Чуй всички приказки

 

Боговете се създават, когато някой повярва в тях и стават все по-големи, колкото повече хора вярват в тях. Така е и с приказките. Те отварят световете си, когато достигнат до хората. А за да стане това те трябва да бъдат записани, защото устната памет умира. В света на компютрите и електронните игри приказките се скитат бездомни в съзнанието на нашите баби и дядовци, и когато последните затворят очи, с тях си заминават и приказките. Ако не им построим една хартиена къща и един измислен нарисуван свят. Те ще ни се отблагодарят като ни върнат малко от добрината ни, като ни покажат колко лесно е да бъдеш щастлив, ако истински го искаш, и как една история може да нарисува една усмивка.

Ние се постарахме да съберем частица от това фолклорно богатство, за да можете и вие да се докоснете до него на страниците, които ще разгърнете. Постарахме са да ви покаже, че както роми, българи и турци от векове живеят заедно, така и приказките им съжителстват една с друга, преплитат се, разменят си герои и дори цели сюжети. От приказките, които ще прочетете, ще видите, че роми, българи и турци вярват в едни и същи добродетели и еднакво силно се радват, когато доброто и любовта победят. Ще видите колко близки са приказките до тези, които сте учили в часовете по литература. Ще можете и вие сами да напишете своите приказки като измислите нов край и ново начало.

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

Ние, дечурлигата край печката, се присвивахме от страх, щом чуехме страшния прегракнал вой. Прилепяхме глава до глава и не смеехме да погледнем към тъмните стъкла на ниското прозорче.

Ами ако на стъклото се покаже кучето?…

– К-у-ч-е-т-о… – шепнеше Стоян Дългокракия. – То няма зъби в устата си, а ножове и тесли, остри, бели н-о-ж-о-в-е!…

Мара Гърбавата прибавяше с разтракани зъби:

– Когато погледне, очите му – като жарава…

А аз прошепвах и само бялото около зениците ми се виждаше от страх:

– Кучето ходи да лови деца и ги яде…

– Ауууу!… – Разнасяше се през наснежените дворове, а вятърът свиреше по улиците заедно със страшния пес.

Дойде пролетта. Излязохме да играем на двора. Мама изнесе масата под сянката на старата лоза. Обедите на открито бяха най-голямата радост за нас.

Веднъж по обяд както глождехме алчно дребните кости на препеченото младо агънце, през оградата се прехвърли едно старо, дълго, мършаво куче.

Като ни видя, то спря за миг и ни изгледа жално с червените си, разранени очи. От калната му черна муцуна капеше бяла пяна, кокалите му се ръбеха страшно.

– Ауууу! – изви муцуна нагоре старият пес.

Аз изпищях и се хвърлих в татковите ръце. Той ме прегърна изненадан. Аз познах гласа на кучето! Тоя глас на зимните фъртуни! Познах го! Той не го познаваше, но аз го познах още в първия миг!

Това беше к-у-ч-е-т-о!

За да ме успокои, татко стана и му поднесе тържествено оглозгания си кокал. Мършавият пес грабна кокала и и додето мигнем, изчезна по същия път – през оградата.

От този ден той се явяваше често, все тъй внезапно, ту на обяд, ту рано сутрин, ту привечер. При първите му посещения, щом той се озъбваше насреща ми, аз писвах, но после свикнах с неговото внезапно вестяване.

Свикнаха му и всички у дома и никога не го отпращаха без кокал или коричка хляб. Дори му намерихме име. Нарекохме го Барак, защото беше млъсен, чер и грозен.

Един следобед Барак се одързости, нахълта в кухнята и задигна пиленцето, което мама беше пърлила и приготвила за пържене.

– Барак! – извика и се впусна подир него мама. – Барак! Чиба! Пусни пилето!…

Но голямото куче сякаш забрави нашето приятелство и без да се смути, с един голям скок изчезна през вратата.

– Барак! Проклето куче! Мръсно куче! – крещеше баба и хукна след мама към вратата.

– Тичай, стигни го! – кресна ми мама. – Хвърляй камъни! Дано пусне пилето.

– Барак… – заплаках аз и се впуснах след кучето, което с плавни скокове ничаше към края на града. Тичах и аз, плачех, замерях с камъни, задъхвах се.

Най-после Барак изви наляво и се мушна през една малка изкривена вратичка. Мушнах се и аз буренясало дворче. Схлупена къщурка в дъното. Барака бутна с чело разклатената врата и се хвърли върху дрипав сбаменик. Надникнах уплашено. На сламеника пъшкаше стара пустала бабичка.

Барак скачаше, скимтеше около бабичката. Побутна я нежно и остави на изсъхналите й гърди нашето пиле. Бабата отвори угасналите си очи, погледна пилето, после втренчения отсреща Барак и раздвижи беззъбата си уста, за да се усмихне.

– Ау-ау-ау! – залая бясно Барак. Той ликуваше, тържествуваше, скачаше, ловеше със зъбите си внимателно костеливата ръка на бабата и я теглеше към пилето. Той я подсещаше да яде.

– Барак!!! – прошепнах аз.

Детската ми душа разбра всичко.

В тоя миг бабата слисано ме погледна.

– Искаш ли нещо, баби? – простена тя.

Аз мълчах, разтреперана и уплашена, и мислех за мама, която чанаше да й донеса пилето.

– Това… ваше ли е куче? – запитах замаяно аз и сама не знаех защо питам.

– Мое, синко – благо въздъхна бабата.

– Ау-ау-ау! – уплашено изджафка то и я побутна с муцуната.

