Чуй всички приказки

Някакъв лъжец казал на Настрадин Ходжа:

Настрадин Ходжа се върнал от столицата на империята в своето село и селяните се събрали, за да послушат разказите за неговите приключения.
– Сега мога да кажа само едно: с мен разговаря самият падишах – казал Настрадин.
Всички били поразени. Жител на тяхното село е разговарял със самия падишах! За грубите селяни това била доста пикантна новост и слуховете за това събитие започнали да се разпространяват. Но най-нетактичните сред слушателите отново дошли при Настрадин и попитали какво точно му е казал падишахът.
– Падишахът съвсем ясно за всички ми каза: "Марш от пътя!"

В дома на едни богати хора престанали да се молят, преди да седнат на масата. Веднъж на гости им дошъл проповедник. Масата била подредена много изискано, извадили най-хубавите плодови сокове и сервирали най-вкусното блюдо. Семейството седнало на масата. Всички гледали проповедника и си мислели, че сега той ще се помоли преди ядене. Но проповедникът казал:
– Главата на семейството трябва да се моли на масата, нали той е първият молитвеник в семейството.
Настъпило неприятно мълчание, защото в това семейство никой не се молел. Бащата се изкашлял и казал:
– Знаете ли, драги проповеднико, ние не се молим, защото в молитвата преди ядене винаги се повтаря едно и също. Молитвата по навик е празни приказки. Тези вечни повторения всеки ден всяка година по никакъв начин не помагат, затова ние повече не се молим.
Проповедникът учудено ги погледнал, но в този момент седемгодишното момиченце казало:
– Тате, нима аз не трябва повече всяка сутрин да идвам при теб и да ти казвам „добро утро“?

Един млад човек видял прегърбен беловлас старец и го попитал:
-Дядо, на колко години сте?
Старецът отговорил през смях:
-Тази година ставам едва на четири години!
Младият човек се втрещил, но после казал:
-Дядо, не се шегувай. Вие сте побелял, с дълга брада. Как може да сте на четири години?
– Не се шегувам. Аз наистина съм на четири години! Толкова години върших безобразия, грижех се само за собствената си изгода, кривях си душата. Едва преди четири години чух за учението на Буда. Разбрах, че трябва да се прави добро, да се прогони алчността, гневът и глупостта, с ясно съзнание да съзреш собствената си природа. Едва през последните четири години животът ми придоби смисъл и само през тези четири години усещам радост и спокойствие. Ти попита на колко години съм. Тъй като аз живея нормален живот едва от четири години, аз действително съм на четири години.

Около един уважаван учител се събрали много ученици. Занятията вървели успешно, но после тръгнал слух, че в един отдалечен град се е появил друг учител. Това сведение постепенно посадило у учениците съмнение, раздвоение на мненията, обезсилило вниманието им и ги лишило от успешност.
Веднъж учителят казал: "Ще ида в планините, вие междувременно укрепнете в усвояването на учението." Учителят си отишъл. Но скоро след това учениците неочаквано били посетени от новия учител, на когото много се зарадвали. Накрая един ученик в желанието си да каже нещо приятно на новия учител, възкликнал: "Колко твоето учение превъзхожда и е по-понятно от предното!"
Тогава новият учител смалил тюрбана си, разтворил дрехата си, сменил израза на лицето си и всички ученици разпознали в него предишния учител. Те изпаднали в смут и шепнели: "Защо си променил облика си?"
Той им казал: "Искахте да имате нов учител и превъзходно учение и аз ви помогнах за това."

Живяла някога една жена, която била чувала за небесния плод. И го пожелала. Попитала дервиш на име Сабар:
– Как мога да намеря този плод, за да постигна незабавно знанието?
– Най-добрият съвет би бил да се учиш с мен – казал дервишът. – Но ако не правиш това, ще трябва да пътешестваш по целия свят, понякога без почивка.
Тя си тръгнала и намерила друг, Ариф-мъдрия, а след това – Хаким-мъдреца, после Маджуд-безумния, Алим – учения и много други…
Така прекарала тридесет години в търсене. Накрая стигнала до една градина. Там растяло небесното дърво и на един от клоните му висял ярък небесен плод. Около първото стоял Сабар, първият дервиш.
– Защо не ми каза, когато се срещнахме първия път, че ти си пазителят на небесния плод? – попитала го тя.
– Защото ти не би ми повярвала. Освен това дървото дава плод само веднъж на тридесет години и тридесет дни.

В Бухара имало един богат и щедър господар. Той заемал висок ранг в йерархията на света – тайната йе-рархия. Бил известен като Президента на света. И всеки ден той раздавал злато само на една категория хора: болни, вдовици и т.н. Нищо не получавали тези, които отваряли уста. Но не всички умеели да мълчат. Веднъж, когато бил ред на адвокатите да получат своя пай от щедростта, един от тях не успял да се удържи и молил, както можал. И не му дали нищо. Но той не спрял опитите си дотук. На следващия ден давали на инвалидите, затова той се престорил, че има увредени крайници. Но Президента го познал и той отново не по¬лучил нищо.
Отново и отново опитвал той, даже като жена се маскирал, но всичко било безполезно. Накрая адвокатът намерил един гробар и помолил да го затвори в ковчег. "Когато Президента мине наблизо, казал адвокатът, той може би ще реши, че съм труп и може би ще подхвърли малко пари за моето погребение. А аз ще дам част от тях на теб."
Така и станало. Благодарение на хитростта им, златна монета паднала от ръцете на Президента право върху ковчега. Адвокатът я грабнал бързо, за да не я вземе гробарят и след това се обърнал към благодетеля: "Вие ми отказахте щедрост, но аз все пак се добрах до нея!"
"Нищо не можеш да получиш от мен, докато не умреш" – казал щедрият човек.

