Чуй всички приказки

Един селянин си обра лозето и докара гроздето с една каца в къщи. Той взе дебело дърво, смачка хубаво гроздето, а децата донесоха паница и почнаха да пият от сладката шира. Гроздовият сок бе толкова сладък, че устните на децата залепваха. Пчелите от градината също долетяха, налепиха се на кацата и почнаха да пият сладкия сок. Долетя и един бръмбар, тежък и тромав, помириса ширата и се наведе да пие. Но понеже бе тежък, падна в къщата и селянинът го изхвърли на кокошките.
— Нека го изядат кокошките — каза селянинът. — Пчелите като смучат шира, ще направят мед, а бръмбарът нищо няма да направи.
Кокошките изядоха бръмбара, пчелите се прибраха в кошерите, а селянинът сипа ширата в една бъчва. Бъчвата беше в мазето на студено и тъмно, много хубава дъбова бъчва, и селянинът си мислеше, че по-добър съд от този не може да има.
Гроздовият сок поседя няколко дни на тъмно в бъчвата и почна да се сърди, че са го затворили в тази тъмница. Децата отидоха и видяха как той се сърдеше, пенеше се и заплашваше, че ще изскочи от бъчвата. Разбира се, той не можеше да изскочи от бъчвата, защото тя имаше дебели дъги и здрави железни обръчи. Селянинът каза на децата, че гроздовият сок ще се посърди, посърди, пък ще му мине ядът.
Един ден той запуши отвора и в бъчвата стана толкова тъмно, колкото не е било дори в пещерата на Али Баба и четиридесетте разбойника. През зимата селянинът слезе с една глинена кана, завъртя канелата на бъчвата и наточи вино. Той отпи виното и първата глътка беше много горчива, но после му се услади и селянинът изпразни цялата кана. И понеже му бе много сладко, наточи още една кана и изпи и нея.
Когато се изправи, за да излезе навън, селянинът усети, че някой го побутна отзад.
— Я не се шегувай — каза той на човека, който го побутна отзад.
Но когато се обърна, видя, че зад него няма никой.
Тъкмо тръгна и онзи, гдето се притайваше в мазето, го спъна. Селянинът едва не падна и се подпря на стената, като се взираше в тъмнината. Но той пак не видя нищо — само тумбестата бъчва тъмнееше насреща му.
— Страшна работа! — промърмори селянинът Изглежда, че в мазето се е вмъкнал разбойник. Ту ме бута, ту ме спъва.
Той повика жена си.
Жената донесе една лампа, провериха всички ъгли, даже под бъчвата погледнаха, но не откриха никакъв разбойник. Тогава тя каза на мъжа си:
— Разбойникът е в бъчвата. Ти си пил вино, а от виното по-голям разбойник няма.
— Хайде де! — каза селянинът. — Ако наистина е така, аз ще го науча този разбойник.
Той наточи още една кана и изпи и нея. И щом я изпи, стана му весело и тръгна навън. Излезе на двора, онзи го побутваше и спъваше, но селянинът почна да пее и да си размахва шапката.
— Виждаш ли — каза той на жена си, — виното не е никакъв разбойник, ами е песнопоец!
И той продължи по пътя си. Разбойникът бе хитър — той го спъваше и искаше да го събори. Ама и селянинът не бе глупав: легна до оградата и каза, че никой вече не може да го събори на земята.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.
Един ден майка му рекла:
– Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с "Добро утро" и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.
– Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо – рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.
Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.
– Добър ден, Червена шапчице – рекъл той.
– Добър ден, Кумчо Вълчо.
– Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?
– У баба.
– Какво носиш в престилката?
– Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба – да похапне и да се подкрепи.
– Къде живее баба ти, Червена шапчице?
– Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш – рекла Червената шапчица.
"Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата – рекъл си на ума вълкът, – но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете."
Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:
– Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!
Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: "Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме".
Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.
А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.
Кой е там?
– Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!
– Натисни ръчката! – викнала бабата. – Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.
Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.
А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: "Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!"
– Добро утро! – викнала тя, но никой не й отговорил.
Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.
– Ой, бабо, колко са ти големи ушите!
– Да те чувам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи очите!
– Да те виждам по-лесно.
– Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!
– Да те сграбча по-лесно.
– Ой, бабо, колко е голяма устата ти!
– Да те изям по-лесно.
Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.
Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: "Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо". Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.
– Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? – викнал той. – Отдавна те диря.
Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:
– Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.
После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.
Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: "Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява".
Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл "добър ден", но в очите му святкала злоба.
– Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.
– Ела да заключим вратата, та да не може да влезе – рекла бабата.
След малко вълкът похлопал и викнал:
– Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.
Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.
Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:
– Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!
Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.
И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Вратата на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на вратите на домовете на скуемишките знатни фамилии и обикновените хора. На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава дъжд.
Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си.
Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води. Големите кедри също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре. Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.
Всичко това се променило след един голям церемониален потлач. Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши. Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит на потлача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на не¬говото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си, той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го повлякъл, преди да успее да влезе вътре.
Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката секнала. Престанали да танцуват и пеят.
— Чуйте ме — изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край огъня. — Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги затворена.
Жрецът изтичал от къщата,преди вождът Капалана да нареди да го спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена да му помоне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии, складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.
В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.
Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.
— Хората ни умират от жажда! — викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.
Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови трупи на къщата и да пленят жреца.
Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:
— Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да можем да сторим. Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на мла¬ди знатни скуемиши, измислили нещо голямо.