Тя изпъшка към мен и замърда пак устни:

– Ей го, на, знае, че съм болна и ми донесъл пиленце. Той краде, зная аз, но Господ му прощава, че той краде за една болна старица. Нали, синко?

И аз видях, че тя се усмихна, цялата изсъхнала от старост и глад.

С премрежени очи тръгнах замаяна към дома.

– Не можа ли да го настигнеш? – отчаяно извика мама от прага.

– Не можах – прошепнах аз и заплаках горчиво.

Барак не се мерна нито на другия ден, нито след два, нито след три дни. Аз нетърпеливо го очаквах на пътната врата и криех в джоба си парче баница. Все мислех – ще му я дам да я занесе на своята баба.

В неделя сутринта едно страшно пустало куче се зададе по тясната прашна улица. То пристъпяше бавно, дългите му крака стърчаха като четири високи кокала под тялото му.

– Барак! – извиках радостно аз и се впуснах насреща му. – Барак!…

Барак се спря напреде ми, повдигна отслабналата си глава и впери в мен студен, отчаян поглед.

Разбрах. Бабата беше умряла. Душата, за която Барак върши толкова престъпления на тая земя, бе го напуснала, беше отишла при дядо Господ.

– Баракчо! Мили Баракчо! – изплаках аз, извадих от джоба си баничката и я сложих пред изсъхналата му муцуна.

Но Барак ме изгледа печално, тръсна бавно глава и ме отмина унесено нагоре по прахоляка.

Той пристъпваше внимателно, едва се крепеше на кокалите си, но продължаваше напред, сяша правеше своята последна разходка по земята.

Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.

И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.

Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:

– Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…

Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:

Вълци стръвници,

сиви козици…

колкото гъби…

толкова зъби….

Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:

– Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!

И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.

Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.

– Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.

Козарите кимнаха одобрително глави.

– Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.

Козарите пак кимнаха одобрително.

– А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.

Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.

– Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.

Очите на Златан веднага се разсъниха.

Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.

– Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.

– Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.

– Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.

Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.

Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.

Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.

Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.

Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…

– Какво правите? – попита разтреперано Златан.

– Играем хоро – отговориха момичетата.

– Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.

– Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.

– Какво? – зяпна Златан.

– Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.

Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.

– Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.

– От Шварцвалд – отговори другарят му.

– Къде е Шварцвалд?

– В Германия.

– А стихотворението знаеш ли го?

– Зная го!

– Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?

– Ето, виж, че го зная:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми

и „Радецки” гордо плува

по златни вълни…

– Я!… Я!…

– Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.

– Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.

Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…

Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.

Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.

– Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?

Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.

– Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.

Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.

„Учениците! Учениците!” – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…

И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…”

Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.

Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.

Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Да, за него това беше целият свят: зачервената печка, вълнената възглавница под него, малката стаичка със стари столове и долапи, канарчето в жълтия кафез до прозореца, което все си църкаше… и старата леля Дора, неговата господарка, която по цял ден плетеше шалове за жените от махалата.

Когато Снежко се протегнеше върху нейния шал, тя го изглеждаше под очилата и уж разсърдена, дръпваше шала:

– Ставай, де!

– Ррррръъъъммм… – Мързеливо я поглеждаше Снежко.

– Няма ли да станеш?

И две загрубели от работа ръце нежно го прихващаха за тънкото кръстче и го притискаха на гърдите на леля Дора.

– Съкровище мое – казваше разтреперано леля Дора, – бяло мое ангелче…

А Снежко лижеше набръчканите бузи на старата си господарка и двамата бяха безкрайно щастливи от любовта си.

Но една вечер, късно през декември, когато прозорците цели се покриха със скреж, Снежко видя зад стъклото на кухненската врата сянката на едно дълго куче.

Дъхът на непознатия господин разтопи скрежа по стъклото само колкото една едра точка и Снежко видя върха на остра, сурова, строга, черна муцуна.

Ледените иглички по стъклото все повече се разтопяваха и зад мокрото стъкло се показа цяла кучешка глава, мръсна, дълга, черна глава, със сухи страни и здрави вълчи зъби. Двете кучета смаяно се спогледаха – едното от възглавничката при огъня, другото отвън, настръхнало на студа.

– Хаха – искаше да каже погледът на нощния скитник, – ето един пъзльо!

А погледът на Снежко тихо питаше:

– Нима е възможно в тая тъмнина, в снега, да не са те прибрали още господарите ти? Да скиташ вън? Оо, какъв ужас!

Отвън му отговори вълчият вой на неканения гостенин:

– Аууууу… уууу!… Отвори ми да се посгрея!

Снежко покорно стана. Леля Дора не беше вкъщи. В тоя час тя разнасяше на госпожите от махалата изплетените шалове. Той можеше да стопли за миг страшния чужденец. И отвори вратата.

– Хе, че добре си се наредил тука! – изръмжа мършавото куче, като проточи кокалестия си гръбнак към огъня.

– А ти? – попита Снежко. – Ти защо не се прибираш вече? Късно е…

– Къде? – ухили челюстите си гостът.

– Че у вас – плахо изшепна Снежко.

– У нас! Ха! Аз нямам стая. Да не мислиш, че съм имал някога и господари? О, не, аз никога не съм бил роб! Аз съм свободно куче!

– А къде спиш, кой те храни?

– Да не щеш да се глезя като тебе да спя на вълнена възглавница? – Вирна презрително вършавата си глава кучето. – Аз спя на пътя или под някоя кола, а за ядене… крада!

– Крадеш?! – ужасен извика Снежко. – Крадеш!!

