Чуй всички приказки

 

Боговете се създават, когато някой повярва в тях и стават все по-големи, колкото повече хора вярват в тях. Така е и с приказките. Те отварят световете си, когато достигнат до хората. А за да стане това те трябва да бъдат записани, защото устната памет умира. В света на компютрите и електронните игри приказките се скитат бездомни в съзнанието на нашите баби и дядовци, и когато последните затворят очи, с тях си заминават и приказките. Ако не им построим една хартиена къща и един измислен нарисуван свят. Те ще ни се отблагодарят като ни върнат малко от добрината ни, като ни покажат колко лесно е да бъдеш щастлив, ако истински го искаш, и как една история може да нарисува една усмивка.

Ние се постарахме да съберем частица от това фолклорно богатство, за да можете и вие да се докоснете до него на страниците, които ще разгърнете. Постарахме са да ви покаже, че както роми, българи и турци от векове живеят заедно, така и приказките им съжителстват една с друга, преплитат се, разменят си герои и дори цели сюжети. От приказките, които ще прочетете, ще видите, че роми, българи и турци вярват в едни и същи добродетели и еднакво силно се радват, когато доброто и любовта победят. Ще видите колко близки са приказките до тези, които сте учили в часовете по литература. Ще можете и вие сами да напишете своите приказки като измислите нов край и ново начало.

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

Ние, дечурлигата край печката, се присвивахме от страх, щом чуехме страшния прегракнал вой. Прилепяхме глава до глава и не смеехме да погледнем към тъмните стъкла на ниското прозорче.

Ами ако на стъклото се покаже кучето?…

– К-у-ч-е-т-о… – шепнеше Стоян Дългокракия. – То няма зъби в устата си, а ножове и тесли, остри, бели н-о-ж-о-в-е!…

Мара Гърбавата прибавяше с разтракани зъби:

– Когато погледне, очите му – като жарава…

А аз прошепвах и само бялото около зениците ми се виждаше от страх:

– Кучето ходи да лови деца и ги яде…

– Ауууу!… – Разнасяше се през наснежените дворове, а вятърът свиреше по улиците заедно със страшния пес.

Дойде пролетта. Излязохме да играем на двора. Мама изнесе масата под сянката на старата лоза. Обедите на открито бяха най-голямата радост за нас.

Веднъж по обяд както глождехме алчно дребните кости на препеченото младо агънце, през оградата се прехвърли едно старо, дълго, мършаво куче.

Като ни видя, то спря за миг и ни изгледа жално с червените си, разранени очи. От калната му черна муцуна капеше бяла пяна, кокалите му се ръбеха страшно.

– Ауууу! – изви муцуна нагоре старият пес.

Аз изпищях и се хвърлих в татковите ръце. Той ме прегърна изненадан. Аз познах гласа на кучето! Тоя глас на зимните фъртуни! Познах го! Той не го познаваше, но аз го познах още в първия миг!

Това беше к-у-ч-е-т-о!

За да ме успокои, татко стана и му поднесе тържествено оглозгания си кокал. Мършавият пес грабна кокала и и додето мигнем, изчезна по същия път – през оградата.

От този ден той се явяваше често, все тъй внезапно, ту на обяд, ту рано сутрин, ту привечер. При първите му посещения, щом той се озъбваше насреща ми, аз писвах, но после свикнах с неговото внезапно вестяване.

Свикнаха му и всички у дома и никога не го отпращаха без кокал или коричка хляб. Дори му намерихме име. Нарекохме го Барак, защото беше млъсен, чер и грозен.

Един следобед Барак се одързости, нахълта в кухнята и задигна пиленцето, което мама беше пърлила и приготвила за пържене.

– Барак! – извика и се впусна подир него мама. – Барак! Чиба! Пусни пилето!…

Но голямото куче сякаш забрави нашето приятелство и без да се смути, с един голям скок изчезна през вратата.

– Барак! Проклето куче! Мръсно куче! – крещеше баба и хукна след мама към вратата.

– Тичай, стигни го! – кресна ми мама. – Хвърляй камъни! Дано пусне пилето.

– Барак… – заплаках аз и се впуснах след кучето, което с плавни скокове ничаше към края на града. Тичах и аз, плачех, замерях с камъни, задъхвах се.

Най-после Барак изви наляво и се мушна през една малка изкривена вратичка. Мушнах се и аз буренясало дворче. Схлупена къщурка в дъното. Барака бутна с чело разклатената врата и се хвърли върху дрипав сбаменик. Надникнах уплашено. На сламеника пъшкаше стара пустала бабичка.

Барак скачаше, скимтеше около бабичката. Побутна я нежно и остави на изсъхналите й гърди нашето пиле. Бабата отвори угасналите си очи, погледна пилето, после втренчения отсреща Барак и раздвижи беззъбата си уста, за да се усмихне.

– Ау-ау-ау! – залая бясно Барак. Той ликуваше, тържествуваше, скачаше, ловеше със зъбите си внимателно костеливата ръка на бабата и я теглеше към пилето. Той я подсещаше да яде.

– Барак!!! – прошепнах аз.

Детската ми душа разбра всичко.

В тоя миг бабата слисано ме погледна.

– Искаш ли нещо, баби? – простена тя.

Аз мълчах, разтреперана и уплашена, и мислех за мама, която чанаше да й донеса пилето.

– Това… ваше ли е куче? – запитах замаяно аз и сама не знаех защо питам.

– Мое, синко – благо въздъхна бабата.

– Ау-ау-ау! – уплашено изджафка то и я побутна с муцуната.

Тя изпъшка към мен и замърда пак устни:

– Ей го, на, знае, че съм болна и ми донесъл пиленце. Той краде, зная аз, но Господ му прощава, че той краде за една болна старица. Нали, синко?

И аз видях, че тя се усмихна, цялата изсъхнала от старост и глад.

С премрежени очи тръгнах замаяна към дома.

– Не можа ли да го настигнеш? – отчаяно извика мама от прага.

– Не можах – прошепнах аз и заплаках горчиво.

Барак не се мерна нито на другия ден, нито след два, нито след три дни. Аз нетърпеливо го очаквах на пътната врата и криех в джоба си парче баница. Все мислех – ще му я дам да я занесе на своята баба.

В неделя сутринта едно страшно пустало куче се зададе по тясната прашна улица. То пристъпяше бавно, дългите му крака стърчаха като четири високи кокала под тялото му.

– Барак! – извиках радостно аз и се впуснах насреща му. – Барак!…

Барак се спря напреде ми, повдигна отслабналата си глава и впери в мен студен, отчаян поглед.

Разбрах. Бабата беше умряла. Душата, за която Барак върши толкова престъпления на тая земя, бе го напуснала, беше отишла при дядо Господ.

– Баракчо! Мили Баракчо! – изплаках аз, извадих от джоба си баничката и я сложих пред изсъхналата му муцуна.

Но Барак ме изгледа печално, тръсна бавно глава и ме отмина унесено нагоре по прахоляка.

Той пристъпваше внимателно, едва се крепеше на кокалите си, но продължаваше напред, сяша правеше своята последна разходка по земята.

Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.

И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.

Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:

– Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…

Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:

Вълци стръвници,

сиви козици…

колкото гъби…

толкова зъби….

Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:

– Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!

И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.

Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.

– Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.

Козарите кимнаха одобрително глави.

– Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.

Козарите пак кимнаха одобрително.

– А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.

Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.

– Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.

Очите на Златан веднага се разсъниха.

Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.

– Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.

– Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.

– Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.

Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.

Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.

Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.

Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.

Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…

– Какво правите? – попита разтреперано Златан.

– Играем хоро – отговориха момичетата.

– Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.

– Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.

– Какво? – зяпна Златан.

– Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.

Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.

– Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.

– От Шварцвалд – отговори другарят му.

– Къде е Шварцвалд?

– В Германия.

– А стихотворението знаеш ли го?

– Зная го!

– Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?

– Ето, виж, че го зная:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми

и „Радецки” гордо плува

по златни вълни…

– Я!… Я!…

– Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.

– Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.

Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…

Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.

Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.

– Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?

Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.

– Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.

Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.

„Учениците! Учениците!” – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…

И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…”

Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.

Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.

Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Да, за него това беше целият свят: зачервената печка, вълнената възглавница под него, малката стаичка със стари столове и долапи, канарчето в жълтия кафез до прозореца, което все си църкаше… и старата леля Дора, неговата господарка, която по цял ден плетеше шалове за жените от махалата.

