Чуй всички приказки

Ле Дзи можел с лекота да се движи из въздуха, яхнал вятъра.
За това научил ученикът Ин. Той дошъл при Ле Дзи и няколко месеца не си отивал у дома. Молел учителя да разказва в свободното си време за своето изкуство, десет пъти се обръщал с дълбока почит и десет пъти учителят нищо не казвал. Накрая ученикът Ин възроптал и поискал разрешение да си вземе сбогом. Ле Дзи и тогава нищо не казал.
Ин си отишъл, но мисълта за учението не го оставяла и след известно време пак се върнал.
– Защо толкова пъти идваш и си отиваш? – попитал го Ле Дзи. Преди се обръщах към теб с молба – отговорил Ин, – но ти нищо не ми каза и аз ти се обидих. Сега забравих обидата и затова съм дошъл отново.
– Преди те считах за проницателен – казал Ле Дзи. – Ти се оказа толкова невеж. Добре, остани. Аз ще ти разкажа това, което ми откри учителят. Откак започнах да служа на Учителя, минаха три години, аз изгоних от сърцето си мислите за истинското и лъжливото, а на Устата си забраних да говори за полезното и вредното. Едва тогава бях удостоен с усмивката на учителя.
Минаха пет години. В сърцето ми се родиха нови мисли за истинското и лъжливото, а устата поновому заговори за полезното и вредното. И едва тогава бях удос-тоен с усмивката на учителя. Минаха седем години и давайки воля на сърцето си, вече мислех за истинското и лъжливото. Давайки во-ля на Устата си, аз не говорех нито за полезното, нито за вредното. И едва тогава учителят ме извика и ме сложи да седна до него на рогозката.
Минаха девет години и както и да принуждавах сърцето си да мисли, както и да принуждавах устата си да говори, аз вече не знаех кое за мен е истинско и кое лъжливо, кое е полезно и кое – вредно. Аз вече не знаех, че учителят е моят наставник. Престанах да отличавам вътрешното от външното. И тогава всичките ми чувства сякаш се сляха в едно цяло: зрението стана подобно на слуха, слухът – на обонянието, а обонянието на вкуса. Мисълта ми се сгъсти, а тялото се освободи, костите и мускулите се сляха в едно. Престанах да усещам на какво се опира тялото, на какво стъпва кракът и следвайки вятъра, започнах да се придвижвам на изток и на запад. Подобен на листо на дърво или на суха люспа, аз в края на краищата престанах да осъзнавам вятърът ли е оседлал мен, или аз вятъра.
Ти сега се засели до моите врати и още не беше минал кръгъл срок, а роптаеше и се обиждаше два пъти и три пъти. Нито една част от тялото ти не може да възприеме вятъра, земята не може да подкрепи нито една твоя става. Как разчиташ да ходиш по въздуха, оседлал вятъра?

Живели в едно селище четирима стари приятели, синове на брамини. Тримата знаели наизуст всички шастри (философски трактат),
но били лишени от здрав разум. Четвъртият бил щедро надарен със здрав разум, но за сметка на това изобщо не познавал шастрите. Веднъж те се събрали всички заедно и повели следния разговор:
– Каква полза има от нашето знание, ако не отидем в друга страна, за да служим там на нейния владетел или да спечелим богатство? Защо да не тръгнем на Изток?
Така и решили.
По пътя най-възрастният казал:
– Един от нас е абсолютно невеж в шастрите. Той няма никакви други достойнства осВен здравия си разум. Но как без подобаващо знание да заслужиш милостта на един владетел? Нека той да си ходи у дома.
– Ей, здравомислещия, върви си вкъщи – подкрепил го вторият. -Ти нищо не разбираш от шастри.
– Не бива да го гоним – нали сме неразделни от детинство – застъпил се за него третият. – Нека да дойде с нас.
Всички се съгласили и продължили нататък. Пресичайки една гора, те видели костите на мъртъв лъв.
– Ето подходящ случай да изпробваме силата на знанията си – казал единият. – Хайде да възкресим лъва. Аз мога да подредя костите му.
Той подредил костите, вторият ги облякъл с телесна плът, напълнил вените му с кръв, а третият се опитал да вдъхне живот на мъртвия лъв.
Здравомислещият се опитал да го разубеди:
– Почакай, почтени, та това е лъВ. Ако го възкресиш, той ще ни разкъса на парчета.
– Плюя на глупавите ти разсъждения – отговорил онзи. – Сега ще Видиш силата на моите знания.
– Тогава почакай, докато се кача на това дърво – помолил здравомислещият.
Едва възкръснал, лъвът веднага се хвърлил върху тримата знаещи и ги разкъсал.

