Чуй всички приказки

Живял един човек, който обичал да изучава Тора. Той си имал занаят, жена му му помагала и всичко вървяло по мед и масло. Но веднъж той се разорил. За да нахрани любимата си жена и децата, той заминал за далечен град и станал учител в хедер. Учел децата на иврит.
В края на годината получил заработените пари – сто златни монети, и искал да ги изпрати на любимата си жена, но в онези времена още нямало поща. Този, който искал да изпрати пари от един град в друг, трябвало да ги предаде на някой пътуващ, като, разбира се, плати за услугата.
През града, където познавачът на Тора учел децата, преминавал разносвач на дребни товари и учителят го попитал:
– Накъде отиваш?
Разносвачът назовал различни градове, сред които се оказал и този, където живеело семейството на учителя. Учителят го помолил да предаде на жена му сто златни монети. Разносвачът отказал, но учителят започнал да го убеждава:
-Добри господине, бедната ми жена е в страшна нужда, не може да изхрани децата. Ако се наемете да й предадете тези пари, можете да й дадете от стоте златни монети толкова, колкото поискате вие.
Алчният разносвач се съгласил, предполагайки, че ще успее да измами учителя на Тора.
-Добре – казал той, – само при едно условие: напишете на жена си, че мога да й дам от тези пари колкото поискам.
Бедният учител нямал избор и той написал на жена си следното писмо:
‘Изпращам сто златни монети с условие че този разносвач на дребни товари ще ти даде толкова, колкото поиска сам.“
Като пристигнал на съответното място, разносвачът извикал жената на учителя, връчил й писмото и казал: – Ето писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябВа да ви дам от тях толкова, колкото сам поискам. Ето, давам ви една монета, а деветдесет и девет оставям за себе си.
Бедната жена молила да се съжали над нея, но разносвачът нямал сърце, а камък. Той останал глух за молбата й и твърдял, че мъжът й се е съгласил на такова условие. Затова той има пълно право да й даде толкова, колкото поиска. Така че той й дава една монета от добра воля.
Жената на учителя повела разносвача при главния равин на градчето, който се славел със своя ум и находчивост.
Като изслушал внимателно и двете страни, той започнал да уговаря разносвача да постъпи по законите на милосърдието и справедливостта, но онзи не искал и да чуе. Изведнъж равинът бил осенен от мисъл.
-Ями покажи писмото – казал той.
Дълго и внимателно го чел, после сурово погледнал разносвача и попитал:
– Колко от тези пари искаш да си вземеш?
– Аз казах вече – отговорил алчният разносвач, – деветдесет и девет монети.
Равинът станал и сърдито казал:
-Ако е така, значи съгласно уговорката тях трябва да дадеш на тази жена, а ти да вземеш само една монета.
– Справедливост! Къде е справедливостта? Искам справедливост! – развикал се разносвачът.
За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката – казал равинът. – Тук черно на бяло е написано: „Скъпа жено, разносвачът ще ти даде от тези пари толкова, колкото поиска сам.“ Колко искаш ти? Деветдесет и девет монети? Тогава ги дай. И точка по въпроса!