Някога живели двама мъдреци. Единият от тях се заблуждавал, но много хора вярвали, че той е велик човек. Вторият бил истинска съкровищница на висшето знание. Много хора вярвали и в него.
В резултат на стихийно бедствие и двамата мъдреци, заедно с последователите си се изправили пред съда на ангелите, които определят по-нататъшното местонахождение на човешките души.
Ангелите разпитали всеки. След това обявили, че последователите на първия мъдрец ще отидат с него в ада, а обществото на втория ще го съпроводи в рая.
Мъдреците и всички събрани души били в недоумение. Те попитали ангелите: "На какво основание е изнесено такова решение?"
Ангелите отговорили: "И двамата мъдреци и учениците им са вярващи. Но първият, въобразявайки си, че вярва в нещо висше, в действителност е вярвал само в себе си. Последователите му не биха били негови ученици, ако са нямали вътрешно желание да се прекланят пред него. Вторият мъдрец е вярвал само в истината. Неговите последователи са били свързани с него само защото вътрешно са търсили не него, а истината.
Съществуването след смъртта не е нищо друго, освен обитаване на истината. Ако законите й бяха установени от хората, историята щеше да е друга. Но това е реалността, а не теорията, затова нашето решение е неизбежно."

Три мишки се приближили към отшелник, привлечени от неговата неподвижност. Той казал на всяка от тях: "Ти си се заселила в брашното. Макар че запасите от нея ще стигнат за целия ти род, от това ти не си станала по-добра…
Ти си избрала местожителство в книгите и си прогризала немалко от тях, но не си станала по-образована…
Ти си се наместила сред свещени предмети, но не си станала по-възвишена…
Казано правичката, мишки, вие можете да станете хора. Като хора вие срамите дадените ви съкровища."
Три лъва дошли при отшелника. Той казал на всеки: "Ти току-що си умъртвил пътник, който е бързал да се прибере при семейството си…
Ти си похитил единствената овца на слепеца…
Ти си унищожил коня на важен вестоносец…
Можете, лъвове, да станете хора. Сложете страшна грива и започнете война. Не се учудвайте, че хората ще се окажат по-жестоки от вас."
Три гълъба долетели при отшелника. Той казал на всеки: "Ти си изкълвал чуждо зърно и си зо сметнал за свое…
Ти си изровил лечебно растение и се приемаш за свещена птица…
Ти си се присламчил към чужд храм и в името на суеверието си ги заставил да те хранят…
Наистина, гълъби, време ви е да станете хора. Суеверието и лицемерието славно ще ви осигурят прехрана."

В едно градче, като гръм от ясно небе, пристигнала една много млада красива жена. Никой не знаел откъде е дошла тя. Произходът й бил абсолютно неизвестен. Тя била толкова прекрасна, така очарователно красива, че никой даже не си и помислил да проучи откъде се е появила. Хората наизлезли, цялото градче се събрало и всич¬ки млади хора – почти триста души, искали да се оженят за нея.
Жената казала:
– Вижте, аз съм само една, а вие сте триста. Аз мога да се оженя само за един, така че направете следното. Аз ще дойда утре отново. Давам ви двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който успее да повтори „Сутрата на лотоса“ на Буда.
Младежите се втурнали по домовете се. Те не яли, не пили, не спали, те декламирали сутрата цяла нощ. Десетима успели.
На следващата сутрин жената дошла и на десетимата било предложено да декламират. Тя слушала. Всички се представили успешно.
Жената казала:
-Добре, но аз съм една. Как мога да се омъжа за десетима? Отново ще ви дам двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който успее да обясни смисъла на „Сутрата на лотоса.“ Опитайте се да разберете: декламирането е просто нещо. Вие механично повтаряте нещо, без да разбирате смисъла му.
И десетимата се хвърлили към къщи и положили големи усилия. На следващия ден се появили трима. Те разбрали смисъла.
Жената казала:
– Затруднението си остава. Числото намалява, но затруднението си остава. Мога да се омъжа само за един. Затова да почакаме още двадесет и четири часа. Ще се омъжа за този, който не само е разбрал тази сутра, но е усетил и вкуса й. Бих искала да видя, че лотосът е влязъл вътре у вас, че вие сте взели нещо от него. И така, утре ще дойда отново.
Дошъл само един човек, той определено победил. Жената го взела при себе си у дома си извън града. Човекът никога не бил виждал такава къща. Тя била толкова красива, почти като от света на мечтите. Пред портите стояли родителите на тази жена. Те приели младежа и казали: „Ние сме щастливи.“
Жената влязла в къщата, а той останал малко да поговори с родителите. После те казали:
– Вървете. Тя сигурно вече ви чака. Това е стаята й.
отворил вратата, но там нямало никого. Стаята била празна, но имало още една врата, която водела към градината. Той предположил, че може би тя е в градината. Да, тя трябвало да е там, защото на пътечката личали нейните следи. Затова той тръгнал по следите. Извървял почти километър. Градината свършила и сееа той стоял на брега на красива река – но и там жената я нямало. Следите също изчезнали. Останали били само две пантофки – нейните.
Сега вече той бил озадачен. Какво се е случило? Огледал се – нямало нито градина, нито къща, нито родители, нищо. Всичко изчезнало. Той отново се огледал. Нямало ги даже пантофките, изчезнала и реката. Всичко наоколо било пустота и смях, голям смях. И се разсмял. Бил се оженил.