Малкият брат на Ян Чжу на име Бу тръгнал на разходка, облечен с бели дрехи. Завалял дъжд, той свалил белите дрехи и ги сменил с черни.
Като се върнал у дома, кучето не го познало и го посрещнало с лай. Ян Бу се разсърдил и поискал да набие кучето.
– Не го бий! – казал му Ян Чжу. – Нима ти самият не би се Удивил, ако кучето беше излязло бяло, а се беше върнало черно? Ти щеше да постъпиш точно като него.

Един европеец изучавал стрелбата с лък при дзенучител в Япония. Постигнал съвършенство – сто процентно попадение в целта. Той казал на учителя: "Какво още? Какво повече да уча тук? Мога ли да си ида?" Учителят отговорил: "Можеш да си отидеш, но ти си научил само азбуката на моето изкуство." Европеецът възкликнал: "Азбуката на твоето изкуство? Но моето попадение в целта е стопроцентно!" Учителят отговорил: "Кой говори за цел? Всеки глупак може да постигне това с проста практика. Тук няма нищо особено. Сега започва истинското. Ти си станал правещ, перфектен правещ, но не в това е смисълът. Сега ще ти се наложи да вземаш лъка си, без да си правещ. Ще трябва да натягаш лъка, без да си натягащият. Ще трябва да насочваш стрелата в целта без прицелване. Не трябва да има усилие, напрежение, правене, от твоя страна. Необходимо е по-скоро да позволиш това да се случи, отколкото да го правиш!"

Една сутрин Бахаудин Накшибанди дошъл на бухарския пазара с дълъг прът в ръка. Той започнал да вика с хриплив глас, докато не се събрала тълпа, породена от подобно поведение на човек с такава репутация и достойнство.
Когато се събрали стотици хора, недоумяващи какво да мислят или да правят, Бахаудин вдигнал своя прът и започнал да преобръща подносите със стока. Скоро бил обкръжен от купчини плодове и зеленчуци.
Емирът на Бухара изпратил човек в дома на Бахаудин, молейки го незабавно да се яви в двореца и да обясни поведението си.
Бахаудин отговорил:
– Заповядайте да съберат юристите, висшите придворни, министрите, военачалниците и най-знатните търговци награда!
Емирът и съветниците му решили, че Бахаудин е полудял. Като решили да изпълняват капризите му, докато не съумеят да го изпратят в Обителта на здравето, повикали изброените от Бахаудин.
Когато се събрали всички, Бахаудин влязъл в залата за приеми.
– Без съмнение – казал емирът – вие, високопочитаеми Бахаудин, разбирате защо сте тук. Знаете също и защо присъстват всички останали. Затова, моля ви, ка¬жете ни всичко, което трябва да кажете. Бахаудин казал:
– О, Височайши Врати на мъдростта! На всеки е известно, че поведението на човека се приема за показател на неговите ценности. При нас това е достигнало такава степен, че за да бъде един човек приветствай или одобряван, той трябва всичко на всичко да се държи по определен начин, независимо от това, какво е вътрешното му състояние. И обратното, ако човек просто прави нещо,
което подлежи на порицание, той бива порицаван.
Владетелят казал:
– Ние все още не разбираме на какво се опитвате да ни научите.
Бахаудин отговорил:
– Всеки ден и всеки час у всеки човек присъстват мисли и несъответствия, на които ако бъде дадена воля, те ще имат точно толкова пагубни прояви, колкото и моите на пазара. Моето учение се състои в това, че тези мисли и несъвършенство заради недостатъчно разбиране също вредят и задържат развитието на обществото и човека, както и ако той се държеше разюздано -даже повече.
– Какво е решението на проблема? – попитал владетелят.
Решението – казал Бахаудин – е в това, да се осъзнае, че хората трябва да станат по-добри вътрешно, а не просто да бъдат сдържани от обичая от прояви на гРубост и разрушение или да се поощряват да не ги проявяват.

