Чуй всички приказки

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Веднъж раби Акива тръгнал на път, като взел със себе си магаре, петел и фенер. Надвечер той стигнал до едно село и помолил за подслон за през нощта, но тамошните жители го прогонили, при това с удари и ритници. Това грубо отношение не разколебало вярата му и като си казал: "Всичко, което Бог прави, е за добро", уморено се затътрил да нощува в гората. Устроил се удобно, изял парче хляб и изведнъж чува – петелът крещи на умряло. Скочил раби Акива, но успял само да види опашката на лисицата, която побягнала надалеч с петела в зъби.
Загубата на петела не разколебала вярата на раби Акива Отново с думите "Всичко, което Бог прави, го прави за добро", той седнал да учи Тора под светлината на фенера.
Изведнъж се надигнал вятър и изгасил огъня. Отново казал раби: "Всичко, което Бог прави, го прави за добро" – и забелязал, че в тъмнината магарето е избягало. Огорчил се раби Акива от загубата на магарето, съжалил, че на сутринта ще се наложи да измине дълъг път пеша, поохкал, повъздишал и все пак повторил: "Всичко, което прави Бог, е за добро."
На следващата сутрин, като извървял целия път пеша и си свършил работата, раби Акива си тръгнал за дома. Като стигнал до селото, в което с него се отнесли толкова лошо, за свое удивление установил, че в него няма жива душа. Същата нощ, когато той молил за подслон, дошли разбойници и безжалостно избили всички.
Тогава раби Акива си помислил: "Неведоми са пътищата Господни. Ако жителите на селото ми бяха разрешили да остана, разбойниците сигурно щяха да ме убият заедно с всички. А съдейки по следите, те са дошли от гората, значи са били в там, когато бях и аз. Ако бяха чули петела или магарето, или да бяха забелязали светлината на фенера, и аз вече нямаше да съм между живите. Наистина, човек винаги трябва да разчита на Бога!"

Хиляда години преди да стане широко известен на хората, Хидр ходел по земята, търсейки тези, които би могъл да учи. Когато намирал подходящи ученици, той им давал знание за истината и за различни полезни изкуства. Но колкото пъти въвеждал ново знание, толкова пъти то се изкривявало от неправилна употреба. Хората се интересували само от използването на способности и закони, а не от дълбоко разбиране. Затова знанието не можело да се развива като цяло.
Веднъж Хидр решил да използва съвсем други форми на обучение. Много от нещата той превърнал в противоположности. Така например това, което обикновено било мокро, той направил сухо, а сухото – мокро. Като преобразувал огромно количество предмети, Хидр веднъж ще се върне обратно от бъдещето, за да покаже кое какво е. Дотогава, докато не направи това, едва малцина ще имат възможността да получат полза от работата на Хидр. Неспособните да получат полза, са именно хората, които казват: "Това вече го знам", като в същото време всъщност нищо не знаят.

Настрадин Ходжа изгубил магарето си. Търси го той и възнася благодарност към Бога. Когато го попитали за какво благодари, той отговорил: "Благодаря на Бога, че не бях яхнал магарето. Иначе и аз щях да се загубя."

Веднъж на един писар много му се приискало злато. Сутринта рано той облякъл дрехите си, сложил си шапката и отишъл на пазара. Отишъл направо при сарафа, грабнал златото и хукнал да бяга. Като го хванали, стражите го попитали:
– Как можа да откраднеш чуждото злато? Та нали наоколо е пълно с народ?
Когато го вземах, не забелязах никого, виждах само златото – отговорил писарят.

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.
Във лулата му – жарава,
лед сърцето му сковава.
Вика си с душа жестока:
„Що ми е такава стока?
Ни дои се, ни се стриже,
малко полза, много грижи.
В тия работи съм твърд:
или доход, или смърт!“
Стига блатото и спира,
взира се и вир избира.
Ритат милите кутрета,
поподушили с нослета,
че крои се тука нещо
много страшно и зловещо.
Хоп, едното крьг описва.
Цоп! – вълна над него плисва.
Хоп – и второто след него!
Цап! – цамбурва то и де го?
„Край!“ – злодеят си отива
в облак от мъгла лютива.
Тъй си мисли той, но ядец,
господине душевадец!
Да се къпят Паул с Петер
се събличаха на метър
от убиеца с лулата
и видяха му делата.
Хвърлиха се като жаби,
мокро куче всеки сграби
за ухо или за гуша
и измъкна го на суша.
Хайде Цоп да кръстим тоя!
Цап ще викаме на моя!
На сърцата мед им капе,
грабват Цопи, грабват Цапи
и се втурват тичешком
да зарадват бащин дом.

