Чуй всички приказки

Някога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:
— Кола! Кола! Излез най-сетне от водата. Та ти не си риба!
Но всеки ден синът й плувал все по-далече и по-далече. А от постоянното викане майката дори я заболели гърдите. Веднъж той накарал майка си толкова дълго да вика, че търпението й се изчерпало, и тя извикала в гнева си:
— Дано станеш риба!
Изглежда, небесните врати били отворени този ден: майчината клетва била чута и момчето в миг станало получовек-полуриба. Между пръстите му израснала ципа като на патица, а шията му станала като на жаба. Кола не се върнал вече на земята и майка му, изгубила надежда да го дочака, скоро умряла.
Мълвата, че в пролива до Месина се е появил получовек-полуриба, стигнала до ушите на краля. Той заповядал на всички моряци, щом някой от тях види Кола Рибата, да му обади, че кралят иска да говори с него.
Веднъж един моряк плувал далече в морето и видял Кола Рибата, който минавал наблизо.
— Кола — рекъл той, — кралят на Месина иска да поприказва с тебе.
Кола тозчас заплувал към кралския дворец. Кралят го посрещнал с приветлива усмивка.
— Кола Рибата, ти си такъв добър плувец, спусни се на морското дъно, преплувай около Сицилия и ми разкажи къде морето е най-дълбоко, както и за всичко, което видиш.
Кола се подчинил и преплувал около Сицилия. Скоро се върнал и разказал, че видял на морското дъно планини, долини, пещери и най-чудни риби, но го хванало страх само веднъж, когато при нос Фаро не можал да достигне дъното.
— Но на какво тогава се крепи Месина? — зачудил се кралят. — Хайде, гмурни се отново и виж на какво стои моят град.
Кола се гмурнал и прекарал под водата целия ден, а когато изплувал, рекъл на краля:
— Месина стои на скала, а тази скала поддържат три колони: едната от тях е здрава, другата — с пукнатина, а третата — разрушена.
Кралят бил потресен от това известие и пратил Кола Рибата в Неапол да види какво се намира под вулканите. Кола се гмурнал дълбоко в морето при Неапол и после разказал, че срещнал на пътя си отначало студена вода, после гореща, а на някои места потоци от сладка вода. Кралят не искал да вярва на това, но Кола помолил да му дадат две манерки, гмурнал се и напълнил едната от тях с гореща, другата — със сладка вода…
Сега на краля не давала спокойствие мисълта, че при нос Фаро морето няма дъно. Той отново повикал Кола Рибата в Месина и рекъл:
— Кола, ти трябва да ми кажеш колко е дълбоко морето при нос Фаро, па макар и приблизително!
Кола се гмурнал и стоял под водата два дни. А когато изплувал, рекъл, че не видял дъно, защото на голяма дълбочина нейде отдолу се издига стълб пушек и мъти водата:
Разяждан от любопитство, кралят рекъл:
— Ами ти скочи в морето от фара на нос Фаро.
Този фар се издигал на самия край на носа. Някога там стоял часови, свирил с тръба и размахвал знаме, за да предупреди минаващите кораби за опасното течение.
И Кола Рибата скочил в морето от кулата.
Кралят чакал ден, чакал два, чакал три дни, но Кола не се по¬явявал. Най-сетне изплувал, но бил бледен като мъртвец.
— Е, какво има там, Кола? — попитал кралят.
— Изплаших се до смърт. Видях една риба, в устата й би могъл да влезе цял кораб! За да не попадна в гърлото й, скрих се зад една от колоните, на които се крепи Месина.
Кралят слушал със зинала уста, но не можал да чуе най-главното: колко е дълбоко морето при нос Фаро — и проклетото любопитство не му давало спокойствие.
— Не, ваше величество, няма вече да се гмуркам. Страх ме е — рекъл Кола.
Видял кралят, че мъчно ще предума човека-риба, свалил от главата си короната, цялата обсипана със скъпоценни камъни, и я хвърлил в морето…
— Извади я, Кола!
— Какво направихте, ваше величество, та нали това е короната на вашата държава!
— Да, като нея няма друга в света! Гмурни се и я извади, Кола!
— Щом това ви е угодно, ваше величество, ще се гмурна — отговорил Кола, — но усеща сърцето ми, че няма да се върна вече от бездната. Заповядайте да ми дадат шепа леща. Ако имам още сили — ще се върна, но изплува ли лещата — не ме чакайте.