— Знаем какво трябва да се направи — казали те на племенния вожд.
Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.
Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото. Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най на края заспали дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.
Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци смутили Създателя на дъжд.
— Какво се е случило? — запитал той.
— Бебето го няма — извикала тя и се спуснала към мъжа си.
— Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет. Върнете ни детето — замолил се Създателят на дъжд.
— Защо? — запитали вождовете. — Твоето сърце беше от камък, когато нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе сега и към твоите хора?
Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнал детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.
— Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги — обещал той.
На края вождовете склонили да върнат детето, но след като Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди на вожда Капалана.
И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потропването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си".

Имало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището. А децата му били седем. Седемте дечица на миндера седят и искат каша да ядат. А в къщата нито зрънце жито, нито шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл? Защо не те свърта в къщи?
– Дай ми, братко, малко брашно на заем. Аз след това ще си го отработя.
– Добре – рекъл Иван богаташът, – на ти паничка с брашно, а ще ми върнеш един чувал.
– Какво говориш, братко, за една паничка – цял чувал! Не е ли много?
– А като ти е много, махай се от прага ми, отиди на друго място.
Нямало какво да се прави. Заплакал Иван беднякът, взел паничката с брашното и си тръгнал за в къщи. Едва стигнал до портата си, като връхлетял един вятър, завил, завъртял се и издухал всичкото брашно от паничката – само на дъното прашец останал – и полетял по-нататък.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, северен палав ветре, ти ми обиди децата, гладни ги остави! Ще те намеря аз тебе и ще те накарам да се разплатиш за белята си!
И тръгнал Иван беднякът след вятъра. Вятърът духа по пътя – Иван върви след него. Вятърът се скрил в гората.
Иван тръгнал през гората. Стигнали до един голям дъб. Вятърът влязъл в една хралупа – и Иван влязъл след него.
Видял вятърът Иван и казал:
– На гости ли си ми дошъл, селяко?
– Така и така – му казал Иван, – аз носех на гладните си деца шепа брашно, а ти, палавнико, като връхлетя и се развихри, всичкото ми брашно разпиля. С какво да се върна сега вкъщи?
– Само това ли е? – казал вятърът. – Хайде, не тъжи! На ти тази вълшебна покривка: каквото поискаш, всичко ще имаш.
Зарадвал се Иван, поклонил се на вятъра и хукнал към къщи.
В къщи застелил покривката на масата и рекъл:
– Дай ми, вълшебна покривко, да хапна и да пийна!
Едва изрекъл това и върху покривката се появили и баници, и питки, чорба и напитки, бутче от прасенце и боза в гърненце.
Нахранили се Иван и децата и легнали да спят. Току-що седнали сутринта да закусват и дошъл Иван богаташът.
Като видял отрупаната маса, Иван богаташът щял да се пукне от злоба.
– Ти, братко, да не си станал богаташ?
– А бе богаташ не съм станал, но сит ще бъда и тебе ще нахраня. Нали съм ти длъжен един чувал брашно, сега ще ти го върна. Вълшебна покривко, дай ми един чувал брашно!
Едва изрекъл това и чувалът с брашното бил вече на масата.
Взел Иван богаташът чувала с брашното, дума не изрекъл и си излязъл от къщата.
Щом настъпила вечерта, притичал пак Иван богаташът при брат си.
– Братко мили, помогни ми, не ме оставяй! Пристигнаха ми гости от едно богато село, а у нас нито фурната е запалена, нито хляб сме изпекли, няма с какво да ги нагостя. Дай ми, братко, твоята покривка за час-два!
Дал му Иван беднякът вълшебната си покривка.
Богаташът гостите нахранил, сетне ги изпратил, вълшебната покривка в сандъка скрил, с обикновена я подменил и я занесъл на Иван бедняка.
– Благодаря ти, братко – рекъл, – нахранихме се.
Седнал Иван беднякът да вечеря с децата си. Постелил покривката.
– Вълшебна покривко, дай ни да вечеряме!
А покривката си лежи бяла-беленичка и никаква вечеря не дава.
Хукнал Иван беднякът при богаташа.
– Какво си направил, братко, с покривчицата ми?
– Че откъде да знам! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът, вър¬нал се в къщи. Минал ден, минал втори, децата плачат, искат да ядат, а в къщата ни зрънце жито, ни шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл, защо не те свърта в къщи?
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, поне малко: брашънце, зърно или хлебец.
– Нямам за тебе нито брашно, нито зърно, нито хлебец, но ако искаш, вземи от избата паницата с пача, дето е на бъчвата.
Взел Иван паницата с пачата и тръгнал за в къщи. Върви по пътя, а слънцето свети и припича, по пачата тича. Започнала пачата да се топи, от паницата да изтича, така и изтекла на пътя. Само локвица от нея останала. Разсърдил се Иван беднякът.
– Ех ти, слънце неразумно. За тебе това е игра, а за моите деца – беда. Ще те намеря и ще те накарам да ми платиш за това.
И тръгнал Иван да търси слънцето. Вървял, вървял, а слънцето все напред бягало, едва привечер се скрило зад планината. Там го и намерил Иван.
Видяло слънцето Иван и рекло:
– На гости ли си ми дошъл, Иване?
– Така и така – му казал Иван. – Носех аз на гладните си деца малко пача, а ти, неразумно слънце, като започна да приличаш и по пачата да тичаш, тя се стопи, потече и на пътя изтече. С какво да се явя сега в къщи?