Когато Снежко се протегнеше върху нейния шал, тя го изглеждаше под очилата и уж разсърдена, дръпваше шала:

– Ставай, де!

– Ррррръъъъммм… – Мързеливо я поглеждаше Снежко.

– Няма ли да станеш?

И две загрубели от работа ръце нежно го прихващаха за тънкото кръстче и го притискаха на гърдите на леля Дора.

– Съкровище мое – казваше разтреперано леля Дора, – бяло мое ангелче…

А Снежко лижеше набръчканите бузи на старата си господарка и двамата бяха безкрайно щастливи от любовта си.

Но една вечер, късно през декември, когато прозорците цели се покриха със скреж, Снежко видя зад стъклото на кухненската врата сянката на едно дълго куче.

Дъхът на непознатия господин разтопи скрежа по стъклото само колкото една едра точка и Снежко видя върха на остра, сурова, строга, черна муцуна.

Ледените иглички по стъклото все повече се разтопяваха и зад мокрото стъкло се показа цяла кучешка глава, мръсна, дълга, черна глава, със сухи страни и здрави вълчи зъби. Двете кучета смаяно се спогледаха – едното от възглавничката при огъня, другото отвън, настръхнало на студа.

– Хаха – искаше да каже погледът на нощния скитник, – ето един пъзльо!

А погледът на Снежко тихо питаше:

– Нима е възможно в тая тъмнина, в снега, да не са те прибрали още господарите ти? Да скиташ вън? Оо, какъв ужас!

Отвън му отговори вълчият вой на неканения гостенин:

– Аууууу… уууу!… Отвори ми да се посгрея!

Снежко покорно стана. Леля Дора не беше вкъщи. В тоя час тя разнасяше на госпожите от махалата изплетените шалове. Той можеше да стопли за миг страшния чужденец. И отвори вратата.

– Хе, че добре си се наредил тука! – изръмжа мършавото куче, като проточи кокалестия си гръбнак към огъня.

– А ти? – попита Снежко. – Ти защо не се прибираш вече? Късно е…

– Къде? – ухили челюстите си гостът.

– Че у вас – плахо изшепна Снежко.

– У нас! Ха! Аз нямам стая. Да не мислиш, че съм имал някога и господари? О, не, аз никога не съм бил роб! Аз съм свободно куче!

– А къде спиш, кой те храни?

– Да не щеш да се глезя като тебе да спя на вълнена възглавница? – Вирна презрително вършавата си глава кучето. – Аз спя на пътя или под някоя кола, а за ядене… крада!

– Крадеш?! – ужасен извика Снежко. – Крадеш!!

– Да, че какво толкова? За кокал аз съм се бил и с вълци в гората.

– С вълци?

– Да. Беше зима., като сега. Не бях ял три дни, а снегът достигна до шията ми. Вятърът свиреше в голата гора – фуууйй… и клоните скърцаха. Привечер чух в гората вълчи вой. Скочих… бяха грабнали от близокото село една овца и я дърпаха кой да я вземе. Като стрела се спуснах сред вълците и аз. Започна едно сражение в тъмното върху белия сняг, едно сражение!… Те не можаха да разберат, че аз съм куче. Взеха ме за вълк. Аз грабнах овцата! Аз! И бягах с нея до сутринта, защото те тичаха подир мене, ауууууу… ууу… ууу!…

– О – със затаен дъх прошепна Снежко, – но ти си бил герой!

– Ха – тръшна глава кучето.

– Как се казваш? – плахо попита блялото същество. – Може би аз съм чул някоя приказка за твоите славни подвизи?

– Аз? – извика кучето. – Аз нямам име! Името го дават хората, другарите. А аз съм сам. И все сам съм скитал. Моите подвизи никой не разказва. Пък и аз не съм ги вършил за това. Сега минавам оттук да чакам пролетта в планинските села.

– Пролетта? – попита Снежко.

– О, та ти не знаеш какво е пролетта?!

– Не

– Така си и предполагах. Какво можеш да знаеш ти! Очите ти никога не са погледнали навън от прозорците. Твойто меко коремче е спало върху тая мека вълнена възглавница и храната са ти давали хората. Какво знаеш ти за света? Чул ли си, че човекът направи параходи и влезе във водата, че направи аероплани и хвръкна по въздуха, че има гори, които никой не е изходил, и вода, която никой не е преплувал? Че има едно едро и жълто кълбо в небето, една месечина, която нощно време свети? А пък аз знам това, аз чакам пролетта, за да се закатеря по планините. Да, пролетта! О, какво е пролетта! Гласовете на птичките, крякането на жаби, пеенето на петли и кокошки, гръмотевицата, бурята и дъждът, блеене, свирене на кавал, бълбочене на вода, шум на листа, рев на мечка, лай на кучета, радостните пролетни песни на децата!…

– Какво правиш ти? – ужасено извика Снежко и скочи да запуши устата на своя гостенин. Мръсното куче тъй се беше унесло с отворена уста и облещени очи, че цялата стая беше затреперила.

– Говорих ти за пролетта! – изръмжа грозното куче. – Аз ти говорих за пролетта, но ти не я знаеш, не си я виждал. Пролетта никога не дохожда за души като твоята, затворнико!

Но в тоя миг леля Дора отвори вратата и уплашено застана на прага с паничка мляко за белия и пухкав Снежко.

– Ах – извика тя, – такова мръсно куче в стаята! Вън! Вън! Чиба!…

Мършавият кален гостенин погледна Снежко и сви високо и презрително мършавите си плешки:

– А, ето и бабата! Е, сега на път!…

– Но… – искаше да каже Снежко, – ти си гладен… къде в такава нощ?…

Но кучето изви в голяма дъга грозния си гръбнак и като погледна без омраза смаяната леля Дора, отри мръсната си козина в дългата й фуста и без да погледне млякото, отмина.

Че той се беше борил с вълци за кокал, та ще седне да им плаче за паничка мляко!? Дългата му опашка с проскубания си край се метна надолу по пътя и той гордо и унесено изчезна в настръхналата от сняг нощ.

Снежко отмина паничката с мляко и умърлушен, и попарен застана на вратата.

И той не знаеше какво да прави сега. Не му се ядеше, нито му се искаше, както обикновено, да излиже с розовото си езиче млякото от глинената паничка, та да лиже чак по блажните стени. О, как го беше срам сега от това!

Той се срамуваше да се изтегне върху вълнената възглавница, не, той стоеше прав и готов, развълнуван, като в празник.

Да, днешният ден бе първият му празник. Днес за пръв път в живота си той видя, че има и друг, по-тежък от неговия живот, но по-хубав и свободен!

За пръв път той видя герой!

 

По А. Развигоров

Имало едно време един цар и една царица. Ден и нощ скърбяли те, че Господ не им дарява наследник. До късна вечер плачела горката царица пред своя прозорец, додето един ден Господ се смилил над нея и й подарил син.

Когато се родил престолонаследникът, всички извикали изумени. Момчето се родило с широк меч на бедрото.

– Това е знамение! – извикал цалят. – Ще го кръстим Мечобрат, което значи брат на меча – роден с меча си.

Голяма радост и веселби по цялото царство предизвикало рождението на принца. Царят и царицата му съградили дворец от розов мрамор на най-видното място в престолния си град и го положили в златна люлка. Момчето растяло, растял и мечът на бедрото му, бляскав и силен, от чиста стомана, украсена със злато.

Майката и бащата хранели сина си с чист пшеничен хляб и най-крехкото месо от животните, като не оставяли в месото нито едно кокалче.

Никъде не излизало царското дете, никой не го виждал освен майка му и баща му, и слугините, които го охранвали, като му носели всеки час на златни подноси бял пшеничен хляб и месо, в което нямало нито едно кокалче.

И момчето расло яко и буйно – като охранен лъв. Един ден тъй се случило, че старата слугиня на двореца Бега от недовиждане пропуснала едно кокалче в месото на обяда на принца. Мечобрат, който никога не бил виждал кокал, го схрускал с яките си зъби и като усетил нещо толкова кораво и бодливо в устата си, скочил разярен, хвърлил златното блюдо върху уплашената слугиня, с рев напънал ръце, съборил стените от розов мрамор и излязъл вън. Светът му се видял чуден. Зелени дървета и цветя с разни бои растели около неговия дворец. На големия площад имало пазар. Селяни от околността, наклякали в кръг около площада, продавали кой кестени, кои тикви и фасул, кой пък донесъл едри чушки – червени и зелени, изелени ги натрупал на купчини.

