рид е обрасъл с люляци и когато цъфнат те по Гергьовден – въздухът е упоен от люляков аромат. Затова го наричали лиляков дол.
Мястото за хората от този край е много лично, защото тук идвал често Марко Кралевити да спасява моми и невести от поробители. Тук си вземал „комката" в близката църква и запрашвал към други краища на поробеното Отечество!
Един ден, когато юнакът влязъл в черквицата за причастие, сварил хубава девойка да стои чинно и да се моли. Елица й викали селяните. Момичето било смирено, а гласът й бил силен и чист, че като се плъзнел по рътлината, а оттам по полето – всички спирали да я слушат и да й се порадват.
Слушал в захлас вълшебните й песни и Крали Марко. По гласа й той разбирал на чия нива жъне, защото песента й стигала чак до Прилеп. Тогава юнакът възсядал Шарколията и идвал в Софийско, та да послуша пеенето на Елица и да оправи тук-там някои турски зулуми!
Дошла есента. Ослушвал се Марко Кралевича – дано дочуе гласа на момичето, но полето било глухо. Пълно мъртвило царяло. Сепнал се юнакът! Лоши мисли го налегнали и той нетърпеливо се метнал на коня и долетял в селцето. Питал и разпитвал за Елица, защо не се чува вече гласът й. Дали е болна легнала или в далечни далечини е отишла. Никой не смеел да му каже дума за личната мома!
Намерили се добри хора, които разказали на Марко юнак как една вечер на седянката, както си предяла Елица и сладко извивала медения си глас, дошли турци и я отвлекли. Къде, никой не знаел.
Трепнало юнашкото сърце на Марко Кралевити, пришпорил коня и като орел полетял по висинето. Където минел, дърветата се превивали до земята, където стъпел – огньове се запалвали. Настигнал той потерята и със страшна сила спрял коня си. Където стъпил, камъкът се стопил. Останали само копитата на коня и единият му крак, а другият все още бил на стремето.
Като хала се развъртял юнакът и се разправил с похитителите. А когато очите му зашарили, за да открият Елица, що да види – тя се обесила на едно дърво, заради честта си! Приседнал Марко на една скала и горчиви сълзи се стекли по лицето му за хубавата Елица, за вълшебната й песен и… за човешките мъки.
Там, където бил седнал юнакът, камъкът станал като седалка, а под нея, невидимо изворче все сълзяло! Затова нарекли този рид Марков рът.

Българската майка земя е вече поробена. Какво ще се случи по-нататък с нея? Народният певец със слово и песен реди историята. За точност му помагат и птиците, дето летят високо и гледат нашироко. И ето, съзрял е Мара – „бяла българка" – сестрата на Иван Шишман – дето твърдо отстоявала българската чест:
Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българко, айде са Маро, изречи, изречи, та са потурчи -за мене бяла кадъна, цар Муратова ханъма!
Султанът й обещавал, че, ако се съгласи да му стане ханъма, ще й хариже от Цариграда половината, одринската Узун-чаршия, Влашко да владее и данъка да сбира. Мило и драго залагал завоевателят, само да спечели хубавата българка.
Девойката била умна, предвидлива и поискала съвет от своя брат владика и другия – патрика! Един ден отново грабнала стомните и отишла с прясна вода да ги напълни. Като я видял султанът – от прозореца се провикнал. Същите думи й думал, скланял я да приеме неговия обет. Тогава Мара му отвърнала:
Лесно се, царю, изричам, пък се по-лесно потурчвам, ако ми, царю, харижеш, царството и везирството, пръстена мюхурлията, на Цариграда половината с потурчената черкова, черкова „Света София"…
Цар Мурат я гледал изумен. Ярост го обзела. Очите му святкали, горяли. Той рекъл на дръзката бяла българка:
Езикът да му изсъхне, който та, Маро научи, царството да ми поискаш, царството и везирството: царството ми е бащинка, а пък везирството – дединка, азе си глава залагам, „Света София" не давам!