– Нищо – рекло слънцето, – щом аз съм те обидило, аз и ще ти помогна. Ще ти дам една козичка от моето стадо. Ти с жълъди я храни и злато от нея дои.
Поклонил се Иван на слънцето и подгонил козата към къщи. Нахранил я с жълъди и започнал да я дои. А от козата вместо мляко злато тече. Заживял си Иван добре, хранел си децата. Чул за тази коза Иван богаташът и дотърчал при брат си.
– Здравей, братко!
– Здравей, богати Иване!
– Помогни ми, братче мило, дай ми за един час твоята коза. Трябва да връщам един дълг, а нямам пари.
– Вземи я, но само да не ме излъжеш.
Взел Иван богаташът козата, надоил злато, скрил я в една клетка, а на Иван бедняка върнал обикновена коза.
– Благодаря ти, братко, за помощта!
Нахранил Иван беднякът козата с жълъди, започнал да я дои… Тече си мляко по вименцето, от вименцето по копитцата, а злато все не тече и не тече.
Хукнал Иван беднякът при богаташа, а той му рекъл:
– Нищо не знам, нищо не съм чул! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът и си тръгнал за в къщи. Минали дни, търкулнали се седмици, децата реват, искат да ядат. Настпила сурова зима, а в къщата ни зрънце, ни брашънце. Нямало какво да се прави, тръгнал Иван беднякът при богатия си брат.
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, шепа брашно!
– Нито ще ти дам брашно, нито зърно, а ако искаш, там в килера зад онази врата има паница с вчерашна чорба, вземи я.
Взел Иван беднякът паницата с вчерашна чорба и тръгнал за в къщи. Върви, а виелицата свисти, от студа камък се пука, всичко замръзва. Започнал студът да си играе с чорбата: ту с лед ще я покрие, ту със снежец ще я напраши. Играл си, играл си и замразил чорбата до самото дъно. Лежи си в пани¬цата една тъмна бучка лед, а няма какво да се яде.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, студ студен – нос червен! За тебе това е игра, а за децата ми – беда. Ти ще ми заплатиш за лудориите си!
И тръгнал Иван беднякът след студа. Студът по полята – и Иван по полята. Студът в горите – и Иван в горите. Легнал студът под една голяма пряспа – и Иван там се наврял.
Учудил се студът:
– Да не си ми дошъл на гости, Иване?
– Така и така – рекъл му Иван. – Носех аз на децата си вчерашна чорба, а ти се заигра с нея и я замрази. С какво да
се върна в къщи? Вълшебната покривка и златната коза ми открадна брат ми, а ти чорбата ми развали.
Само това ли е? – казал студът. – На ти тази торба-спасителка. Като кажеш: „Двама от торбата!“ – ще изскочат двама юнака; като кажеш: „Двамата в торбата!“ – двамата ще се скрият.
Поклонил се Иван и се върнал в къщи. Извадил торбата и й казал:
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата две здрави жилави тояги, че като започнали да налагат Иван и да му нареждат:
– Не вярвай, бедняко, на богаташа! Не вярвай, Иване, на богатия си брат, на ум и разум се учи!
Едва успял Иван да си поеме дъх и да викне: „Двамата в торбата!“
Влезли тоягите полекичка в торбата.
Едва настъпила вечерта и притичал Иван богаташът.
– Къде беше, Иване, какво си донесе?
– Бях, братко, при студа и си донесох чудесна торба. Само като й кажеш: „Двама от торбата!“ – изскачат двама и правят каквото трябва.
– Ах, братко, бедняко Иване, дай ми торбичката за един ден! Покривът ми се е повредил и няма кой да го поправи.
– Вземи я, богаташо Иване!
Донесъл Иван богаташът торбата в къщи, заключил вра¬тата.
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата двете здрави жилави тояги, като започнали да налагат Иван богаташа и да нареждат:
– Не обиждай, богаташо, бедняка! Върни, богаташо, на Иван вълшебната покривка и козата.
Хукнал Иван богаташът при бедняка, а тоягите след него.
– Спаси ме, братче! Ще ти върна и покривката, и козата.
– Двамата в торбата! – викнал Иван беднякът.
Скрили се тоягите в торбата. Иван богаташът се прибрал полужив, върнал на бедняка вълшебната покривка и златната коза.
Започнал Иван беднякът да живее щастливо с децата си.
Сега седемте дечица на миндера седят и вкусна каша ядат. Кашата е с благинка, а пък лъжиците – с картинки.

Имал дядо козичка. Цанил си козарче. То си имало свирка. Ама каква свирка! Като я надуе, де що има живо нещо, скача, та се къса. Сутрин ляло му слагал хляб в торбата, пущал го след козите и му думал:
— По-малко да надуваш свирката, повече да пасеш козите!
Вечер се връщало момчето. Докарало козите. Посрещал го дядо и викнал ядосано:
— Бре, сине. къде ходиш, какво правиш, та не пасеш козите? Я ги погледни на какво приличат! Живи умрели от глад!
— Паса ги, дядо, паса ги.
Днеска тъй, утре тъй — козарчето щяло да измори козите.
Станал дядо една сутрин, та след него. Скрил се в гората зад една шипка.
Момчето докарало козите в гората. Насякло им бръстина. Почнали да ядат: руп, руп, руп!