– Да, че какво толкова? За кокал аз съм се бил и с вълци в гората.

– С вълци?

– Да. Беше зима., като сега. Не бях ял три дни, а снегът достигна до шията ми. Вятърът свиреше в голата гора – фуууйй… и клоните скърцаха. Привечер чух в гората вълчи вой. Скочих… бяха грабнали от близокото село една овца и я дърпаха кой да я вземе. Като стрела се спуснах сред вълците и аз. Започна едно сражение в тъмното върху белия сняг, едно сражение!… Те не можаха да разберат, че аз съм куче. Взеха ме за вълк. Аз грабнах овцата! Аз! И бягах с нея до сутринта, защото те тичаха подир мене, ауууууу… ууу… ууу!…

– О – със затаен дъх прошепна Снежко, – но ти си бил герой!

– Ха – тръшна глава кучето.

– Как се казваш? – плахо попита блялото същество. – Може би аз съм чул някоя приказка за твоите славни подвизи?

– Аз? – извика кучето. – Аз нямам име! Името го дават хората, другарите. А аз съм сам. И все сам съм скитал. Моите подвизи никой не разказва. Пък и аз не съм ги вършил за това. Сега минавам оттук да чакам пролетта в планинските села.

– Пролетта? – попита Снежко.

– О, та ти не знаеш какво е пролетта?!

– Не

– Така си и предполагах. Какво можеш да знаеш ти! Очите ти никога не са погледнали навън от прозорците. Твойто меко коремче е спало върху тая мека вълнена възглавница и храната са ти давали хората. Какво знаеш ти за света? Чул ли си, че човекът направи параходи и влезе във водата, че направи аероплани и хвръкна по въздуха, че има гори, които никой не е изходил, и вода, която никой не е преплувал? Че има едно едро и жълто кълбо в небето, една месечина, която нощно време свети? А пък аз знам това, аз чакам пролетта, за да се закатеря по планините. Да, пролетта! О, какво е пролетта! Гласовете на птичките, крякането на жаби, пеенето на петли и кокошки, гръмотевицата, бурята и дъждът, блеене, свирене на кавал, бълбочене на вода, шум на листа, рев на мечка, лай на кучета, радостните пролетни песни на децата!…

– Какво правиш ти? – ужасено извика Снежко и скочи да запуши устата на своя гостенин. Мръсното куче тъй се беше унесло с отворена уста и облещени очи, че цялата стая беше затреперила.

– Говорих ти за пролетта! – изръмжа грозното куче. – Аз ти говорих за пролетта, но ти не я знаеш, не си я виждал. Пролетта никога не дохожда за души като твоята, затворнико!

Но в тоя миг леля Дора отвори вратата и уплашено застана на прага с паничка мляко за белия и пухкав Снежко.

– Ах – извика тя, – такова мръсно куче в стаята! Вън! Вън! Чиба!…

Мършавият кален гостенин погледна Снежко и сви високо и презрително мършавите си плешки:

– А, ето и бабата! Е, сега на път!…

– Но… – искаше да каже Снежко, – ти си гладен… къде в такава нощ?…

Но кучето изви в голяма дъга грозния си гръбнак и като погледна без омраза смаяната леля Дора, отри мръсната си козина в дългата й фуста и без да погледне млякото, отмина.

Че той се беше борил с вълци за кокал, та ще седне да им плаче за паничка мляко!? Дългата му опашка с проскубания си край се метна надолу по пътя и той гордо и унесено изчезна в настръхналата от сняг нощ.

Снежко отмина паничката с мляко и умърлушен, и попарен застана на вратата.

И той не знаеше какво да прави сега. Не му се ядеше, нито му се искаше, както обикновено, да излиже с розовото си езиче млякото от глинената паничка, та да лиже чак по блажните стени. О, как го беше срам сега от това!

Той се срамуваше да се изтегне върху вълнената възглавница, не, той стоеше прав и готов, развълнуван, като в празник.

Да, днешният ден бе първият му празник. Днес за пръв път в живота си той видя, че има и друг, по-тежък от неговия живот, но по-хубав и свободен!

За пръв път той видя герой!

 

По А. Развигоров

Имало едно време един цар и една царица. Ден и нощ скърбяли те, че Господ не им дарява наследник. До късна вечер плачела горката царица пред своя прозорец, додето един ден Господ се смилил над нея и й подарил син.

Когато се родил престолонаследникът, всички извикали изумени. Момчето се родило с широк меч на бедрото.

– Това е знамение! – извикал цалят. – Ще го кръстим Мечобрат, което значи брат на меча – роден с меча си.

Голяма радост и веселби по цялото царство предизвикало рождението на принца. Царят и царицата му съградили дворец от розов мрамор на най-видното място в престолния си град и го положили в златна люлка. Момчето растяло, растял и мечът на бедрото му, бляскав и силен, от чиста стомана, украсена със злато.

Майката и бащата хранели сина си с чист пшеничен хляб и най-крехкото месо от животните, като не оставяли в месото нито едно кокалче.

Никъде не излизало царското дете, никой не го виждал освен майка му и баща му, и слугините, които го охранвали, като му носели всеки час на златни подноси бял пшеничен хляб и месо, в което нямало нито едно кокалче.