Този исторически факт, който е изпят на песен, а ние го редим на приказка, е величав и съдбовен! Твърда е решителността на българката да отстоява вяра и синовна привързаност към родната земя, тази земя, от която е излетял първият детски плач, от която е тръгнала и песента на народния певец!

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!"
Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
— Я виж, ваше величество и мили мой, железната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
— А, не! — казал кралят. — Аз сам ще я боядисам.
— Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа — отговорила кралицата.
— Ще правя каквото си искам! — казал кралят.
И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
Точно тогава дошла кралицата.
— Ох, че си лош крал! — извикала тя. — Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
— Не искам — казал кралят. — По си ми е добре с мо¬ята мантия Ама ще я изцапаш с боя! — казала пак кралицата.
— Не ме интересува! — отвърнал кралят. — Ще правя каквото си искам!
— Това, което искаш — забелязала кралицата — е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
— Да, да, зная — отвърнал кралят. — Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина.
Щом стигнал до подземната железница, решил: „Ще взема влака." Отишъл на касата, купил си билет и заслизал с ескалатора. Като поставил ръката си на перилото, забелязал, че то се движи мъничко по-бавно от стъпалата.
— Гледай ти, чудна работа! — казал кралят на мъжа до него, който също слизал надолу.
— А, перилата винаги вървят малко по-бавно — отвърнал мъжът. — Не зная защо.
Когато отишъл на перона, там имало голям наплив от хора, които веднага искали да се качат на влака. Ау, каква блъсканица била! Влакът потеглил препълнен. Кралят едва можел да се помръдне. Един мъж го бил настъпил по крака, а една дебела дама с пакет го притискала отзад.
— Хайде де, отместете се малко, ваше величество! Просто ще ни смачкате!
— Вие ще ме смачкате! — казал кралят. — И моля, не стъпвайте върху пръстите ми!
— А вие премазвате моите пръсти! — извикала дебелата дама. — Моля, веднага се дръпнете!
— Ще правя каквото си искам! — отвърнал кралят.
– Ама че грубиян! — възмутила се дамата.
— Без да искам — оправдавал се кралят. — Какво да правя, като е така претъпкано!
Следващата спирка била зоологическата градина и кралят слязъл.
Когато отишъл в градината, главният пазач го посрещнал и го развел навсякъде. Кралят се забавлявал чудесно. Той видял една жирафа и един хипопотам, един щраус няколко лъва, тигри и маймуни.
Една маймунка грабнала короната на краля и побягнала с нея. Добре, че пазачът я взел обратно. После попитал краля какво ще си избере като подарък.
— Може би ще пожелаете едно лисиче? Или пък бухал, или зелено гущерче?
— Не — отговорил кралят. — Искам таралеж!
— Таралеж ли? — учудил се пазачът. — Но те са неприятни и бодливи.
— Зная — казал кралят — Искам таралеж.
— Недейте, ваше величество! — разубеждавал го пазачът. — По добре си вземете едно камилче или фламинго, или пък маймунка.
— Маймунка ли! — извикал кралят. — Никога! Тя ще избяга с короната ми. Не, искам таралеж!
— Добре тогава, ваше величество — съгласил се главният пазач. И той подарил на краля един таралеж, който се казвал Харълд.
— Много благодаря! — рекъл кралят. — Довиждане!
Той отново се запътил към подземната железница и щом стигнал, заръчал на Харълд да се хване здраво за него. Макар че имало голяма тълпа, сега никой не се притискал до краля.
„Само таралежи трябват за подземната железница" — мислел си кралят, докато се изкачвал с ескалатора.
Той се хванал за перилото и понеже стъпалата се движели мъничко по-бързо от перилото, ръката му започнала да се разтяга бавно назад, докато доста се поразтегнала! Ала кралят не пускал перилото.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал си той.
Пътуването с ескалатора продължило дълго и ръката на кралят се разтягала все повече и повече. Ох, че го боляло! И все пак, не се пускал. Когато стигнал горе, видял, че ръката му била станала с един лакът по-дълга от другата.