Накрая на площада една полусляпа баба, клекнала пред голяма делва мед, прегракнало припявала:

Мед, сладък мееед!…

Който лизне, ще ми стане

силен, цар на тоя свет…

Погледнал я разяреният Мечобрат, взел своя лък и със сигурна ръка хвърлил стрела и разцепил на две делвата на бабата. Жълтият, сладък мед потекъл в пясъка. Вдигнала очи старицата към разярения Мечобрат и казала тихо и прегракнало:

– Зная те, ти трябва да си царският син. Брат на меча те наричат хората в страната ни.ти строши моята делва, едничката, която ми беше останала, ти изля сладкия ми мед, който моите пчели прилежно събираха цяла година. Проклинам те цял живот да търсиш тая, която се нарича Красимира! Най-хубавата мома на тоя свят!

Стреснал се царският син – клетвата на бабата го ударила право в сърцето.

– Коя е тая Красимира? – запитал той, но бабата не казала вече нищо и занемяла от скръб с поглед в счупената делва.

Мечобрат отишъл при другите продавачи на пазара.

– Коя е тая Красимира? – разтревожено ги запитал той.

– Не знаем – отговорили хората. – Никога не сме чували за нея.

Огледал се Мечобрат, погледнал мраморните развалини на розовия дворец, където израснал як и охранен от грижливите слугини, погледнал бащиния си дворец насреща, прошепнал му: „Сбогом!…” И тръгнал на път.

Клетвата на бабата го тласкала като силен вятър в гърба му.

– Коя е Красимира? – питал навсякъде той хората. – Коя е?

– Не знаем – отговаряли хората. – Никога не сме чували за нея.

И Мечобрат тръгвал отново на път.

Една вечер на един далечен, прашен кръстопът той видял сляп старец, който просел на един камък, свирел на гъдулка и пеел нещо тъжно и неразбираемо.

Мечобрат пуснал в скута му една жълтица и той като и на него му било тъжно, запитал:

– За какво пееш, нещастни старче?

– За Кра-си-ми-ра… – проточил тъжно старецът.

– Красимира? – скочил принцът. – Знаеш ли ти коя е тя и къде е? Аз търся нея, от години я търся!

– Не я знам къде е – глухо отговорил старецът. – Аз зная само нейната песен. Пея я още от младост. А ето ме, вече съм сляп и грохнал.

– Но ти не знаеш ли тогава коя е тя? – извикал Мечобрат.

– Зная – отговорил старецът. – Зная, че тя е най-хубавата мома на целия свят, че нищо не можело да се сравни с нейната хубост. Когато излизала на балкона на своя дворец, звездите побледнявали…

– Но аз не зная къде е тоя дворец и никой никога не го е знаел.

– Но аз трябва да го узная! – извикал със сълзи Мечобрат и се впуснал отново на път.

Вървял той по дъжд, бури, сняг. Спирал всеки скитник и питал:

– Знаеш ли къде е Красимира?

– Не, не зная – отговарял скитникът.

Най-после Мечобрат стигнал палата на Слънцето. Този палат бил построен толкова високо, че той се задъхал, додето стигне дотам. Но Слънцето не било вкъщи, то било на ежедневната си обиколка по небето.

Мечобрата посрещнала Слънчовата майка. Погледнала тя якото, бяло и розово момче и се зарадвала, че нейният син ще има за вечеря сготвено такова охранено месо.

– Влез, влез! – с любезна усмивка поканила тя Мечобрат. – Син ми сега ще се върне.

Но Мечобрат седнал пред слънчовите градини и нетърпеливо зачакал. По едно време от небесата се чул тътнеж.

– Син ми се връща – гордо казала Слънчовата майка.

Вратите на палата се затресли и пред тях застанало Слънцето, дебело и силно, блеснало от злато.

– Хо-хо-хооо! – извикало радостно то, щом съгледало Мечобрат. – Сладка вечеря ще ми сготвиш, майко!

И то извадило златния си меч и го вдигнало над своя гостенин.

Но Мечобрат бързо изтеглил своя брат – стоманения си меч – и го ударил в златния меч на Слънцето.

Изтръпнало Слънцето от удара и между двамата започнала борба за живот и смърт.

Слънцето почувствало, че мечът на Мечобрат се допира до гърдите му и уплашено извикало:

– Не ме пронизвай! Не ме убивай, Мечобрате! Ако загина аз, цялата
земя ще потъне в страшна тъмнина! Кажи ми по-добре какво искаш да ти дам. Всичко ще направя за тебе!

– Добре! – казал Мечобрат и свалил меча. – Ти всеки ден обикаляш цялата земя, ти всичко виждаш от небесата. Кажи ми къде е Красимира?

– Тя е много далече оттука! – затруднено се почесало по тила Слънцето. – Много е далече. През девет морета сред десетото има един самотен остров. Много малко кораби са спирали на неговото пусто пристанище. Сред острова стърчи заключен дворец от бял мрамор, а пред вратите на двореца расте висооооко и безклонно дърво. На върха на това дърво са закачени ключовете на двореца. Ти трябва да ги улучиш с лък, за да паднат. Само тъй ще можеш да отвориш да отвориш вратите и да вземеш Красимира. Но помни, че имаш право да стреляш само три пъти. Не улучиш ли първия път, ще станеш камък до колене; не улучиш ли втория път, ще станеш камък до кръста; не улучиш ли и третия, цял ще се вкамениш и ще останеш на пустия остров завеки. Ти си храбър и силен, помисли си, преди да се решиш!

– Благодаря ти! – извикал Мечобрат и веднага се впуснал на път.
Денем и нощем вървял той и стигнал брега на първото море.

– Продай ми гемията си! – извикал той на един гемиджия, който се греел без работа на слънце.

– Да ти я продам бе, момко – казал гемиджията. – Тя и без това не става за работа. Никой не иска да товари своята стока в нея. Ето ме, и аз стоя по цял ден без работа, но като честен човек трябва да те предупредя, че моята гемия е дяволска. Щом тръгна по море, към полунощ на нея става нещо страшно. Някога си, кой знае кога е било това, с тази гемия тръгнал един млад и силен капитан. За свой екипаж той избрал най-красивите и силни момци на крайбрежието, защото работата, по която отивал, не била проста. Той отивал да вземе за жена най-красивата жена на света-света – Красимира. Плували те през девет морета и като навлезли в десетото, спрели на един пуст остров. Там слязъл капитанът, а момците му останали да го чакат в кораба. Чакали го десет дена и десет нощи, додето разбрали, че капитанът няма да се върне. Разперили платната и тръгнали на път. Но сред море се скарали кой измежду тях да стане капитан. Всички били смели и красиви, всеки искал той да бъде капитанът. Препирали се те, додето идвадили мечове и се сбили. Понеже били храбри и силни, никой никому не отстъпил, а всички паднали мъртви на борда. Настане ли полунощ, те пак излизат и започват своя бой между платната на моя кораб. И те не спират, додето не изхвърлят в битката всичката ми стока в морето. Затова никой търговец не ми дава вече стока за пренасяне. Мога ли да му кажа аз, че всяка нощ на моя кораб тия неуспокоени души водят кървав бой? И тия борци ще се успокоят само тогава, когато си намерят капитан. Ти чу историята на моя кораб.

– Продай ми го! – извикал Мечобрат. – Аз не се боя от тях! Тъкмо с тях искам да отплувам!

Взел гемиджията една торба жълтици и му дал гемията.

Мечобрат разпънал белите платна и тръгнал по море.

Когато брегът изчезнал от очите му, слънцето залязло и звездите излезли на небето. Мечобрат стискал кормилото в ръцете си и сегиз-тогиз оглеждал палубата. Но тя изглеждала тиха и пуста. Само вълните бухтели от двете страни на кораба.

Но към полунощ от дъното на гемията се чули гласове, тропот на крака и от всички отвори и дупки започнали да излизат бледи, красиви момци, въоръжени с остри мечове. С грозен вик се хвърлили те един срещу друг и ножовете им святкали под звездите.

– Спрете! – извикал Мечобрат и изтеглил своя меч.
Запъхтените борци спрели и учудено го погледнали.