Отдавна, много отдавна живял велик цар, който имал три дъщери хубавици и един син.
Веднъж, когато царят седял на престола си, дошли трима мъдреци с чудни дарове: първият носел златен паун, вторият — медна тръба, третият — кон от абаносово дърво.
— Какви са тия дарове и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Първият мъдрец казал:
— Тоя паун пляска с криле и пее при всеки нов час на деня и нощта.
Вторият мъдрец рекъл:
— Ако тая тръба се постави на градските врати, тя ще бъде като страж и ще затръби, когато в града влезе крадец.
Третият мъдрец продумал:
— Ако човек яхне тоя кон, може да отиде в която страна пожелае.
— Добре, аз ще ви възнаградя, след като проверя дали всичко туй е истина — казал царят.
И след като се убедил, че паунът и тръбата са такива, каквито му ги описали двамата мъдреци, той попитал:
— Каква награда искате?
— Искаме да ни дадеш за жена по една от твоите дъщери — заявили мъдреците.
И царят, ще не ще, изпълнил тяхното желание. Тогава мъдрецът с абаносовия кон се примолил:
— Всемогъщи господарю, награди и мен така, както награди другарите ми!
— Чакай най-напред да видим какъв е твоят жребец — казал царят.
Царският син, който бил наблизо, се обърнал към баща си:
— Татко, нека аз опитам коня!
— Щом искаш, опитай го — съгласил се царят.
И младият княз се метнал на абаносовия кон и размахал нозе, но конят не се помръднал.
— Завърти тоя винт! — рекъл мъдрецът и посочил подемния винт на шията на коня.
Князът завъртял винта и изведнъж абаносовият жребец се раздвижил и полетял към облаците.
Смутил се царският син и започнал да оглежда коня дали няма някаква спирачка. И както го оглеждал, съзрял на дясната му страна една ръчка като петльова глава. Обърнал ръчката и жребецът полетял с още по-голяма бързина. Князът погледнал към лявата страна и там видял друга ръчка. Обърнал и нея и тогава вълшебният кон намалил скоростта си и започнал да се спуска надолу.
Зарадвал се царският син, че може да управлява коня, както си иска, и ту го издигал в облаците, ту го спускал към земята.
По едно време той съгледал под себе си някакъв красив град с цъфнали дървета и си рекъл: „По-хубаво място за нощуване няма. Ще преспя тук, а утре призори ще се върна в моето царство и ще разкажа на баща си какво съм преживял и видял."
И князът обърнал ръчката за спускане над един палат с дебели стени и с високи бойници и след малко кацнал на неговия покрив. Той слязъл от коня и се притаил на покрива, измъчван от глад и жажда. Когато настъпила нощта, князът се спуснал по една стълба, за да потърси нещо за ядене, и се намерил в широк двор, постлан с мраморни плочи.
Позавъртял се царският син насам-натам и изведнъж в дъното на двора заблещукала светлина. Загледал се той нататък и какво да види: насреща му се задала прекрасна девойка, съпроводена от цяла свита робини и слуги и от един евнух с дълъг меч на пояса. Князът се притулил зад един храст и вперил поглед в приближаващото шествие.
Хубавицата била дъщеря на царя на тая страна и всяка нощ идвала тук да се повесели.
Когато слугите разпалили жарници с благоуханни тре¬ви и робините започнали да танцуват, князът изскочил иззад храста, хвърлил се върху евнуха и му взел меча. Той разгонил всички и останал сам с царкинята.
Смаяна от хубостта му, царската дъщеря го запитала:
— Ти да не си синът на индийския цар, който дошъл вчера да ме иска за жена, но баща ми го изпъдил заради грозотата му?
— Не, аз съм потомък на царете хосройски и се казвам Хасан — отвърнал князът.
— А аз се казвам 3умуруд — представила се царкинята.
И като поприказвали и се опознали, царската дъщеря поканила момъка в стаята си и започнала да го гощава със сладкиши и шербет.
А в това време евнухът се явил при царя и му разказал как един зъл дух в човешки образ разгонил свитата на царкинята и сега седи и пирува в нейната стая.
Разгневил се царят и се втурнал с гол меч към стаята на дъщеря си.
Като го съгледал, князът скочил и поискал да се хвърли върху нападателя.
Царят разбрал, че непознатият е по-силен от него, сложил меча си в ножницата и попитал любезно:
— Ти, момко, зъл дух ли си?
— Как се осмеляваш да ме наричаш зъл дух, когато аз съм потомък на могъщите царе хосройски! — извикал Хасан.
— Ако ти наистина си царски потомък — рекъл царят, — тогава защо си влязъл без мое позволение в палата и си се промъкнал в стаята на дъщеря ми, за да ме позориш?
— Аз ще се оженя за нея! — заявил князът. — Къде ще намериш по-добър зет от мене?
Съгласен съм да се ожениш за дъщеря ми, но пред свидетели, а не тайно — казал царят.
— Слушай какво ще ти предложа — рекъл царският син. — Или двамата с теб да излезем на двубой и който победи, той да има власт над Зумуруд, или утре сутринта ти да дигнеш всичките си войски и слуги срещу мен. Какъв е техният брой?
— Петдесет хиляди конници и още толкова роби.
— Добре. Щом настъпи утрото, ще ги изведеш насреща ми и ще им кажеш: „Тоя човек иска да се ожени за дъщеря ми при условие, че ще се сражава с всички вас и ще ви победи." Ако те ме убият, твоята чест ще бъде запазена, а ако аз изляза победител — ще ти стана зет.
Царят приел предложението на княза и заповядал на везира си още призори да събере войските за бой. После дълго разговарял с Хасан, докато настъпило утрото.
Тогава владетелят на страната, която се казвала Йемен, разпоредил да оседлаят най-хубавия кон за княза, но Хасан рекъл:
— Не, пеша ще отида да видя войската ти.
И двамата отишли на големия градски площад, дето вече била строена всичката царска войска. Царят излязъл напред и извикал:
— Храбри войници, виждате ли тоя момък? Той иска да се ожени за дъщеря ми Зумуруд, като заявява, че ще се бие с вас и всички ще ви победи. Приемете боя и го набучете на върховете на вашите копия и мечове, щом се е заловил за такава голяма работа!
И като се обърнал към княза, добавил:
— Можеш да почнеш!
— Но как ще се сражавам с тях, когато те всички са на коне, а аз нямам кон? — казал Хасан.
— Нали ти давах кон, но ти отказа да го вземеш? — рекъл царят. — Ето ти коне, избери си, който искаш!
— Аз бих желал да яхна коня, е който дойдох в твоето царство.
— Къде е той?
— На покрива на палата.
Царят изгледал учудено княза и извикал:
— Ти вече губиш разсъдъка си, нещастнико! Може ли кон да стои на покрив?
Може — настоял Хасан.
И царят изпратил двама слуги да се качат на покрива на палата и да доведат въображаемия кон.
След малко, за обща изненада, слугите наистина донесли абаносовия кон. Всички се натрупали да го гледат и да му се чудят. Харесал го и царят.
— Хайде, качвай се! — подканил той момъка, като горял от нетърпение да види какво ще стане.
— Преди това нека войниците се отдръпнат по-далеч
— рекъл князът.
Царят заповядал на войниците да се оттеглят на раз¬стояние един полет на стрела и тогава Хасан се заканил:
— Сега ще видиш какво ще стане с твоите войници!
— Прави каквото знаеш и не ги щади, защото и те няма да те пощадят!
Метнал се князът на абаносовия кон и завъртял подемния винт. Конят се разиграл, изправил се на задните си нозе и полетял във въздуха.
— Дръжте го! — извикал царят, като видял, че момъкът се издига все по-високо.
А везирът рекъл:
— Господарю, как може да се хване летяща птица?
Благодари на аллаха, че те избави от тоя опасен магьосник.
И царят се върнал в палата и разказал на дъщеря си какво се случило с княза.
Натъжила се царкиня Зумуруд и легнала болна от мъка по прекрасния царски син. Напразно баща й се опитвал да я утеши — тя се обливала в сълзи и не искала нито да яде, нито да пие.
А княз Хасан дълго летял с вълшебния кон и най-сетне
стигнал в своето царство.
Като го видял, баща му го прегърнал и го разпитал къде е бил и какво е преживял.
— Бях в град Сана, столицата на Йемен — отвърнал князът и разправил на баща си всичките си преживелици, като накрая го запитал къде е мъдрецът, който довел вълшебния кон.
— Затворих го в тъмницата, синко, защото помислих, че ти си загинал и че той е виновен за твоята смърт.
И царският син заповядал да освободят майстора на абаносовия кон и да го наградят богато, но царят не се съгласил да го ожени за дъщеря си. Тогава мъдрецът се заклел да отмъсти не само на царя, задето го измамил, но и на княза, който узнал тайната на коня.
— Съветвам те да не се качваш вече на тоя кон — рекъл бащата на своя син, — защото може да те сполети нова беда.
Но Хасан мислел ден и нощ за прекрасната царкиня Зумуруд и нейният образ го следвал неотлъчно навсякъде. Най-сетне той не се стърпял и една ранна утрин яхнал вълшебния кон и полетял към град Сана.
Когато стигнал там, той се спуснал пак върху покрива на царския палат и слязъл в покоите на царкинята, но наоколо не се виждала жива душа. Князът тръгнал из палата да търси Зумуруд и след дълго лутане я намерил в една далечна стая. Тя лежала на пухено легло, окръжена от бавачки и робини.
Хасан се приближил и я целунал по челото, а царкинята го прегърнала и казала:
— Как можа да избягаш от мен? Ако не беше побързал да дойдеш, аз щях да умра от мъка.
— Искаш ли да отидем в моето царство? — попитал князът.
— С тебе отивам накрай света! — отвърнала царкинята и скочила от леглото си.
И Хасан хванал Зумуруд за ръка и я завел на покрива на палата. Качил я на коня, завързал я здраво за себе си, завъртял подемния винт и абаносовият кон се издигнал във въздуха.
Робините се развикали и обадили на царя за бягството на дъщеря му.
Царят изскочил мигом навън, погледнал нагоре и видял хвърчащия кон.
— Милост, княже! — извикал той. — Не ме разделяй от дъщеря ми!
Князът попитал царкинята:
— Искаш ли да се върнеш при баща си?
— Не — казала девойката. — Ще бъда с теб, където и да идеш!
И царският син препуснал вълшебния кон и по едно време в далечината се откроила родната му страна. Той показал на Зумуруд колко голямо е царството на баща му и като наближили столицата, спуснал се в една градина с красива беседка. Князът оставил коня до беседката и рекъл на царкинята:
— Почакай ме тук. Аз ще отида да предупредя баща ми, че си пристигнала, за да те посрещне с почести. Когато всичко бъде готово, ще изпратя човек да те вземе.
— Довиждане! — казала Зумуруд и влязла в беседката. 
А Хасан отишъл при баща си и му разправил, че довел царкинята и я оставил в една градина край града.
— Приготви се да я посрещнеш, както подобава на нейния царски сан — рекъл той.
И царят се зарадвал и заповядал да окичат града с разкошна украса и да приготвят за царкинята най-хубавите стаи в палата, като ги подновят със златовезани завеси и балдахини.
И князът, вместо да проводи пратеник да вземе царската дъщеря, сам отишъл да я доведе. Но като стигнал до беседката, той не видял там нито нея, нито коня. Сму¬тен и изплашен, Хасан се втурнал да я търси из градината, но от Зумуруд нямало никаква следа.
— Не си ли виждал да минава някой насам? — по¬питал той стария пазач.
— Не съм виждал никого освен персийския мъдрец, който събираше тъдява билки — отвърнал пазачът.
И през ума на княза мигом проблеснала мисълта, че мъдрецът може да е отвлякъл царкинята.
И наистина, когато Хасан оставил Зумуруд в беседката и отишъл в палата, персийският мъдрец влязъл в градината да събира лековити билки и както сновял насам-натам, неусетно се приближил до беседката. Гледа той и не вярва на очите си: конят, направен от собствените му ръце, стои насреща. Като видял, че конят е здрав и невредим, мъдрецът поискал да го яхне и да избяга, но преди това надникнал в беседката. Царкинята го ослепила с хубостта си като сияйно слънце. Персиецът пристъпил до нея и целунал земята пред нозете й.
— Кой си ти? — попитала тя стария грозник.
— Аз съм пратеник на княза. Той ме проводи да те заведа в града.
— Нима князът не намери друг някой, та праща тебе?
Мъдрецът се засмял и казал:
— Не се плаши от грозотата ми, господарке! Князът нарочно изпрати мен, защото те обича и няма доверие на другите.
Девойката повярвала на измамника и му подала ръка.
— С какво ще ме заведеш? — попитала тя.
— С коня, на който си дошла тук.
— Но аз не мога сама да го яздя.
— И аз ще се кача с теб — успокоил я мъдрецът и като яхнал абаносовия кон, дигнал царкинята, завързал я за себе си и полетял с нея към облаците. Скоро градът изчезнал от очите им.
— Къде ме водиш? — извикала уплашено Зумуруд. — Нали князът ти е заръчал да ме заведеш при него?
— Проклет да бъде твоят княз! — отвърнал старият персиец. Той ми отне коня и сега аз ще му отмъстя!
Разбрала царкинята, че е измамена, и заплакала от мъка и отчаяние.
А мъдрецът продължавал да лети и стигнал в страната на румите. Той се спуснал на една зелена поляна с бистри ручеи и големи дървета.
Тъкмо тоя ден румският цар бил излязъл на лов и като минавал случайно край поляната, съгледал стареца, коня и девойката. И още преди мъдрецът да се опомни, робите се нахвърлили върху него и го завели при царя заедно с царкинята и вълшебния кон.
Изумен от красотата на незнайната девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какво дириш тук с тоя старец?
— Тя е моя жена — побързал да отговори мъдрецът.
— Не, аз не го познавам! — извикала царкинята. — Той ме отвлече с хитрост!
Като чул тия думи, царят заповядал да ударят на лъжеца сто тояги и да го хвърлят в тъмницата. После отвел девойката в палата си и заръчал на робите да доведат и коня, без да знае, разбира се, какъв е тоя кон.
В това време князът пътувал от град на град, от страна в страна и търсел изчезналата царкиня. Той разпитвал навсякъде дали някой не е виждал царската дъщеря и абаносовия кон, но хората го гледали учудено и го смятали за безумен. След дълго и напразно търсене най-сетне той се озовал в страната на румите и спрял в един чан.
Неколцина търговци седели в хана и разговаряли оживено. Князът се приближил незабелязано до тях и се вслушал в разговора им.
— Да знаете само какво се е случило! Чудо на чудесата! — рекъл един от търговците.
— Какво е това чудо? — попитал друг.
— Отидох в столицата — казал търговецът — и там ми разправиха ей такава история. Един ден царят излязъл на лов и като минавал край някаква поляна, видял един старец, а до него девойка и кон от абаносово дърво. Старецът бил много грозен, но девойката смаяла с хубостта си цялата царска дружина. Царят запитал непознатия коя е тая девойка и той го излъгал, че му била жена. Тогава хубавицата се оплакала, че старецът я отвлякъл насила, и царят заповядал да набият измамника и да го хвърлят в тъмницата, а девойката завел в палата. Какво е станало с абаносовия кон — не можах да разбера.
Зарадвал се князът от тая неочаквана новина и като пренощувал в хана, на сутринта рано-рано потеглил към царската столица. Привечер той стигнал пред градските врати, но пазачите го хванали, за да го предадат на царя, и понеже било вече много късно, завели го да преспи в тъмницата.
По скъпите дрехи и по добрите обноски на чужденеца тъмничарите разбрали, че той не е обикновен скитник, и затова го поканили на своята скромна трапеза.
— Ти откъде идеш? — попитал го един тъмничар.
— От страната на хосроите — отвърнал князът.
— С много хора съм разговарял — рекъл тъмничарят, — но досега не съм виждал по-лъжлив човек от хосроеца, който е затворен в нашата тъмница.
Какво ви е излъгал? — попитал Хасан.
— Той разправя, че бил мъдрец. Царят го срещнал с една хубавица и с един кон от абаносово дърво. Сега хубавицата лежи тежко болна в царския палат и никой не може да й помогне. Ако хосроецът беше наистина мъдрец, щеше да я излекува. Всяка нощ той плаче и се вайка и не ни оставя да спим.
На сутринта тъмничарите завели княза при царя и му разправили, че той пристигнал вчера вечерта и искал да влезе в града.
— От коя страна идеш, с какво се занимаваш и защо си дошъл в тоя град? — рекъл строго царят.
— Аз ида от страната на хосроите и по занаят съм лекар — казал Хасан. — Пътувам из разни страни и гра¬дове и лекувам всякакви болести.
Лицето на царя се озарило от радостна усмивка.
— Ти си дошъл тъкмо навреме! — извикал той и му разправил цялата история с девойката: как я намерил на поляната с мъдреца и с абаносовия кон, как я прибрал в палата си и как тя заболяла и никой не можел да й помогне. — Ако ти я излекуваш — добавил царят, — аз ще те възнаградя богато.
— Най-напред трябва да видя абаносовия кон — рекъл Хасан. — Може би в него се крие тайната на болестта, която е сполетяла клетата девойка.
И царят завел княза в една стая, където бил затворен вълшебният кон. Като видял, че конят е непокътнат, князът рекъл:
— Заведи ме сега при девойката, да видя и нея. Надявам се, че с помощта на коня ще мога да я излекувам.
И те отишли при царкинята, която се мятала в леглото си и не позволявала на никого да се доближи.
— Успокой се! — казал Хасан и пристъпил до нея.
Като чула гласа му, Зумуруд веднага го познала и от гърдите й се изтръгнал силен вик. Тя мигом загубила съзнание и царят помислил, че е припаднала от уплаха. А князът се навел на ухото й и прошепнал:
— Бъди търпелива и хитра. Когато царят дойде при теб, посрещни го с кротки думи и му се усмихни. Така той ще повярва, че си излекувана с моя помощ.
— Разбирам — промълвила Зумуруд.
И Хасан се отправил към царя и му рекъл:
— В нея се е вселил зъл дух, който аз ще прогоня със заклинание. Иди при нея и я утеши!
Царят отишъл при девойката и тя станала от леглото и казала усмихната:
— Добре дошъл!
Голяма била радостта на царя, когато видял, че хубавицата се успокоила, и рекъл на княза:
— Благодаря ти, че я избави от тежката болест!
Хасан се поклонил и казал:
— За да я излекувам напълно, ти ще трябва да я заведеш на онова място, дето си я намерил. Заповядай на слугите да пренесат там и абаносовия кон.
И всички отишли на поляната и слугите донесли коня. Князът помолил царя и свитата му да се отдалечат и рекъл:
— Аз ще запаля омайни билки, ще прочета заклинание и духът ще избяга завинаги оттук. После ще се кача на коня заедно с девойката и от болестта не ще остане нито следа.
И като казал това, царският син яхнал абаносовия кон, завързал царкинята за себе си и завъртял подемния винт. Конят се издигнал във въздуха и всички го гледали, докато изчезнал в облаците.
Дълго чакал румският цар момъка и девойката и най-сетне загубил всяка надежда, че те ще се върнат, и се запътил натъжен към града.
А вълшебният кон пристигнал благополучно в страната на княза и слязъл в царския палат.
След няколко дни Хасан се оженил за Зумуруд и поканил на богата гощавка всички жители на града. И сватбата траяла цял месец и веселбите нямали край. И за да не се случват вече други беди и премеждия, старият цар заповядал да изгорят на клада абаносовия кон.
И конят пламнал в буйния огън на кладата и от него останала само пепел, която ветровете развели на всички страни.

ПЪРВИ РАЗКАЗ ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ЗА НЕГОВИТЕ ЧАСТИЦИ
Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.
Веднъж той се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата имбяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които по¬сещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид." И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се пои¬ска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издига¬ха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.
Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше.
Но някои частици продължаваха да хвърчат из въздуха и сега ще чуем какво направиха те. 