Щом се върнал в двореца, отново се заловил да боядисва желязната ограда, И вече не цапал с боя мантията си, защото ръката му , била станала доста дългичка.
По едно време прислужникът отново донесъл сандвичи. Кралят ги взел и ги набол върху бодлите на Харълд. Този път нито едно връбче не ее спуснало да ги краде.
— Ти си много добър таралеж, Харълд! — казал кралят. — А пък аз много обичам да правя каквото си искам.
По ми е забавно да боядисвам желязната ограда, отколкото да седя без работа в двореца си.
Той бил много щастлив крал. Кралицата също била щастлива; защото вече не се тревожела за неговата мантия.
— О, вижте, тези лоши котки оставят следи с мръсните си лапи. А сега пак се бият!
— Джордж, Хамлет, тука! А къде е Мечо?
— Тук съм. Рисувам автопортрет.
— О, много е хубав! Моля ти се, Мечо, нарисувай ни и нас!
— Ей, Мечо, ти си нарисувал тигърчето невярно. Тигрите нямат копита. Не бъди небрежен. Тигрите имат опашка, глава с уши, тяло, четири крака с лапи и нокти, най-различни особени окраски, мустаци, мърканици и ръмжения скрити в тях и — олеле! — зъби.
А сега събери всичко наедно.
— Ау, поставил съм опашката му отпред, а главата отзад. Извинявай, Мечо!

Отначало никой в Рим не обърнал внимание на вестта, долетяла от Капуа: седемдесет и осем гладиатори избягали от школата на Лентул Батиат. През нощта те разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печали месо, и избягали в планините. По пътя си срещнали каруца, която карала гладиаторско оръжие и го взели със себе си. Бягството на гладиаторите разтревожило само гражданите на красивата Капуа, но след месец-два в Сената започнали да прииждат неприятни вести и от другите градове на богатата област Кампания – Нола, Нуцерия, Пиценция, Неапол, Помпей. Към избягалите гладиатори, предвождани от някой си Спартак, се стичали тълпи роби от южните области на полуострова.
Достигали сведения за разграбени имения и за освободени от Спартак роби в стопанства, рудници и каменоломни. Пътуването към Рим с всеки изминат ден ставало все по-несигурно и опасно. Притокът на стоки от областите Кампания, Апулия и Лукания постепенно намалявал, а после съвсем пресекнал. Пазарът в Рим започнал да обеднява, защото северните области не можели да се сравняват с южните по изобилие и богатство.
Шепата бегълци от гладиаторската школа в Капуа устроили лагера си близо до Неапол в подножието на планината Везувий. Градовете на Кампания изтръпнали от страх. Всички се спотайвали зад крепостните стени и разчитали на помощ от Сената.
Голяма част от римските сенатори притежавали богати имения и разкошни вили в този благодатен южен край. Доходните им стопанства опустели, робите в тях избягали при Спартак и в Сената все по-често се чували закани за разплата с дръзкия гладиатор, който безнаказано се разпореждал с цели римски области.
Името Спартак започнало все по-често да се чува из таверните – прочутите малки кръчми на Рим, където се събирали вечер след работа ковачи, месари, каменоделци, обущари, а покрай тях и разни пройдохи, с надеждата да изкарат безплатно по някоя чаша вино и паница боб. Името на Спартак се чувало по улици и площади, произнасяно ту гневно, ту със стаен страх. Хората го произнасяли в театрите, в цирка и дори в баните, където римляните обичали да си отдъхват на приказки с познати. Какво ли не се говорело в Рим за този гладиатор: едни казвали, че никога не бил побеждавай в битка; други си припомняли, че са го виждали на арената как с голи ръце удушил мечка; трети твърдели, че не било мечка, а нумидийски лъв, който Спартак промушил с извития си тракийски меч. Богатите, скучаещи жени на Рим се интересували дали този смел мъж е красив и с неудоволствие научавали, че жена му, някаква дива тракийка като него, го придружавала навсякъде. Тази варварка била при това и магьосница, гадателка, която умеела да предсказва бъдещето.