– Кой ли е пък този? – извикали те с гняв. – Не прилича на нашия плашлив търговец, който всяка вечер със сълзи на очи ни молеше да мируваме!

– Аз съм вашият капитан! – извикал Мечобрат.

– Капитан! – изревали момците и всички вкупом се хвърлили върху него.

Но Мечобрат вдигнал своя рожден брат – меча, посрещнал ги хладнокръвно и повалил и повалил всекиго едного от тях. Изведнъж на кораба станало чудо. Окървавените воини кротко се повдигнали от палубата, спогледали се и лицата им светнали от усмивка.

– Най-сетне! – извикал тих глас.

– Най-сетне! – прошепнал друг. – Ние намерихме капитана!

И те се вдигнали на нозете си и чинно се наредили в две редици пред него.

– Води ни, капитане! – казал най-старият от тях.

– Ние отиваме да вземем Красимира! – радостно извикал Мечобрат.

– И ти ли отиваш за нея? – изумено извикали матросите. – Първият ни
капитан загина при нейния замък. О, не, не ни оставяй!

– Аз ще взема Красимира! – звънко ги прекъснал Мечобрат. – Вярвайте в мене! А сега, всички по местата си!

Матросите бързо заели всеки своето място: кой при дясното платно, кой при лявото, други пък запълзели по мачтите.

Мечобрат хванал кормилото и корабът на призраците бързо се впуснал напред. Щом се съмнало, матросите на Мечобрат се стопили в зората и той продължил своя път самичък. Но настанало ли полунощ, неговият екипаж

се строил на палубата пред него, всички радостно заели стария си пост и корабът летял напред.

Минали девет морета, навлезли в десетото. Сред него стърчал пуст остров, около който лежали останките на разбити стари кораби. Жива душа не ги посрещнала на брега.

– Вие останете тук и мирно ме чакайте! – казал Мечобрат на своите матроси.

– Върни се жив! Върни се при нас! – със сълзи на очи извикали матросите. – Иначе ние сме осъдени пак на страшни битки.

– Ще се върна! – бодро извикал Мечобрат и на сутринта слязъл на острова.
Вървял той, вървял и съгледал високия заключен замък, сред острова. Пред него стърчало високо безклонно дърво. Връзка ключове била заключена на
върха му.

Сърцето му буйно забило.

Но пред очите му, около вратите на пустия дворец се изпречила гъста каменна гора.

Мечобрат се спрял и замаяно ги погледнал. Всички дървета били човеци, вкаменени мъже, превърнати в бял мрамор.

Сетил се Мечобрат за думите на Слънцето и сърцето му което не познавало страх, се свило.

Ако не сполучи до три пъти да свали със стрелата си ключовете от върха на безклонното дърво, и той ще се превърне на бял мрамор и ще остане на пустия остров завеки.

Но Мечобрат не знаел какво е неуспех, изправил се той сред високото безклонно дърво, на върха на което висяла връзката клъчове, към която са

пращали от векове три стрели най-опитните стрелци на тоя свят, и извадил своя лък.

Вдигнал го Мечобрат, прицелил се, но не улучил и тоя миг станал камък до коленете. Стрелял втори път Мечобрат и се вкаменил до гърди.

Стреснал се храбрият принц. Още една стрела му оставала, за да се вкамени цял и никога да не излезе от тоя остров.

Той извил очи към онемелия дворец, но мисълта за Красимира свила сърцето му.

– По-добре да умра, отколкото да не я видя, тая, която говя цял живот! – извикал със сълзи той, вдигнал лъка и изпратил последната си стрела.

Но в миг върхът на високото безклонно дърво се залюлял и тежката връзка ключове паднала с шум на земята. С трясък ксе разпукал мраморът, който сковавал краката и гърдите на Мечобрат. Той се впуснал с радостен вик към ключовете, вдигнал ги и отворил вратите на мълчаливия дворец. Вътре той намерил Красимира. Тя се люлеела в златна люлка, вързана на две златни палми. Високите звезди, които изгрявали по небето, изглеждали съвсем пребледнели пред нея. Когато видяла Мечобрат, тя се усмихнала и станала.

– Да вървим! – казал едва Мечобрат. – Моят кораб ще ни отведе от този остров.

Тя тихо сложила ръката си в неговата и тръгнала подир него.

Когато дошли до кораба, отдавна било минало полунощ. Верните моряци стояли угрижено на палубата и се взирали в сушата. Когато видяли своя любим капитан да води прекрасната жена за ръка, те отначало замлъкнали, удивени от красотата й, после ги приветствали с неспирни викове и песни.

Мечобрат се оженил за Красимира и я завел в бащиното си царство, дето царували в щастие и голямо богатство до дълбоки старини.

Яна Язова – Творби за деца

 

 

Тръгнала леля гъсана Ана да пазарува за Бъдни вечер. Чанти разтваря тя на пазара, кюфтета мляла, картофи взела, гулия, морков, зеле и чушка, яйце и захар за блага гушка. Най-сетне иде ред на елхата, но никой не е ходил в гората. В такава люта, дълбока зима кой смелост има в снега да гази? Бог да го пази!

Но нашата леля гъсана Ана се развълнува: как ще празнува с нейните мили малки гъсета без елха, цяла от свещи огрята, елха без топки – сини, червени, с ангели в бели, златни премени?

Добрата леля гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, реши да иде сама в гората.

Снегът се вредом в поле белее, над него само перо се вее, перо на малка висока шапка, що е сложила навръх главата тая сърцата гъсана Ана, дето отива сама в гората.

Ето и първи елхи зелени, далеч от шумния град вкочанени, взират се в леля гъсана Ана, едничка жива душа корава, коя със брадва ги приближава.

И тази смела гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, бързо навлезе сама в гората.

Елха – най-тънка, най-права търси, – от сняг, от скреж я тя здраво отърси, отсече я равно с остра брадва и своите малки тя да зарадва, на гръб елхата здраво завърза и към дома си вече забърза.

Отде я зърна кума Лисана:

– Добър ден, лельо гъсано Ано! За Бъдни вечер ли тъй се стягаш? Почакай малко, защо тъй бягаш?

– Добър ден. Празник готвя, сестрице, за дома бързам, драга кумице, че там ме чака челяд голяма и врява вдига, доде ме няма.

– Вземи и моите лисета клети, бедни и прости, да ти са тази вечер на гости! И ти си майка, гъсано Ано – с плач изрече кума Лисана. – Виж, тук в гората от глад си мреме! На Бъдни вечер кой гладен дреме?

– Добре! Да дойдат с мене децата! – викна таз майка добра, сърцата.

Тръгнала леля гъсана Ана, майка отлична, жена напета, след нея цяло хоро лисета.

Пръв гази Крумчо, след него Мара, след Мара Пена – свадлива, стара, след нея Вера – куца, проклета, а подир нея – трите братлета.

На Бъдни вечер насядат вече гъсета луди и на елхата всяко се радва, всяко се чуди. Наоколо им седем лисета, не гледат свещи, нито дървета, едва до гозба всяко допира, а с око хитро гъсе избира.

Умната леля гъсана Ана всичко разбира, с блюда и чаши навред се провира, гостите кани, с месо ги храни, а тия гости звани-незвани се поусмихват на тез покани, към рожбите й тайно си сочат, за гъше месо те зъби точат.

Но нека само среднощ да дойде, когато Дядо Коледа ходи, подарък всяко лисе да вземе, под елха после кой ли иде дреме? Гъсета бели, гъсета слаби – всеки да граби какво обича и към гората бърже да тича!

Ей, полунощно време настана, хитрата леля гъсана Ана навън излезе, че уж да види тоз дядо Мразко дали не иде.

Ей, някой тежко на порти чука, от нетърпение сърце се пука, гъсана Ана от маса става, а на вратата цял в снега застава бау-баучо Мурджо, овчарско куче, страшно и старо.

Зъби оголи, слюнки преглъща, ръмжи – кръвнишки очи обръща.

С вик децата на кума Лиса всяко се дръпна и се стъписа, и през врата ни едно не излезна, кое, где свари, оттам изчезна.

А нашата умна гъсана Ана на видно място Мурджо покани и го нахрани с гозби богати, запя с него и с децата – и тия верни, мили другари там Дядо Коледа на веселби свари.