Стиснал той в пестника си лещата и се хвърлил в морето. Чакали го, чакали, минало много време и ето на повърхностна на водата се показала лещата.
Но човека-риба хората чакат и до ден днешен.

Седяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли — по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки. Лисицата попитала:
— Какво правите вие, чайки?
— Ловим риба.
— Вземете и мене със себе си!
— Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса — наоколо вода. Рекла си:
— Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
— Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
— Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
— Не — отговорил тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
— Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
— Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
— Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка — да съхне.

След като Гарванът прелетял около света, отново кацнал на територията на цимшианите и приел човешки вид. Бил много уморен след продължителните си полети и приключенията, които му се случили по пътя. И преди всичко бил много гладен, както обикновено.
Видял да се издига дим над гората и като се запътил в тази посока, открил една колиба, сгушена под високите дървета. Там живеела красива цимшианска девойка заедно със своята майка, която се оказала много гостоприемна. В къщата имало големи запаси от вкусна и разнообразна храна и след като се наял до насита, Гарванът изпаднал в блажено настроение. Започнал да приказва предимно за себе си, без да забрави да спомене колко е умен и да се похвали за майсторството си, действително или измислено, да прави разни неща. И тогава плодовитият му, изпълнен с трикове ум родил една идея.
— Ако ми дадеш дъщеря си, ще се оженя за нея — казал той на вдовицата, която веднага се съгласила.
Няколко луни Гарванът живял щастливо с жена си в дома на вдовицата. Когато усетил, че най на края тъща му се зачудила защо не подхваща никаква работа, освен да яде, той се заел със занаята, който познавал най-добре — измамата. Една нощ заявил на жена си, че толкова много я обича, тя е готов да построи чудесно ново кану за нейната майка. Не забравил да добави, че тъй като е майстор по лодките, кануто ще бъде самата изящност и красота. Толкова прекрасно ще бъде кануто, уверявал я той, че те вече няма да посегнат към старата си лодка.
— Кажи на скъпата си майка, — тук Гарванът за мент надминал себе си, защото се сетил за умението на своята тъща да прави хубави гостби, — че утре, щом изгрее слънцето, ще ида в гората и ще потърся червено кедрово дърво, достойно да стане нейно кану. При следващото слънце ще оформя ствола на дърво вото, което съм избрал.
Дъщерята гордо предала съобщението на Гарвана на своята майка, която с радост го изслушала.
На следната сутрин, след обилна закуска, Гарванът казал на жените, че тръгва за близката гора да търси подходящо дърво за кану. Той наистина навлязъл навътре в гората, почивал си докато слънцето захванало да се крие зад дърветата, а след се върнал при жена си. Като се навечерял още по-добре от обикновено, той обяснил, че апетитът му се е изострил поради търсенето на дърво за кануто и добавил на жените, че след като огледал много дървета, открил тъкмо онова, което му трябва.
Той уверил жените, че рано на другата сутрин ще поеме отново към гората, за да отсече дървото и да започне работа. Жена му с нетърпение очаквала този момент, особено след като той и разказал колко щастливи мигове да прекарат в прекрасното ново кану. По природа разказвач, той обрисувал с думи ярка картина на близкото бъдеще, когато шели да направят бърза обиколка на островите, жена му на кърмата, майка й по средата, а той на носа. На сутринта, малко преди да се зазори, тръгнал към гората, за да се заеме със задачата си. Взел си не само обидна закуска, която тъща му приготвила за него и която той сетне изгълтал като някой вълк, но и доста храна, за да се подкрепя, докато работи през деня; взел също и каменните сечива на вдовицата.
Когато горещината на деня попреминала, жените дочули ударите на теслата навътре в гората. След малко до тях стигнал трясъкът на падащо дърво. Очевидно Гарванът не престанал да работи и след това. Жените чували нестихващото ехо на усърдна тесла. Майсторът на канута, мислели те, навярно е започнал трудната част с издълбаването на ствола. Когато се спуснала тъмнината, Гарванът едва-едва повлякъл крак към дома, изморен от работата си по кануто, както обяснил. Седнал пред богатата трапеза, която двете приготвили за него. Изтощението му очевидно не влияело на неговия апетит, което накарало майката все по-често да поглежда към бързо намаляващите хранителни запаси. Същата нощ Гарванът помолил жена си да подсети своята майка, че най-подходящата храна за един строител на лодки би била някоя голяма сушена есетра, която да се приготвя специално за него всяка вечер.