И момчето расло яко и буйно – като охранен лъв. Един ден тъй се случило, че старата слугиня на двореца Бега от недовиждане пропуснала едно кокалче в месото на обяда на принца. Мечобрат, който никога не бил виждал кокал, го схрускал с яките си зъби и като усетил нещо толкова кораво и бодливо в устата си, скочил разярен, хвърлил златното блюдо върху уплашената слугиня, с рев напънал ръце, съборил стените от розов мрамор и излязъл вън. Светът му се видял чуден. Зелени дървета и цветя с разни бои растели около неговия дворец. На големия площад имало пазар. Селяни от околността, наклякали в кръг около площада, продавали кой кестени, кои тикви и фасул, кой пък донесъл едри чушки – червени и зелени, изелени ги натрупал на купчини.

Накрая на площада една полусляпа баба, клекнала пред голяма делва мед, прегракнало припявала:

Мед, сладък мееед!…

Който лизне, ще ми стане

силен, цар на тоя свет…

Погледнал я разяреният Мечобрат, взел своя лък и със сигурна ръка хвърлил стрела и разцепил на две делвата на бабата. Жълтият, сладък мед потекъл в пясъка. Вдигнала очи старицата към разярения Мечобрат и казала тихо и прегракнало:

– Зная те, ти трябва да си царският син. Брат на меча те наричат хората в страната ни.ти строши моята делва, едничката, която ми беше останала, ти изля сладкия ми мед, който моите пчели прилежно събираха цяла година. Проклинам те цял живот да търсиш тая, която се нарича Красимира! Най-хубавата мома на тоя свят!

Стреснал се царският син – клетвата на бабата го ударила право в сърцето.

– Коя е тая Красимира? – запитал той, но бабата не казала вече нищо и занемяла от скръб с поглед в счупената делва.

Мечобрат отишъл при другите продавачи на пазара.

– Коя е тая Красимира? – разтревожено ги запитал той.

– Не знаем – отговорили хората. – Никога не сме чували за нея.

Огледал се Мечобрат, погледнал мраморните развалини на розовия дворец, където израснал як и охранен от грижливите слугини, погледнал бащиния си дворец насреща, прошепнал му: „Сбогом!…” И тръгнал на път.

Клетвата на бабата го тласкала като силен вятър в гърба му.

– Коя е Красимира? – питал навсякъде той хората. – Коя е?

– Не знаем – отговаряли хората. – Никога не сме чували за нея.

И Мечобрат тръгвал отново на път.

Една вечер на един далечен, прашен кръстопът той видял сляп старец, който просел на един камък, свирел на гъдулка и пеел нещо тъжно и неразбираемо.

Мечобрат пуснал в скута му една жълтица и той като и на него му било тъжно, запитал:

– За какво пееш, нещастни старче?

– За Кра-си-ми-ра… – проточил тъжно старецът.

– Красимира? – скочил принцът. – Знаеш ли ти коя е тя и къде е? Аз търся нея, от години я търся!

– Не я знам къде е – глухо отговорил старецът. – Аз зная само нейната песен. Пея я още от младост. А ето ме, вече съм сляп и грохнал.

– Но ти не знаеш ли тогава коя е тя? – извикал Мечобрат.

– Зная – отговорил старецът. – Зная, че тя е най-хубавата мома на целия свят, че нищо не можело да се сравни с нейната хубост. Когато излизала на балкона на своя дворец, звездите побледнявали…

– Но аз не зная къде е тоя дворец и никой никога не го е знаел.

– Но аз трябва да го узная! – извикал със сълзи Мечобрат и се впуснал отново на път.

Вървял той по дъжд, бури, сняг. Спирал всеки скитник и питал:

– Знаеш ли къде е Красимира?

– Не, не зная – отговарял скитникът.

Най-после Мечобрат стигнал палата на Слънцето. Този палат бил построен толкова високо, че той се задъхал, додето стигне дотам. Но Слънцето не било вкъщи, то било на ежедневната си обиколка по небето.

Мечобрата посрещнала Слънчовата майка. Погледнала тя якото, бяло и розово момче и се зарадвала, че нейният син ще има за вечеря сготвено такова охранено месо.

– Влез, влез! – с любезна усмивка поканила тя Мечобрат. – Син ми сега ще се върне.

Но Мечобрат седнал пред слънчовите градини и нетърпеливо зачакал. По едно време от небесата се чул тътнеж.

– Син ми се връща – гордо казала Слънчовата майка.

Вратите на палата се затресли и пред тях застанало Слънцето, дебело и силно, блеснало от злато.

– Хо-хо-хооо! – извикало радостно то, щом съгледало Мечобрат. – Сладка вечеря ще ми сготвиш, майко!

И то извадило златния си меч и го вдигнало над своя гостенин.

Но Мечобрат бързо изтеглил своя брат – стоманения си меч – и го ударил в златния меч на Слънцето.

Изтръпнало Слънцето от удара и между двамата започнала борба за живот и смърт.

Слънцето почувствало, че мечът на Мечобрат се допира до гърдите му и уплашено извикало:

– Не ме пронизвай! Не ме убивай, Мечобрате! Ако загина аз, цялата
земя ще потъне в страшна тъмнина! Кажи ми по-добре какво искаш да ти дам. Всичко ще направя за тебе!

– Добре! – казал Мечобрат и свалил меча. – Ти всеки ден обикаляш цялата земя, ти всичко виждаш от небесата. Кажи ми къде е Красимира?