Надвечер снегът беше мек и нежен.  Покривите на къщите блещукаха, капчуците тихо сълзяха.  От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи.  Те се промъкваха между чистите оснежени вишнови клончета и къпеха шарената възглавничка на прозореца.  Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, поставена на плета.  В затоплената стоя мирно стояха две дечица: Петърчо и Марийка.  Петърчо шареше пода с тебешир, а Марийка нижеше герданче от сини мънистени зърна.

–   Како  –   обърна се Петърчо към момиченто, –   искаш ли да излезем на снега?

–    Искам  –   отвърна Марийка, –   ама хайде по-напред да попитаме баба може ли.

Отидоха в кухнята.  Баба им режеше лук край огъня.  Двете дечица се изправиха до гърба й, почнаха да се молят.

–    Излезте, врабчета, гушнете се в снега, ама хубаво се облечете и като ви помръзнат ръцете, бърже да дойдете и да ги напечете на огъня – рече баба им.

Марийка нахлузи кожухчето си, облече Петърча, даде му ръкавиците и загърна шията му с вълнен шал. Изскочиха навън.  Най-напред направиха снежни топки, почнаха да замерят врабчетата и малките топчести пилета отлетяха над градината зад снежните върхари.

–   Ох, че мек сняг! –   викаше Марийка, затънала до колене под вишната.

–    Како, искаш ли? –   попита Петърчо.

–   Какво?

–   Да направим едно снежно човече.

–   Хайде! –   плесна ръце Марийка.

Заловиха се за работа. Почнаха да гребат и да трупат сняг.  За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце.  Сложиха му косица от бяла вълна, за да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце сламежливо погледна надоле.  Петърчо се затече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото човече.  Снегът стана пръхкав.  Някъде закукуригаха петли.  Излаяха кучета.  Зимната вечер трепна над селото.  Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си.  Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце.  Наведоха се над златната жарава под камината, ала щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болка.  Влязоха в стаята.  Изправиха се до прозореца и се загледаха навън.  Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче.  То сякаш потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад.  Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души.  Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче.  Дошло си е заедно с колата от пазар.  Излязоха да видят какво е донесъл баща им.  Прибра се и майка им от съседите.  Седнаха да вечерят.  На софрата бащата започна да разказва:

–   Задухал е един вятър откъм Балкана, реже и бръсне.  Нощес ще вие фъртуна.  Който замръкне навън, жив няма да остане.

Подир вечеря всички се прибраха в топлата стая.  Бащата дълго чете един вестник и както четеше, вестникът падна от ръцете му.  Уморен и намръзнал, той легна и завчас заспа.  Майката зави децата си хубавичко и угаси лампата.  Когато в стаята стана тъмно, двете деца си подадоха главите, впиха очи навън и почнаха да търсят снежното момиче.

–   Петьо, видиш ли го? –   прошепна Марийка.

–    Няма го, какичко, къде ли е?

–   Там е, под вишната, аз го виждам.

–   Ами то дали мръзне сега?

–   Мръзне, горкото!

Дълго стояха опулени и мълчаха. Зимният вятър свиреше жаловито като майка на гробище.

–    Како  –  попита Петърчо, –  онуй момиче, нашето, дали ще умре от студ?

–   Ще умре, милото, не чу ли какво рече татко, когато вечеряхме.

–   Хайде тогава да го приберем на топло!

–   Вие какво току шепнете? Защо не спите? –   обади се майка им в тъмнината.

–   Добре, мамо  –   отвърна Петърчо.

–   Почакай още малко, да заспи и мама.  Тогава ще приберем нашето човече  –   проговори Марийка на Петърчовото ухо.

Млъкнаха.  Когато майка им притихна в леглото, те станаха безшумно, наметнаха си дрешките и излязоха навън.  Брулна ги леденият вятър.  Едвам напипаха в тъмнината снежното момиче.  Обхванаха го с ръце, откъртиха го от снега и внимателно го вмъкнаха в къщи.  Сложиха го под камината.  Постлаха му меко, положиха го в леглото, завиха го с едно одеяло и успокоени легнаха да спят.

На заранта, като станаха, първата им работа беше да събудят снежното момиче.  Затекоха се към огнището и що да видят: под одеялото наместо синеокото снежно човече имаше само една локва бистра вода!

Разказаха на баба си.  Баба им прихна да се смее, а те горчиво заплакаха за стопеното синеоко момиче.

 

Ангел Каралийчев

 

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града.  Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци.  Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи.  Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи.

–   Защо плачеш? –  попита то.

–   Защото съм малка и самичка.  Наоколо няма нито едно дръвце.  Зимният вятър ме огъва до земята.  Вълчият вой в гората ме плаши.

–   Ти си едно глупаво дръвче   –  рече Лъв без опашка. –  Защо не отидеш в гората?  Там има вековни борове.  Ще се подслониш под могъщите им клони, ще се потулиш на завет.  Катеричките ще те замерят с шишарки.  Те са много весели.

–   Не мога  –  въздъхна елхицата.

–   Защо?

–   Защото съм закована на едно място.  Имам корен.  Много пъти съм се мъчила да се отскубна и да се махна оттука.  Ще ми се да сляза долу в овчарската колиба и да видя агънцата, които блеят много сладко, а най ми се ще да видя децата, които живеят в топли стаички, спят на креватчета, пият мляко и дърпат опашките на котките.  Чудни неща ми разказва вятърът за тях и за бащите им, които работели в една фабрика с комин, висок до облаците.

–   Значи, ти искаш да отидеш при ония смешни човечета, които имат само два крака?  Добре, ще уредя тая работа  –  поклати глава Лъв без опашка. –  В овчарската кошара има едно бяло агънце.  То ми е приятелче.  Ще го помоля да каже утре на овчаря като тръгне за града, да те отсече и да те отнесе при децата.

–   До края на живота си ще ти бъда благодарна, ако ми направиш тая добрина.  Но ти не се ли боиш от овчарското куче?

Когато настана вечер и всички заспаха, Лъв без опашка слезе пред кошарата и почна да дращи вратата с лапичките си.

–   Кой е? –  обади се отвътре бялото агънце.

–   Аз съм Лъв без опашка.

–   Какво искаш?

–   Слушай, ако си ми приятел, събуди овчаря в зори и му поръчай, като минава край самотната елхица, да я отсече и отнесе на децата!

–   Добре  –  отвърна бялото агънце. –  Друго?

–   Друго няма.  Лека нощ!

В зори то почна да блее толкова силно, че дигна на крак цялата кошара.  Овцете се размърдаха, кучето залая, овчарят се пробуди, грабна ведрото и почна да дои мляко.  Като напълни голямото ведро, той го натовари на каручката, впрегна кончето и потегли за града.  На минаване край елхицата овчарят си спомни, че фабричният вратар му беше поръчал да занесе една елха за децата, затуй спря каручката, грабна секирата и отсече самотното дръвче с един замах и го хвърли върху ведрото.

Подир един час овчарят стигна във фабриката.  Вратарят пое елхицата, усмихна се и я отнесе в един голям салон, където имаше много столове, а по стените окачени портрети.

„Ей сега ще ме насече на парчета и ще ме хвърли в печката, за да ме изгори” –  помисли си с ужас елхицата.

Но вратарят не я изгори.  Той й направи кръстовидно стоило и я изправи насред салона.  Цял ден елхицата стоя правичка.  Надвечер дойдоха три девойки.  Те донесоха свещички и най-чудни украшения: картинки, позлатени орехи, птичета.  Почнаха да кичат елхицата и я накичиха тъй хубаво, че когато тя се погледна в насрещното огледало, цялата затрепери от вълнение.  Под нея девойките наредиха чудесни подаръци за деца: обувки, чорапи, кукли, кончета, футболна топка и книги с картинки.

На Нова година подир пладне в големия светнал салон нахълтаха стотина деца.  Те заобиколиха елхата и я загледаха очаровани. Свещичките пламтяха, по клончетата златните орехи грееха, птичетата се люлееха с разперени крилца.

Тогава елхицата рече със своето дървено гласче:

–   Мили деца, аз съм най-щастливото дръвце на света.  Къде е моят приятел Лъв без опашка, да ме види?

–   Тук съм! – изкрещя Лъв без опашка и раздвижи големите си уши зад големия прозорец.  Той се беше покатерил върху купчината сгурия пред прозореца и наблюдаваше празника.