След още четири дни тежък труд Гарванът съобщил пред вечерната трапеза с есетра, че скоро лодката ще бъде завършена. „Скоро“-то се проточило много дни и на края майката заръчала на дъщеря си:
— Иди скришно в гората. По ударите на теслата ще стигнеш до твоя строител. Виж колко му остава до края. Бързо се върни и ми кажи, без твоят съпруг да разбере това. Майсторите на канута обикновено не обичат да ги гледа жена, докато работят, преди всичко да е готово.
Дъщерята послушала майка си и се запътила по посока на звуците от теслата малко затруднена, тъй като с всеки ден звуците се чували все по-малко и по-малко. Когато младата жена предпазливо приближила мястото, където работел строителят на лодки, спряла да погледа иззад голямо кедрово дърво. Гарванът току-що се бил покачил на люлката си от кедрови клони в дървото и сега лежал безгрижно по гръб, като си тананикал някаква песничка, която майсторите на канута пеят по време на работа. Не си оставял работата и Гарванът. От време на време изпълзявал от люлката и няколко пъти почуквал с тъпото на теслата лекичко един стар кедров пън, който лежал наблизо. Една дупка в края на прогнилия пън понасяла ехото и увеличавала звуците, та на известно разстояние човек веднага да реши, че някой усилено се труди в гората.
Безшумно като валмо дим от дърва жената се промъкнала обратно. Когато стигнала до дома си, засрамено разказала на своята майка как върви работата по новото кану. Тази нощ строителят на канута се върнал в къщи уморен като куче, но щастлив при мисълта за чудесната вечеря, която го очаква. Щастието му секнало, когато побутнал тежката кедрова врата на жъщата. Изчезнало било всичко: и запасите от храна, и красивата му жена, и щедрата му тъща. Излязъл и хукнал към брега, кьдето било на котва старото кану. Нямало го. Разбрал, че жените са се върнали при племето си.
Натъжил се Гарванът, много се натъжил, защото бил безкрайно гладен.

Големият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали. Трябвало да стоят винаги на хладно и живеели в град, където вместо къщи имало хладилници. Джованино вър­вял по улиците и виждал тук-там да се показва някой от прозорчето на своя хладилник с торба лед на главата. При вратичката на всеки хладилник имало телефон, за да се говори с живущия в него.
— Ало.
— Ало.
— Кой там?
— Аз съм царят на маслените хора. Целият — сме­тана първо качество. Мляко от швейцарска крава. Раз­гледахте ли внимателно моя хладилник?
— Я виж! Той бил от злато. Но никога ли не излизате от него?
— Зиме, ако е достатъчно студено, в автомобил от лед.
— Ами ако случайно слънцето се покаже между обла­ците, докато ваше величество прави своята разходчица?
— Не може да се покаже, забранено е. Ще наредя на моите войници да го набутат в затвора.
— Хайде де! — казал Джованино. И взел, че отишъл в друга страна. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2635″]

Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
«Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…»
Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
— Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
— Не желая да узная — отвърнала продавачката.
— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
— Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
— Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
Слязъл бавно по стълбите на двора.
— Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
— Но аз вас никога не съм ви виждал.
— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
— Мамо, виждаш ли ме?
— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
— Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
— Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
— Вие ме спасихте — казал той.
— Е, не преувеличавай — казало старчето. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2661″]

Одеялото на нощта бе обвило в мрак селото на племето кикапу.
Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очакване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци от бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, които все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето. Ето каква приказка чуха хората.
Група наши мъже били на лов по времето, когато зелената земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и жени — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата територия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били особено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето си, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от племето шони заобиколил и нападнала лагера точно когато нощта отстъпвала мястона утрото.
Хората от племето кикапу, които не били убити или тежко ранени, избягали в дефилето. Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в случай че приближи голяма вражеска група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.
Кръвожадните шони убили ранените и отвели две от нашите жени в своя лагер като заложници. Жените били млади и работоспособни. Лагерът на шоните се намирал далече над мястото където нашите били нападнати. А жилищата им били по бреговете на широка, бързотечна река.