ВТОРИ РАЗКАЗ ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ И ЕДНО МАЛКО МОМИЧЕ 

В един голям град, където имаше толкова много хора и къщи, че не всички можеха да разполагат с място за градини, и където поради тая причина повечето от жителите се задоволяваха с цветя в саксии, живееха две бедни деца, които имаха градинка, не по-голяма от саксия. Тия две деца не бяха братче и сестриче, но се обичаха много. Родителите им живееха в две съседни къщи, под самите покриви. Покривът на едната къща се съединяваше с покрива на другата, а помежду се намираше дъждовният улей. Всяка стая имаше по едно прозорче. Трябваше само да прекрачиш улея, за да минеш от едното прозорче на другото.
Родителите имаха по едно голямо дървено сандъче, в което растяха зеленчуци и малки розови храсти. Във всяко сандъче имаше по един хубав храст, обсипан с чудни цветове. Веднъж родителите намислиха да поставят двете сандъчета над дъждовния улей — така че между двата прозореца цъфнаха две малки градинки. Граховите стъбла се спущаха надолу из сандъчетата, а розовите храсти се виеха около прозорците и сплитаха клоните си. По тоя начин се образуваше нещо като тържествена арка от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха твърде високи и децата знаеха, че не трябва да се катерят по тях, но затуй пък родителите им позволяваха често да си ходят на гости и да седят на малката пейка под розите.Тогава те си играеха весело.
Зиме тия игри се прекъсваха. Понякога прозорците замръзваха, но децата нагряваха на печката медни монети, залепваха ги о стъклото и там веднага се отваряше малка кръгла дупчица. През всяка дупчица надничаше по едно весело око: окото на малкото момче и окото на малкото момиче. Момчето се казваше Кай, а момичето — Герда. Лете те можеха с един скок да си ходят на гости, но зиме трябваше да слизат и да се качват по много стъпала.
Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи!
Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките зацвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим.
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които из¬глеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе по¬паднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли!
Фу – извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива!
Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
Когато Герда отиваше след това при него с картинната книжка, той й разправяше, че тая книжка е само за бебета. Когато пък старата баба им разказваше приказки, Кай винаги се опитваше да й възразява или се скриваше зад гърба й, туряше си очила и говореше също като нея. Той правеше това много сполучливо и разсмиваше ония, които го гледаха. Скоро момчето свикна да дразни всички съседи. То умееше да подражава говора, вървежа и лошите им привички и хората казваха:
— Това момче е умна глава!
А причината за всичко туй бяха само късчетата от дяволското огледало, които бяха попаднали в окото и в сърцето му. Ето защо той дразнеше дори и малката Герда, която го обичаше от все сърце.
Сега игрите му станаха съвсем други. Пък и той сам се промени и стана много разсъдлив. През един зимен ден, когато снегът валеше на едри парцали, Кай дойде при Герда с едно голямо увеличително стъкло и подигна края на синьото си палто, за да паднат отгоре няколко снежинки.
– Герда, погледни през стъклото – рече той.
Всяка снежинка изглеждаше много по-голяма, отколкото бе в действителност, и приличаше на прекрасно цвете или на десетолъчна звезда.
— Виж колко хубаво са направени! — каза Кай. — Те са много по-интересни от истинските цветя, защото нямат никакъв недостатък и са съвсем правилни. Жалко само, че се стопяват тъй бързо!
Скоро след това Кай дойде с големи ръкавици на ръцете и с шейна на гърба си. Той прошепна на ухото на Герда: „Аз взех позволение да отида на големия площад, дето играят другите деца" — и излезе навън.
На големия площад най-смелите момчета често привързваха шейните си за селските шейни и така се пързаляха много надалеч. Ех, че хубава беше тая игра! По едно време на площада се появи голяма бяла шейна. В нея седеше човек,загърнат в бял кожух и с бяла кожена шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада. Кай привърза своята малка шейничка за нея и тя го повлече напред. Бялата шейна се понесе бързо и възви зад ъгъла на най-близката улица. Човекът, който седеше в нея, се обърна и му кимна приятелски с глава, сякаш се познаваха отдавна. На няколко пъти Кай се опита да отвърже шейничката си, но човекът в кожуха му кимваше с глава и той оставаше на мястото си. Така те излязоха извън градските врати. Сега снегът започна да пада на такива големи парцали, че момчето не можеше да види нищо пред себе си. В същото време шейната полетя с бясна бързина напред. Кай дръпна връвта, за да се откъсне от голямата шейна, но напразно: неговата шейничка беше здраво вързана за другата и се носеше като вятър. Тогава той започна да крещи, но никой не го чуваше. Снегът валеше, бялата шейна хвърчеше. От време на време тя подскачаше силно, сякаш минаваше над ровове и плетища. Кай се изплаши много.
Снежните парцали ставаха все по-големи и по-големи и най-сетне се превърнаха в едри бели кокошки. Изведнъж те се пръснаха настрани и голямата шейна спря. Човекът, който седеше в нея, се изправи: това беше една висока, стройна, ослепително бяла жена — Снежната царица. Кожухът и шапката й бяха цели от сняг.
— Хубаво пътувахме с теб! — рече тя. — Но ти си цял замръзнал! Я се мушни под моя кожух!
И тя го сложи до себе си в шейната и го зави с кожуха си. Кай потъна сякаш в снежна пряспа.
— Студено ли ти е още? — попита тя и го целуна по челото.
0, тая целувка беше по-студена от лед! Тя го прониза чак до сърцето, което и без това наполовина вече бе ледено. На Кай се стори, че умира, ала туй бе само за миг. Сетне той престана да усеща студа и се почувствува много добре.
— Моята шейна! Не забравяй моята шейна! — беше първата му мисъл.
И те привързаха малката шейничка здраво за гърба на една от големите кокошки, която хвръкна след тях. Снежната царица целуна малкия Кай още веднъж и той забрави и Герда, и баба си, и всички близки в къщи.
— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх. Той й разказа, че знае да смята на ум дори с дробни числа, че знае колко квадратни мили и жители има всяка страна. А Снежната царица го слушаше и му се усмихваше и тогава нему се стори, че туй, което знае, е съвсем малко. Кай погледна нагоре към широкото небе. В същия миг Снежната царица полетя с него високо, на най-далечния черен облак. Наоколо фучеше и свиреше буря, като че пееше старинни песни. Снежната царица и Кай летяха над гори и езера, над морета и земи. Под тях ревеше студеният вятър, виеха вълци, блестеше сняг, със злокобен крясък хвърчаха черни гарвани. А над главите им светеше месечината, голяма и ясна, и Кай я гледаше през цялата тая дълга и предълга зимна нощ.
През деня той спа в скута на Снежната царица. 