Козарчето седнало на един пън, извадило свирката, па като засвирило! Козите оставили оръстината, па като заскачали! Зарипал и дядото в шипката: друс, друс, друс! Изподрал си дрехите. Почнал да вика:
— Спри бе, сине! Изподрах се в шипката!
— Аз спирам, дядо, ами свирката не спира. И пак рипал дядо.
Чакала го баба да се върне вкъщи, па току си рекла:
— Я да видя що стори тоя дядо.
Отишла баба в гората. Гледа — козарчето свири, козите скачат, и дядо рипа ли, рипа в шипката.
— Бре, сине, бре, дядо! Каква е тази работа от вас?
Но додето издума, засвирила по-силно свирката и бабата заиграла: друс, друс, друс! Баба и дядо си имали син и снаха. Имали си и внучета. Чакал синът да се върнат дядо и баба, па като не ги дочакал, рекъл на жена си:
— Чакай, невесто, да отида да видя що сториха татко и мама!
Отишъл синът в гората. Гледа отдалече: козарчето свири, козите скачат, дядо и баба рипат ли, рипат.
— Каква е тая работа бре, хора? — викнал синът, но свирката свирнала по-силно и той затропал заедно с другите: друс, друс, друс!
Снахата чакала, чакала при децата вкъщи, па току рекла:
— Чудно нещо! Що направиха тия хора? Къде отидоха, та се не върнаха? Трябва да ги потърся!
Снахата оставила децата да пазят къщата, а тя отишла в гората. Погледнала и какво да види. Козарчето свири. Козите скачат. Бабата, дядото и синът рипат ли, рипат.
— Какво е туй чудо бре, хора? — викнала снахата, но козарчето свирнало по-силно и тя затропала редом с другите: друс, друс, друс!
Дядовите внучета пазили, пазили къщата, па като видели, че никой не хукнали да видят що става в гората.
— Тропайте да тропаме! Карай, козарко! И те зарипали редом с другите: друс, друс, друс!
Цял ден свирило козарчето. Цял ден рипали козите и дядовите хора. Взело да се мръква. Козарчето тръгнало напред със свирката. Тръгнали след него скачешком и козите, и дядо, и баба, и син, и внучета малки и големи.
Кой как ги видял, тръгвал с тях и почвал да тропа: друс, друс, друс! Разиграло се цяло село. Нямало кой да спре играта. Тропали цяла нощ, рипали и на другия ден. Кой знае. Може и до ден днешен да тропат.

Имало едно време една жена. Тя имала широк двор. Сред двора растяло ябълково дърво. То раждало всяка година само по една ябълка.
Но щом узрявала ябълката, до¬хождала лоша хала и я откъсвала. Жената имала трима синове. Едно лято най-големият син ре¬къл на майка си:
— Майко, наближава да узрее ябълката. Дай ми нож и орехи. Ще отида да я вардя от халата.
Майката отговорила:
— Мъчно ще я увардиш, сине. Хала е то. Доде я зърнеш, отива, та се не вижда!
— Отива тя, ала от моите ръце здрава няма да се изкопчи…
— Добре, сине. Щом се наемаш, ето ти нож, ето ти и орехи.
Синът взел ножа и орехите. Като се мръкнало, отишъл под дървото.
Той трошил орехи и поглеждал към ябълката, трошил орехи и слушал отде ще се зададе халата. По едно време притъмняло много. Нещо изфучало. Погледнал синът — няма ябълката. Той отишъл при майка си и рекъл:
— Ти право казваш, мамо. С хала шега не бива. Не я видях кога дойде и грабна ябълката!
На другата година средният син казал на майка си:
— Мамо, дай ми нож и орехи. Сега аз ще ида да вардя ябълката.
— И ти няма да я увардиш, синко. Ала щом искаш, иди. Ето ти нож, ето ти и орехи.
Като се мръкнало, той отишъл под дървото. Затрошил орехи. Но халата изфучала над главата му и грабнала златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл на майка си:
— Дай сега на мене ножа. Аз ще вардя ябълката.
— Орехи не искаш ли? — позасмяла се майка му. — Вземи си повечко, да си похапнеш. А то ябълката — я ще я увардиш, я не. Батьовците ти не я опазиха, та ти ли?
— Не ми се смей, майко! Дай ми нож, после ще приказваме.
Той взел ножа. Като се стъмнило, качил се на дървото и седнал близо до златната ябълка…
Посред нощ изфучала халата. Посегнала да откъсне ябълката. Замахнал синът. Убол я с ножа. Халата изпищяла. Избягала назад. А синът откъснал ябълката и я занесъл на майка си.
Майката, като я видяла, извикала:
— Жив да си ми, сине! Ти засрами батьовците си!
На сутринта момчето повикало братята си да търсят халата. Тръгнали по дирите на кръвта.
Вървели, вървели — стигнали до една дупка, дето се губели дирите.
— Тука е влязла халата — рекъл най-малкият брат. — Трябва да спуснем едного от нас в дупката!
— Мене спуснете! — казал най-големият брат.
Вързали го с едно въже и почнали да го спущат.
Като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето. Изтеглили го горе.
Спуснали средния брат. Но и той заклатил въжето. И него изтеглили горе.
Тогава най-малкият рекъл:
— Спуснете мене! Поклатя ли въжето, спускайте надолу, докато стъпя на земя!