–   Я вижте зайчето! –  извика едно момиченце, което имаше на главата си качулка със заешки уши.

Всички погледнаха натам, но Лъв без опашка беше вече изчезнал.

–   Ти си зайче! –   весело се развикаха децата и се наредиха едно след друго, да си получат новогодишните подаръци.

Живял някога един цар. Земите му били обширни, богатствата – несметни. Но жена му умряла и той бил неутешим. Удрял си главата в стените, та трябвало да ги подплатят с дюшеци.
Всичките му поданици решили да го посетят един след друг и да се помъчат да облекчат мъката му. Между тях имало една много красива вдовица. Тя се появила цялата в жалейни воали и така оплаквала мъ¬жа си, че царят забравил своята мъка и почнал да я утешава. Минало време и той се оженил за нея. Царят имал една дъщеря от първата си женитба. Царската дъщеря се наричала Цветанка и минавала за осмото чудо на света. Дъщерята на вдовицата се наричала Пъстървка, за¬щото лицето й било осеяно с лунички като кожата на някоя пъстърва. Обаче майка й лудо я обичала. Когато дошло време принцесите да се задомят. царицата заявила:
— Аз искам моята дъщеря първа да вдигне сватба. Царят, понеже не обичал препирните, отстъпил.
Не минало много време и първият жених — цар Прекрасен, се появил. Царицата веднага свикала всичките шивачи от царството да ушият облекла за Пъстър¬вка, а тъй като Цветанка нямала вече какво да облече, тя й отмъкнала и всичките накити, до последната панделка.
Когато Прекрасен съгледал Пъстървка — още по-грозна с всичките тези труфила. кои то никак не й отивали, той извърнал очи. Но щом видял Цветанка, изчервена в своята про-ста рокля, той се стъписал.
Разочарованието на Пъстървка било голямо и царицата измолила от царя Цветанка да бъде отстранена, докато трае гостуването на цар Прекрасен.
Клетата принцеса много страдала, защото и тя обикнала цар Прекрасен от пръв пог¬лед. От своя страна и той не скърбял по-малко заради изчезването на хубавата принцеса, която бил решил вече да вземе за жена. Затова натоварил един принц от своята свита да разбере къде е тя.
Принцът без много труд намерил една от придворните дами. която му доверила тайно, че същата вечер Цветанка ще бъде на долния прозорец на кулата и че през него Прекрасен би могъл да й говори.
Принцът отишъл радостен да съобщи това на своя господар, без да подозира, че лоша¬та съветница е предала тайната на царицата.
В уречения час Прекрасен се намерил под кулата. Той забелязал някаква сянка на про зореца и тъй като нощта била съвсем непрогледна, не могъл да види колко грозно било ли цето на тази сянка, цялото в лунички, като кожата на пъстърва.
Като мислил, че говори на Цветанка, той й разкрил своята любов и й дал пръстена си Пъстървка му отговорила, както могла. Прекрасен забелязал, че не казва нищо особено, не го отдал на това. че е смутена и се страхува да не би някой да я види и да обади на царица¬та.
Той си тръгнал, като я уверил, че на следната нощ в същия час ще се върне да я отведе. Тя се съгласила на драго сърце.
На следната нощ, също толкова тъмна, както предишната, царят пристигнал с летяща каляска, теглена от хвърковати жаби, подарък от един вълшебник, негов приятел. Пъстър-вка, забулена с воал, излязла тайно от една малка вратичка и се хвърлила в обятията му.
— Къде да те заведа, хубава принцесо? – запитал Прекрасен. – Искам колкото може по-скоро да отпразнуваме нашата сватба.
Според съвета на майка си Пъстървка отвърнала:
— Да отидем при моята кръстница феята Грижа. Тя ще направи всичко за моето щас¬тие.
Цар Прекрасен трудно би намерил замъка на феята Грижа, но стигало само да каже на своите жаби да го закарат там, и те полетели по най-късия път.
Щом пристигнали, принцесата, все така забулена, отишла при кръстницата си. Разказала й своите преживелици и я замолила да склони Прекрасен да я вземе за жена. И така разпалено се молела, че воалът паднал от лицето й. Прекрасен чакал в съседната зала, чии¬то стени били от диаманти. Той познал Пъстървка и се възпротивил:
— Върнете ми моята принцеса! Не искам да се оженя за това чудовище!
— Ще се ожениш — казала Грижа, като се появила.—Не й ли даде пръстена си в знак на вярност?
— Аз бях излъган! — се провикнал царят гневно. —Хайде, мои жаби, да напуснем това място!
Но Грижа само махнала с ръка и краката на царя се сраснали с пода. Двайсет дни и двайсет нощи не могъл да мръдне оттам. Феята и кръщелницата непрестанно го увещава¬ли, заплашвали, умолявали със сълзи на очи. Най-сетне се уморили и се Отказали.
— Избирай — рекла Грижа — или да понесеш седем години изпитание, или да се ожениш за моята кръщелница.
Царят без колебание извикал:
— Всичко, само да се отърва от тази ужасна Пъстървка!
Веднага тялото му се покрило с перушина, ръцете му се изменили в криле и царят, станал Синя птица, излетял през прозореца.
Пъстървка се върнала при майка си. Обхваната от ужасен гняв, онази решила да си отмъсти на клетата Цветанка. Тя завела Пъстървка в булчинска рокля и с пръстена на царя да съобщи на сестра си, че се е оженила за Прекрасен. Цветанка не се усъмнила. Паднала в несвяст. Царицата и дъщеря й си излезли довол¬ни.
Като дошла на себе си, принцесата се облегнала на прозореца. Цяла нощ мислила за лошото отношение на мащехата си, за загубената надежда да се ожени за цар Прекрасен и се обливала в сълзи. Когато се зазорило, затворила прозореца. И плакала цели три дни и три нощи. Обаче цар Прекрасен, или по-добре да го наричаме хубавата Синя птица, непрекъснато летял около замъка, в който Цветанка била затворена. Той се приближавал до прозорците и надничал в стаите, но от страх да не го види Пъстървка бил предпазлив и не могъл да открие своята любима. Най-сетне една вечер долетат до един кипарис, който се издитал високо срещу една мрачна кула. Едва кацнал на него и чул плач и стенание. Заслушал се и се досетил, че това е неговата любима принцеса, която се окайва.
Той долетял до прозореца и казал:
—Очарователна Цветанке, ще имам ли най-сетне щастието да те видя?
Цветанка отначало силно се изплашила от говорещата птица, но нейните думи и красотата на перата й я успокоили.
— Коя си ти, прекрасна птицо? – запитала тя, като я погалила.
— Ти изрече моето име — казал царят и й разказал за
своето нещастие.
Като разбрала, че Прекра¬сен не се е оженил за Пъстърв¬ка. Цветанка толкова се зарадвала, та забравила за своето нещастие. Цялата нощ разго-варяли, слънцето вече изгряла те продължавали да си приказват. Разделили се с мъка и си дали дума пак да се видят. Оттогава Цветанка прекар¬вала дните в очакване на нощта, тръпнеща от страх да не се слу¬чи някое нещастие на птицата. А Прекрасен всеки ден отлитал до своя царски палат, влизал в своите покои през едно счупено стъкло и вземал по някое красиво украшение, за да го подари вечерта на Цветан-Девойката отказвала да се кичи. като го уверявала, че нейната обич няма нужда да бъде подхранвана с подаръци, но накрая приемала скъпоценностите, за да не наскърби Синята птица. Щом се съмнело и птицата отлитала, тя скривала украшенията в сламеника си. И така изминали две години. Цели две години, през които царицата все не успявала да ожени Пъстървка.
Пратениците си тръгвали все с един и същи отказ:
— Ако се отнасяше за принцеса Цветанка, бихме приели с радост, но за Пъстървка и дума да не става!
Оттогава ядът на царицата растял:
— Сигурно си има тайна поща с чужбина. Трябва да намерим начин да я обвиним в това й престъпление.
И тя решила да открие изобличаващите послания в тъмницата на своята жертва, като
се промъкнала там посред нощ.
Какво можела да стори Цветанка, като чула да се отваря вратата. Блъснала прозореца, за да накара царствената птица да отлети, много по-разтревожена за нейната съдба, откокото за своята. Но птицата отказала да се отдалечи и неспокойна кръжала наоколо.