ТРЕТИ РАЗКАЗ ЦВЕТАРНИКЪТ НА ЖЕНАТА КОЯТО УМЕЕШЕ ДА
ОМАГЬОСВА 

А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна в къщи? Къде беше отишъл той? Никой нищо не знаеше, никой нищо не можеше да каже. Децата разправяха само, че го видели как привързал шейничката си за прекрасната бяла шейна, как тая шейна възвила зад ъгъла на близката улица и оттам се понесла към градските врати. Ала никой не знаеше какво бе станало с него. Много сълзи се проляха за Кай, но малката Герда плака най-много и най-дълго от всички. После се разнесе слух, че той е умрял или може би се е удавил в реката, която течеше край града. О, колко дълга и тъжна беше тая зима!
Но ето, пролетта се върна, а заедно с нея се върна и ясното топло слънчице.
— Кай е умрял! — каза малката Герда.
— Не вярвам! — отвърна слънцето.
— Той е умрял, няма го! —каза тя на лястовичките.
— Не вярваме! — отговориха те и най-сетне Герда сама престана да вярва това.
— Ще обуя новите си червени обувки, които Кай още не е виждал — рече тя една сутрин, — и ще отида на реката да я питам за него.
Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка накрай града, при реката.
— Вярно ли е, че ти си взела моето малко другарче? Аз ще ти подаря червените си обувки, ако ми го върнеш!
И на момичето се стори, че вълните закимаха някак особено насреща му. Тогава то сне новите си червени обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли в реката. Но обувките паднаха до самия бряг и вълните ги изтласкаха отново на сушата. Реката не искаше да вземе от Герда най-скъпия й предмет, защото не можеше да й върне Кай. Но Герда помисли, че не е хвърлила достатъчно далеч обувките и затова влезе в лодката, която се люлееше между тръстиката, застана на самия й край и пак хвърли обувките във водата. Ала лодката не беше привързана и се отдели от брега. Герда забеляза това и поиска да скочи на сушата, но преди да стигне на другия край на лодката, тя навлезе вече в реката и се понесе бързо по течението.
Малката Герда се изплаши не на шега и започна да плаче. Но само врабчетата можеха да я чуят, а те нямаха сили да я изнесат на сушата. Те само летяха покрай брега и чуруликаха: „Ето ни! Ето ни!" — сякаш искаха да я утешат.
Лодката продължаваше да се носи по течението, а малката Герда седеше мирно в нея по чорапи. Обувките й плаваха отзад, но не можеха да я настигнат, защото лодката плаваше по-бързо от тях.
Бреговете на реката бяха много красиви. Навсякъде се виждаха прекрасни цветя, високи разлистени дървета, зелени ливади, по които пасяха овце и крави, но никъде не се виждаше нито един човек.
„Може би реката ще ме отнесе при Кай!" — помисли си Герда и тая мисъл я развесели. Тя се изправи на нозе и дълго се любува на прекрасните зелени брегове. Най-сетне доплава до една вишнева градина, където имаше малка къщичка с чудни сини и червени прозорци и сламен покрив. Пред вратата на къщичката стояха двама дървени войници, които отдаваха чест с пушки в ръце. Герда им извика, понеже ги сметна за живи, но те, разбира се, не й
отговориха. Тя дойде съвсем близо до тях и извика още по-силно. Тогава из къщичката излезе една стара жена, която се подпираше на патерици и носеше голяма сламена шапка, цяла изписана с най-чудни цветя.
— Ах ти, бедно момиче! — каза старата жена. —Как си попаднало в такава голяма и бърза река и как си дошло толкова далеч?
При тия думи жената влезе във водата, с патерицата си издърпа лодката и изнесе Герда на брега.
Герда се зарадва много, когато се намери отново на сушата, макар че изпита лека уплаха от непознатата жена.
— Ела при мен, разкажи ми коя си ти и как си дошла тук? — рече старицата.
И Герда й разправи всичко, а жената слушаше, клатеше глава и повтаряше: „Хм! Хм!" Но когато момичето свърши разказа си и я запита дали не е виждала малкия Кай, тя отвърна, че той не е минал оттук, но навярно скоро ще мине и затуй Герда не трябва да тъжи.
— Я по-добре си хапни малко вишни и се полюбувай на цветята в градината! Те са много по-хубави от ония, дето ги рисуват по книжките. Всяко цвете ще ти разкаже по една приказка.
И старата жена хвана Герда за ръка, заведе я в къщичката и затвори вратата.
Прозорците се намираха високо над пода и стъклата им бяха червени, сини и жълти, така че дневната светлина, която минаваше през тях, светеше в различни цветове. На масата бяха сложени чудно хубави вишни и Герда получи позволение да яде от тях, ко¬лкото си иска. И докато тя ядеше, старата жена разчесваше със златен гребен светлата й коса, която пламтеше като злато и обгръщаше хубавото й лице, кръгло и свежо като роза.
— Отдавна исках да си имам такова малко момиче — каза жената. — Ще видиш колко хубаво ще си живеем с теб!
И колкото повече тя разчесваше косата й, толкова по-малко Герда мислеше за своето другарче Кай, защото старата жена беше магьосница и умееше да омагьосва. Но тя не беше лоша и омагьосваше само понякога, за собствено удоволствие. Сега й се поиска да задържи Герда при себе си. Тя отиде в градината и размаха патерицата си над всички розови храсти. И макар че храстите бяха покрити с цветове, при това движение те потънаха мигом в земята и от тях не остана нито следа. Старата жена се страхуваше, че Герда, като види розите, ще си сцомни за своите рози и за Кай и ще избяга от нея.
После добрата магьосница заведе Герда в своя цветарник. Ах, колко хубаво беше там и какво чудно ухание се носеше наоколо! Там имаше всякакви цветя, от всички годишни времена. Нито една книжка с картинки не може да бъде по-прекрасна и по-пъстра от тоя цветарник. Герда заскача от радост и игра сред цветята, докато слънцето се скри зад високите вишневи дървета. Тогава старата жена я сложи на едно меко легло с червени копринени възглавнички, пълни със сини теменужки. Момичето заспа и сънува чудни сънища.
На следния ден то пак игра на слънце сред цветята. Така минаха много дни. Герда знаеше всяко цвете в градината, но колкото и много да бяха те, все й се струваше, че
едно цвете липсва. Кое именно беше то — тя не можеше да каже. Веднъж тя седеше и разглеждаше сламената шапка на старата магьосница, нашарена с всякакви цветя и най-хубавите от тия цветя бяха розите. Тях магьосницата бе забравила да заличи от шапката си, както направи това с розите в градината. Ала тъй е винаги, когато има да се случи нещо.
— Как! Мигар тук няма рози? — извика Герда и веднага побягна из градината и затърси между цветята. Ала тук нямаше нито една роза.
Тогава Герда седна на земята и заплака. Топлите й сълзи покапаха точно на онова място, където по-рано растеше един от розовите храсти. И когато сълзите намокриха земята, розовият храст израсна мигом пред нея — също тъй свеж и потънал в цветове, както по-рано. Герда го прегърна, целуна всички рози и си спомни за хубавите рози в къщи и за малкия Кай.
— Ах, колко се забавих тук! — каза малкото момиче. — Нали бях тръгнала да търся Кай! Не знаете ли вие де е той? — попита тя розите. — Как мислите, жив ли е още?
— Да, жив е! — отвърнаха розите. — Ние бяхме в земята, където са всички умрели хора, но Кай не беше там.
— Благодаря ви — рече малката Герда и побягна към другите цветя. Тя надничаше в чашките им и питаше: 
— Знаете ли де е малкият Кай?
Но всяко цвете се грееше на слънце и мислеше само за своята история. Герда чу много такива истории, ала в нито една от тях не се говореше за Кай. Какво й разказа огнената лилия?
— Чуваш ли барабана? Бум! Бум! Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия й мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето й много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото й в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?
— Нищо не разбрах от това — рече малката Герда.
— Това е моята приказка — каза огнената лилия.
А бръшлянът какво разказа?
— Над тесния път се издига стар рицарски замък. Гъст бръшлян расте по изкривените му червени стени и около балкона, на който стои хубава девойка. Тя се навежда над преградата и гледа към пътя. Няма роза по-свежа от нея — тая девойка е по-нежна от листец на ябълков цвят, подухвай от вятъра. Скъпата й копринена рокля шумоли. „Защо той още не иде?"
— За Кай ли говориш? — попита Герда.
— Аз си разправям само моята приказка, моя сън — отвърна бръшлянът. А какво разказа малкото кокиче?
— Между дърветата виси на две въжета една дълга дъска — това е люлка. Две хубави малки момиченца в снежнобели роклички и със зелени копринени панделки на шапките седят на дъската и се люлеят. Тяхното по-голямо братче стои право в люлката, прихванало с лакти въжетата. В едната си ръка държи чашка със сапунена вода, а в другата — глинена тръбица. То надува тръбицата и от нея изскачат сапунени мехурчета. Люлката се люлее, мехурчетата хвърчат нагоре, обагрени с всички цветове на дъгата. Ето, последното мехурче още виси на края на тръбицата и вятърът го огъва на всички страни. Люлката се клати назад и напред. Едно малко черно кученце, леко като сапунено мехурче, се изправя на за¬дните си крака и иска да скочи върху дъската. А дъската се издига, кученцето пада, джафка и се сърди. Децата го дразнят, мехурчетата се пукат… Дъската, която се люлее, и мехурчето, което се пука — това е моята песничка!
— Тя е много хубава, но ти говориш тъй жално и не казваш нищо за малкия Кай — рече Герда.
И тя отиде при зюмбюлите.
— Имаше три стройни и нежни хубавици сестри — разказваха зюмбюлите. — Роклята на едната беше червена, на другата — синя, на третата — съвсем бяла. Ръка за ръка играеха те край тихото езеро на ясна месечина. Те не бяха самодиви, а човешки същества. Във въздуха се разнесе сладко ухание и девойките избягаха в гората. Тогава уханието стана още по-силно и по-сладко. Из гъсталака се показаха три погребални ковчега и в тях лежеха трите хубавици сестри. А наоколо хвърчеха светулки като живи пламъчета. Спяха ли девойките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са умрели. Вечерната камбана звъни за погребение!
— Вие ме наскърбихте — каза малката Герда. — Вие миришете тъй силно, че аз не мога да не помисля за умрелите девойки. Ах, дали не е умрял и Кай? Но розите, които бяха под земята, казват, че го нямало там.
— Бим-бам-бим! — задрънкаха зюмбюлевите звънчета. — Ние не звъним за Кай, ние не го познаваме! Ние си пеем само нашата песничка, едничката, която знаем!
И Герда отиде при лютиката, която се жълтееше всред зелената трева.
— Ти приличаш на малко слънчице! — рече тя. — Кажи ми знаеш ли де мога да намеря
моето другарче?
А лютиката засия и погледна Герда. Каква песен й изпя тя? Ах, и в нея не се казваше нито думичка за Кай!
— Ранна пролет. В един малък двор грее ясното топло слънце. Лъчите му се плъзгат по белите стени на съседната къща, до която блести като злато първото пролетно цвете. На двора седи на стол стара жена. Ето нейната внучка, малко хубаво момиче, й идва на гости и я целува. Целувката на момичето е по-чиста от злато — злато на устните, злато на сърцето, злато и на небето в тоя утринен час!… Туй е моята песничка! — завърши лютиката.
— Моята бедна стара баба! — въздъхна Герда. — Навярно тя тъгува сега за мен също тъй, както тъгуваше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с него. Безполезно е да питам повече цветята. Те знаят само своите песнички и не могат да ми кажат нищо за Кай.
И тя подигна малката си рокличка, за да тича по-силно, но жълтата лилия я удари по нозете, когато искаше да я прескочи. Тогава момичето се спря, погледна цветето с дългото стъбло и попита:
— Може би ти знаеш нещо за малкия Кай?
Герда се наведе съвсем близо до лилията, а тя ето какво й разправи:
— Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си! О, какво чудесно ухание се лее от мен! Горе, в малката стаичка на тавана, стои полуоблечено момиченце, което танцува. То стои ту на единия си крак, ту на другия, сякаш подпира целия свят с нозете си. То е толкова нежно, че изглежда като измама на очите. Излива вода от чайника върху някакво бяло платно, което държи в ръцете си. Това е неговият пояс. Чистотата е хубаво нещо! Бялата му рокличка виси на една кука. Тя е също изпрана с вода от чайника и изсушена на покрива. Момичето я облича, превързва около шията си жълто копринено шалче и рокличката му става още по-бяла. Виж го как стои на един крак, също като цвете върху стъблото си!.. Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си!
— Това не ме интересува — каза малката Герда. — Нямаше нужда да ми разправяш всичко туй.
И тя побягна към изхода на градината.
Вратичката беше затворена, но Герда дръпна ръждивата ключалка и тя се счупи. Вратата се отвори и малкото момиче изскочи босо навън. То се обърна три пъти назад, но никой не го гонеше. Най-сетне Герда се умори и седна да си почине на един голям камък. Тогава се огледа наоколо и видя, че лятото беше минало, че беше вече късна есен. В прекрасната градина на старата жена, дето грееше винаги слънце и дето цъфтяха цветя от всички годишни времена, това, разбира се, не можеше да се забележи.
— Господи, колко много се забавих! — извика малката Герда. — Есента е вече настъпила, а аз съм седнала да почивам.
И тя скочи от камъка и тръгна отново на път.
О, как я боляха изранените й нозе! А наоколо беше тъй студено и тъй пусто. Дългите листа на върбите бяха съвсем пожълтели и мъглата росеше като дъжд. Листата капеха едно след друго. Само трънкосливката имаше още плодове, но те бяха кисели и тръпчиви. Целият свят изглеждаше сив и тъжен. 