Братята го спускали, спускали, докле слязъл чак на дъното. Той повървял малко. Съгледал светъл дворец. Надзърнал през прозореца. Вътре видял три девойки. Двете подхвърляли златни ябълки, а най-малката си играела със златен плъх на златна тепсия.
Момъкът потропал на прозореца и извикал:
— Ей, девойки, отворете!
Най-малката девойка се обадила:
— Знаеш ли де искаш да влезеш, момко? Тука живее лоша хала. А сега е много разярена. Всяка година ходеше на горната земя и донасяше по една златна ябълка. Сега си дойде наранена и нищо не донесе… Ако те види, ще те погуби!
— Ами вас защо не погуби?
— И нас ще погуби. Затуй ни е довела тука. Но ни държи още, да й редим къщата. Залъгва ни сега с играчки.
— Пуснете ме, момичета! — рекъл момъкът. — Аз не се плаша от хала¬та. За нея съм дошъл.
Другата девойка се обадила:
— Иди си, момко! Ще те изяде халата! И нас живи няма да остави, ако те пуснем.
Момъкът отвърнал:
— Отворете, отворете! С халата ще се разправя и вас трите ще избавя!
Отворила му най-малката девойка. Той влязъл в задната стая при халата. Втурнал се, забил ножа в сърцето й. Халата тозчас издъхнала.
Момъкът извел девойките из двореца. Отишли при въжето. Той свързал най-напред най-голямата и заклатил въжето. Братята я издърпали горе. После свързал по-малката. И нея изтеглили. Останала най-малката. Той свързал и нея, па рекъл:
— Братята ми може да се скарат за тебе и да ме оставят тука. Но нека правят каквото щат. Ако ме обичат, ще ме извлекат и мене. Ако ли не — добър е господ!
Девойката извадила от пръста си златен пръстен, подала му го и рекла: — Вземи този пръстен! Той е чудотворен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам дрехи самотворни. Само който има този пръстен, може да ми даде такива дрехи. Ако братята не те изтеглят горе, ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг черен. Ако паднеш върху черния — ще отидеш в долната земя.
Момъкът поклатил въжето. Братята извлекли и най-малката девойка.
Подир малко земята се продънила под момъка и той полетял надолу. Летял, летял — паднал върху черния овен. Той го отнесъл на долната земя и се изгубил.
Момъкът тръгнал, където му очи видят. Вървял,вървял — стигнал в столнината на долното царство. Накрай града съгледал малка къщурка. Надзърнал през отвореното прозорче. Видял прегърбена баба. Тя месела хляб. Но замесвала брашното със слюнки.
— Помага бог, бабо! — рекъл момъкът.
— Дал бог добро, синко! — отговорила бабата.
— Бабо, нямаш ли вода, ами замесваш хляба със слюнки?
— Ех, какво да сторя, синко! От лоша ламя теглим! Завардила е всичките извори. Не ни пуска капка вода да си налеем, ако не й дадем да изяде някоя девойка. Аз имах шест момичета. Давах, давах — издавах се вече. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне ламята. Тогава целият град ще има вода.
— Бабо — рекъл момъкът, – кажи ми къде е царският дворец. Аз ще се разправя с ламята.
— Ох, стига да можеш, синко, стига да можеш! Много момци като тебе е погубила тая проклетница!
Бабата излязла вън, посочила широката улица и казала:
— Все по тая улица ще вървиш и ще стигнеш царския дворец.
Момъкът отишъл в двореца. Явил се при царя, поклонил се и рекъл:
— Царю честити, позволи ми да отида и аз с царската дъщеря при ламята.
Царят поклатил глава и отвърнал:
— Не стига ли, дето ще загине дъщеря ми, ами и ти да умреш с нея!
— То не се знае, царю честити, може и двама живи да се върнем.
Съгласил се царят. Царската дъщеря и момчето се качили в една колесница и отишли на мястото, дето излизала ламята.
Царската дъщеря седнала до едно дърво. Момъкът отпуснал глава и заспал върху скута на царкинята. В това време ламята излязла от пещерата и се затекла право към дървото. Царската дъщеря заплакала. Една сълза капнала от очите й върху лицето на момъка. Той скочил, грабнал ножа и пробол ламята.
Водата от всички извори тозчас потекла.
Отдъхнали всички хора в столнината. Зарадвал се царят. Прегърнал момъка и рекъл:
— Искай, момко, искай всичко,що желаеш! Ти избави народа ми. И още сега ще имаш половината царство. А като умра, ще станеш мой заместник.
— Благодаря, царю честити! Да бъде велико твоето царство! Да даде бог щастие на твоята хубава дъщеря! Но аз едно-едничко нещо искам да си отида в родната земя…
— Къде е тя?
— На горния свят. 
Замислил се царят и рекъл:
Мъчно ще се намери някой да те изнесе. Но почакай! Ще подирим! Ако се намери такъв човек, аз ще дам всичко, каквото трябва.
Минало се, що се минало, момъкът все мислел за горната земя. Веднъж той излязъл вън от града да се поразтуши. Седнал под едно високо дърво. А на дървото имало орлово гнездо. Неусетно момъкът заспал. Изведнъж нещо писнало над главата му и той се събудил. Погледнал нагоре и що да види: една триглава змия лази по дървото.Момъкът извадил ножа, умъртвил змията, па легнал пак да си поспи. Когато се събудил, видял, че два големи орела му пазят сянка.