За Спартак се заговорило и в богатите, и в бедните домове. Зашушукали си тайно робите, а в очите им се появили дръзки пламъчета. Какви ли не легенди се носели за Спартак – според едни той бил царски син от дома на боспорските владетели – Спартокидите, според други бил буен младеж от тракийския град Спартакос, чието име носел сам и обиден от местния владетел, минал на римска служба. Според мнението на трети бил най-добрият воин на племето меди, който воювал срещу римските легиони и бил пленен от Сула.
Хиляди хора изричали най-различни мнения и предположения, но истината си оставала все пак една: тракиецът Спартак държал в ръцете си южните области и обърквал работите на сенатори, земевладелци и търговци. Продоволствието на милионния град било затруднено. Хлябът, месото, виното, бобът поскъпнали двойно и тройно. Засегнатите настоявали да се предприемат бързи мерки срещу бунтовниците.
Сенатът преценил, че най-подходящ за тази работа е младият Клодий, знатен римлянин от рода на Клавдиите, и му възложили да ликвидира опасния робски отряд и да възстанови спокойствието в Италия.
Амбициозният Клодий приел задачата с удоволствие. Не за това, че трябвало да се бие с дълбоко презираните от него роби (това било под неговото достойнство), а поради съвсем други причини. Той таял в душата си завист към големите и прославени пълководци – Пом-пей и братята Луций и Марк Лукул, воювали повече от година в Азия и Испания. И от двата фронта не идвали добри вести. Тези две нелеки войни коствали твърде скъпо: отнемали не само сили, но и много средства. Спартак се възползвал от затрудненото положение на Сената и започнал въстанието, когато от Рим отсъствали три големи армии, водени от известни пълководци.
Клодий се подготвил за борбата с бунтовниците като за истинска ойна. Вдигнал много шум в Рим и тръгнал на поход, както се полага: с лека пехота, конница, обоз и знамена.
Войската обградила бегълците в планината Везувий. Силно въо-ръжени отряди прекъснали пътищата и завардили дори непристъпните кози пътеки. Обкръжените въстаници се изтеглили към върха. Положението им било отчайващо. Пред тях били римляните, а зад тах – бездънна пропаст. Започнал да ги измъчва и глад. Клодий предвкусвал вече удоволствието от победата, защото обкръжените можели да избират една от двете възможности: или гладна смърт, или пълен погром.
Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза – растението на бог Дионис. Сякаш самият бог му подсказал спасителния път. Спартак и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели стълби от тях. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет се вслушвали дали няма да чуят вика на римски страж. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, нападнала изненаданите войници и пленила оръжието им.
Пропастта, в която се били спуснали гладиаторите, всявала страх у селяните, които живеели в подножието на планината. Тази пропаст се смятала за свърталище на демони, защото по отвесните й скали имало следи от дима на тайнствени подземни огньове. Не било по силите на смъртните да палят огньове в бездънни пропасти, пред самите врати на ада. Това можело да бъде работа само на демоните, а онези, които можели да се спуснат в подобна бездна, очевидно са закриляни от тях.
Победата при Везувий предизвикала нов наплив от роби в лагера на Спартак. Вече не ставало дума за отряд бегълци, а за армия, организирана в легиони и водена от гениален пълководец.

Това се случило тъкмо през дните, когато тракийците празнували празника на Дионис. Прокна отишла в планината заедно с другите жени. В гъста гора на планинските склонове тя намерила колибата, в която нейният мъж държал в робство филомела. Прокна освободила сестра си и тайно я завела в двореца.
– Не е сега време за сълзи, филомела – казала Прокна, – сълзите не ще ни помогнат. Не със сълзи, а с меч трябва да действаме. Аз съм готова и на най-страшното престъпление, само да отмъстя на Терей.
Докато Прокна говорела това, влязъл в покоите й нейният син.
– О, колко приличаш на баща си! – възкликнала Прокна.