ВТОРА ГЛАВА

Мама с татко, благи хора,
кротко си седят на двора.
Мир, любов, душа честита,
за вечеря – топла пита;
ален залез, вечер мека –
колко трябва на човека?
Само двамата хлапака
да се върнат преди мрака!
Идат рожбите им мили,
хвалят се кого спасили.
Гневен, таткото се мръщи:
„Кучета не искам вкъщи!“
Майката, нали е мека,
вика: „Нека влязат, нека!“
На вечеря без покана
лочат Цоп и Цап сметана
и доволен всеки джафка
от богатата гощавка.
Оня със лулата спира
и им гледа панаира:
„Ей, добре, че таз досада
не на мен, на друг се пада!“

ТРЕТА ГЛАВА

Дело сторили достойно,
Петер с Паул спят спокойно
и похъркват най-юнашки
като мехове ковашки
ту навътре, ту навън
в праведнишкия си сън.
Зле са Цоп и Цап, горките
много хапят ги бълхите.
Поначесват си телата,
После пъхят се в леглата.
Цопи има си привичка
преди сън да си потичка.
А пък Цапи – да се гали.
Хубаво де, но сега ли?
Нощем кучета в кревата
да ти дойдат до главата!
„Марш!“ – отеква вик и в миг
следва след вика ритник.
Под леглата пък е студ,
ще ги стопли само труд!
Панталони и обуща
Цоп захапва, Цап не пуща.
Вън дорде зора се сипе,
в стаята се сипят дрипи.
Влиза таткото да буди
рожбите си и се чуди
да се беси или трови:
где пари за дрехи нови?
„Ще пребия тез нахали!“
Те се правят на заспали.
Моли майката: Недей,
ти не си такъв злодей!“
Нежност майчина смекчава
гневна бащина гълчава.
Петер временно щъпука
с бащините два папука.
Паул – с гащи на парцали,
нищо – кучета ги яли!
А в колибка Цопи с Цапи
най-покорно свиват лапи.
„Ха-ха-ха!“- дими лулата. –
Друг им тегли теглилата!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хвана се в капан мишлето
най-крадливо, най-проклето,
дето майка им нервира,
че в килера се навира
и се пъха под леглото.
Свърши вече, край на злото!
Радост е това за мама,
за децата – по-голяма.
„Марш!“ – отвориха капака.
Мишката това и чака,
в гащите на Петер дращи!
Кучетата: „Хайде, наште!’
Дебне Цоп откъм краката,
а пък Цап откъм яката.
Леле, тая мишка хапе:
зъб заби в носа на Цапи!
Цоп – опашка миша „Ръф!“
Мишка – „Ръф!“ ухо до кръв.
Ще мъстят за тоз позор –
погват я в съседен двор.
Ями ровят. Олеле,
не остана там лале!
Госпожата работлива
тъкмо в лампа газ налива.
Писва, сякаш не лалето
й разкъсват, а сърцето.
По градинската алейка
хуква с газената лейка.
Под опашката на двете
сипва газ, но не да свети,
а на псетата да пари
с миризливите си пари.
Но газта й двойно пали
буйствата на всяко пале.
При такава тъжна гледка
разорената съседка
вече никак не изтрайва,
щото свят й се замайва.
„Ох!“ – извика, хвърли лейка
и припадна. Где линейка?
Паул с Петер гарги зяпат
ту на изток, ту на запад –
чуждата беда не може
никак да ги разтревожи.