 — Бре, орли! — рекъл той. — Какво сте разперили криле сянка да ми пазите?
Орлите отговорили:
— Доде сме живи, не можем ти се отплати, юначе. Ти избави нашите орлета. Три години става не можем челяд да си отвъдим от тая змия триглава! Казвай сега какво добро да ти сторим!
— Искам да ме изнесете на горната земя.
— Ще те изнесем, юначе — казали орлите . — Но трябва да ни храниш един месец с угоени крави. Направи после железен сандък с вериги. Турни в него много месо и един мех, пълен с вода. Ти ще седиш в сандъка. Ние ще преметнем веригите през шия и ще те понесем. Като кажем „га" ще ни даваш месо. Като извикаме „пиу" ще ни даваш вода. Така ще те изнесем на горната земя.
Момъкът отишъл при царя и му казал какво поръчали орлите.
Царят заповядал да му приготвят всичко, що било потребно, да го изнесат на горната земя.
След един месец те го дигнали и понесли нагоре. Ала приготвеното месо не стигнало. А орлите пак изкрякали „га". Момъкът откъснал месо от стъпалата на краката си, та им дал.
Най-после стигнали на горната земя.
— Побратиме — рекли орлите. — Хайде ставай и си иди вкъщи!
— Не мога да стана — отговорил момъкът. — Болят ме краката.
— От какво?
— Късах мръвки от стъпалата, да ви дам, когато се свърши месото.
— Почакай! — рекли орлите и отлетели. Върнали се подир малко. Орлицата донесла в човка жълъдова чашка, пълна с жива вода. Изляла водата върху краката на момъка и той тозчас оздравял. Скочил на крака и отишъл вкъщи при братята си. Те още се карали за най-малката девойка. И двамата нея искали.
А тя, като видяла най-малкия брат, казала:
— Който ми даде дрехи самотворни, за него ще се омъжа!
Малкият брат си спомнил за пръстена. Той го извадил и щом го преместил на малкия пръст, дрехите се явили пред хубавицата.
Братята престанали да се карат. Най-малката сестра се оженила за най-малкия брат, сестрите й се венчали за другите братя. Три сватби в един ден дигнали. Девет дена яли, пили и се веселили.

Живял едно вретме един сиромах, който имал мързелива, зла и нена¬ситна жена. Видял той, че не могат преживя, ако не работи сам за двама, и казал на жена си:
— Изпечи ми хляб за из път. Ще отида да се наема ратай при някого.
На сутринта жена му изпекла питка за из път и сиромахът тръгнал да си търси работа. Срещнал го по пътя един старец и го попитал:
— Накъде си се запътил, синко?
Сиромахът му обяснил, че отива да търси работа, и тогава старецът казал:
— Щом си беден и искаш да печелиш, за да изхраниш себе си и жена си, вземи това хромелче, само че внимавай, не му казвай по пътя: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
Взел сиромахът хромелчето и закрачил към къщи. Но по пътя все пак не се стърпял и изрекъл вълшебните думи, на които го научил старецът. Че като започнало хромелчето да меле брашно! Едва успял човекът да викне: «Стига!»
Влязъл си в къщи с хромелчето, а жена му го попитала:
— Какво е това, което си домъкнал?
Тогава той й разказал за подаръка на стареца и щом промълвил: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
и от хромелчето се посипало брашно.
Ден след ден мелело хромелчето, забогатели сиромахът и жена му. Но на алчната жена всичко й се виждало малко и тя все му натяквала:
— Намери онзи старец, кажи му да ни подари още нещо!
Тръгнал мъжът, намерил стареца и този път получил подарък една ко-кошчица. Старецът пак го предупредил да не казва вълшебните думи, преди да стигне до дома си. Но мъжът и този път не се стърпял и казал на кокошчицата:
Кокошчице моя, кокошчице мила, я покажи ми, каквото мсжеш!
Че като почнала кокошчицата изведнъж да снася яйца!. . . Едва успял мъжът да викне: «Стига!»
Но на злата и ненаситна жена и кокошчицата й се видяла малко. Подгонила тя мъжа си да отиде и да изпроси още нещо.
Тръгнал горкият мъж, намерил пак стареца и този път получил подарък една покривка. Донесъл я в къщи и щом казал:
Покривчипе моя, покривчице мила, я покажи ми, каквото можеш!
покривката се разгънала и върху нея се наредили безброй вкусни ястия.
А злата и ненаситна жена все не намирала мира и отново подгонила мъжа си да отиде и да изпроси още нещо от стареца.
Отишъл мъжът при стареца, намерил го и му разказал, че жена му все иска още нещо. И тогава старецът му дал тояга, сложена в една кожена торба, но го предупредил, както по-рано, да не казва вълшебните думи, преди да стигне в къщи. Разбира се, сиромахът и този път не се стърпял. Преди да стигне до дома си, той промълвил само първите думи: Тояжке моя, тояжке мила, я покажи. . .
Че като изскочила тоягата от кожената торба и като взела да го налага! Едва успял да извика: «Стига!»
Донесъл той подаръка в къщи и казал на жена си вълшебните думи. Зарадвана, тя веднага взела да реди:
Тояжке моя, тояжке мила, я покажи ми, каквото можеш!
Изскочила тогава тоягата от кожената торба, почнала да налага жената и я пребила от бой.

Живели едно време мъж и жена. Те имали един-единствен син.