– Тя е много далече оттука! – затруднено се почесало по тила Слънцето. – Много е далече. През девет морета сред десетото има един самотен остров. Много малко кораби са спирали на неговото пусто пристанище. Сред острова стърчи заключен дворец от бял мрамор, а пред вратите на двореца расте висооооко и безклонно дърво. На върха на това дърво са закачени ключовете на двореца. Ти трябва да ги улучиш с лък, за да паднат. Само тъй ще можеш да отвориш да отвориш вратите и да вземеш Красимира. Но помни, че имаш право да стреляш само три пъти. Не улучиш ли първия път, ще станеш камък до колене; не улучиш ли втория път, ще станеш камък до кръста; не улучиш ли и третия, цял ще се вкамениш и ще останеш на пустия остров завеки. Ти си храбър и силен, помисли си, преди да се решиш!

– Благодаря ти! – извикал Мечобрат и веднага се впуснал на път.
Денем и нощем вървял той и стигнал брега на първото море.

– Продай ми гемията си! – извикал той на един гемиджия, който се греел без работа на слънце.

– Да ти я продам бе, момко – казал гемиджията. – Тя и без това не става за работа. Никой не иска да товари своята стока в нея. Ето ме, и аз стоя по цял ден без работа, но като честен човек трябва да те предупредя, че моята гемия е дяволска. Щом тръгна по море, към полунощ на нея става нещо страшно. Някога си, кой знае кога е било това, с тази гемия тръгнал един млад и силен капитан. За свой екипаж той избрал най-красивите и силни момци на крайбрежието, защото работата, по която отивал, не била проста. Той отивал да вземе за жена най-красивата жена на света-света – Красимира. Плували те през девет морета и като навлезли в десетото, спрели на един пуст остров. Там слязъл капитанът, а момците му останали да го чакат в кораба. Чакали го десет дена и десет нощи, додето разбрали, че капитанът няма да се върне. Разперили платната и тръгнали на път. Но сред море се скарали кой измежду тях да стане капитан. Всички били смели и красиви, всеки искал той да бъде капитанът. Препирали се те, додето идвадили мечове и се сбили. Понеже били храбри и силни, никой никому не отстъпил, а всички паднали мъртви на борда. Настане ли полунощ, те пак излизат и започват своя бой между платната на моя кораб. И те не спират, додето не изхвърлят в битката всичката ми стока в морето. Затова никой търговец не ми дава вече стока за пренасяне. Мога ли да му кажа аз, че всяка нощ на моя кораб тия неуспокоени души водят кървав бой? И тия борци ще се успокоят само тогава, когато си намерят капитан. Ти чу историята на моя кораб.

– Продай ми го! – извикал Мечобрат. – Аз не се боя от тях! Тъкмо с тях искам да отплувам!

Взел гемиджията една торба жълтици и му дал гемията.

Мечобрат разпънал белите платна и тръгнал по море.

Когато брегът изчезнал от очите му, слънцето залязло и звездите излезли на небето. Мечобрат стискал кормилото в ръцете си и сегиз-тогиз оглеждал палубата. Но тя изглеждала тиха и пуста. Само вълните бухтели от двете страни на кораба.

Но към полунощ от дъното на гемията се чули гласове, тропот на крака и от всички отвори и дупки започнали да излизат бледи, красиви момци, въоръжени с остри мечове. С грозен вик се хвърлили те един срещу друг и ножовете им святкали под звездите.

– Спрете! – извикал Мечобрат и изтеглил своя меч.
Запъхтените борци спрели и учудено го погледнали.

– Кой ли е пък този? – извикали те с гняв. – Не прилича на нашия плашлив търговец, който всяка вечер със сълзи на очи ни молеше да мируваме!

– Аз съм вашият капитан! – извикал Мечобрат.

– Капитан! – изревали момците и всички вкупом се хвърлили върху него.

Но Мечобрат вдигнал своя рожден брат – меча, посрещнал ги хладнокръвно и повалил и повалил всекиго едного от тях. Изведнъж на кораба станало чудо. Окървавените воини кротко се повдигнали от палубата, спогледали се и лицата им светнали от усмивка.

– Най-сетне! – извикал тих глас.

– Най-сетне! – прошепнал друг. – Ние намерихме капитана!

И те се вдигнали на нозете си и чинно се наредили в две редици пред него.

– Води ни, капитане! – казал най-старият от тях.

– Ние отиваме да вземем Красимира! – радостно извикал Мечобрат.

– И ти ли отиваш за нея? – изумено извикали матросите. – Първият ни
капитан загина при нейния замък. О, не, не ни оставяй!

– Аз ще взема Красимира! – звънко ги прекъснал Мечобрат. – Вярвайте в мене! А сега, всички по местата си!

Матросите бързо заели всеки своето място: кой при дясното платно, кой при лявото, други пък запълзели по мачтите.

Мечобрат хванал кормилото и корабът на призраците бързо се впуснал напред. Щом се съмнало, матросите на Мечобрат се стопили в зората и той продължил своя път самичък. Но настанало ли полунощ, неговият екипаж

се строил на палубата пред него, всички радостно заели стария си пост и корабът летял напред.

Минали девет морета, навлезли в десетото. Сред него стърчал пуст остров, около който лежали останките на разбити стари кораби. Жива душа не ги посрещнала на брега.

– Вие останете тук и мирно ме чакайте! – казал Мечобрат на своите матроси.

– Върни се жив! Върни се при нас! – със сълзи на очи извикали матросите. – Иначе ние сме осъдени пак на страшни битки.

– Ще се върна! – бодро извикал Мечобрат и на сутринта слязъл на острова.
Вървял той, вървял и съгледал високия заключен замък, сред острова. Пред него стърчало високо безклонно дърво. Връзка ключове била заключена на
върха му.

Сърцето му буйно забило.

Но пред очите му, около вратите на пустия дворец се изпречила гъста каменна гора.