„Хе-хе-хе, каква досада,
но не аз, аз друг припада.“

ПЕТА ГЛАВА

Скитник с дрехи в жалък вид,
с нос извит, с бастун извит,
с физиономия лукава,
явно и с душа такава
и с обувки разкривени
(ох, не сме таквиз, блазе ни!),
кой ли вятър за беля
в тоя край го запиля?
Псетата такъв не траят
и се втурват да го лаят.
Той върти се, дърпа, рипа,
не опазва свойта дрипа.
Всичко скрито под балтона
вече е открита зона.
Втора кучешка атака
той не иска да дочака:
лапа капа, с туй веднага
смайва псетата и бяга
заднишката като рак,
само че четирикрак.
Майката се появява,
за да види що за врява.
Точно в същата минута
скитникът й сяда в скута.
Тича също и бащата.
„Ще ви дам на съдията –
нагло дрипльото го плаши,
тия кучета са ваши!“
Смъдва го от яд стомаха,
но му плаща да се маха.
Гледа той децата строго,
ала много строго, МНОГО,
та дано изпитат срам
от това и то голям!
А пък те изпитват скука
от родителска поука.

Оня пуши:“Да, досада,
но така им се и пада!“

ШЕСТА ГЛАВА

Цоп и Цап са подли, ясно,
но пък са сплотени тясно.
Дружба, даже и такава,
все пак почит заслужава.
Да, но колко траен бива
колективът на такива?
Дружба заради злодейства
много кратко време действа.
Кученцето на съседа
се прилича и ги гледа:
нежно, сресано такова
двата песа очарова.
Всеки иска да позяпа,
другия избутва с лапа.
Ако Цоп отпред е пръв,
Цап обижда се до кръв.
Цап отпред, а Цоп отзад
ще се изяде от яд.
Поглед зъл, вражда открита,
дращят с нокти, пръст полита.
Люта битка се разгаря.
Цоп надвива си другаря.
Тъкмо мама за децата
бе приготвила салата
и запретнала ръкави
палачинки да им прави.
Скок – потърси Цоп закрила:
Цап го гони с пълна сила.
Пада маса, купа пада,
става кучешка грамада.
„Цоп, махни се!“ – Петер вика,
шибва кучето с камшика.
Ясно става му веднага,
че и брата си засяга.
„Бий си твоя, а не моя!“
Петер си отнася боя,
но и той не е сакат:
връща с удар брат на брат.
Расне боят, милост няма!
Ей салатата на мама –
с нея братът маже брата
и го прави на салата.
Чу бащата дандания,
втурна се: „Ще ги пребия!“
Пръчката ще заиграе.
Майката, нали добра е:
„Пощади ги, мили!“ – моли.
Нещо спира я. Какво ли?
Мушната като на шпага,
шапката й на тояга!
Смее се с лулата злият:
„Тия нека се избият!“
Злият чуждо зло го радва,
но от туй и той пострадва:
шапка – топла палачинка
ще го пази от настинка.
„Тюх, досадно, при това
и за моята глава!“

СЕДМА ГЛАВА

Цоп и Цап ръмжат и лаят-
нови подвизи желаят
и безкрайно се нервират,
че възпира ги сенджирът.
Вика таткото: „Ще хвана
късо двамата хайвана!
Грижи трябват за доброто,
злото никне си самото.“
На училище ги праща
като мярка подходяща.
Там учител от катедра
дума им с усмивка ведра:
„Щастлив съм, че дойдохте тука,
юнаци, жадни за наука,
което явно си личи
по втренчените ви очи.
Велика сила са четмото
и математиката, щото
прилагането им ни дава
не само благо, но и слава!
Това е първо, има второ:
човек не ще напредне скоро
с наука само, а ще спре,
ако не се държи добре,
бъдете мили и любезни!
В главите ви това да влезне!
Предишното го зарежете,
подайте си ръце, кажете:
„Умът ни вече стана бистър,
така е господин магистър!“
Паул смига, Петер смига:
„Тоя май изкукурига!“
Чака полза господинът,
те от смях ще се поминат.
Изсумтява педагогът:
явно с тоз подход не могат.
„Понеже, както проличава,
у вас изгражда се представа,
че аз съм старец изкопаем,
представата ще оправдаем:
тоягата от памтивека
душата твърда прави мека!“
Както бърже сменя тона,
бърже бърка под балтона,
вади като ятаган
пръчка жилава от дрян
и започва да пердаши
непослушниците наши
чак додето те се сгушат
най-покорно да го слушат.
Запитва ги с усмивка мила
„Науката не е ли сила?
,,Главите ни са вече бистри
така е, господин магистре!“
На учителя похватът
старомоден май го смятат,
но безспорно подобрява
на немирниците нрава.
И по същата система
двойката им се заема
чрез дресура да оправи
кучешките криви нрави.
След урока, але-хоп,
мил е Цап и мил е Цоп.
Пряка полза се почувства
от науки и изкуства.