Шест слънца след нападението бойците от племето шони продължили да претърсват местността за наши хора, избягали от набезите. Поставили часови на такива разстояния, че човек от племето кикапу да не може да се изплъзне, без да бъде забелязан. По такъв начин голямата бойна група на шоните се надявала да разбере накъде са се оттеглили нашите. Добре претърсвал врагът, но хората ни се криели още по-добре и не били открити. Нашият вожд не пускал никого от групата да излиза от грамадната пещера, а и никой нямал нужда да излиза, защото запаситесите от сушено месо и вода били големи.
След няколко слънца хората помолили вожда да ги пусне да излязат от голямата пещера под водопада. Наистина вътре били в безопасност, но страхотният грохот от водопада тормозел ушите им, защото бушувал като завеса от гръмотевици пред пещерата. Душите им се свивали, защото се страхували, че зли духове обитават мрачните скалисти дефилета около тях.
Вождът бил храбър, но разбирал хората си. Той самият с радост щял да избяга от силния грохот и рев, дори при бягството по-голямата част от групата му да попаднела под стрелите шоните.
— Утре, денят на седмото слънце от началото на нападението, ще бъде последен ден за нас тук — казал той на хората си. — Когато падне здрач, ще се опитаме да избягаме от врага. Гответе се!
Нашият вожд знаел, че шансовете за спасение са малки, Тъй като шоните били многобройни и освирепели поради умелото бягство на нашите хора от техните набези. „Сигурно са много ядосани — мислел си нашият вожд, — защото макар и майсторски да различават следи в гората, и най-добрите им следодотърсачи не биха забелязали стъпки по каменистата земя в речните дефилета.
На сутринта на седмото слънце жрецът на шоните отишъл при своя вожд и му разказал съня си. Неговата тотемна птица, червеноопашатият сокол, му се явила на сън, закръжила над него и с пронизителни крясъци го поканила да я последва. Жрецът не можел да откаже да тръгне след своята птица, затова духът му я последвал, като полетял бързо пред него; на края соколът стигнал до малка поляна в гората. Тук в своя сън жрецът видял сборище на Сенките.
— Мога ли да тръгна след Сенките и да ида в скривалището на нашите врагове? — попитал жрецът сокола. — Кой от тях знае къде се крие групата?
Соколът полетял право към двете жени, пленнички на шоните и направил по един кръг над главите им.
— Тези жени ще знаят — завършил жрецът, когато разказал съня си на вожда. — Моята тотемна птица никога не ме води по грешна следа.
Вождът на шоните имал голямо доверие в жреца и неговата тотемна птица: затова свикал военен съвет. Разказал за съня и наредил да доведат двете пленнички при него. Като ги разпитали, те казали, че не знаят къде се е скрила групата от племето, на което принадлежат.
— Говорят с криви езици. — извикал жрецът. — Само мъченията ще ги изправят.
Подложили жените на мъчения и под острата болка от нажежените главни до китките им те извикали, че ще издадат скривалището на хората си. За момент споделили нещо на своя диалект, а сетне с помощта на жестове показали, че са готови да заведат войската на шоните до скривалището. Когато шоните се въоръжили и се приготвили да тръгнат след тях, двете жени посочили реката, вместо да ги поведат към гората. Посредством знаци те показали, че нашите са далече и ако вземат лодка, шоните ще стигнат по-бързо до тях. Когато вождът посочил гората и воините му заблъскали жените в тази посока, те обяснили със знаци, че не могат да ги водят по суша. Знаели пътя към скривалището на племето кикапу само по вода.
Вождът повярвал на жените и те били отведени до големите канута, наредени на речния бряг. С ръце и знаци жените обяснили, че близо до водопада има малко отклонение от голямата река. по което трябва да тръгнат, за да стигнат до хората от племето кикапу. Вождът заповядал на жените да се качат на първата лодка. Той също седнал в нея заедно със своя жрец и шестима от най-добрите си бойци. Останалите тръгнали веднага след тях. разпределени в много лодки. Веслата проблясвали и канутата, бързи като риби, се спуснали по течението.
След като гребали дълго, вождът запитал жените дали вече не са близо до вражеското скривалище. Жените отговорили със знаци, че наближават мястото, и веслата отново заработили нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега вече бойците не трябвало да се напрягат много, тъй като течението ставало все по-бързо и по-силно, а лодките се носели стремително напред. Движението ставало все по-бързо и по-бързо. От далечината долитал грохотът на водопада. И все по-близко се чувал този раздиращ земятя тътен.