Мечобрат се спрял и замаяно ги погледнал. Всички дървета били човеци, вкаменени мъже, превърнати в бял мрамор.

Сетил се Мечобрат за думите на Слънцето и сърцето му което не познавало страх, се свило.

Ако не сполучи до три пъти да свали със стрелата си ключовете от върха на безклонното дърво, и той ще се превърне на бял мрамор и ще остане на пустия остров завеки.

Но Мечобрат не знаел какво е неуспех, изправил се той сред високото безклонно дърво, на върха на което висяла връзката клъчове, към която са

пращали от векове три стрели най-опитните стрелци на тоя свят, и извадил своя лък.

Вдигнал го Мечобрат, прицелил се, но не улучил и тоя миг станал камък до коленете. Стрелял втори път Мечобрат и се вкаменил до гърди.

Стреснал се храбрият принц. Още една стрела му оставала, за да се вкамени цял и никога да не излезе от тоя остров.

Той извил очи към онемелия дворец, но мисълта за Красимира свила сърцето му.

– По-добре да умра, отколкото да не я видя, тая, която говя цял живот! – извикал със сълзи той, вдигнал лъка и изпратил последната си стрела.

Но в миг върхът на високото безклонно дърво се залюлял и тежката връзка ключове паднала с шум на земята. С трясък ксе разпукал мраморът, който сковавал краката и гърдите на Мечобрат. Той се впуснал с радостен вик към ключовете, вдигнал ги и отворил вратите на мълчаливия дворец. Вътре той намерил Красимира. Тя се люлеела в златна люлка, вързана на две златни палми. Високите звезди, които изгрявали по небето, изглеждали съвсем пребледнели пред нея. Когато видяла Мечобрат, тя се усмихнала и станала.

– Да вървим! – казал едва Мечобрат. – Моят кораб ще ни отведе от този остров.

Тя тихо сложила ръката си в неговата и тръгнала подир него.

Когато дошли до кораба, отдавна било минало полунощ. Верните моряци стояли угрижено на палубата и се взирали в сушата. Когато видяли своя любим капитан да води прекрасната жена за ръка, те отначало замлъкнали, удивени от красотата й, после ги приветствали с неспирни викове и песни.

Мечобрат се оженил за Красимира и я завел в бащиното си царство, дето царували в щастие и голямо богатство до дълбоки старини.

Яна Язова – Творби за деца

 

 

Тръгнала леля гъсана Ана да пазарува за Бъдни вечер. Чанти разтваря тя на пазара, кюфтета мляла, картофи взела, гулия, морков, зеле и чушка, яйце и захар за блага гушка. Най-сетне иде ред на елхата, но никой не е ходил в гората. В такава люта, дълбока зима кой смелост има в снега да гази? Бог да го пази!

Но нашата леля гъсана Ана се развълнува: как ще празнува с нейните мили малки гъсета без елха, цяла от свещи огрята, елха без топки – сини, червени, с ангели в бели, златни премени?

Добрата леля гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, реши да иде сама в гората.

Снегът се вредом в поле белее, над него само перо се вее, перо на малка висока шапка, що е сложила навръх главата тая сърцата гъсана Ана, дето отива сама в гората.

Ето и първи елхи зелени, далеч от шумния град вкочанени, взират се в леля гъсана Ана, едничка жива душа корава, коя със брадва ги приближава.

И тази смела гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, бързо навлезе сама в гората.

Елха – най-тънка, най-права търси, – от сняг, от скреж я тя здраво отърси, отсече я равно с остра брадва и своите малки тя да зарадва, на гръб елхата здраво завърза и към дома си вече забърза.

Отде я зърна кума Лисана:

– Добър ден, лельо гъсано Ано! За Бъдни вечер ли тъй се стягаш? Почакай малко, защо тъй бягаш?

– Добър ден. Празник готвя, сестрице, за дома бързам, драга кумице, че там ме чака челяд голяма и врява вдига, доде ме няма.

– Вземи и моите лисета клети, бедни и прости, да ти са тази вечер на гости! И ти си майка, гъсано Ано – с плач изрече кума Лисана. – Виж, тук в гората от глад си мреме! На Бъдни вечер кой гладен дреме?

– Добре! Да дойдат с мене децата! – викна таз майка добра, сърцата.

Тръгнала леля гъсана Ана, майка отлична, жена напета, след нея цяло хоро лисета.

Пръв гази Крумчо, след него Мара, след Мара Пена – свадлива, стара, след нея Вера – куца, проклета, а подир нея – трите братлета.

На Бъдни вечер насядат вече гъсета луди и на елхата всяко се радва, всяко се чуди. Наоколо им седем лисета, не гледат свещи, нито дървета, едва до гозба всяко допира, а с око хитро гъсе избира.

Умната леля гъсана Ана всичко разбира, с блюда и чаши навред се провира, гостите кани, с месо ги храни, а тия гости звани-незвани се поусмихват на тез покани, към рожбите й тайно си сочат, за гъше месо те зъби точат.

Но нека само среднощ да дойде, когато Дядо Коледа ходи, подарък всяко лисе да вземе, под елха после кой ли иде дреме? Гъсета бели, гъсета слаби – всеки да граби какво обича и към гората бърже да тича!

Ей, полунощно време настана, хитрата леля гъсана Ана навън излезе, че уж да види тоз дядо Мразко дали не иде.

Ей, някой тежко на порти чука, от нетърпение сърце се пука, гъсана Ана от маса става, а на вратата цял в снега застава бау-баучо Мурджо, овчарско куче, страшно и старо.