ОСМА ГЛАВА

Малко дълъг, Малко странен,
ходи-броди англичанин,
във ръка с далекоглед.
Мисли, излетник заклет:
„Туй край мен видях го вече,
ще погледам надалече!“
В гледка много интересна
толкоз много се заплесна,
та се стресна чак когато
цопна в блато нам познато.
„Петер, Паул, нещо стана,
чужденецът де се дяна?“ –
смаян спира се бащата
на разходка със децата.
Англичанинът изскоква,
стича се под него локва.
Жив е, всичко е наред,
но е без далекоглед.
„Цопи, Цапи, але-хоп!“
Скачат Цапи с Цопи: цоп!”
След безбройни тренировки
те послушни са и ловки,
вадят вещите без труд.
Оня вика: „Вери гут!
Много ми харесват тия!“
Бърка в пълната кесия:
„Ще ги купя за хиляда!“
Таткото почти припада, но
Веднага се свестява, зер
Парата сила дава.
Хайде, Цопи, хайде, Цапи,
дайте ни за сбогом лапи
точно тука, дето лани
бяхме заедно събрани
за съдружие сърдечно.
Жалко, че не трая вечно.
С англичанина и двете
все бифтеци да ядете!

Всичко туй видя злобаря.
Чужда радост го изгаря:
„Олеле, каква награда не на
мен, на друг се пада!…
Нещо вътре го прободе,
още малко той походи,
още малко подимя
и потъна вдън земя.
Чу се звук, но много слаб,
първо „Цоп“ и после „Цап“.

На живота му фитила
тлееше с последна сила
в искриците на лулата
и обгаряше тревата.
Литна облаче кравай:
фют, на разказа ни край.