Царицата и Пъстървка се втурнали като фурии:
— Знаят се твоите интриги срещу царството… — започнали те, но в миг изненадата прекъснала думите им: удивителната красота и необикновените украшения на Цветанка ги за шеметили. Обаче те се съвзели бързо:
— Откъде имаш тези скъпоценности? — се провикнала царицата. — Това ли е цената, на която продаваш царството на баща си? И за кого се гласиш толкова?
В това време Пъстървка, тършувайки навсякъде, опипвала сламеника и открила в него толкова много диаманти, перли, рубини, изумруди и топази, че не знаела накъде по-напред да гледа.
Царицата била не по-малко смаяна, като понечила да скрие фалшиви писма в камината и чула някакъв глас: „Пази се, Цветанке!“ Това била Синята птица, която, кацнала на покрива, бдяла зорко.
Двете зли жени най-сетне си тръгнали, силно развълнувани от онова, което току-що видели.
Тяхната ненавист растяла и те се решили на нова измама: царицата настанила в стаята на Цветанка едно момиче, което се преструвало на невинно. Цветанка предугадила клопка-та и не смеела да отваря прозореца. Всяка вечер Синята птица се блъскала в стъклата и напразно се молела и оплаквала.
Най-сетне шпионката, след като бдяла денонощно цял месец, я оборил сънят. Цветанка веднага отворила прозореца и извикала:
– Птицо с цвета на небето, долети при мене клета.
Прекрасен я чул бързо долетял и принцесата и Синята птица си приказвала до съм-ване.
На следващата нощ той пак дошъл, но през третата нощ шпионкатасе сьбудила,ала се престорила, че още спи. Видяла птицата, чула разговора и на другия ден дума по дума го повторила пред царицата. Такъв гняв обхванал злата жена, че не може да се опише. А Цветанка нищо не подозирала. Същата вечер, като видяла, че шпионката е заспала, отворила прозореца и отправила своя зов. Но напразно. И при все че цялата нощ го повтаряла, птицата не сепоявила.. Жестоката царица заповядала да навържат по кипариса саби, ножове, бръсначи, ками. Когато птицата кацнала на него, острията й наранили краката. Тя се повалила и други й посекли крилете. Цяла окървавена, едва се добрала до гората. Обаче вълшебникът, приятелят на царя, който видял да се връща празна каляската, теглена от хвърковати жаби, тръгнал да го търси. Вече осем пъти бил обиколил земята. Поел за девети път и като минавал през гората по стар обичай изсвирил със своя рог и се провикнал:
— Цар Прекрасен, къде си?
Чуло се стенание и той забелязал ранената птица. Няколко вълшебни думи били достатъчни, за да спре кръвта, която още бликала, и Прекрасен, здрав и читав, могъл да му разкаже своите тегла.
– Принцеса Цветанка сигурно е съучастница в това престъпление — заявил приятелят му, след като изслушал всичко. — Забрави тази неблагодарница!
И може би придружил тази клевета с някакво вълшебство, защото царят му повярвал. Вълшебникът отнесъл Синята птица у дома си и я затворил в златна клетка, после,
решен да спаси своя приятел, отишъл при фея Грижа. Те скроили един долен план: Прекрасен ще си възвърне предишния вид, когато приеме Пъстървка в своя дворец. И, ако много забави сватбата, пак ще се превърне в птица. Пъстървка приела спогодбата с радост. Наскоро царят, бащата на Цветанка, заболял тежко и умрял. Дъщеря му нищо не знаела.. Тя прекарвала дните и нощите на прозореца и зовяла птицата с цвета на небето, която все не й отговаряла. Отчаянието й било толкова голямо, че не обръщала внимание на нищо друго.
Eдин ден обаче чула да се приближават много стъпки и помислила, че царицата е из¬пратила свои хора да я хванат и умъртвят.
Колко голямо било учудването й, като видяла влизащите да се хвърлят в краката й, да я уверяват в своята преданост и да й честитят царската титла. След смъртта на царя наро¬дът се разбунтувал и изгонил недостойната му съпруга; никой не знаел къде изчезнала Пъстървка.
Изпълнена с мъката си, Цветанка приела новините , без да се развълнува. Но грижите, които положили за нейното здраве и желанието й да тръгне да търси Синята птица, скоро й върнали силите. Тя си определила съветници, взела най-хубавите си скъпоценности и обле¬чена като селянка, тръгнала през една безлунна нощ.
Дълго вървяла и все се страхувала, че докато държи една посока, нейната скъпа птица може да хване друга и сигурно цял живот щяла така да се скита, ако сестрата на феята Гри¬жа, трогната от злощастието й, не се смилила над нея. Явила й се като прегърбена бабичка и й открила, че царят, когото тя обича, не е вече птица. След това изчезнала, като й остави¬ла в ръката три яйца в случай на нужда.
Клетата царица тоз час счупила едното яйце и от него излязла каляска, запретната с гълъби; те я отнесли незабавно в царството на Прекрасен.
С разтуптяно от радост сърце Цветанка си начернила лицето, за да не я познаят ведна¬га, и влязла в столицата. Уви! За да научи, че царят се е съгласил да се ожени за Пъстър¬вка.
Отчаяна, Цветанка се подпряла на една мраморна колона пред палата и заплакала. В това време минали покрай нея царят, по-прекрасен от когато и да било, и Пъстървка. страшно грозна под своите разкошни накити.
— Коя си ти и как си позволяваш да се приближиш до моя златен трон? — извикала Пъстървка.
— Казвам се Парцалка — отвърнала тихо Цветанка. — Идвам отдалеч и продавам не¬виждани неша.
— И като поровила в платнената си торбичка, извадила две изумрудени гривни, които цар Прекрасен й бил дал. Пъстървка изтичала да ги покаже на царя, който тъжно рекъл:
— — Мислех, че на света има само един чифт от тях, излъгал съм се.
— Пъстървка настоявала да й ги купи, но той отказал, защото гривните щели да струват повече от цялото му царство.
— Обаче Парцалка ги дала евтино:
— — Позволете ми само да прекарам една нощ в стаята на Ехото.
— Тази стая била така построена, че всеки шум в нея да се чува в покоите на царя. Синята птискането забавно и се съгласила със смях. Цветанка си възвърнала надеждата.
— Но напразно. Цялата нощ в стаята на Ехото тя разказвала и преповтаряла своите нещастия.
— Царят не се появил.
— На сутринта Цветанка счупила второто яйце. От него излязла една колца, впрегната в сиви мишлета.Тя я отстъпила на Пъстървка за същата цена и още една нощ плакала и се окайвала. Царят пак не се появил.
— — Ти нареждаш много интересно — й казал един слуга. — Ако царят не вземаше опиум.
— за да спи, сигурно щеше да го трогнеш! Цветанка, която разбрала защо царят остава глух за нейните мъки, дала един рубин на слугата, за да не налее тази нощ опиум на царя. После счупила последното яйце. От него излязла една торта, върху която пеели птички.
— Като я видяла Пъстървка, отново я пожелала. Купила я за обичайната цена, като пак се смяла на странната глупост на Парцалка.
— Нощта настъпила. Цар Прекрасен не могъл да заспи. Жалбите стигали до него. Той станал и се отправил към стаята на Ехото.
— Щом намерил своята любима, Прекрасен веднага забравил всичките си съмнения. Цветанка
— забравила всичките свои мъки и тъй като имало много неща да си кажат, не помислила
— дори, че може да ги застрашават и други опасности. Не чули кога се отворила вратата на стаята на Ехото.
— Изведнъж се стреснали. Пред тях стоели Вълшебникът, приятелят на царя, и феята, по-кровителка на Цветанка. Тяхната мощ, обединена, била по-голяма от силата на фея Грижа. Цар Прекрасен не се превърнал пак в Синя птица.
— Той се оженил за Цветанка и вече нищо не смущавало тяхното щастие. За да накаже Пъстървка заради нейните злодеяния, вълшебникът я превърнал в свиня, която грухтяла в помийните ями. Но сестра й, макар и толкова изстрадала, не можела да я гледа в този вид. Тя се намесила в нейна защита и оттогава Пъстървка,станала пъстърва, се гмурка из реките и рони сълзи, по-многобройни от петната по самата й кожа.