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ КНЯЗЪТ И КНЯГИНЯТА 

Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори:
— Га! Га! Добър ден!
По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко" и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай.
Гарванът поклати важно глава и рече:
— Може би, може би!
— Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши.
— Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята.
— Мигар той живее при княгинята? — попита Герда.
— Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре.
— Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.
— Нищо — каза гарванът. — Лошото е само, че трудно ще се разбираме.
И той разказа всичко, каквото знаеше.
— В царството, в което се намираш сега, живее една княгиня. Тя е много умна, защото
е чела всички вестници в света и после пак ги е забравила. Неотдавна тя седеше на престола си, а това не е тъй приятно, както обикновено мислят хората. И тъй както си седеше, княгинята започна да тананика една песничка, а в тая песничка се казваше: „Защо пък да не се омъжа?"
„Наистина, защо ли не се омъжа?" — каза си княгинята и реши веднага да се омъжи, но само за човек, който може да води разговор, а не да мълчи и да се надува, защото туй е твърде досадно. Княгинята свика всичките си придворни дами и когато те узнаха каква е работата, зарадваха се много. „Драго ни е! — извикаха те. — Неотдавна и ние сами мислехме за това!" Бъди уверена, че ти говоря самата истина — рече гарванът. — Аз имам една питомна годеница, която се разхожда свободно из палата, и тя именно ми разказа всичко туй. Да, моята годеницата е врана. Та да си дойдем на думата. На следния ден всички вестници излязоха с рамки от сърца и с гербовете на княгинята. В тях се съобщаваше, че всеки хубав момък може да се яви в палата и да поприказва с княгинята. Тоя, който говори най-добре, тя ще избере за свой съпруг.
Да, да, уверявам те! — каза гарванът. — Всичко туй е също тъй вярно, както е вярно, че седя сега пред теб. Отвред се затекоха младежи. Настана голяма бъркотия: всеки се блъскаше, всеки тичаше насам-натам, ала нито първия, нито втория ден можа да сполучи някой. Всички умееха да говорят добре, докато бяха на улицата, но щом прекрачеха прага на палата и зърнеха стражата със сребърните ширити, щом се изкачеха по стълбите и съглеждаха слугите в златните дрехи и големите ярко осветени салони, те се забъркваха и не можеха да кажат нито думица. Изправеха ли се пред престола, на който седеше княгинята, те можеха да повторят само нейната последна дума. А тя, разбира се, не искаше да слуша собствените си думи. Сякаш всички тия младежи биваха омагьосвани от нещо, до¬като излязат на улицата. Едва тогава езиците им се развързваха. Те се нареждаха в дълги редици — от портите на палата чак до градските врати.
Аз сам ходих да ги видя — каза гарванът. — Те бяха гладни и жадни, но от палата не им даваха дори чашка вода. Наистина някои по-умни си бяха донесли хляб и масло, но само за себе си.
„Нека изгладнеят, та княгинята да не ги хареса" — казваха си те за другите.
— Ами Кай, малкият Кай? — попита Герда. — Кога дойде той? Беше ли и той в тълпата?
— Чакай! Сега ще стигнем до него. На третия ден в палата пристигна едно малко момче без кон и без кола. То вървеше пешком към палата. Очите му светеха като твоите, но дрехите му бяха вехти.
— Това е Кай! — извика радостно Герда. — Значи аз ще намеря моето другарче? — И тя запляска весело с ръце.
— То носеше на гърба си малка торба — продължаваше гарванът.
— Не, туй е било навярно шейната му — каза Герда. — Той излезе с шейна от къщи.
— Може и тъй да е — рече гарванът. — На това не обърнах внимание. Но от устата на моята питомна годеница чух и мога да твърдя положително, че когато момчето съгледа войниците със сребърните ширити пред входа на палата и когато се изкачи по стълбите и видя слугите в златните дрехи, то никак не се смути. Поздрави ги и рече: „Трябва да е много досадно да стоиш на стълбите. Аз ще вляза вътре." Всички зали бяха силно осветени. Царедворците и генералите ходеха по чорапи и носеха златни съдове. По-голяма тържественост човек не можеше да си представи. Само обущата на момченцето скърцаха и дигаха шум, ала туй не го смущаваше.
Това наистина е бил Кай — каза Герда, — защото той имаше нови обуща. Аз го чувах как скърца с тях в бабината стая.
— Да, те скърцаха силно — продължаваше гарванът. — Той влезе смело при княгинята, която седеше върху един бисер, голям колкото колело на чекрък. А всички царедворци със своите прислужници и с прислужниците на прислужниците си и всички кавалери със своите придружници и с придружниците на придружниците стояха наоколо и колкото по-близо стояха до вратата, толкова бяха по-горди! Човек просто не смееше да гледа слугата на при¬служника на придворния лакей — тъй важно стоеше той до самата врата.
— Ах, това трябва да е било ужасно! — извика разтреперана Герда. — И въпреки туй Кай се ожени за княгинята, нали?
— Ако не бях гарван, аз сам бих се оженил за нея, макар че съм вече сгоден — отвърна гарванът. — Разправят, че той говорел също тъй хубаво, както аз говоря гарвански език. Това чух от устата на моята питомна годеница. Той бил весел и хубав и заявил, че дошъл не да се жени, а само да чуе мъдрите слова на княгинята. Но тя му се понравила, а после и той се понравил на нея.
— Да, това наистина е бил Кай — каза Герда. — Той беше много умен и знаеше да смята наум дори с дробни числа. Ах, заведи ме, моля ти се, в палата!
— Лесно е да се каже това — отвърна гарванът, — но трудно е да се изпълни. Чакай, аз ще говоря с моята годеница. Може би тя ще ни даде някакъв съвет. Защото, трябва да ти призная, такова момиче като теб мъчно може да влезе в палата.
— Не, мен ще ме пуснат! — извика Герда. — Когато Кай чуе, че съм дошла, той сам ще излезе да ме посрещне.
— Почакай ме там, зад решетката! — рече гарванът и като поклати глава, разпери криле и хвръкна.
Късно вечерта гарванът се върна.
— Га! Га! — извика той. — Нося ти много здраве от моята годеница и едно малко хлебче, което тя открадна от кухнята. Там има много хляб, а ти сигурно си гладна. Слушай сега: ни ве ще можеш да влезеш в палата, защото си боса, а войниците със сребърните
ширити и слугите в златните дрехи не позволяват никому да влиза там бос.
Но не плачи — ти все пак ще отидеш в палата. Моята годеница знае една малка задна стълбичка, която води в спалнята на княгинята. Тя знае също и къде се намира ключът от спалнята.
И те отидоха в градината на палата, в една голяма алея, където листата капеха от дърветата. Когато всички лампи в палата изгаснаха, гарванът заведе Герда до задната врата, която стоеше полуотворена.
0, как силно биеше сърцето на Герда от страх и надежда! Струваше й се, че тя прави нещо лошо, а всъщност искаше само да узнае дали Кай е наистина тук. Да, той трябва да е тук. Герда си представяше съвсем ясно как той й се усмихва също както някога, когато двамата седяха под розовите храсти в къщи. Той, разбира се, ще се зарадва, като чуе колко дълъг път е изминала тя заради него и колко много са натъжени всички у тях от неговото отсъствие. Ах, сърчицето й замираше от уплаха и радост!
Ето, те стигнаха вече до стълбата. На една поличка гореше малка лампа, а долу на пода стоеше една питомна врана. Тя въртеше глава на всички страни и разглеждаше внимателно Герда, която се поклони, както баба й я бе научила.
— Моят годеник ми разправи много хубави неща за теб, малка госпожице — рече враната. — Твоята история е наистина трогателна. Искаш ли да вземеш лампата? Аз ще вървя напред, а вие двамата след мен. Ще вървим все направо и никого няма да срещнем.
— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Герда. В същия миг край нея наистина пропълзяха някакви сенки: коне с развени гриви и с тънки нозе и на тях ловци, дами и рицари.
— Това са сънища! — извика враната. — Дошли са да водят на лов мислите на благородните господа. Туй е твърде удобно за нас, защото ти ще можеш да видиш по-отблизо спящите. Но надявам се, че когато те приемат с почит, ти ще ни бъдеш при¬знателна, нали?
— О, за туй можем да бъдем напълно сигурни! — забеляза дивият гарван.
И те влязоха в първата зала, стените на която бяха покрити и украсени с изкуствени цветя. Тук сънищата просто се тълпяха и хвърчаха тъй бързо, че Герда не можеше да ги различи отблизо. Залите ставаха все по-прекрасни и човек се замайваше от тяхното великолепие.
Най-сетне те влязоха в спалнята. Тук таванът приличаше на голямо палмово дърво със стъклени листа, а посред залата, върху дебело златно стъбло, висяха две легла, всяко от които приличаше на лилия. Едното легло беше бяло и в него спеше княгинята. Другото бе червено и в него Герда трябваше да търси Кай. Тя подигна едно от червените листа и видя малка мургава главичка. Да, това беше Кай! Герда извика високо името му и приближи лампата към него. Сънищата отлетяха веднага, той се събуди, извърна глава и — ах, това не беше Кай!
Князът приличаше на него само в шията, макар че беше също тъй млад и хубав. Събуди се и княгинята. Тя разтърка очи в едно листенце на бялата лилия и попита какво се е случило. Тогава малката Герда заплака и разказа цялата си история и всичко, каквото бяха направили гарваните за нея.
— Бедно дете — рекоха князът и княгинята. Те похвалиха гарваните и обещаха да не им се сърдят и дори да ги възнаградят, но при условие, че друг път не ще вършат такива неща.
— Искате ли да ви пусна на свобода, или да ви провъзглася за придворни гарвани с право да се ползувате от всички остатъци от кухнята? — попита княгинята.
Двата гарвана се поклониха ниско и отвърнаха, че предпочитат постоянното местожителство. Те се замислиха за старостта и решиха, че не ще бъде зле да имат осигурена прехрана на стари години.
Князът стана от леглото си и покани Герда да легне в него, защото след всичко, което чу, той не можеше да заспи. Тя сви ръчичките си и помисли: „Колко добри са тук и хората, и животните!"—после затвори очи и сладко заспа. Сънищата се втурнаха отново в стаята и на Герда се стори, че ангели возят една малка шейна, в която седи Кай и й кима с глава. Но всичко туй беше само сън и всичко изчезна мигом, щом тя отвори очи.
На следната утрин князът и княгинята облякоха малката Герда в кадифе и коприна. Те й предложиха да остане в палата, където можеше да живее безгрижно. Но Герда ги помоли да й дадат само една малка кола с кон и едни обувки, защото бе решила да тръгне отново по света, за да търси малкия Кай.
Дадоха й не само обувки, но и маншон за ръцете и я облякоха в чисти дебели дрехи. И когато тя се приготви за път, пред вратата спря една кола от чисто злато с герба на княза и княгинята. Коларят, слугите и гвардейците — да, бяха й дали дори гвардейци да я при¬дружават — носеха на главите си златни корони. Князът и княгинята сами й помагаха да се качи в колата и й пожелаха добър път. Горският гарван, който се беше вече оженил, изпрати Герда далеч от палата. Той седеше до нея, защото не можеше да пътува с гръб към конете. Питомната врана пък стоеше пред вратата и пляскаше с криле. Тя не отиде с тях, защото страдаше от главоболие още от деня, когато я бяха приели за придворна врана и й бяха позволили да яде, колкото си иска. Цялата кола бе натъпкана със захарни бисквити, а сандъкът под седалището беше пълен с плодове и сладки.
— Сбогом! Сбогом! — викаха князът и княгинята.
Малката Герда плачеше, от очите на гарвана също се лееха сълзи. Тъй пропътуваха те първите три мили. После и гарванът се сбогува с момичето и тая раздяла беше много тежка за тях. Гарванът кацна на едно дърво и размахваше черните си криле, докато златната кола, която грееше като слънце, се изгуби от очите му. 