Веднъж при един старец дошла дева и казала:
 – Ава, вече шест седмици постя и всеки ден изучавам Стария и Новия завет. Старецът отговорил: 
– Стана ли за теб оскъдицата равна на изобилието?
 -Не.
– Безчестието – похвала? 
-Не. 
– Враговете – приятели?
 – Не. 
– Тогава – казал мъдрия старец – върви да се трудиш, ти нямаш нищо.

Веднъж се случило принцът с лошото си поведение да разгневи баща си. И толкова неделикатно постъпил той, толкова не по царски, че на бащата се наложило да го изгони от царството.
Царят мислел, че синът му ще се разкая, ще поиска прошка и ще се върне обратно. А принцът просто изчезнал. Дори не се опитал да потърси връзка с баща си. Човек можел да си помисли, че той само това е чакал – как да избяга от царството, как да избяга от двореца и от баща си. Той бродел близо до царството, влязъл в компанията на пияници, картоиграчи и проститутки – най-лошата паплач, която може да се намери. Заживял като един от тях. И не само това. Постепенно станал техен главатар.
Минали много години. Бащата остарявал все повече и повече, през цялото време се тревожел за благополучието на единствения си син. Усещайки приближаването на смъртта, изпратил един от най-мъдрите си министри да върне сина му обратно.
Министърът тръгнал в разкошна златна карета с много слуги. На известно разстояние от лагера на нехранимайковците била разпъната величествена златна палатка. Министърът изпратил вестоносец при принца, а той самият не си направил труда – останал извън лагера. Да влезе там, било под достойнството му. Нисш лагер – било немислимо да влезе в тази мръсна дупка, в която живеел принцът с тези пропаднали хора. Министърът се опитал да осъществи контакт, но общуването било невъзможно: разстоянието било твърде голямо. Така и нищо не се получило и той се върнал обратно.
Тогава изпратили друг, по-мъжествен царедворец. Той бил смел, разбрал причината за неуспеха на първия пратеник: първият министър не умеел да общува. И той постъпил иначе. Тръгнал облечен като човек от просто-людието и без слуги. Смесил се с тази компания. Станал един от тях и постепенно, малко по малко на самия него му харесала тяхната свобода. В двореца било като в затвор: никаква свобода. А тук всеки бил абсолютно свободен. Никой на никого не пречел, всеки разполагал сам със себе си.
Вторият министър също не изпълнил поръчението. Той самият не се върнал в двореца. Царят силно се обезпокоил. Изглеждало, че нищо не може да бъде направено. И се обърнал с молба към третия министър, не само мъжествен, но и мъдър. Това била последната му възможност.
Третият министър поискал тримесечен отпуск, за да се подготви. Едва тогава, не по-рано, щял да е готов да тръгне на път. Царят попитал: "Как се каниш да се готвиш?" Той отговорил: "Така, че да си спомням за себе си." Бил му даден тримесечен отпуск и той отишъл при майстор, за да постигне по-голяма пълнота на съзнанието. Да се държи като първия министър, било абсолютно безсмислено: общуването било невъзможно. Вторият постъпил по-добре, но също претърпял неуспех: не успял да съхрани себе си. Затова той казал на майстора: "Помогни ми да помня себе си и че съм дошъл от двореца, за да изпълня важно поръчение."
Три месеца минали в обучение. След това той тръгнал. Постъпил като втория – облякъл се като човек от простолюдието и отишъл при тях като пияница. Живял с цялата тази компания, като се преструвал на пияница, на картоиграч и даже че се е влюбил в проститутка. Но всичко това било само привидно – в действителност той действал. И постоянно, като подводно течение, питал себе си: "Кой съм аз? Защо съм дошъл тук? За какво?" Наблюдавал себе си. Той бил наблюдател. И постигнал това, което искал.