Ей там, в края на улицата, се издигаше стара, много стара къща. Тя беше на около триста години — за това свидетелствуваше надписът, изрязан върху лицето на къщата, сред лалета и хмелни клончета. Там можеше да се прочете и цяло едно стихотворение, написано със старинни букви, а над прозорците бяха изрязани в дървото най-различни глави с раз¬кривени образи. Горният кат на къщата се издаваше доста напред над долния, а под самия покрив имаше водосточна тръба с глава на змей. Дъждовната вода трябваше да тече из устата на змея, ала изтичаше из корема му, защото тръбата беше пробита.
Всички други къщи по тая улица бяха съвсем нови и чисти, с големи прозорци и с гладки стени. Самият им вид показваше, че те не искаха да имат нищо общо със старата къща. Навярно те си мислеха: „Дълго ли още ще стърчи тя за срам на цялата улица? Тя се издава тъй много напред, че закрива гледката от нашите прозорци. А пък стълбата й! Тя е широка като стълба на палат и висока като стълба на камбанария. Железните й решетки напомнят вход на гробница, а бакърените главички по тях… не, туй е истинско безобразие!"
Точно срещу старата къща също се издигаха нови хубави къщи и те бяха на еднакво мнение с другите. Ала на прозореца на една от тия къщи седеше малко момченце със сочни, румени бузички и с ясни, светли очички. На него му харесваше много старата къ¬ща — както на слънчева светлина, така и при лунно сияние. Момченцето можеше да седи дълго на прозореца, да гледа стената с разкъртената мазилка и да си представя най-чудновати картини от миналото, когато улицата е имала съвсем друг вид: с широки стълби пред къщите, с корнизи и с островърхи покриви. То виждаше войници с копия в ръцете и водосточни тръби като дракони и крилати змейове… Да, тая къща заслужаваше дълго да я гледа човек! В нея живееше един старец, който носеше кожени панталони до коленете, дълго палто с големи медни копчета и перука — истинска, хубава перука! Всяка сутрин при него идваше друг старец, който чистеше стаята му и изпълняваше неговите поръчки. През останалото време на деня старият господин биваше съвсем сам в старата къща. Понякога той отиваше до прозореца и поглеждаше на улицата. Тогава момченцето му кимаше с глава, старецът му отвръщаше и по тоя начин те се запознаха и сприятелиха, макар че не бяха разменили нито дума помежду си.
Веднъж момченцето чу как неговите родители казаха:
— Добре би живял нашият стар съсед, ако не беше тъй самотен!
На следния неделен ден момченцето загъна нещо в хартия, излезе на улицата и спря слугата на стареца, който минаваше в това време край него.
— Слушай! — каза му то. — Занеси, моля ти се, това на стария господин отсреща. Аз имам два оловни войника — ето тук е единият. Дай му го, за да не бъде тъй самотен.
Старият слуга кимна радостно с глава и занесе оловния войник в старата къща. После същият слуга отиде при момченцето и го запита дали желае да дойде на гости у старе¬ца. Родителите позволиха и момченцето отиде у съседа.
Медните главички по оградата на стълбата блестяха по-силно от друг път. Изглеждаше, че те бяха отново излъскани в чест на госта. Тръбачите пък, изрязани върху вратата между лалетата, сякаш свиреха с всичка сила: бузите им бяха издути повече, отколкото по-рано. Да, те тръбяха: „Тра-та-та-та… малкото момченце иде… Тра-та-та-та!" И след това вратата се отвори. Коридорите бяха украсени със старинни портрети на рица¬ри в железни брони и на дами в копринени рокли. Броните дрънкаха, копринените рокли шумяха. Сетне се откри и стълбата. Отначало тя водеше нагоре, после се извиваше малко надолу и най-сетне излизаше на един балкон, който наистина не се крепеше вече много здраво. По него се виждаха големи дупки и дълги цепнатини, ала из тях се промушваха лис¬та и трева, защото целият балкон, дворът и стените бяха обрасли в такава гъста зеленина, та изглеждаше, че човек се намира в градина. Тук имаше старинни саксии, украсени с глинени глави и с магарешки уши също от глина. Цветята в тях растяха на пълна свобода. В една саксия растеше карамфил.Той беше пуснал зелени стръкчета на всички страни и сякаш говореше съвсем ясно: „Ветрецът ме милва, слънцето ме целува и ми обещава за неделя мъничко цветче — мъничко цветче за неделя!"
Сетне те влязоха в една стая, чиито стени бяха покрити със свинска кожа, а върху ко¬жата бяха отпечатани златни цветя.
„Позлатата се изтрива, свинската кожа остава" — говореха стените.
В тая стая имаше столове с високи облегала, с резба и с дръжки от двете страни. „Седнете! — говореха те. — Ох, нещо пращи в нас! Сега и ние ще заболеем от ревматизъм като стария шкаф! Ревматизъм в гърба, о-ох!"
И след това малкото момченце влезе в стаята, където седеше старецът.
— Благодаря ти за оловния войник, малки приятелю, благодаря ти и за това, че дойде при мен — рече старецът.
— Благодарим, благодарим! — казваха всички мебели. Тук имаше толкова столове, маси и канапета, че те си пречеха едни на други, когато искаха да погледнат момченцето.