ПЕТИ РАЗКАЗ
МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА 

Герда пътуваше из тъмна гора, но колата светеше като факел. Съгледаха я разбойници и се нахвърлиха върху богатата плячка.
— Това е злато, чисто злато! — извикаха те, като изскочиха из храстите, хванаха конете, убиха малките гвардейци, коларя и слугите и измъкнаха Герда от колата.
— Ах, колко е тлъстичка и хубава, навярно с орехи са я хранили! — рече една стара разбойничка с дълга сплъстена брада и рошави вежди. — Месцето й трябва да е като на малко агне! Ах, как ми се иска да си хапна от нея!
И тя измъкна един остър нож, който лъсна страшно.
— Олеле-е-е! — извика в същия миг старата разбойничка. Нейната дъщеря, която седеше на гърба й, я беше захапала силно за ухото.
— Проклетнице! — пискаше тя, без да може да убие Герда.
— Тя ще си играе с мен! — рече малката разбойничка. — Ще ми даде маншона си и хубавите си дрехи и ще спи с мен на едно легло.
И разбойническото момиче ухапа още веднъж майка си, но тоя път толкова силно, че тя подскочи и се завъртя на петите си. Всички разбойници се разкискаха и казаха:
— Гледайте я как танцува с плашилото си!
Искам да се кача в колата! — извика разбойническото момиче и неговото желание бе веднага изпълнено. Малката разбойничка и Герда седнаха в колата и препуснаха навътре в тъмната гора през тръни и камъни. Разбойническото момиче беше голямо колкото Герда, но имаше широки плещи, мургава кожа и беше по-силно. Очите му бяха съвсем черни и гледаха някак тъжно. То прегърна малката Герда през кръста и каза:
– Те няма да те убият, докато аз не ти се разсърдя! Ти навярно си някоя княгиня?
– Не, – отвърна Герда и разказа всичко, което беше преживяла, разказа колко много обича малкия Кай.
Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Те няма да те убият дори и когато аз ти се разсърдя, защото тогава аз сама ще те убия!
И то изтри сълзите на Герда и скри ръцете си в нейния мек и топъл маншон.
Най-сетне колата спря. Те влязоха в двора на разбойническия замък, чиито стени бяха разпукани от горе до долу. Из пукнатините хвърчеха гарвани и врани, а наоколо наизскачаха големи кучета, вързани за вериги. Тия кучета гледаха така свирепо, сякаш бяха готови да разкъсат човека, но те не лаеха, защото им беше забранено.
В една широка стара зала с опушени стени гореше голям огън на каменно огнище. Димът се виеше под тавана и търсеше място да излезе навън. В един голям казан вреше супа, а на шишове се печеха диви и питомни зайци.
— Тая нощ ти ще спиш с мен и с всичките ми животни! — каза разбойническото момиче.
Те се нахраниха, пиха и после отидоха в един ъгъл, където беше насипана слама, покрита с черги. Над това легло бяха кръстосани върлини, по които спяха накацали около стотина гълъба. Когато момичетата се приближиха, птиците зашумяха леко.
— Всички тия гълъби са мои — рече малката разбойничка, като улови един от гълъбите за нозете и го разтърси тъй силно, че бедната птица запърха в ръцете й. — Целуни го! — извика тя и удари с него Герда по лицето. — Там пък има диви гълъби — продължаваше момичето, като сочеше една дупка в стената, замрежена с дървени пръчки. — Тия два гълъба са горски скитници. Те ще избягат веднага, ако не ги държим добре затворени. А ето и моя стар любимец Бе! – При тия думи разбойническото момиче издърпа за рогата един северен елен, който беше вързан с връв и имаше около шията си лъскав меден гер-дан. — Него също трябва да пазим добре, защото и той ще избяга. Всяка вечер аз го гъделичкам по шията с моя остър нож и той много се плаши от това.
Малката разбойничка измъкна от една пукнатина в стената остър нож и помилва с него шията на елена. Бедното животно започна да рита и да скача, а разбойническото момиче се разкиска и дръпна Герда в леглото.
— Мигар ти спиш с нож? — попита Герда, като се огледа уплашено наоколо.
— Аз спя винаги с ножа си! — отвърна малката разбойничка. — Никой не знае какво може да се случи. А сега хайде, разправи ми още веднъж историята за малкия Кай и за твоето пътуване по широкия свят!
И Герда разказа отново цялата своя история. Горките гълъби гукаха отгоре в клетката си, а другите спяха. Разбойническото момиче бе обвило едната си ръка около шията на Герда, а в другата държеше ножа и хъркаше тъй силно, че Герда не можа да мигне цяла нощ. Тя не знаеше дали ще я оставят жива, или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а старата разбойничка скачаше и се премяташе презглава. О, с ка¬къв страх гледаше Герда всичко това!
Изведнъж горските гълъби заговориха:
— Гу! Гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка возеше неговата шейна. Той седеше в нозете на Снежната царица, която мина през гората, когато ние лежахме още в гнездото си. Тя духна към нас и всичките ни братчета измряха освен нас двете. Гу! Гу!
— Какво казахте? — рече Герда. — Накъде пътуваше Снежната царица? Знаете ли нещо за нея?
— Навярно тя пътуваше за Лапландия, защото там винаги има сняг и лед. Питай северния елен, който е вързан отсреща.
— Да, там има винаги сняг и лед и е чудно хубаво! — каза еленът. — Там можеш да тичаш на свобода по широките бели равнини. Там е опъната лятната палатка на Снежната царица, а нейният голям замък се намира по-горе, на самия Северен полюс, на остров,кой-то се казва Шпицберген.
— О, Кай, миличък Кай! — въздъхна Герда.
— Мирувай — рече малката разбойничка, — защото ще ти забия ножа в гърдите!
На сутринта Герда й разказа всичко, което чу от горските гълъби. Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:
— Добре, така да бъде!.. Знаеш ли ти къде се намира Лапландия? — попита то северния елен.
— Че ако аз не зная това, кой ще знае! — отвърна еленът и очите му светнаха. — Там съм се родил и израснал, там съм тичал по снежните полета.
— Слушай! — каза разбойническото момиче на Герда. — Всички наши хора са излезли. Само мама е в къщи, но след закуска тя ще си пийне от голямото шише и ще заспи за малко. Тогава аз ще направя нещо за теб!
И момичето скочи от леглото, отиде при майка си, дръпна я за брадата и рече:
— Добро утро, мила козичке!
И майката плесна така силно детето си, че носът му стана червен. Разбира се, тя направи туй от любов, защото такива бяха милувките й .
После, когато старата жена пийна няколко глътки от голямото шише и захърка, малката разбойничка се приближи до северния елен и му каза:
— Дълго още бих искала да те гъделичкам с ножа по шията, защото тогава си много смешен. Но няма какво да се прави. Аз ще те отвържа и ще те пусна да избягаш в Лапландия. Само че ще тичаш с всичка сила и ще отнесеш това малко момиче в замъка на Снежната царица, където живее неговият другар. Ти навярно си чул какво приказваше то преди малко. То говореше доста високо, а ти обичаш да подслушваш.
Еленът подскочи от радост. Разбойническото момиче качи Герда на гърба му, завърза я здраво и дори й сложи за седло една мека възглавничка.
— Вземи тия кожени обувки, защото на север е студено — рече малката разбойничка. — Аз пък ще запазя за себе си маншона, той е много хубав. Но аз няма да те оставя да мръзнеш. Ето ти големите мамини ръкавици, те ще ти стигнат чак до лактите. Сложи ги на ръцете си. Ах, сега ти наистина заприлича в ръцете на моята грозна майка!
Герда плачеше от радост.
— Не мога да търпя хленчене — каза разбойническото момиче. — Сега ти трябва да бъдеш весела! Ето ти два хляба и малко сланина, за да не гладуваш!
И тя привърза за гърба на елена хлябовете и сланината. После момичето отвори вратата, изгони из двора големите кучета, преряза с острия нож връвта на елена и му каза:
— Хайде, бягай и пази това момиче!
Герда протегна ръцете си в големите ръкавици към малката разбойничка и извика:
— Сбогом!
След това северният елен побягна с всичка сила из голямата гора — през камъни и дървета, през блата и равнини. Вълците виеха, гарваните грачеха. „Хръст! Хръст!" — ехтяха стъпките на елена. Небето пламна изведнъж и се заля в чудна светлина.
— Ето моето родно северно сияние! — извика еленът. — Погледни го как свети! — И той побягна още по-бързо. И бягаше ден и нощ.
Когато от хлябовете и от сланината не остана нито късче, те бяха вече в Лапландия. 

ШЕСТИ РАЗКАЗ ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА 

Те спряха пред една малка бедна колиба. Покривът й се спущаше чак до земята, а вратата й беше толкова ниска, че човек трябваше да пълзи, за да мине през нея. В тая къща нямаше никого освен една стара лапландка, която вареше супа при светлината на лоена лампа. Северният елен й разказа цялата история на Герда, но преди това разказа своята история, защото мислеше, че тя е много по-важна. Герда пък бе дотолкова измръзнала, че не можа да промълви нито дума.
— Ах, вие, горките! — рече лапландката. — Вие имате още много да пътувате. До Финландия има повече от сто мили път. Там се намира летният палат на Снежната царица, там тя пали всяка вечер бенгалски огньове. Аз ще напиша няколко думи върху сушена кожа, защото нямам хартия, и финландката, която живее по ония места, ще ви каже какво да правите.
Когато Герда се постопли и утоли глада и жаждата си, лапландката написа няколко думи върху една суха рибена кожа и като каза на момичето да я пази добре, привърза го отново за гърба на елена и еленът изскочи навън. „Хръст! Хръст! Хръст!" — носеше се из въздуха. Цяла нощ върху небето пламтеше чудното северно сияние. Най-сетне те пристигнаха във Финландия и похлопаха на комина на финландката, защото тя нямаше врата на колибата си.
В нейното жилище беше толкова горещо, че жената седеше почти съблечена. Тя свали набързо дрехите, ръкавиците и обувките на малката Герда, за да не й бъде много топло, по¬сле сложи късче лед върху главата на елена и започна да чете това, което бе написано на рибената кожа. Три пъти прочете тя писмото на лапландката и го научи наизуст, сетне пусна рибената кожа в котлето със супата, защото кожата можеше още да се яде, а пък финландката не обичаше нищо да хвърля.
Сега еленът й разказа най-напред своята история, а после историята на малката Герда. Финландката мигаше с умните си очички, но не казваше нито дума.
— Ти си много умна жена — рече еленът. — Аз зная, че ти можеш да вържеш всички ветрове на света на една нишка. Когато морякът развърже един възел, духва попътен вятър, ако развърже втория, вятърът става по-силен, а развърже ли третия и четвъртия възел, тогава се дига такава буря, че дърветата в гората се изскубват из корен. Не можеш ли да дадеш на това малко момиче такова питие, от което то да получи сила за дванайсет юнака, та да отиде при Снежната царица.
— Сила за дванайсет юнака? — каза финландката. — Каква полза от това.
И тя отиде при окачената на стената полица, сне оттам една голяма навита кожа и я разгърна. Върху кожата бяха написани някакви чудни букви, финландката ги зачете, а от челото й потекоха едри капки пот.
Но еленът започна да я моли отново и малката Герда я погледна с такива тъжни, по-мътени от сълзи очи, че жената примигна, изправи се на нозете си и заведе елена в ъгъла, гдето му сложи късче пресен лед на челото и му пришепна:
— Вярно е, че малкият Кай се намира още при Снежната царица и се чувствува там много добре. Той си мисли, че на света няма по-хубаво място от нейния палат. А причината за туй са само две стъклени зрънца, които са попаднали в окото и в сърцето му. Докато те не бъдат извадени, той не ще може да стане като другите и Снежната царица ще има винаги власт над него.
— Но ти не можеш ли да дадеш на Герда нешо такова, което би унищожило властта на Снежната царица?
— Аз не мога да й дам по-голяма сила от тая, която тя вече има. Не виждаш ли колко голяма е нейната сила? Не виждаш ли как й слугуват и хора, и животни, как тя е пребродила боса целия свят? Ние не можем да й дадем сила: тая сила се крие в нейното мило и невинно детско сърце. Ако Герда сама не стигне до Снежната царица и не извади стъклените зрънца от окото и сърцето на Кай, тогава и ние не ще можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната царица. Отнеси там малката Герда, остави я до големия къпинов храст, който се червенее в снега, и се върни веднага тук, без да приказваш много!
Като каза това, финландката качи Герда на елена и той побягна с всичка сила.
— Ах, обувките ми! Ръкавиците ми! — завика малката Герда, като усети острия студ.
Но еленът не смееше да се спира и тичаше все напред, докато най-сетне стигна до големия къпинов храст. Тук той остави Герда на земята, просълзен я целуна по устата и се понесе като стрела назад. Бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя.
То тръгна нататък, а насреща му се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето — не, небето беше съвсем ясно и озарено от северното сияние. Снежинките тичаха по самата земя и колкото по-близо идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко хубави и едри бяха те, когато ги гледаше през увеличителното стъкло. Но тия тук бяха много по-големи и страшни — те бяха живи. Това беше предната стража на Снежната царица. Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи, други на стоглави чудовища, трети — на малки бели мечета с настръхнала козина. Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
Студът беше тъй силен, че Герда можеше да вижда дъха си, който излизаше из устата й като дим. Тоя дим ставаше все по-гъст и по-гъст, докато най-сетне се превърна в мънички човечета, които изведнъж порастваха, щом докоснеха земята. Всички имаха на главите си шлемове, а в ръцете — копия и щитове. Техният брой се увеличаваше все повече и повече и когато Герда се огледа наоколо, край нея стоеше вече цял полк от въоръжени войници. Те пронизаха с копията си страшните снежни парцали, които се разкъсаха веднага на хиляди частици. Сега малката Герда можеше да продължи смело и спокойно пътя си. Войниците милваха ръцете и нозете й и Герда почти не усещаше студа. Така тя стигна до палата на Снежната царица.
Но нека видим какво правеше в това време Кай. Той, разбира се, не мислеше никак за Герда, а още по-малко за това, че тя стоеше вече пред самия палат. 