Веднъж бащата го повел при майстор, за да го научи на занаят. При извора селянинът се спрял, утолил си жаждата и казал:
— Охай!
В същия миг от водата изскочил Охик — водният дух — и попитал:
— Какво искаш от мене? Накъде си тръгнал?
— Отивам да дам сина си на занаят — отговорил селянинът.
— Дай го на мене, аз съм добър майстор! Бащата му оставил сина си. Охик взел момчето и се спуснал с него във водата. А селянинът се върнал в къщи.
Минало се, що се минало. Родителите на момчето едва-едва преживявали. Бащата отишъл при извора, напил се и извикал:
— Охай!
Охик излязъл от водата и попитал:
— Защо ме викаш?
— Ние с мъка се прехранваме — отговорил бащата. — Дойдох да прибера сина си, по-добре ще е да помага в къщи.
— Още не е изучил занаята.
— Щом е така, дай ми нещо, за да преживеем някак засега.
Охик се спуснал във водата, изнесъл една покривка, дал я на селянина и рекъл:
— Когато изгладнееш, разгъни покривката.
Взел селянинът покривката и се върнал в къщи. Там той постлал покривката и изведнъж по нея се наредили различни ястия.
Мъжът и жената заживели охолно. Един ден жената казала на мъжа си:
— Какво ще кажеш, ако поканим на гости жената на княза?
— Недей, жено — отвърнал мъжът. — Щом види покривката, тя ще поиска да ни я вземе.
— Нищо! И все пак аз ще я поканя! — настоявала жената.
— Недей, ти казвам, ще съжаляваш!
Но тя не го послушала и поканила жената на княза и други съседи.
Гостите се събрали и жените им веднага забелязали, че стопанката не е приготвила нищо за обяда. Дори огнището било студено.
— Че защо са ни поканили? — почнали да се питат те.
Когато дошло време за обяд, стопанката постлала покривката и върху нея изведнъж се появили различни ястия. Жената на княза си помислила: «Я да открадна аз тази покривка!», и пошепнала на селския кмет:
— У нас в къщи има също такава покривка. Иди и я донеси!
Кметът изтичал, донесъл покривката и жената на княза подменила покривката на стопанката.
Гостите се разотишли.
Вечерта селянинът и жена му огладнели. Постлали те покривката, но никакви яденета не се появявали. Сетили се тогава те, че жената на княза е откраднала покривката.
На следния ден мъжът и жената отишли при извора, напили се с вода и рекли:
— Охай!
Охик веднага изскочил от водата.
— Какво искате?
— Искаме да ядем!
— Та нали ви дадох покривка?
— Жената на княза ни дойде на гости и я открадна. Тогава Охик влязъл във водата и изнесъл оттам една тиква.
— Ето ви тази тиква. Когато я разтърсите, от нея ще излезе конница и ще се нахвърли срещу княза.
Мъжът и жената взели тиквата и си отишли. Като стигнали в къщи, те взели да тръскат тиквата. От нея изскочили въоръжени конници. Те нападнали княза и почнали да събарят стените, вратите и прозорците на неговия дворец.
Наоколо се събрал народ. Всички взели да питат:
— Защо нападнахте княза?
— Дойдохме за покривката. Жената на княза я откраднала — отговорили воините.
Уплашил се князът и веднага дал покривката на конниците, а те я върнали на селянина. Той скрил конниците в тиквата и я окачил на стената.
Минали се няколко години. Един ден селянинът рекъл на жена си:
— Нашият син сигурно вече е научил занаят. Я да отидем да го приберем!
Отишли те на извора, напили се с вода и казали:
— Охай!
Охик се появил и попитал:
— Защо ме викате?
Върни ни сина. Стига се е учил!
— Ще отида да видя и ако разбера, че се е изучил, ще ви го доведа — рекъл Охик и изчезнал във водата.
Охик имал дъщеря. Тя казала на момъка:
— Виждаш ли колко отсечени глави има тук — това са все глави на бащини ми ученици. Ако баща ми те попита изучил ли си занаята, ти му отговори «не». Иначе и ти ще си изгубиш главата!
Върнал се Охик в къщи и попитал момъка:
— Е, момко, кажи, изучи ли занаята? Защото баща ти и майка ти са дошли за тебе.
— Не, майсторе — отговорил момъкът. Охик взел да го бие и да го блъска:
— Кажи, че си го изучил! Кажи, че си го изучил! Но момъкът все повтарял:
— Не, не и не!
Изморил се най-после Охик и върнал момъка на родителите му. По пътя момъкът казал на баща си и майка си:
— Вие вървете напред, аз ще ви настигна.
Превърнал се момъкът във вран кон, препуснал по пътя и задминал родителите си, а после отново станал на човек и се приближил към тях. Бащата казал:
— Жалко, синко, че изостана от нас. Оттук ей сега прелетя кон. Ако беше и ти с нас, сигурно щяхме да го хванем.
Докато стигнат до дома си, синът се превръщал в десет различни животни и все преминавал покрай родителите си. В къщи той казал на баща си:
— Татко, конят, сърната, еленът и другите животни, всичко това бях аз. Моят занаят е да си меня образа. Ето сега ще се превърна в кои, а ти ме продай на пазара. Само че внимавай, продай ме без юздата. Продадеш ли я — няма вече да се върна.