Имало едно време един рибар. Той бил вдовец, нямал деца. Живеел сам. Веднъж отишъл на риболов, но не уловил нито една риба. Само една костенурка попаднала в мрежата му. Рибарят си казал:
— Ех, това ми било късметът! Ще я занеса в къщи.
И рибарят занесъл костенурката у дома си.
Докато преди това къщата му била потънала в нечистотия, на другия ден, след като уловил костенурката, той заварил дома си изметен и много хубаво подреден. Бедният рибар се зачудил кой е сторил това.
Един ден донесъл в къщи риба. Когато на обед отишъл да запали огън, за да изпържи рибата и да се наяде, видял, че я нямало на пирона, на който я бил окачил.
— Брей! Досега котката никога не е изяждала рибата. Този път как е могла да я достигне?
Обърнал се и що да види в ъгъла. В тенджерата — варена риба, в една чиния — пържена, а в друга — печена. Гледа — къщата пак изметена и подредена и се учудил.
— Кой ли е този, който прави всичко това?!
На другия ден рибарят се скрил и видял, че от черупката на костенурката излиза една девойка с невиждана хубост. Щом излязла, той я хванал и казал:
— А-а-а-а! Значи ти шъташ в моята къща, без да знам?!
Рибарят счупил черупката на костенурката. Девойката останала при него и той се оженил за нея.
Царят на тази страна не бил женен. Той заповядал да дадат на всички девойки да извезат по едно було и казал, че която го извезе най-хубаво, тя ще му стане жена. Дали и на жената на рибаря едно було, понеже мислели, че му е дъщеря. А тя, без да разбере защо й го дават, седнала и извезала върху булото морето с рибите и корабите. Извезали своите була и другите девойки. Царят заповядал всички девойки в един и същ ден сами да му занесат булата си. Отишла и жената на рибаря.
Като я видял, царят просто загубил и ума, и дума от нейната красота. Видял и извезаното було. То било най-хубаво от всички. Царят поискал да я вземе за жена, но тя му отговорила, че е омъжена за един рибар.
— Тогава защо извеза булото? — попитал я царят.
— Не знаех защо си заповядал да го извеза. Аз го изработих, за да не прекърша царската ти дума.
— Кажи на мъжа си да дойде тук! — заповядал той.
— Твоя воля, царю-господарю — отговорила му тя. Отишла в къщи и обадила на мъжа си: „Иди при царя, че те вика“.
Бедният рибар отишъл при царя и го запитал:
— За какво ме викаш, царю-господарю?
— Тази жена не е за тебе. Или ще приготвиш такава голяма трапеза с риба, че да се нахрани цялата ми войска, или ще ти взема жената!
— Добре, царю-господарю — отвърнал рибарят.
Върнал се в къщи и се оплакал на жена си:
— Ах, жено, твоето було ни донесе беда! Царят ми заповяда или да нахраня някой ден цялата му войска с риба, или щял да те вземе от мен, защото, казва, не си била за мене.
— Царят да има да взема — рекла жена му. — Я иди веднага на мястото, където ме улови, повикай майка ми и й поискай малката тенджерка!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
От морето веднага излязла една жена и му казала:
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш малката тенджерка.
— Добре, зетко — отговорила морската жена. Гмурнала се в морето и след малко му донесла една тенджерка.
Рибарят я взел и се върнал при жена си.
— Е, жено — рекъл, — ако сготвиш в тая тенджерка, то на мене само няма да стигне, та камо ли за войската на царя.
— Бъди спокоен, мъжо! Тази тенджерка може да нахрани десет пъти повече войска от царската. Ти иди да поканиш царя да дойде утре с войската си да ги нагостим!
Дигнал се рибарят, отишъл при царя и го поканил:
— Утре, царю-господарю, заповядайте и трапезата ще бъде готова!
На другия ден царят дошъл с войската си и всички седнали на една поляна. Със себе си водел трима души, за да поднасят яденето. Те отишли при рибаря и той им казал:
— Попитайте царя какво ядене иска най-напред!
Отишли те и попитали царя. Той заповядал да поднесат най-напред рибена супа.
Бръкнала жената на рибаря с лъжица в тенджерката и извади¬ла толкова хляб, колкото било нужно. След това извадила толкова чинии супа, колкото души брояла войската.
Като изяли супата, царят заповядал да донесат варена риба. Жената бръкнала пак с лъжицата в тенджерката и извадила за всички варена риба. След това царят поискал наред — риба с лук, пържена, печена, сготвена най-различно. И всички тия гозби излизали от тенджерката, докато цялата войска на царя се нахранила. Тогава той вдигнал войската си и заминал. И тъй рибарят отървал жена си.
След като се минало малко време, царят повикал пак рибаря при себе си и отново му казал:
— Тази жена не е за тебе. Или ще нахраниш утре цялата ми войска с грозде, или ще ти я взема!
А то било през януари.
— Добре, царю-господарю — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се натъжен в къщи и разказал на жена си:
— Жено, царят ти е хвърлил око и прави и струва всичко, за да те вземе за жена. Сега ми е заповядал да нагостя цялата му войска с грозде.
— Бъди спокоен, мъжо! Аз няма да стана жена на царя, но тебе ще направя цар. Иди веднага при майка ми и й поискай една кошничка грозде!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа! От морето излязла същата жена.
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш кошничка грозде.
— Ей сега, зетко — казала тя. Гмурнала се в морето и му донесла кошничка грозде.
В тази кошничка имало около ока грозде. Рибарят я занесъл на жена си и й рекъл:
— Това грозде на мене само няма да стигне.
— Бъди спокоен! Тази кошничка е вълшебна. Иди при царя и му кажи да дойде с войската си, за да се наядат всички с грозде!
Рибарят отишъл и поканил царя.
— Гроздето е готово! Заповядай с войската си!
На другия ден царят пристигнал с войската си и всички седнали пак на същата поляна. Хората на царя отивали до къщата на рибаря, вземали чиниите с гроздето, а жената на рибаря вадела грозде от кошничката, но тя не се изпразвала. Най-сетне войската се наяла и си заминала заедно с царя.
Рибарят казал на жена си:
— Спасихме се и днеска, жено. Да видим какво друго ще измисли нашият цар.
— Не бой се, мъжо! Щом съм с тебе, да не те е страх от нищо!
Минало се пак малко време и царят повикал отново рибаря.
— Тази жена не е за тебе. Тя е само за мене. Сега искам да ми доведеш един човек, който да е две педи висок, а брадата му да е три-педи дълга!
— Твоя воля, царю-господарю! — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се при жена си и й казал:
— Сега вече, жено, загазихме. Царят иска да му заведа един човек, който да е две педи висок, а брадата му да бъде три педи дълга.
— Бъди спокоен, мъжо! И това ще нагласим. Аз имам един такъв брат. Иди при майка ми и я помоли да ти изпрати моя брат Ревитакис, за да люлее детето ни!
Рибарят огишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
Морската жена пак се явила.
— Твоята дъщеря те моли — казал й рибарят — да изпратиш Ревитакис, за да люлее детето ни.
— Добре, зетко — отговорила тя и извикала: — Ревитакис, хайде да отидеш при сестра си да люлееш бебето й!
— Ще отида, майко. Почакай само да нахраня кокошките — обадил се Ревитакис от морето.
Като нахранил кокошките си, той се качил на един петел и излязъл над морето. Гледа рибарят — Ревитакис бил наистина две педи висок, а брадата му три педи дълга и се влачела по земята.
Рибарят поел напред, а Ревитакис на петела тръгнал след него. Стигнали в къщи.
— За какво ме викаш, сестро?
— Иди при царя да те види! После му извади очите и направи зет си цар!
— Добре, сестро — отвърнал Ревитакис.
Тръгнали пак — рибарят напред, а подир него Ревитакис на своя петел. Явили се пред царя.
— Какво ще заповядаш, царю-господарю? — попитал Ревитакис.
— Извиках те да те видя.
— Е, видя ли ме сега? — пак го запитал Ревитакис.
— Видях те — казал царят.
Тогава Ревитакис заповядал на своя петел:
— Я, петльо, скочи и извади очите на царя!
Подскочил петелът и изкълвал очите на царя. А от отровата на човката му царят умрял.
След това Ревитакис сложил на трона своя зет.
И така рибарят станал цар. Довел и жена си и тя станала царица. При тях заживял и Ревитакис и се разхождал по цял ден из двореца, яхнал своя петел.