Върху стената висеше портрет на хубава млада жена с весело лице, но със старомодна прическа и рокля: косите й бяха напудрени, а роклята й бе надиплена на безброй гънки. Тя не изказа благодарност, ала с кротките си очи погледна ласкаво малкото момченце, което попита веднага стареца:
— Отде си взел тази картина?
От дюкянчето на вехтошаря — отвърна старецът. — Той има много такива портрети, на които никой не обръща внимание, защото изобразените по тях хора са отдавна измрели и погребани. Ето и тая жена е умряла преди петдесет години, но някога аз я познавах. Под портрета висеше китка от увехнали цветя. Навярно и те бяха на петдесет години, защото изглеждаха много стари. А махалото на големия часовник се клатеше напред-назад, стрелките се въртяха и всичко в стаята ставаше от минута на минута по-старо, без някой да забележи това.
— У дома казват — рече момченцето, — че ти си много самотен.
— О — отвърна старецът, — старите спомени ме посещават постоянно и с тях идват при мене толкова познати лица и образи!.. А ето че сега дойде и ти! Не, аз си живея много добре!
И след това той сне от полицата книжка с картинки. Тук бяха изобразени дълги процесии, най-чудновати коли, каквито днес не се срещат, войници, приличащи на момчета от карти за игра, и граждани с развети знамена. На знамето на шивачите беше нарисувана ножица, придържана от два лъва. Обущарите имаха знаме без обуща, но затова пък там бе изрисуван двуглав орел, защото обущарите правят всичко в чифтове. Да, много забавна беше тая книжка.
Старецът отиде в другата стая, за да вземе сладко, ябълки и орехи. Наистина в тая стара къща човек се чувствуваше много добре.
— Аз не мога да остана тук — рече оловното войниче, което стоеше върху сандъка. — Тук е тъй пусто и тъй тъжно! Когато свикнеш със семейния живот, такава самота е просто непоносима. Аз нямам сили за това. Дните са ужасно дълги, а нощите нямат край. Тук не е като у вас, където твоите родители си приказват весело, а вие, децата, дигате шум до бога. Колко пусто е тук при стареца! Може би ти мислиш, че някой го целува, че го милва или че му прави елха за Нова година? Много се лъжеш. Него го чака само гробът!… Не, аз наистина не мога да изтърпя такъв живот.
— Ти не трябва да си представяш всичко тъй лошо — отвърна малкото момченце. — Според мен, в тая къща се живее чудесно, а освен това старите спомени довеждат тук толкова познати гости.
— Но аз не ги виждам и не ги познавам — каза оловното войниче. — Аз не мога да остана тук!
— Ти трябва да останеш! — заповяда момченцето.
В тая минута старецът влезе с весела усмивка в стаята, донесе чудесно сладко, ябълки и орехи. И тогава момченцето престана да мисли за оловното войниче.
Доволно и щастливо се върна то у дома си. Минаваха дни и седмици, а от старата къща пращаха поздрави на момченцето и то изпращаше поздрави на стопанина на старата къща. След туй момченцето отиде отново на гости у стареца.
Тръбачите върху вратата затръбиха пак: „Тра-та-та! Малкото момченце дойде! Тра-та-та!" И мечовете, и броните на старите рицарски портрети дрънкаха, копринените рокли шумяха, свинската кожа говореше, а старите столове скърцаха и пъшкаха от ревматизма в гърба си: „Ох!" Всичко беше досущ еднакво, както първия път, защото в старата къща часовете и дните с нищо не се различаваха помежду си.
— Не, аз не мога да остана повече тук! — каза оловното войниче. — Аз плаках с оловни сълзи. Тук е много тъжно! По-добре е да отида на война и да загубя там ръцете и краката си. Все пак ще има някаква промяна. Сега аз зная какво нещо са спомените, които водят със
себе си познати хора. Те посетиха и мен и, повярвай ми, туй беше приятно само в началото.
Но накрая те ме доведоха дотам, че аз насмалко щях да се хвърля от сандъка. Аз видях теб и близките ти тъй ясно, сякаш вие бяхте наистина тук. Стори ми се, че беше пак неделна утрин и вие, децата, стоите в трапезарията. Татко ви и майка ви бяха също при вас.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе двегодишната ви сестричка Мария, която започва веднага да танцува, щом чуе музика или пеене. И сега тя започна да повдига крачетата си и да играе, без да може да попадне в такта, защото вие пеехте много бавно. Отначало тя застана на един крак и изпъна главичката си напред, сетне застана на другия и пак изпъна главичката, ала танцът не вървеше. Вие всички бяхте много сериозни и аз не можах да се удържа, разкисках се и паднах на масата. На челото си още имам подутина, но тъй ми се и падаше. Всичко туй и още много други неща, които съм виждал, слушал и преживял във вашето семейство, изпъкват сега пред очите ми. Ето какво нещо са спомените… Кажи ми, пеете ли вие още в неделни дни? Разкажи ми нещичко за мъничката Мария. Ами как живее моят приятел, другият оловен войник? Ето туй се казва щастливец!.. Не, аз не мога да остана повече тук!
— Ти си подарен и трябва да останеш! — каза момченцето. — Мигар не можеш да разбереш това?