Зъби оголи, слюнки преглъща, ръмжи – кръвнишки очи обръща.

С вик децата на кума Лиса всяко се дръпна и се стъписа, и през врата ни едно не излезна, кое, где свари, оттам изчезна.

А нашата умна гъсана Ана на видно място Мурджо покани и го нахрани с гозби богати, запя с него и с децата – и тия верни, мили другари там Дядо Коледа на веселби свари.

Надвечер снегът беше мек и нежен.  Покривите на къщите блещукаха, капчуците тихо сълзяха.  От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи.  Те се промъкваха между чистите оснежени вишнови клончета и къпеха шарената възглавничка на прозореца.  Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, поставена на плета.  В затоплената стоя мирно стояха две дечица: Петърчо и Марийка.  Петърчо шареше пода с тебешир, а Марийка нижеше герданче от сини мънистени зърна.

–   Како  –   обърна се Петърчо към момиченто, –   искаш ли да излезем на снега?

–    Искам  –   отвърна Марийка, –   ама хайде по-напред да попитаме баба може ли.

Отидоха в кухнята.  Баба им режеше лук край огъня.  Двете дечица се изправиха до гърба й, почнаха да се молят.

–    Излезте, врабчета, гушнете се в снега, ама хубаво се облечете и като ви помръзнат ръцете, бърже да дойдете и да ги напечете на огъня – рече баба им.

Марийка нахлузи кожухчето си, облече Петърча, даде му ръкавиците и загърна шията му с вълнен шал. Изскочиха навън.  Най-напред направиха снежни топки, почнаха да замерят врабчетата и малките топчести пилета отлетяха над градината зад снежните върхари.

–   Ох, че мек сняг! –   викаше Марийка, затънала до колене под вишната.

–    Како, искаш ли? –   попита Петърчо.

–   Какво?

–   Да направим едно снежно човече.

–   Хайде! –   плесна ръце Марийка.

Заловиха се за работа. Почнаха да гребат и да трупат сняг.  За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце.  Сложиха му косица от бяла вълна, за да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце сламежливо погледна надоле.  Петърчо се затече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото човече.  Снегът стана пръхкав.  Някъде закукуригаха петли.  Излаяха кучета.  Зимната вечер трепна над селото.  Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си.  Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце.  Наведоха се над златната жарава под камината, ала щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болка.  Влязоха в стаята.  Изправиха се до прозореца и се загледаха навън.  Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче.  То сякаш потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад.  Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души.  Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче.  Дошло си е заедно с колата от пазар.  Излязоха да видят какво е донесъл баща им.  Прибра се и майка им от съседите.  Седнаха да вечерят.  На софрата бащата започна да разказва:

–   Задухал е един вятър откъм Балкана, реже и бръсне.  Нощес ще вие фъртуна.  Който замръкне навън, жив няма да остане.

Подир вечеря всички се прибраха в топлата стая.  Бащата дълго чете един вестник и както четеше, вестникът падна от ръцете му.  Уморен и намръзнал, той легна и завчас заспа.  Майката зави децата си хубавичко и угаси лампата.  Когато в стаята стана тъмно, двете деца си подадоха главите, впиха очи навън и почнаха да търсят снежното момиче.

–   Петьо, видиш ли го? –   прошепна Марийка.

–    Няма го, какичко, къде ли е?

–   Там е, под вишната, аз го виждам.

–   Ами то дали мръзне сега?

–   Мръзне, горкото!

Дълго стояха опулени и мълчаха. Зимният вятър свиреше жаловито като майка на гробище.

–    Како  –  попита Петърчо, –  онуй момиче, нашето, дали ще умре от студ?

–   Ще умре, милото, не чу ли какво рече татко, когато вечеряхме.

–   Хайде тогава да го приберем на топло!

–   Вие какво току шепнете? Защо не спите? –   обади се майка им в тъмнината.

–   Добре, мамо  –   отвърна Петърчо.

–   Почакай още малко, да заспи и мама.  Тогава ще приберем нашето човече  –   проговори Марийка на Петърчовото ухо.

Млъкнаха.  Когато майка им притихна в леглото, те станаха безшумно, наметнаха си дрешките и излязоха навън.  Брулна ги леденият вятър.  Едвам напипаха в тъмнината снежното момиче.  Обхванаха го с ръце, откъртиха го от снега и внимателно го вмъкнаха в къщи.  Сложиха го под камината.  Постлаха му меко, положиха го в леглото, завиха го с едно одеяло и успокоени легнаха да спят.

На заранта, като станаха, първата им работа беше да събудят снежното момиче.  Затекоха се към огнището и що да видят: под одеялото наместо синеокото снежно човече имаше само една локва бистра вода!

Разказаха на баба си.  Баба им прихна да се смее, а те горчиво заплакаха за стопеното синеоко момиче.

 

Ангел Каралийчев

 

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града.  Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци.  Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи.  Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи.

–   Защо плачеш? –  попита то.

–   Защото съм малка и самичка.  Наоколо няма нито едно дръвце.  Зимният вятър ме огъва до земята.  Вълчият вой в гората ме плаши.

–   Ти си едно глупаво дръвче   –  рече Лъв без опашка. –  Защо не отидеш в гората?  Там има вековни борове.  Ще се подслониш под могъщите им клони, ще се потулиш на завет.  Катеричките ще те замерят с шишарки.  Те са много весели.

–   Не мога  –  въздъхна елхицата.

–   Защо?