И така той се превръщал няколко пъти във вран кон. Баща му го продавал на пазара, а вечерта синът се връщал в къщи.
Веднъж, когато бащата продавал сина си в образа на кон, из пазара обикалял Охик. Той познал в коня своя ученик, познал и бащата и се приближил до тях. Но бащата не разбрал, че това е Охик.
— Колко искаш за коня? — попитал го Охик.
— Сто и петдесет жълтици — отговорил бащата.
— Но аз го купувам само заедно с юздата.
— Не, аз го продавам без юздата.
— Ще ти дам двеста жълтици, само ми продай коня с юздата — настоявал Охик.
Селянинът се съблазнил от парите и се съгласил. Охик завел коня у дома си, вързал го за един стълб и рекъл на дъщеря си:
— Ти го наглеждай, а аз ще отида да си взема лъка и стрелите. Но девойката познала момъка и освободила коня,а той се превърнал в гълъб и отлетял. Охик пък се превърнал в ястреб и се спуснал да го гони.
Гълъбът видял една сватба, превърнал се в роза и паднал сред гостите. Тогава ястребът се превърнал в народен певец и със са в ръка се приближил към сватбарите. Всички един след друг започнали да миришат розата. Когато дошъл ред на певеца, той взел розата, смачкал я и се опитал да я разкъса, но розата се превърнала в шепа просо, което се разсипало по земята. Едно зрънце влязло в обувката на един от гостите. Певецът се превърнал в квачка, която почнала да кълве просото. Но влязлото в обувката на госта зрънце се превърнало в лисица и лисицата удушила квачката. После тя се превърнала в момък, който почнал да пирува заедно със сватбарите.
От небето паднаха три ябълки: едната е за този, който разказва, втората за този, който слуша, а третата е за всички хора по белия свят.

Всяка заран Латинка бързала към чаршията, където се гушело килийното училище. От руменото й лице не слизала усмивката. Алената й престилка греела, а дългата й риза от лен и коноп с втъкани жълти райета на групички придавали на тялото й грациозна елегантност. Тя стъпвала леко като кошута! Всекиму ще каже „Добра среща“, „Добра стига“. Преди да кривне в уличката, непременно се отбивала и при своя баща, който държал дюкян на пазарската улица. Той бил известен като Виден куюмджията. Неговите момински и невестински накити се познавали по изящната изработка на филиграна. Завъртала се пъргавелката из дюкяна и търсела нещо да помогне на баща си. Не пропускала да му пожелае добър и спорен да му е деня, да поизмете наоколо, ако той вече не го е сторил, и бързала за училището.
Там ги очаквал гърбавият даскал. Природата го била белязала с недъг, но добър и строг, той учел децата на балканското градче да бъдат прилежни, да отворят очите си към знанието. Хората го почитали и с вяра пращали децата си на училище. Справедлив бил даскалът и в оценките, и в наказанията.
– Децата трябва човеци да станат, думал той – да знаят откъде излиза хлябът!
След училище пътят на Латинка криввал през тясната калдъръмена уличка и се изгубвал там горе при самотния камък. Казвали му любовния камък. С трепкащо сърце, сгушен до скалата, я очаквал синът на Дено дюлгерина от горната махала. Левент и работен момък бил Милотин. Як, та мечка може да пребори. Трепнало му било сърцето по Латинка. Взаимната обич ги окриляла! И обучението, и работата им споряло. Хубостта на Латинка не убегнала и от погледа на Мекуш – сина на местния ходжа. Той бил висок, слаб, почти кльощав. Често сядал на дънера под големия орех и дебнел накъде ще тръгне момичето. Изгарял от желание тя него да хареса – нали е син на личен, първи човек, на който думата на две не се кърши, каквото каже – това става!
Много пъти синът на ходжата досаждал на Латинка с уговорки да го залюби, но сърцето й вече принадлежало на Милотин. Минало време. Кроежите на Мекуш избили в хитрост. Той наклеветил момчето пред каймакамина, че е бунтар, че е от дружината на хайдут Велко и сее раздори сред хората. Прибрали Милотин в същия ден, тикнали го в тъмницата на крепостта.
Луната огрявала скалите и те хвърляли сянка като същински исполини. Латинка бързала към уреченото място за среща със своя любим. Каква била изненадата й, когато вместо Милотин на любовната площадка съзряла Мекуш дервишина. Хукнала тя нагоре по скалите да се спаси от натрапника, но той я следвал упорито. Колкото повече се изкачвала, краката й се смалявали и потрепервали! Изведнъж момичето се озовало на скалата и с ужас забелязало огромната мечка-стръвница, за която балканджиите говорели със страх. Там било леговището й. Занемяла от страх, тя се изправила очи в очи с чудовището, което така изревало, че земята потреперила. А надолу – непрогледна пропаст.
– Смили се, Боже, на камък ме стори! – безпомощно изрекла Латинка.
В този миг станало чудо! Всички се вкаменили – ученичката с поглед, зареян към пътеката, откъдето очаквала да дойде Милотин, дервишът, изправен до скалата, а отгоре мечката и до днес стои полегнала – като издялана от ръката на скулптор!

Тя била по-малката сестра на чумата. И тя е грозна, дрипава. И тя идва, когато Господ я изпрати. На жена, която е рошава, й думали, че прилича на холера. Много свят е покосила и тази болест. Има световни паметници, издигнати там, където смъртта е властвувала.
Най-известната болест и до днес е.