В тоя миг влезе старецът с едно сандъче, в което имаше най-различни предмети: кутийки, шишенца, стари карти за игра — големи и позлатени, каквито днес няма. Старецът показа на госта си още много други сандъчета и чекмеджета, а сетне отвори и старото пиано, на чийто капак отвътре бе изрисуван пейзаж. Под пръстите на стареца пианото издаваше глухи, трептящи звуци и сам той започна да пее тихо някаква тъжна песничка.
— Тая песен пееше някога тя! — каза той, като посочи портрета, купен от вехтошаря. И очите на стареца блестяха.
— Искам да отида на война! Искам да отида на война! — закрещя изведнъж оловното войниче и се хвърли на пода.
Но къде потъна то? Търси го и старецът, търси го и момченцето — никъде го нямаше.
— Ще го намеря после — рече домакинът. Но той не можа да го намери, защото подът имаше много дупки и цепнатини. Оловното войниче бе паднало в една от тях и остана да лежи там като в отворен гроб.
Вечерта малкото момченце се върна в къщи. Мина тая седмица, минаха и много други седмици. Настъпи зима. Прозорците замръзнаха и момченцето трябваше да дъха по стъклата им, за да гледа през разтопената дупчица старата къща. Всички нейни извивки и надписи по стените бяха покрити със сняг, дори стълбата беше цяла заснежена, сякаш в къщата не живееше никой. И в нея наистина нямаше никой: старецът бе умрял.
Привечер пред вратата на къщата спря погребална кола, в която сложиха ковчега, и старецът замина за семейната гробница извън града. Никой не вървеше след колата, защото всички приятели на покойника бяха отдавна измрели. Само малкото момченце изпрати подире й една въздушна целувка.
След няколко дни в старата къща обявиха разпродажба и момченцето видя от прозореца си как изнесоха старите портрети с рицарите и дамите, саксиите с дългите уши, старите столове и шкафове. Всички тия неща попаднаха у разни хора. Портретът на хубавата жена, купен от вехтошаря, се върна пак в дюкянчето му и си остана там, защото никой вече не си спомняше за жената и никой нямаше нужда от тоя портрет.
През пролетта бе срината и старата къща като никому ненужна вехтория. От улицата можеше да се надникне право в стаята, дето кожената обвивка по стените висеше на парцали, а буйната зеленина на балкона продължаваше да обгръща съборените греди. След това мястото, дето се намираше старата къща, бе грижливо разчистено.
— Отдавна трябваше да стане това! — казаха съседните къщи.
Минаха много години и на улицата се издигна нова великолепна къща — с големи про¬зорци и с бели, гладки стени. А на мястото на старата къща се раззелени градинка с желязна ограда и с желязна вратичка. Тя беше много хубава. Минувачите се спираха и надничаха през оградата. Врабчетата кацаха на рояци по дивата лоза, чуруликаха силно и си разправяха разни истории — но не за старата къща. Те не я помнеха вече, защото оттогава бяха минали много години — толкова много, че малкото момче успя да стане възрастен човек и при това такъв хубавец, че неговите родители не можеха да му се нарадват. Той се ожени и се премести веднага с жена си в новата къща с градинката. Той стоеше до своята жена и я гледаше как посажда в земята едно хубаво полско цвете и затиска рохкавата пръст с ръката си.
— Ах! Какво е това? — извика тя изведнъж, като се убоде. Из меката земя стърчеше нещо остро. Туй беше — ха сега познайте! — да, туй беше оловното войниче, същото онова войниче, което се беше изгубило в стаята на стареца и дълго се бе търкаляло между чакъла и сгурията. То бе прекарало много години в земята.
И младата жена избърса войничето най-напред с един зелен лист, сетне с тънката си носна кърпичка. И оловното войниче се почувствува тъй, като че бе отворило очи след дълъг припадък.
— Покажи ми го! — рече младият човек и поклати усмихнат глава. — Невъзможно е да бъде същото. Но то ми спомня историята за едно оловно войниче от дните на моето детинство.
И той разправи на жена си за старата къща, за стареца и за войничето, което бе изпратил на стареца, за да не бъде тъй самотен. И неговият разказ беше тъй жив, че в очите на младата жена блеснаха сълзи.
— А може пък туй да е същото оловно войниче — каза тя. — Аз ще го запазя като спомен за всичко, което ми разправи. Но ти трябва да ми покажеш гроба на стареца.
— Да, ако го знаех къде е! — отвърна младият човек. — Никой не знае тоя гроб. Всички приятели на стареца бяха измрели и никой не се погрижи за гроба му. А аз бях тогава съвсем малко дете.
— О, колко страшно е да бъдеш толкова самотен! — въздъхна тя.
— Да, страшно е — рече оловното войниче, — но затова пък е много хубаво, когато не си забравен!
— Много е хубаво! — разнесе се някакъв глас наблизо; ала само оловното войниче разбра, че тия думи изрече парчето кожа от някогашната стена на старата къща. Всичката по-злата по него се беше изтрила и самата кожа бе заприличала на топка влажна земя, ала все пак тя си имаше свое мнение, което изказа гласно:
— Позлатата се изтрива, свинската кожа остава.
Но оловното войниче не вярваше това.