Вождът бил храбър, но и той се страхувал от могъщата стихия на бързоструйните води. Стоял точно зад двете пленнички, седнали на носа на лодката. Докоснал раменете им и те тутакси се извърнали към него. Като видял, че се усмихват, страхът му преминал. По-възрастната от двете жени с един жест на ръката към южния бряг показала, че само след миг ще стигнат до разклонението, където гребците ще могат да изведат лодките от буйното течение към спокойните води на по-малкия речен ръкав.
Все по-устремено се носели лодките през разпенената стихия. Все по-тясна ставала руйната река, докато ревяла и тътнела между отвесните скални маси от двете й страни. Нямало никакво време да обърнат лодките назад!
Било късно, много късно — вождът и бойците му разбрали, че са измамени. Най-храбрият от тях едвам успял да изпее няколко такта от бойната им песен за смъртта и в този миг бушуващата стихия помела разбитите лодки през гребена на могъщия водопад. Двете жени от племето кикапу гордо повели вражеската войска към смъртта върху назъбените скали.
Моят разказ свърши, но историята за двете жени, които спасили от смърт нашата група бойци, ще продължи да съществува докато тревата расте и водата тече.

За Уаско, големия морски вълк, ловец на китове край островите Хайда, ходели само най-смелите ловци от племето. Другите никога не се и опитвали да поставят капани за тези грамадни кучета, защото били изключително свирепи и много яки. Един храбър ловец често се опитвал да хване тези големи зверове с капан от греди и мрежи с подвижни примки, но все не успявал. Неговите духове-помощници обаче му помогнали, затова имал късмет да намери два такива морски вълка, когато бродел по ловните пътеки.
Ловецът живеел с жена си в Хънтърз пойнт. Всеки ден, като крачел през кедровата гора на път към Скидигът, дома на родителите на жена му, си спомнял за странното, високо скимтене, което чувал понякога по обратния път към Хънтърз пойнт. И всеки път надничал по различните кътчета на пътеката, за да види дали ще открие кой издава тези странни звуци, но все не успявал да намери духовете-животни, които викали. И тъй един ден той надзърнал в хралупата на високо, изсъхнало кедрово дърво и там намерил две създания, огромни, но полумъртви от глад, които приличали на чудновати новородени кученца. Успял да ги довлече едно по едно до дома си, където заедно със своята жена ги отгледал. Те бързо се превърнали в едри, подобни на кучета животни; чак тогава ловецът разбрал, че това са Уаско, тайнствените вълчи кучета на морето. Животните били диви като всички други от техния вид, но сякаш съзнавали, че човекът спасил живота им и като че обичали тези двама души, които всеки ден им давали щедри количества храна.
Рано една сутрин ловецът видял своите вълци-кучета навътре в морето, заобиколени от китове; малко след това кучетата доплували до брега, водейки със себе си шест кита, убити от тях. От този момент нататък кучетата Уаско ходели на лов за китове всяка нощ, а понякога и денем и носели повече китове, отколкото ловецът и всички от неговия клан се нуждаели за храна. Ловецът и неговите хора опушвали китовото месо и сланина и нареждали ценната храна в големи кедрови шкафове. Той давал от улова на верните си кучета и на родителите на своята жена в Скидигът. Един ден буря застигнала ловеца и жена му и те се видели принудени дълго време да останат в Скидигът, докато изяли всичките запаси от храна в дома на родителите на жената. Когато отново и огладнял, ловецът казал на жена си да помоли майката да даде малко сух хайвер от есетра, който тя била скътала в стомах от кит. Но тъщата била скъперница и не искала да се разделя с хайвера.
Преминала страхотната буря, океанът отново се успокоил, а ловецът, жена му и неговата тъща заплували с кануто обратно към Хънтърз пойнт. Когато видяла двете едри кучета Уаско, заобиколени от множество китове, които тъкмо били уловили и влачели по брега към дома на своя господар, майката много се зачудила и завидяла. Казала на дъщеря си да разпори китовия стомах и да подели хайвера от есетра със своя мъж. Ловецът отказал, защото, обяснил той, вече било късно да му се предлага храна сега, когато отново има толкова много за ядене.
За да накаже тъщата-скъперница, ловецът залял с гранясала китова мас мидите, стридите и другите морски животинчета по брега, знаейки, че жената много ги обича. Настанала свада между майката и ловеца. За отмъщение тя станала рано една сутрин, направила силна магическа отрова, сложила в нея няколко горещи камъчета и изляла сместа в морето. Разразила се мощна буря и няколко дена никой не посмял да излезе от дома си. Ловецът сериозно се разтревожил за ценните си морски кучета, които бурята заварила в открито море. Тръгнал по брега с надежда да ги види далече навътре в океана.
