Чуй всички приказки

Имало едно време една майка и един син. Майката се казвала Асмар, а синът Бахдо. Веднъж майката извикала сина си и му рекла:
— Синко, ти нямаш баща, който да печели и да ни храни. До днес аз просех милостиня от добрите хора и така те отгледах, но сега остарях, нямам вече сили, затова иди при някой майстор и се научи на занаят, иначе ще умрем от глад.
Думите на майката не се харесали на сина. Той заплакал и излязъл, само да се отърве от досадните й молби. Но като се намерил вън от къщи, размислил и си рекъл: «Къде да се дяна? Я по-добре наистина да постъпя при някой грънчар.» И без да му мисли повече, отишъл при един майстор грънчар и го помолил да го вземе за чирак. Грънчарят видял, че момчето е будно, съгласил се да го вземе и го попитал как се казва.
— Чупи-троши — отговорил Бахдо.
— Как?
— Казвам се Чупи-троши — повторил Бахдо.
Грънчарят помислил малко и решил: «Може пък и наистина да се казва Чупи-троши», и се спазарил с него.
Майката на Бахдо се зарадвала много, когато чула, че синът й се е хванал ка работа при грънчаря.
Изминали няколко дни и майсторът казал на чирака си:
— Слушай какво, аз трябва да отида по работа в съседното село, а ти наглеждай добре дюкяна, Чупи-троши, бъди момче на място! Разбра ли?
— Добре, добре, върви където трябва, аз си знам работата!
Когато майсторът излязъл, Бахдо си рекъл: «Щом той ми вика Чупи-троши, я да взема аз да си направя с него шега!» И като грабнал един голям камък, почнал да чупи и троши гърнетата — едно здраво не оставил.
На следния ден, когато се връщал от съседното село, майсторът се отбил в грънчарницата и останал смаян, като видял счупените гърнета.
— Ей ти, Чупи-троши, Чупи-троши! — изкрещял той разярен.
Аха, тук не останаха вече гърнета за чупене и трошене!. . . Майсторът се спуснал да хване момчето и да го набие добре, но то избягало. Върнал се Бахдо при майка си и й разказал, че майсторът го изгонил, загдето счупил, без да иска, няколко гърнета.
— Тогава иди и стани чирак при някой цървулджия — рекла майката. Бахдо отишъл при един цървулджия и го помолил да му стане чирак. — Добре, съгласен съм. А как ти е името? — попитал цървулджията.
— Режи-кожи — отговорил Бахдо.
Поработил той при цървулджията няколко дни. Веднъж майсторът казал на чирака си:
— Не излизай от дюкяна, Режи-кожи, аз ще прескоча до в къщи н скоро ще се върна.
— Добре, ще стоя тук — казало момчето.
Щом майсторът излязъл от дюкяна, Бахдо грабнал ножа и нарязал на малки парчета всички кожи на цървулджията. Като се върнал и видял нарязаните кожи, майсторът ахнал и се спуснал да бие Бахдо.
— Защо ме биеш, нали сам ми каза: «Режи-кожи»? И аз взех, че ги нарязах.
От цървулджията Бахдо отишъл чирак при стъкларя и като се нарекъл Чупи-стъкла, изпочупил всички стъкла. . .
Нещастната майка не знаела вече какво да прави със сина си. И ето че веднъж тя му казала:
— Синко, аз ще отида на светото дърво до крепостната стена да се помоля и да поискам от него съвет за тебе — каквото ми каже дървото, това ще направя.
Купила майката тамян за пет гроша и свещи за пет гроша и отишла да моли светото дърво да вкара сина й в правия път. Скришом от майка си Бахдо избързал по друг път, стигнал до дървото и се скрил в хралупата му, А когато майката прикадила с тамян, запалила свещите и почнала да се моли на колене за съвет, Бахдо се обадил седем пъти от хралупата: «Дай своя син да учи занаят при вуйчо си!. . .»
А вуйчото на Бахдо бил голям крадец. Когато майката отишла при него и го замолила да вземе сина й, та да го научи на своя занаят, вуйчото се съгласил, но при условие, че момчето излезе сръчно.
— Ей сега ще го изпитам и ако издържи проверката, ще го взема — рекъл вуйчото и накарал Бахдо да се покачи на дървото и да вземе яйцата изпод една гълъбица, но така, че гълъбицата да не усети.
Бахдо се покачил на дървото, взел яйцата, слязъл и ги дал на вуйчо си.
— Сега, вуйчо, покажи ми ти как ще ги сложиш обратно в гнездото!
Когато вуйчото взел яйцата и се покатерил на дървото, Бахдо неусетно му събул гащите. Вуйчото слязъл от дървото, видял гащите си в ръцете на момчето и се смаял.