Трима приятели се наговорили да идат на нощен риболов. Единият от тях нарамил голяма рибарска мрежа и не можел да носи повече багаж, а другите двама взели и по едно одеяло, че щом се мръкне, край реката ставало доста хладно.
Ловували няколко часа и благодарение на голямата мрежа, хванали много риба. Уморили се и легнали да спят. Двамата, дето си носели одеяла, се завили с тях, а третият опитал да се загърне с мрежата, но тя освен на дупки била и мокра, та не можела да го стопли. Направил от нея нещо като колиба и се мушнал вътре.
Това „вътре” обаче, било чисто „вънка”, а през нощта станало студено, той започнал да трепери, докато съвсем замръзнал и започнал да киха. От кихането му другите двама рибари се събудили и стреснато го попитали какво има.
– Не. Нищо! – отговорил им замръзналият, тракайки със зъби. – И като пъхнал показалеца си през дупките на мрежата, добавил: – Само дето се тревожа за вас, защото аз вътре в колибата ще пукна от студ, пък вие навън кой знае как още сте живи…
Макар и сънливи, приятелите му успели да разберат за какво им намеква, извинили се за недосетливостта си и го извикали на топло под техните завивки.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2643″]

О

т клечка на стръкче, от стръкче на клечка
пълзеше в тревата една буболечка.
Отиваше чак на гората във края,
където танцьори балет ще играят.
Изкуството тяхно света вече слиса,
а ето, че тук и при нас те дошли са.

Макар буболечката бавно да крета,
от мъничка още обича балета.
Хем музика слуша, хем с радост се чуди
как хвъркат високо рояк пеперуди,
които, облечени в пъстри костюми,
танцуват и…
Не, невъзможно е в думи
да вместиш такова вълшебство голямо,
каквото на сцената вижда се само…

Затуй буболечката днес се накани
да тръгне нататък един ден по-рано,
спокойно да стигне и там да въздиша
с възторг, както писано бе и в афиша…
Вървеше си бавно нататък обаче,
денят се изхлузи, прогонен от здрача.
Та тя си избра една малка полянка,
където ще може да легне да нанка.

Но точно когато току-що бе спряла,
тя гъбка видя в полутъмното бяла.
И легна върху й.
От пътя далечен
бе тъй уморена, че нанкаше вече,
когато Луната се спусна при нея
приспивната песничка да й изпее.

Нощта във гората е много красива
и тиха, че Вятърко също заспива.
Дъжд беше валял и окъпани всички,
по-хубаво спяха цветя и тревички.
И както децата, докато си спяха,
в съня неусетно по-бързо растяха.
А гъбката толкова много порасна,
че височината й стана опасна.

Затуй буболечката щом се събуди
на шапката гъбена, дълго се чуди
как долу да слезе и то невредима,
че много да ходи и днес тя ще има.
Но тук бе пленена от височината,
и почна от мъка да плаче горката.

Как заради тази случайност проклета
тя няма да може да гледа балета.

За щастие групичка мравки обаче
я чуха, разбраха защо горе плаче
и знаейки хиляди хитрости стари,
постъпиха, сякаш са пожарникари.
Зелен лист разпънаха вместо платнище,
при скок във което не ти става нищо.

Спасена така буболечката беше
по начин светкавичен и безпогрешен.

Целуна горещо тя мравките всички –
големи умнички и много добрички
и после с невиждана скорост закрета
да стигне навреме все пак за балета…

На нослето ми снежинка бяла падна.
Сигурно е на джудже целувка хладна.
Но целувки още кацаха и ето –
до пързалката замръзна ми нослето.
Мен червеното носле не ме тревожи.
Жал ми е за малките снежинки божи,
дето ме дариха с нежността си тиха
и от тази чиста нежност се стопиха.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2657″]