Много мили вървял ловецът и като не могъл да види своите кучета, покатерил се на една могила близо до къщата си, за да огледа по-добре околността. Дълго време напрягал очи и на края ги видял далече в морето да плуват много бавно към брега. „Много са изморени и няма да стигнат до брега — помислил си ловецът. — Ще се удавят." Но морските кучета се борели с вълните и си проправяли път все по-близо и по-близо. Опитали се да се изкачат на брега, но мястото, което избрали, било покрито с огромни, хлъзгави скали, зад които се издигала стръмна канара.
Като не могли да се изкатерят, двете нещастни животни, вече тъй изморени, че едва се движели, се насочили към пролива Скидигът ченъл. „Спасиха се" — помислил ловецът и се зарадвал. Но много подранил с радостта. Кучетата Уаско се довлекли до пясъчната ивица, там, където сушата се вдавала в морето, и се превърнали в два огромни камъка, които и днес могат да се видят на брега.

Било сред зима и снежинки се сипели като пух от небето. Една царица седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, убола си пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: "Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като дървото на прозореца!"
Не минало дълго време и тя родила дъщеричка – бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като абаносово дърво и затова я нарекли Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.
След една година царят се оженил повторно.
Втората му жена била хубава, но горда и високомерна и не могла дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и колчем се изправяла пред него да се огледа, думала:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото отговаряло:
– Ти, царице, на света първа си по красота.
И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.
А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Като навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.
Веднъж царицата пак се изправила пред огледалото:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но този път огледалото отвърнало:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но Снежанка е за мене най-красива на света!
Изтръпнала от страх царицата, пожълтяла и позеленяла от завист. От този миг сърцето й се обръщало, щом зърнела Снежанка. И тя намразила безкрайно момичето.
Като бурени избуяли завистта и злобата в душата й. Не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му рекла:
– Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, но за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб..
Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората, но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала и рекла:
– Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тая дива гора и никога няма да се върна у дома.
И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:
– Бягай тогава, клето дете!
"Дивите зверове скоро ще те разкъсат!" – помислил си той, но все пак, като не я убил, сторило му се, че от сърцето му паднал камък.
В този миг край тях изприпкало глиганче годиначе. Ловецът го заклал, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.
Сега клетото момиченце се видяло сам-самичко в голямата гора и толкова се изплашило, че само поглеждало листата по дърветата и не знаело как да си помогне. После се спуснало да бяга и тичало по остри камъни и през трънаци. Край него припкали диви зверове, без да му сторят зло. Тичало, тичало, докато му държали краченцата, но скоро се спуснала вечерта. Най-сетне зърнало една къщурка и влязло да си почине.
В тази къщурка всичко било дребно, но неизказано спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.
Снежанка била много огладняла и ожадняла. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино – – не искала да лиши само едного от всичко. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото излязло точно по мярката й, Снежанка останала в него и веднага заспала.
Притъмняло съвсем и дошли стопаните на къщурката – – седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.
Първото рекло:
– Кой е седял на столчето ми? Второто:
– Кой е ял от чинийката ми? Третото:
– Кой е отчупил от хлебчето ми?
Четвъртото:
– Кой е хапнал от гозбата ми? Петото:
– Кой е бъркал с виличката ми? Шестото:
– Кой е рязал с ножчето ми? Седмото:
– Кой е пил от чашката ми?
После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:
– Кой се е качвал на креватчето ми?
Приближили се другите и викнали:
– И в моето е лежал някой.
А седмото, като погледнало креватчето си, видяло заспалата в него Снежанка. Повикало другите, затекли се вкупом и ахнали от почуда. После взели свещичките си и осветили Снежанка.
– Гледай, гледай какво хубаво дете! – – викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.
Седмото джудже спало до другарчетата си – – до всяко по един час – и така минала нощта.
Съмнало, събудила се Снежанка, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли радушно към нея и я попитали:
– Как се казваш?
– Казвам се Снежанка – отговорила тя.
– Как попадна в нашата къщичка? – – продължили да я разпитват джуджетата.
Тогава тя им разправила, че мащехата заповядала да я погубят, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.
Джуджетата рекли:
– Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.