СЕДМИРАЗКАЗ
КАКВО СЕ СЛУЧИ В ПАЛАТА НА СНЕЖНАТА ЦАРИЦА И КАКВО СТАНА НАЙ-ПОСЛЕ 

Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите. Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! Тук нямаше никога веселие, нито дори мечешки бал, макар че бурята можеше да бъде музика, а белите мечки можеха да ходят на задните си крака и да показват изящните си движения. Тук нямаше и бели кумици-лисици, събрани на
кафе и на сладки приказки. Пусто, мъртво и студено беше в залите на Снежната царица. Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне. Посред най-голямата снежна зала се намираше замръзнало езеро, чиято ледена покривка се бе напукала на толкова дребни и равни частици, че изглеждаше чудно хубава. На това именно езеро се издигаше престолът на Снежната царица. Тя седеше там, когато си беше в къщи, и разправяше, че седи върху огледалото на разума, което е едничкото и най-хубаво огледало в света.
Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс. Той местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура — също тъй, както ние правим това с малките дървени плочици, наречени „китайска игра". Точно така Кай редеше ледените късове и при това много изкусно. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. А причината за туй, разбира се, беше стъкленото зрънце от дяволското огледало в окото му. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност". Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки." Но Кай не можеше.
— Сега аз ще отлетя към топлите страни! — рече Снежната царица. — Ще отида да надникна в черните гърнета! — Тъй наричаше тя вулканите Етна и Везувий. — Трябва да ги варосам малко! Туй е полезно за лозята и за лимоните!
И тя отлетя на юг, а малкият Кай остана съвсем сам в просторната ледена зала. Той гледаше късовете лед и мислеше напрегнато. Седеше неподвижен и вцепенен и изглеждаше съвсем замръзнал.
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата. Буйните ветрове насреща й утихнаха, сякаш заспаха. Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай. Тя го позна веднага, хвърли се на шията му, притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай! Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:
— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? – И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!
Кай прегърна Герда, а тя се смееше и плачеше от радост. Те бяха тъй щастливи, че дори и ледените късове около тях се разиграха, а когато се измориха и нападаха долу, образуваха тъкмо оная дума, за която Снежната царица бе обещала на Кай да го направи господар на себе си и да му подари целия свят и един чифт нови кънки.
Герда го целуна по бузите и те се покриха с руменина, целуна го по очите и те светнаха като нейните, целуна ръцете и нозете му и той стана отново здрави бодър. Сега Снежна¬та царица можеше да се върне: спасителната дума блестеше, написана с ледени букви.
Кай и Герда се хванаха за ръце и излязоха из ледения палат. Те вървяха и говореха за своята стара баба, за розите на покрива в къщи и навсякъде, през където минаваха, буйните ветрове утихваха и на небето грееше слънце. А когато стигнаха до храста с червените къпини, там вече ги чакаше северният елен. Той бе довел със себе си и друг млад елен, който им даде топло мляко и ги целуна по устата. После елените ги отнесоха най-напред при финландката, гдето те се сгряха в топлото й жилище и я разпитваха за по-нататъшния си път, а след това и при лапландката, която им уши нови дрехи и поправи шейната им.
Двата елена и лапландката ги изпратиха чак до границата на своето царство. Тук никнеше вече първата тревица и децата се сбогуваха с добрите си изпращачи.
Ето, пред тях се изпречи гора. Пееха първите пролетни птички, дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Из гората излезе насреща им момиче на хубав кон с ясночервена шапчица и с чифт пищови на пояса. Герда позна веднага коня и момичето. Тоя кон беше впрегнат някога в нейната златна кола, а момичето беше малката разбойничка. На нея й беше омръзнало да стои все в къщи, тя искаше да замине на север или ако там не й хареса — в друга някоя страна. Тя също тъй позна веднага Герда. Ех, че весела среща беше!
— Я какъв скитник си бил ти! — рече тя на Кай. — Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!
Но Герда я плесна по бузата и попита за княза и княгинята.
— Те заминаха за друга земя! — отвърна малката разбойничка.
— Ами гарванът? — запита Герда.
— Той умря. Питомната врана пък остана вдовица и се скита из гората с черно парцалче на крака. Тя все се оплаква от съдбата си. Но да не говорим за тях. Я ми кажи как прекара ти и как намери Кай?
Герда и Кай й разправиха всичко.
— Шнип! Шнап! Шнуре-пуре-баселуре! — извика разбойническото момиче, стисна им ръцете и обеща да им отиде на гости, ако някога му се случи да мине през техния град.
После то се качи на коня си и тръгна по широкия свят.
Кай и Герда вървяха хванати за ръце и през където минеха, настъпваше чудна пролет, цъфтяха цветя и всичко се раззеленяваше. Черковните камбани биеха и те познаха високите камбанарии на родния си град. Те отидоха в къщата на старата си баба,изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!" — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора. Розите цъфтяха пак на покрива до отворения прозорец, там бяха и техните детски столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето столче и се хванаха за ръцете. Те бяха забравили като тежък сън студената и пуста красота в палата на Снежната царица. Тяхната баба седеше и се грееше на слънцето.
Кай и Герда се погледнаха в очите и запяха старата песен:
Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!
Тъй седяха те един до друг, а наоколо беше лято — топло, благодатно лято!

Живеел някога един голям лакомник. По-голям от него едва ли можело да се намери по света. От сутрин до вечер той не спирал да яде и продължавал да е гладен. Щом свърши да закусва, започвал да обядва, а щом приключи обяда, нахвърлял се на вечерята. След това дълго не можел да заспи от глад и щом заспи, веднага започвал да сънува, че яде.
Той често излапвал не – само на сън, а и на яве – цяло прасе, не мъничко, а такова, което едва ще се побере в голяма фурна. Разбира се, заедно с него поглъщал и по десетина хляба и десетина кофи със салата.
Коремът му така се натъпквал, че повече и залък нямало къде да се побере. Но дори когато коремът му бил сит и пресит, мозъкът и очите му оставали гладни – изяденото все му се струвало малко. Затова той решил да се обърне с молба към небето:
– Господи, защо си ми дал две ръце и два крака, две очи и две уши, а само един корем?!…
Лакомникът бил богат доста човек, обаче за година-две успял да излапа всичките си пари и всичкия си имот. Докарал се до просешка тояга и като не бил хапвал нищо няколко дена, пак се обърнал към небето:
– Господи! – казал той. – Добре, че си ми дал само един корем. Ако имах два, досега щях да съм пукнал от глад…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2627″]

Н

америх си нова квартира –
на партера тя се намира.
Не е нужно, както до вчера,
по стълбите да се катеря,
а право при мене се влиза.

Гората е също наблизо,
та докато приказки пиша,
от чистия въздух си дишам.
Богатство са също за мене
и горските багри зелени. 

Чудесно е всичко, обаче
не мога да свикна с това, че
през моя прозорец отворен
надничат минаващи хора,
магарета, мечки, сърнички
от близки села и горички
и всички ме молят горещо
за тях да напиша по нещо.
Пристигат един подир други,
изтъкват ми свойте заслуги,
подаръци носят ми даже
и чудя се как да откажа.

Тъй всекиго за да прославя,
разклатих доброто си здраве,
че дните ми бяха заети
изцяло – да пиша куплети
за котки и кученца мили,
но също и за крокодили…

Най-после реших и готово –
преместих се в жилище ново.
На втори етаж се намира.

Оставен най-после на мира,
аз вече не пиша за всички,
а само за пойните птички
и за дълговратия, прав,
надничащ в дома ми, жираф.

С хляб и сиренце в ръка
спрях до близката река.
Там усетих страшен глад
и излапах цял комат.
А накрая за десерт
слушах жабешки концерт.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2648″]

Имало едно време еидн добър, който се наричал Урашима.
Той бил едър и силен, имал добро сърце и много обичал животните.
Един ден, както си ходел по брега на морето, забелязал купчина момчета, които крещели и се боричкали около нещо, което не можел да види добре. Помамен от любопитството си, той се приближил и разбрал, че тези нехранимайковци измъчвали една костенурка, която успели да измъкнат от водата. Те я удряли, преобръщали я и изглежда добре се забавлявали като й причинявали такива мъки.
— Не ви ли е срам? — извикал Урашима. — Защо измъчвате така това бедно създание? Какво ви е сторило то?
— Ами ти защо се бъркаш? — отвърнали дръзките безделници. — Тази костенурка е наша.Остави ни намира.
И без да слушат повече добрия човек, те продължили своята лоша игра.
Като видял, че думите му отиват напразно, Урашима извадил от джоба си няколко сребърни монети, които бил спечелил с тежък труд и с които щял да си купи нещо за ядене, и им казал:
— Хайде да се спогодим. Вземете тези пари и ми дайте костенурката.
Хлапаците не чакали да им повтори. Грабнали парите и хукнали към най-близкия продавач на бонбони.
Урашима взел да милва полека костенурката, после я върнал във водата с думите: „Върви, клета костенурке, и не се оставяй вече да те хващат!“ После се върнал у дома си усмихнат, с празен стомах, разбира се, но със задоволство в сърцето, задето е постъпил така.
След няколко дена Урашима излязъл с малката си лодка в открито море и тъкмо се канел да хвърли рибарската си мрежа, чул един глас да го вика:
— Чичо Урашима, чичо Урашима!
Той се огледал учуден наоколо, но видял само небето и морето. „Трябва да сънувам“ — рекъл си той. Но тихото гласче пак подхванало:
— Чичо Урашима, чичо Урашима!
Още по-зачуден, човекът се взрял в морето и този път видял една костенурка, която плувала към него. Като го наближила, тя се
поклонила вежливо и казала:
— Добър ден, чичо Урашима, не ме ли позна? Аз съм костенурката, която ти изтръгна от ръцете на жестоките нехранимайковци. Много съм ти благодарна за това и искам да ти се отплатя. Качи се на гърба ми и аз ще те отведа при всемогъщия Дракон, царя на океаните.
Смаян, Урашима направил каквото му казала. Щом яхнал костенурката, и тя се гмурнала в дълбочините на морето.
Така те се спускали безкрайно, минавали покрай чудни градини, които човешко око никога не било виждало. Накрая стигнали пред един великолепен палат, изграден от перли, лазурен камък, ахат, корали и безброй други скъпоценни камъни. Главната врата на палата, украсена със син, червен и жълт емайл, се отворили загадъчно пред тях.
— Ние сме в палата на всемогъщия Дракон, владетеля на всички океани — казала костенурката. — Върви, той те очаква.
Когато влезли в палата, различни риби с ослепителни цветове излезли да ги посрещнат. Те се поклонили дълбоко пред Урашима, съпроводили го през безбройни зали, една от друга по-разкошни, и накрая спрели пред всемогъщия Дракон. Да се каже, че Урашима бил учуден, ще бъде далеч от истината. Той никога не бил виждал такива чудеса и дори не бил помислял, че могат да съществуват. С отворена уста гледал около себе си и дори не се сетил да се поклони пред царя, както направили всичките му придружители. Драконът слязъл от трона си, приближил се до него и казал:
— Значи ти си Урашима, човекът, преизпълнен с доброта, който е дал всичките си пари, за да освободи клетата костенурка! Благодаря ти, Урашима, бъди добре дошъл в моето царство. Всяко твое желание ще бъде повеля за нас и ти ще бъдеш мой гост толкова дълго време, колкото ти хареса. Сега върви. Тук ти си в свой дом.
Той плеснал с ръце и се появили безброй малки рибки — танцьорки, чиито перки били от тънък воал във всичките цветове на дъгата. Те захванали да играят пред нашия герой много красив танц. А в това време един октопод с помощта на един тон и още други риби приготовлявали вкусно ядене в чест на госта.
Очарован от този необикновен свят, Урашима не забелязвал как времето лети.
Но накрая всеки се уморява и от най-хубавите неща. Един ден Урашима се замислил за своята малка къща, за родителите си и пожелал да се върне между хората и пак да подхване работата си.
Той отишъл при Дракона и като паднал на колене, рекъл:
— Всемогъщи царю, много съм ти благодарен за гостоприемството. Но време е вече да се върна между хората. Нареди, моля ти се, на костенурката да ме отведе. Драконът, който се бил привързал към рибаря, се натъжил, като научил, че той иска да си отиде, и се опитал да го отклони от това му намерение, но напразно. И за да не наскърби приятеля си, Драконът накарал да повикат костенурката и й наредил да отведе Урашима на земята. После той подал на рибаря едно малко ковчеже и му рекъл:
— Сбогом, Урашима. Аз бих искал да те задържа край себе си завинаги. Но нека бъде волята ти. Дръж, вземи това ковчеже за спомен от мене, но добре се пази да не го отвориш. Сбогом!
Урашима взел ковчежето, поблагодарил още веднъж на Дракона за гостоприемството и яхнал костенурката За миг костенурката го отнесла на брега на морето там, откъдето бил тръгнал преди толкова, време, и след като се сбогувала с него със сълзи на очи, тя отново се гмурнала в морето.
Урашима, щастлив, че отново се намерил под синьото небе, поел пътя към своето село. За голямо свое учудване разбрал, че там всичко се било променило.
Той потърсил бедняшката си къща,но на нейно място се издигал дворец. Потърсил своите родители, приятелите си, но не намерил никого. Това станало, защото той бил прекарал много, много години в морските дълбини!
Така се скитал отчаян по улиците и хората гледали учудено този млад човек, облечен старовремски.
В своето объркване той взел ковчежето и тъй като не си спомнил заръката на Дракона, го отворил. Един бял облак изплувал от него и цял го обгърнал. Като минало замайването му, младият рибар се видял преобразен в прегърбен старец с посребрени коси и дълга бяла брада. Драконът го бил дарил с вечна младост, затворена в ковчежето, но рибарят Урашима я оставил да му се изплъзне…