— Прибери си гащите, вуйчо — рекъл Бахдо, — и знай, че в кражбата няма да остана по-назад от тебе.
Вуйчото целунал Бахдо по челото и обещал да го взема със себе си, когато отива да краде. Почнали да ходят нощем да грабят царската хазна. Колкото и да се мъчел царят, все не можел да хване крадците. Тогава той заповядал да изкопаят голяма яма пред вратите на хазната, да я напълнят със смола и да я покрият отгоре със слама, като си правел сметка, че в тъмното крадецът ще падне в ямата и ще се залепи в смолата. През нощта Бахдо и вуйчо му се запътили към хазната. Вуйчо му тръгнал напред, по пред вратата на хазната паднал в ямата и затънал в смолата. Колкото и да се мъчел Бахдо да измъкне вуйчо си, не успял. Така си потънал в смолата и умрял.
На сутринта царската стража намерила в ямата трупа, но не могли да то разпознаят.
След някой ден царят заповядал да пръснат по пътя към извора златни монети, да следят кой ще се навежда да ги събира и да хванат него.
Бахдо.разбрал това, намазал отдолу цървулите си със смола, взел две стомни и почнал да носи вода от извора. По пътя жълтиците залепвали за цървулите му и той незабелязано от стражата прибрал всички монети. Колкото и да се ядосвал след това царят, пак не можал да измисли начин за залавянето на крадена.
А в това време багдадският цар се научил за хитрините на крадена и изпратил до онзи цар писмо, в което му пишел: «Срам и позор за тебе, че в собствената си страна не можеш да намериш един крадец!»
Царят се стъписал и разпратил глашатаи из цялата страна. Заповядал им да обявят следното: «Нека ловкият крадец се яви сам пред царя; царят не само няма да го накаже, но ще му даде и подаръци!»
Отишъл тогава Бахдо при царя и му се представил:
— Царю, аз съм крадецът — прави с мене каквото искаш!
Като видял момъка, царят се учудил. После му показал писмото на багдадския цар и рекъл:
— Ако успееш да ми доведеш самия багдадски цар, ще ти дам дъщеря си за жена. Искам да му дадем добър урок и да го накажем за неговата дързост.
— Бъди спокоен, царю, това няма да е трудна работа.
Бахдо взел една шуба с накачени по нея звънчета, заминал за Багдад и през нощта скришом се вмъкнал в покоите на царя. Там той предпазливо измъкнал от чувала шубата, облякъл я, застанал пред възглавето на спя¬щия цар и почнал да се друса. Царят се събудил от силния звън и разтреперан от страх, попитал:
— Кой си ти? Бахдо отговорил:
— Аз съм архангел Гавраил, дойдох за душата ти.
— Моля ти се, не ми вземай душата, ще ти дам всичко, каквото поискаш! — рекъл царят.
На мене нищо не ми трябва, влизай в този чувал! — отговорил Бахдо.
Разтреперан, царят изпълнил заповедта му.
Бахдо нарамил чувала, излязъл безшумно от царските покои, метнал се на коня и полетял към своята страна.
Когато застанал пред царя си, Бахдо сложил в краката му чувала и му дал знак да го развърже. Радостта на царя била безгранична, когато видял пред себе си изплашения и разтреперан багдадски владетел.
— Е, какво ще кажеш сега? Помниш ли как се подиграваше с мене! Хората иенапразно казват: «Не се надсмивай над чуждото нещастие!»
Царят изпълнил своето обещание — дал дъщеря си за жена на Бахдо и му подарил разкошен дворец. Бахдо се отказал от кражбата. Прибрал в двореца старата си майка и си заживели мирно и честито.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни приказката.

Някога, в незапомнени времена, живял един стар селянин със своята баба. Много грижи създавала бабата на стареца. Тя, да си кажем правичката, била несръчна и при това много глупава. Веднъж селянинът купил на пазара прежда, занесъл я в къщи и помолил бабата да му изтъче от нея гащи. Мъчила се, мъчила се бабата — нищо не можала да направи. Видял това старецът и решил да занесе преждата в града на някой тъкач, който да му изтъче гащи. Бабата се научила за намерението на мъжа си и тръгнала сама да занесе преждата на тъкач.
Като минавала край едно блато, бабата видяла там жаби и през ума й минало: «Дали пък жабите не умеят да тъкат?» Без да му мисли много-много, тя се приближила до блатото и попитала на висок глас:
— Мили мои кумички-кикерички, можете ли да изтъчете гащи от тази прежда?
Но жабите продължавали да си квакат, тъй като денят бил слънчев. Бабата помислила, че те са съгласни да изтъкат гащите, хвърлила преждата във водата и рекла:
— Ето ви преждата, вземете я и пригответе гащите; давам ви за тази работа пет дена срок.