Изведнъж тя замлъкнала и смръщила лице. Прокна замислила ужасно престъпление. Бог Дионис вселил в нея лудост, която я тласнала към страшно отмъщение. Прокна хванала сина си за ръка и го отвела в една отдалечена стая на двореца. Там грабнала остър меч и като се извърнала, промушила с него гърдите на момчето. После двете жени приготвили от него страшно угощение, така както титаните сварили разкъсаното тяло на Дионис.
Прокна лично прислужвала на Терей, а той, без да подозира каквото и да било, ял гозбата, приготвена от тялото на любимия му син. През време на яденето Терей си спомнил за сина си и наредил да го повикат. А Прокна, зарадвана, че си отмъщава, му отвърнала:
– Този, когото ти викаш, е в самия тебе!
Терей не разбрал думите й и настоявал да повикат сина му. Тогава иззад едно перде внезапно излязла филомела и хвърлила в лицето на Терей окървавената глава на сина му. Терей изтръпнал от ужас; разбрал колко ужасно било угощението му.
Той проклел жена си и блъснал масата. Скочил от мястото си и с меч в ръката подгонил Прокна и филомела, за да отмъсти на убийците на сина си, но не могъл да ги настигне. На двете жени им израснали криле и те се превърнали в птици – филомела в лястовица, а Прокна в славей. На гърдите на лястовичката – филомела, се запазило едно кърваво петно от кръвта на Тереевия син. Самият Терей боговете превърнали в папуняк, с дълга човка и с голям гребен на главата. Върху главата на папуняка и днес се развява гребен от пера, както върху шлема на жестокия Терей.

Живял някога един богаташ, ама много алчен и безчестен. Той премествал синурите в нивите и така ограбвал всичките си съседи. С лъжи и заплахи ги притискал и накрая им взимал имота.
В същото село живеел един сиромах човек. Той имал само една нива, която граничела със земите на богаташа. Тя била много плодородна и каквото посеел беднякът, се раждало от хубаво по хубаво.
Богаташът хвърлил око на тази нива и започнал, както си знае, лека-полека да я присвоява. Беднякът го молел с добро, ама алчният съсед отвръщал, че мястото е негово и не давал дума да се издума. Тогава собственикът отишъл и се оплакал на съдията, а той решил да отиде на самото място, за да реши на кого е нивата.
Богаташът, като разбрал, че съдията ще ходи на нивата, се прибрал вкъщи. Той имал син, алчен за имот като баща си, и му рекъл:
– Сине, ще изкопаем дупка в нивата на съседа и ще те скрия в нея. Като дойде съдията, аз ще се помоля на Бога да ни покаже докъде е моята нива. Ти ще започнеш да изхвърляш пръст от дупката.
Съдията ще помисли, че това е знак от Бога и така ще вземем нивата на бедняка.
Отишли двамата в нивата, синът изкопал голяма дупка, заврял се в нея. Бащата метнал отгоре една рогозка и я посипал с пръст, та отдалече не личало, че отдолу има дупка. По едно време дошли съдията и беднякът. Започнал сиромахът да показва докъде била неговата нива и как богатият я открадвал малко по малко, като премествал синура. Вече останало толкова малко, че нямало как да си изхранва децата.
Богатият рекъл:
– Господи, този човек лъже. Не аз, а той оре в моята нива. Ако съм прав, Господи, дай ни знак!
Щом казал това, синът започнал да рие изпод земята и да изхвърля пръстта накуп над главата си. Съдията помислил, че Бог наистина дава знак и отсъдил богаташът да вземе нивата. Беднякът обаче веднага се досетил каква е работата и проклел:
– Дано даде Господ, който рие земята, никога да не излезе от нея!
Хляб да не сложи в устата си, а все черна земя да яде!
Върнал се богаташът вкъщи, засмян и доволен. Чакал да се приббере синът му, чакал цял ден, но, той не си дошъл. Бащата отишъл на нивата. Викал, викал, никои не се обадил. Взел една мотика и разкопал купчината земя. Пред него се мернало някакво черно животинче и се мушнало в земята. Богатият разбрал, че това е неговият син, но нямало какво да направи. Господ изпълнил клетвата на бедняка.
Затова къртът цял ден рови земята и все не може да се насити.