–   Защото съм закована на едно място.  Имам корен.  Много пъти съм се мъчила да се отскубна и да се махна оттука.  Ще ми се да сляза долу в овчарската колиба и да видя агънцата, които блеят много сладко, а най ми се ще да видя децата, които живеят в топли стаички, спят на креватчета, пият мляко и дърпат опашките на котките.  Чудни неща ми разказва вятърът за тях и за бащите им, които работели в една фабрика с комин, висок до облаците.

–   Значи, ти искаш да отидеш при ония смешни човечета, които имат само два крака?  Добре, ще уредя тая работа  –  поклати глава Лъв без опашка. –  В овчарската кошара има едно бяло агънце.  То ми е приятелче.  Ще го помоля да каже утре на овчаря като тръгне за града, да те отсече и да те отнесе при децата.

–   До края на живота си ще ти бъда благодарна, ако ми направиш тая добрина.  Но ти не се ли боиш от овчарското куче?

Когато настана вечер и всички заспаха, Лъв без опашка слезе пред кошарата и почна да дращи вратата с лапичките си.

–   Кой е? –  обади се отвътре бялото агънце.

–   Аз съм Лъв без опашка.

–   Какво искаш?

–   Слушай, ако си ми приятел, събуди овчаря в зори и му поръчай, като минава край самотната елхица, да я отсече и отнесе на децата!

–   Добре  –  отвърна бялото агънце. –  Друго?

–   Друго няма.  Лека нощ!

В зори то почна да блее толкова силно, че дигна на крак цялата кошара.  Овцете се размърдаха, кучето залая, овчарят се пробуди, грабна ведрото и почна да дои мляко.  Като напълни голямото ведро, той го натовари на каручката, впрегна кончето и потегли за града.  На минаване край елхицата овчарят си спомни, че фабричният вратар му беше поръчал да занесе една елха за децата, затуй спря каручката, грабна секирата и отсече самотното дръвче с един замах и го хвърли върху ведрото.

Подир един час овчарят стигна във фабриката.  Вратарят пое елхицата, усмихна се и я отнесе в един голям салон, където имаше много столове, а по стените окачени портрети.

„Ей сега ще ме насече на парчета и ще ме хвърли в печката, за да ме изгори” –  помисли си с ужас елхицата.

Но вратарят не я изгори.  Той й направи кръстовидно стоило и я изправи насред салона.  Цял ден елхицата стоя правичка.  Надвечер дойдоха три девойки.  Те донесоха свещички и най-чудни украшения: картинки, позлатени орехи, птичета.  Почнаха да кичат елхицата и я накичиха тъй хубаво, че когато тя се погледна в насрещното огледало, цялата затрепери от вълнение.  Под нея девойките наредиха чудесни подаръци за деца: обувки, чорапи, кукли, кончета, футболна топка и книги с картинки.

На Нова година подир пладне в големия светнал салон нахълтаха стотина деца.  Те заобиколиха елхата и я загледаха очаровани. Свещичките пламтяха, по клончетата златните орехи грееха, птичетата се люлееха с разперени крилца.

Тогава елхицата рече със своето дървено гласче:

–   Мили деца, аз съм най-щастливото дръвце на света.  Къде е моят приятел Лъв без опашка, да ме види?

–   Тук съм! – изкрещя Лъв без опашка и раздвижи големите си уши зад големия прозорец.  Той се беше покатерил върху купчината сгурия пред прозореца и наблюдаваше празника.

–   Я вижте зайчето! –  извика едно момиченце, което имаше на главата си качулка със заешки уши.

Всички погледнаха натам, но Лъв без опашка беше вече изчезнал.

–   Ти си зайче! –   весело се развикаха децата и се наредиха едно след друго, да си получат новогодишните подаръци.

В една гора живеел мъдрец, който имал много ученици. Той ги учел на следната истина: "Бог живее във всички вещи и знаейки това, вие трябва да се покланяте на колене пред всичко, което видите."
Веднъж един от учениците му отишъл в гората за дърва. По пътя видял носещ се насреща му побеснял слон. Човекът, който яздел слона, извикал: "Махни се от пътя, бързо се махни от пътя! Слонът побесня!" Но ученикът, вместо да се махне, си спомнил уроците на учителя си и започнал да разсъждава: "В слона живее Бог, също както и в мен. Богът не може да нанесе каквато и да е вреда на Бога. Защо да бягам?"
Мислейки по този начин, той останал на мястото си и приветствал слона, когато той се приближил. Ездачът продължавал да вика: "Махни се от пътя!", но ученикът не помръднал. Бесният слон го хванал, вдигнал го във въздуха и с всичка сила го хвърлил на земята. Ученикът там и останал да лежи, целият в кръв и в безсъзнание. Мъдрецът, като чул за нещастния случай, дошъл с другите си ученици, за да отнесе пострадалия у дома. Когато след известно време ученикът дошъл на себе си, той разказал какво му се е случило. Мъдрецът му отговорил: "Приятелю мой, истина е, че Бог се проявява във всичко, но ако той беше в слона, той е бил също и в ездача. Кажи ми защо не обърна внимание на предупрежденията му?"

Настигнат от потеря вестоносец се хвърля заедно с коня в най-широкото място на реката. Потерята спира, защото се надява, че вестоносецът ще потъне, но той излиза на брега. Преследвачите за по-сигурно бързат към тясно място и потъват в течението. Всъщност, където е тясно, там е опасно. Този извод трябва да се използва навсякъде. Търсенето на миража на облекчението не води до подвиг. Най-трудното е именно най-достъпното.