– Да, на драго сърце – – отвърнала Снежанка и останала у тях.
Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка заран в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и искали яденето им да е готово. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:
– Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тука, затова не пускай никого вътре.
Царицата пък, тъй като вярвала, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е първа по красота. Изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Изтръпнала царицата от страх. Знаела, че огледалото не говори неверни работи, и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. Отново се замислила и мислила дълго как да я погуби, защото завистта не я оставила на мира – – царицата искала да бъде сигурна, че е най-голямата хубавица на света.
Най-сетне измислила нещо. Боядисала си лицето, облякла се като стара продавачка и станала неузнаваема. Така преобразена, превалила седемте планини, намерила къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и се обадила:
– Добър ден, драга жено, какво продаваш?
– Добра стока, хубави неща – – отвърнала продавачката. – – Виж тия разноцветни шнурчета.
Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.
"Тази жена е честна и мога да я пусна вътре" – помислила си Снежанка, отлостила вратата и купила гиздавото шнурче.
– Колко ти отива, чедо! – рекла старицата. – Дай да го нанижа, както трябва, на елека ти.
Снежанка не се усъмнила в нищо и позволила на продавачката да й наниже новото шнурче. Старицата бързо го нанизала, но стегнала тъй силно шнурчето, че Снежанка не могла вече да диша и паднала примряла на земята.
– Сега ти вече не си най-красивата – – рекла злата преоблечена царица и бързешката си отишла.
Скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не се помръдвало и като че било мъртво.
Дигнали я джуджетата на ръце и като видели, че е стегната много силно с шнурчето, прерязали го. Тозчас Снежанка почнала да диша и малко по малко пак оживяла.
Като узнали какво се било случило, джуджетата й рекли:
– Старата продавачка е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.
А злобната жена се върнала в двореца, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота.
Огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Чула тия думи царицата и кръвта в жилите й изстинала – изтръпнала цяла от страх, като узнала, че Снежанка пак е оживяла.
– Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! – рекла тя.
Тя разбирала от чародейства и направила един отровен гребен. После пак облякла вехти дрехи и се преобразила на друга старица.
Превалила седемте планини, спряла пред къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Върви си из пътя, не бива да пускам никого вътре.
– Но сигурно не са ти забранили да гледаш – – рекла старицата, извадила отровния гребен и го дигнала нависоко.
Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:
– Дай сега да те вчеша, както трябва.
Клетата Снежанка не помислила нищо лошо и оставила старицата да я вчеше. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала да действува и момичето паднало в безсъзнание на земята.
– Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! – рекла злобната жена и си отишла.
За щастие скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се сетили за мащехата, почнали да дирят причината за станалото и открили гребена. Извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си и разправила какво се било случило. Тогава те за трети път я предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.
В двореца царицата се изправила пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Но огледалото отговорило като преди:
– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.
Като чула този отговор на огледалото, царицата почнала да трепери от гняв.
– Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! – – викнала тя.
Влязла в една скрита, запусната стая, където никой друг не влизал, и направила една отровна, много отровна ябълка. Отвън ябълката имала такъв приятен вид, бяла, с червени бузки, че който и да я зърнел, непременно щял да се полакоми да опита вкуса й, но ако хапнел само една хапка, щял да умре.
Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, облякла вехти дрехи, преобразила се на селянка и превалила седемте планини. Спряла пред къщичката на джуджетата и похлопала на вратата. Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
– Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.
– Така да бъде – отвърнала селянката, – аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.
Не – – рекла Снежанка, – – не бива нищо да вземам.
– Да не се страхуваш, че е отровна? – – рекла старицата. – – Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки. Ти изяж червената, а пък аз ще изям бялата.
Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.
На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че селянката също яде от нея, не могла да устои на изкушението, протегнала ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея, паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един ужасен поглед, изсмяла се гръмко и викнала:
– Бяла като сняг, с бузи, алени като кръв, с коси, черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят!
А в къщи се изправила пред огледалото с думите:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
И огледалото най-сетне отговорило:
– Ти, царице, на света първа си по красота.
Най-сетне завистливото й сърце се успокоило – доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.