Живял някога на брега на океана снажен и работлив момък. Казвал се Ванг-Чо-Лин. Ванг-Чолин бил рибар. Той излизал призори с малката си лодка в океана и се връщал към залез слън¬це. Момъкът продавал своя улов на богатите търговци. Ала уловът не всякога бивал голям. Дори един ден Ванг-Чо-Лин не можал да хва¬не нито една рибка. Още първия път, когато хвърлил мрежата, в нея попаднала само една раковина. Той я взел и я хвърлил обратно в оке¬ана. Ала до вечерта всеки път, когато изтеглял мрежата, момъкът не намирал в нея нищо друго освен същата златиста раковина. Колкото и далеч от лодката да я запращал, тя пак попадала в мрежата му.
Слънцето залязло. Настъпил здрач. Ванг-Чо-Лин не преставал да мята и изтегля мрежата и всеки път връщал черупката наново във водата. Свечерило се съвсем. Океанът притъмнял. Момъкът хвърлил за последен път мрежата. Когато я изтеглил, златистата раковина пак била в нея. Разбрал най-сетне Ванг-Чо-Лин, че не ще се отърве от тази черупка, взел я и я задържал в ръката си. Раковината заблестяла като малка Звездица в безлунната нощ. Момъкът я сложил в пазвата си и загребал към брега. Подухвал лек ветрец. Потната риза застудяла на гърба на Ванг-Чо-Лин, ала в пазвата си той усещал топлинка.
Било късно през нощта, когато Ванг-Чо-Лин стигнал у дома си. Той сложил раковината в една делва, а сам, уморен и гладен, се тръшнал на твърдото легло. Момъкът притворил очи, ала не можал да заспи.
По едно време стаята се озарила от някаква силна светлина. Погледнал младият рибар и що да види: светлината излизала от делвата, в която бил сложил раковината. А след малко в сиянието се поя¬вила чудна хубавица! Тя пристъпила към момъка и проговорила:
— Дойдох да стана твоя жена, Ванг-Чо-Лин. Моето име е Ра. Искаш ли ме?
Ра била феята на раковините, една от стоте дъщери на богинята па Морския лазур. Стоте феи никога не напускали своя кристален дворец на Острова на коралите. Ра била най-малката и най-хубавата от всички.
— Толкова хубост не е на хубаво! — казвала често богинята на Морския лазур, като гледала замечтаните очи на Ра.
Ра обичала да гледа от прозореца. И ето, един ден тя съгледала в океана лодката с младия рибар. Ра почнала да чака всеки ден и всеки ден виждала момъка. Виждала тя колко е снажен и сръчен. Разбрала колко е силен и весел. Та как няма да разбере? Ванг-Чо-Лин по цял ден мятал и изтеглял мрежата, като пеел с топлия си кадифен глас.
„Ако всички смъртни са толкова хубави, работливи и весели, све¬тът на хората навярно е прекрасен!“ — завидяла Ра и замечтала да отиде при хората.
Една нощ Ра излязла скритом от двореца, изтичала до края на скалата, превърнала се в раковина и се търкулнала във водата. Така тя достигнала хижата на Ванг-Чо-Лин.
— Искаш ли ме за жена? — повторила въпроса си Ра.
Ванг-Чо-Лин разтъркал очите си и пак погледнал:
— Истина ли е това, или сънувам? — попитал той с пресъхнали от изненада устни.
Ра го прегърнала и сложила глава на младите му, силни гърди… И заживели щастливо рибарят Ванг-Чо-Лин и неговата прекрасна невяста. Работели те и пеели заедно.
Три години богинята на Морския лазур търсела изчезналата си дъщеря — феята на раковините. Най-сетне открила следите й в малкото рибарско селце на брега на океана. Богинята на Морския лазур не можела да повярва, че в света на хората, с този беден рибар нейната дъщеря, нейната фея на раковините може да бъде по-щастлива, отколкото на Острова на безсмъртието. Тя заповядала на Ра още същата нощ, преди да настъпи утринната зора, да се върне на острова. Ако ли не стори това, богинята на Морския лазур ще накара океана да се надигне от бреговете си, да залее и да унищожи целия свят на смъртните.
Ра вече била толкова обикнала своя мъж и всички хора, че от страх да не загинат се подчинила.
Когато се събудил заранта, Ванг-Чо-Лин видял, че е сам. Той веднага отгатнал какво се е случило, влязъл в лодката си и загребал с все сила към Острова на коралите.
Като го видяла да приближава, богинята на Морския лазур страшно се разгневила. От нейния гняв засвистял вятър. Оловни облаци закрили изгряващото слънце. Забушувал океанът. Малката рибарска лодка се носела като орехова черупка върху яростните вълни, ала Ванг-Чо-лин здраво стискал кормилото.
В това време в кристалния дворец на Острова на коралите Ра плачела и молела майка си да смири гнева си и да спре бурята. Ала нейните сълзи и молби още повече разгневили богинята на Морския лазур. Светкавици като огнени змии се застрелкали над малката лодка. Гръмотевици разтърсили натежалото небе и заплашвали да го сгромолясат върху младия рибар. Ала Ванг-Чо-Лин бил неустрашим. Неговата вяра в обичта на Ра му давала сили да се бори с водната стихия и да дочака победата на справедливостта!
И наистина, богинята на Морския лазур се уморила да беснее, а Ванг-Чо-Лин, здрав и читав, все още сновял в яростната буря и вече трето денонощие неговата лодка обикаляла Острова на коралите. Богинята на Морския лазур била изумена от любовта на младия рибар, от смелостта и волята му, от неговите неизчерпаеми сили. Тя била трогната от голямата обич на Ванг-Чо-Лин, от огромната човешка обич!
Богинята на Морския лазур се тръшнала победена.
В този миг облаците се разнесли, вятърът утихнал, укротил се океанът. Заблестяло небето в чудна утринна синева.
— Върви, моя малка фейо на раковините! — казала най-сетие богинята на Морския лазур. — Иди, Ра! Иди завинаги при своя избраник! Иди… при хората…

Някога в глъбините на Балтика се издигал дворецът на кралица Юрата. Стените на този дворец били от чист кехлибар, праговете му от злато, покривът от рибени люспи, а прозорците от диаманти. Веднъж кралицата изпратила своите щуки да поканят най-прочутите богини от приказките да дойдат в двореца за съвет и пиршество. Дошъл насроченият ден и поканените богини пристигнали. В същия миг в залата се появила кралицата, заобиколена от придворната си свита. С учтив по клон тя поздравила гостите и като седнала на кехлибарения трон, рекла:
— Мили ми приятелки! Знаете добре, че моят всевластен баща Праамжимас, господар на небето, земята и морето, остави под моя власт и закрила тези води и всички техни обитатели; сами сте свидетели на моето мъдро и щастливо владичество. Дори и най-мъничкото червейче, дори и най-дребната рибка нямат причина да се оплачат — всички живеят в мир и съгласие, никой не се осмелява да посегне на другиго. Но сега по бреговете на моите владения — там, където река Швента се присъединява към моето кралство, — един нечестив рибар, наричан Каститис, един нечестив и простосмъртен човек се осмелява да наруши спокойствието на невинните ми поданици, да ги хваща в мрежа и да ги осъжда на смърт, след като самата аз не смея да уловя за своята трапеза нито една рибка — дори от калкана, който тъй обичам, изяждам само половината, а другата половина пущам пак обратно в морето. Такава дързост не бива да се остави ненаказана. Ето, чакат ни приготвени лодките, нека тръгнем към бреговете на Швента, защото тъкмо по това време оня хвърля мрежите си. Нека го примамим с нашите песни и танци на морското дъно и там да го удавим в прегръдките си, да засипем очите му с пясък.
Казала кралицата на Балтика това и мигновено потеглили сто кехлибарени лодки, за да извършат жестокото отмъщение.
Плавали, слънцето греело приятно, морето било тихо, а ехото разнасяло по крайбрежието думите на тяхната песен:
„О, рибарю млад, горко ти!“
Като спрели близо до устието на реката, богините съгледали как рибарят развива мрежата си, приседнал на брега. Улисан в работата, той нищо не забелязвал в началото. Но когато прекрасната песен докоснала слуха му, обърнал поглед към водата и видял стоте кехлибарени лодки, стоте чудесни лодки, а пред всички плавала кралицата с корона на главата, с кехлибарен жезъл в ръката. Все по-примамлив звън се разливал, морските девойки го заобиколили и със своята прелест го примамвали към себе си:
„О, рибарю, млад красавец, тук ела, във наште лодки.
Своите грижи ще забравиш в танци, в песни и разходки.
Божи сан ще ти дариме, с нас когато заживееш.
А щом бъдеш наш любимец — и морето ще владееш.“
Слушал рибарят и помамен от коварната съблазън, се канел да скочи в обятията на богините, когато кралицата дала знак на своите приятелки да млъкнат и се обърнала към него, който бил изумен.
— Спри, безразсъдни човече! Твоето престъпление е голямо и заслужава наказание, ала аз ще ти простя при едно условие. Хареса ми твоята хубост, обичай ме и ти и ще бъдеш щастлив. Но ако отхвърлиш любовта на Юрата, тогава ще ти запея такава песничка, че в същия миг ще бъдеш в моя власт, а докосна ли те с жезъла си — ще загинеш.
Момъкът й се заклел във вечна любов. Кралицата му отговорила:
— Сега вече си мой. Не се приближавай към нас, защото ще загинеш. Но запомни, че аз ще идвам всяка вечер при теб и ще се виждаме на тая скала, която отсега ще носи твоето име и ще се нарича Каститис.
И кралицата веднага изчезнала с цялата си свита.
Година вече минавала, откакто кралицата Юрата излизала всяка вечер на брега и горе на скалата се виждала със своя любим. Но като научил за тия срещи, всемогъщият Перун страшно се разгневил, загдето богиня се е влюбила в простосмъртен. И когато веднъж кралицата се върнала в своя дворец, той хвърлил от небето гръмотевица, която разсякла морските вълни, паднала върху дома на кралицата, убила я, а кехлибарения дворец раздробила на късчета. После Праамжимас приковал рибаря на морското дъно под скалата и сложил пред него трупа на любимата му, за да го гледа вечно и да бъде принуден вечно да оплаква нещастието си. Затова сега, когато морският вятър надигне вълните, се чува далечно стенание — стене бедният рибар, а водата изхвърля кехлибарени късчета — късчета от двореца на балтийската кралица.