Казали на Настрадин Ходжа: "Жена ти си е изгубила разсъдъка." Ходжа се замислил. "За какво мислиш?" – попитали го. "Жена ми по рождение няма разсъдък. Какво е могла да загуби? Ето за какво мисля" – отговорил Настрадин.

Някога, много отдавна, живял един мъдрец, който се скитал из горите. Много подвизи извършил той. Веднъж, докато седял под едно дърво, една врана се изцвъкала на главата му. Мъдрецът се разярил, хвърлил гневен поглед на враната и птицата тутакси се превърнала в пепел. Възгордял се мъдрецът със силата на погледа си, с мощта на своя аскетизъм. Отишъл той в града за милостиня при един брамин, влязъл в двореца му и по¬молил стопанката да изнесе подаяние. "Изчакай, почтени, докато помогна на господаря", отговорила тя. Когато той ядосан я погледнал с гневния си поглед, тя се разсмяла: "Грешиш, мъдрецо. Аз не съм врана!"
Като чул това, мъдрецът замръзнал от удивление: "Тя откъде знае?" А стопанката, след като помогнала на съпруга си да приключи с жертвата за Агни, взела милостинята и излязла при мъдреца. Той приел подаянието, долепил благодарствено ръце и попитал: "Как разбра за това, което се случи с враната? Кажи ми, иначе няма да приема подаянието." А тя му отговорила: "Аз не признавам друг закон и друга вяра освен верността към съпруга си. Затова такава е силата на моето прозрение. Иди при месаря Дхармавядха. Той се прехранва от продажба на месо*. Наблюдавай го и се научи на скромност."
След като получил такъв съвет от всезнаещата жена, мъдрецът приел подаянието, поклонил се и си тръгнал.
На другия ден той отишъл на пазара, намерил месаря и се приближил до него. Дхармавядха го забелязал и зо попитал: "Какво става, брамине, явно вярна жена те е изпратила при мене?" Като чул това, мъдрецът много се учудил и попитал: "Как така ти, месарю, разполагаш с такова знание?" На което Дхармавядха отговорил: "Аз обичам и почитам родителите си. Те са моето единствено спасение. Първо измивам тях и тогава се мия аз. Отначало се хранят те, после ям аз. Първо ги слагам да спят и едва след това си лягам и аз. Ето защо много знам. Продавам месо и карантия и с това се прехранвам. Тази търговия е моят начин да служа на хората, а не алчност за пари. Нито аз, нито тази, вярна на мъжа си, жена някога се перчим, защото перченето е враг на знанието. Затова сме надарени с безгранично знание. И ти, мъдрецо, трябва да се освободиш от високомерието си. Чак тогава, изпълнявайки дълга си, ще постигнеш успеха и ще бъдеш уважаван сред мъдреците."

Веднъж Риндзай помолил най-старшия си ученик:
– Кажи нещо за истината.
Старшият ученик се приближил до Риндзай и го ударил. Онзи се засмял и казал:
– Правилно! Ти постъпи добре, защото не бива да се пита. Всеки въпрос е неверен! Когато ученикът може да удари майстора, той самият е станал майстор. Сега върви и учи другите!