Мръкнало, джуджетата се прибрали у дома си и заварили Снежанка просната на земята. От устата й вече не излизало никакво дихание, тя била мъртва. Дигнали я, подирили дали ще намерят нещо отровно по нея, отвързали шнурчето й, вчесали косите й, измили я с вода и вино, ала нищо не помогнало. Милата девойка била мъртва и си оставала мъртва. Положили я на носилка и седемте джуджета седнали наоколо да я оплачат и плакали цели три дни. После се запретнали да я погребат, но тя още изглеждала свежа като жив човек, хубавите й бузки все още били алени. И те решили:
Така не можем да я пуснем в черната земя.
Поръчали прозрачен стъклен ковчег, та да може да се вижда вътре от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и го оставили там, но винаги до него стояло едно джудже да го пази.
Птиците също дошли да оплачат Снежанка: най-напред една кукумявка, после една врана и накрая една малка гълъбица.
Дълго, много дълго лежала така Снежанка в ковчега и не изгнила, а изглеждала само заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като кръв, а косата черна като абанос.
Случило се веднъж, че в гората се залутал един царски син и се отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни букви на него. И рекъл на джуджетата.
– Продайте ми тоя ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.
Ала джуджетата отвърнали:
– Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.
А той рекъл:
– Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното си на света.
Като издумал това, джуджетата се съжалили над него и му дали ковчега. Царският син заповядал на своите служители да го носят на рамената си. Но какво се случило? Както вървели, служителите се препънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката на отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, подигнала капака на ковчега и се изправила жива и здрава.
– Ах, къде се намирам? – викнала тя. Царският син радостно отвърнал:
– При мене! – – Разказал й за случилото се и продължил: – – Обичам те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш моя съпруга.
Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.
Но за венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка.
Тя облякла най-хубавата си рокля, изправила се пред огледалото и рекла:
– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
Огледалото отговорило:
– Беше чудна хубавица ти до вчера на света, днеска младата царица първа е по красота.
Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела къде да се дене. Изпърво мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не намирала покой, решила все пак да отиде да види младата царица.
И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка, вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си. Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби — те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание. Пък и тя бе много мъничка, за да се интересува за какво се карат жабите. „Нека се карат, тяхна си работа! Ние си имаме цяла локва и много хубава опашка, затуй не трябва да обръщаме внимание на жабешката врява!" — тъй си мислеше поповата лъжичка и си играеше в локвата.
Един ден тя реши да излезе на брега на локвата. Бяха й пораснали вече крачета, можеше да се поразходи и по сушата. Щом изпълзя на брега, тя се огледа в локвата и видя, че й няма опашката.
— Къде ми е опашката? — попита поповата лъжичка.
Но жабите не й отговаряха нищо, а продължаваха да се гмуркат в локвата и да се карат помежду си. Никои пък правеха от брега такива големи скокове, че свят да ти се завие.
Поповата лъжичка тъй и не разбра къде й е опашката! Тя не знаеше, че е пораснала вече, че е станала жаба и че жабите нямат опашки. Как тъй преди имаше опашка, а сега няма опашка! Сигурно е останала в локвата.
Като реши, че опашката й е останала в локвата, младата жаба скочи от брега. Започна да се гмурка и да обикаля, стигна чак до дъното, разрови там тинята, но не намери нищо. Всички жаби се мятаха из локвата, ровеха тинята по дъното, излизаха на повърхността, колкото да вземат въздух, и пак се гмуркаха. Беше такава голяма мътилка, че нищо не се виждаше наоколо. Нашата жаба се ядоса, почна да се кара на другите жаби да не мътят толкова много водата, но като се ослуша, разбра, че й другите жаби й викаха същото и всяка крещеше в ушите на съседката си да не мъти толкова много локвата, че не може да си намери опашката.
Така жабите се караха до вечерта, прегракнаха от викане, но нито една от тях не млъкна. Всяка си искаше опашката и всяка си мислеше, че опашката й е останала в локвата. Макар и жаби, те много добре си спомняха колко хубави опашки имаха, когато бяха попови лъжички.
На другия ден пак продължиха караницата; караха се и през нощта и не дадоха никому да заспи. И на следващия ден направиха същото, и на следващата нощ, и през деня след нощта, и през нощта след деня, та чак до днес. И днес, ако минете край локвата, ще видите там жабите да вдигат врява, да се лутат из локвата, да ровят тинята по дъното и да търсят опашките си. Някои ще кажат, че жабите са глупави… Я си помислете, ако и ние имахме опашки и бяхме ги загубили, няма ли да ги търсим? Сигурен съм, че ще ги търсим и дори по-голяма врява ще вдигаме.
Хубаво е, че нямаме опашки!