И като казала това, бабата си отишла. След пет дни тя дошла отново и почнала да моли жабите да й дадат гащите. Но денят бил мрачен, всички жаби се били изпокрили на дъното на блатото и не квакали.
Бабата помислила: «Сигурно жабите още не са си свършили работата и ги е срам да се покажат!» Почакала тя още малко и продумала:
— Мили мои кумички-кикерич ки! Може и да не сте довършили още работа, затова аз ще ви почакам още два дена. Само че гледайте на всяка цена да изтъчете гащите, защото мъжът ми седи в къщи и не може да мръдне никъде.
Бабата си отишла. Минали се два дни и тя отново дошла при блатото и почнала да иска гащите от жабите. Но жабите и сега мълчали, без да се показват, защото и този ден бил мрачен. Ядосала се бабата и нагазила в блатото да си вземе обратно преждата, но вместо прежда намерила във водата един златен стол.
Занесла бабата този стол в къщи. Като го видял, старецът много се зарадвал. Без да му мисли много-много, той заровил златния стол в земята и заръчал на жена си да не казва на никого за това. Но един ден, когато стареца го нямало, бабата видяла близо до тяхната къща някакъв човек, който карал натоварен кон.
— Какво караш? — попитала тя пътника.
— Карам разни грънци — отговорил той. — А не ги ли продаваш? — попитала отново бабата.
— Продавам ги.
— Тогава дай ми всичките грънци — рекла бабата, — а аз ще ти дам в замяна на това златен стол.
Пътникът се зарадвал, взел стола, дал на бабата грънците и побързал да се отдалечи.
Щом се върнал старецът, бабата веднага му разказала как се сдобила с грънците. Ядосал се старецът, набил я както трябва и тръгнал да търси грънчаря.
Бабата също не се стърпяла и на свой ред тръгнала да търси пътника. По пладне тя се изморила и поседнала под едно дърво край пътя да си почине.
Не след много бабата видяла, че по пътя се приближава керван камили. Камилите били на тамошния цар и носели товари злато. И ето че керванът се изравнил с бабата. Една от камилите изостанала от кервана и се спряла до бабата. Камиларите не забелязали това. Без да му мисли много-много, бабата хванала камилата за юздата и я повела към къщи. Вечерта старецът се върнал с празни ръце, но като видял натоварената със злато камила, много се зарадвал.
Още същата нощ той заклал камилата и я спуснал в една дълбока яма: Купил след това двадесетина овни, заклал и тях, хвърлил ги също в ямата и ги засипал с пръст. Златото скрил на друго място, а на жена си заръчал строго да си затваря устата.
В това време царят се научил за изчезването на камилата и изпратил слугите си да я търсят. Един от слугите му попаднал в селото, където живеели дядото и бабата. Щом видяла царския слуга, бабата попитала:
— Какво търсиш тук?
Слугата я попитал не е ли виждала камилата и казал, че който намери тази камила: ще получи от царя голямо възнаграждение. Бабата се зарадвала и веднага извикала:
— Камилата е у нас. Аз я доведох, а мъжът ми я закла и я зарови в земята.
Слугата бързо отишъл при ямата и почнал да я разкопава, но вместо камила намирал все овни. В това време старецът се приближил и като разбрал каква е работата, обяснил на царския слуга, че жена му не е с всичкия си ум и взема овена за камила.
Слугата го повел при царя. Преди да тръгне, старецът казал на жена си:
— А ти, дърта вещице, си стой в къщи и пази вратата.
Бабата не дочакала да се върне мъжът и, дигнала на гръб вратата и я понесла към двореца. Старецът видял това и рекъл:
— Ето, царю честити, аз казах на жена си да стои в къщи и да пази вратата, а тя я мъкне тук. Може ли да й се вярва, та тя е смахната!
Царят повярвал на стареца, взел бабата наистина за побъркана и пуснал и двамата да си вървят.
След това не се чуло нищо нито за стареца, нито за бабата.

Живял едно време едип цар, който имал четиридесет сина. Един след друг всички заминали за далечни страни да си покажат силата и храбростта. Дошъл ред най-после и на най-малкия син. Той се казвал Бадикан. Бащата дал на Бадикан своя меч, лък и стрели, снабдил го с пари и се сбогувал с него. Царският син възседнал коня си и се отправил на път.
Дълго странствувал той по чуждите земи, докато стигнал най-после до един чудесен дворец. Този дворец бил построен в незапомнени времена от камък и желязо.
Бадикан обиколил двореца от всички страни, но никъде не срещнал жива душа. «Къде ли съм попаднал?» — помислил си той.
Вечерта към двореца се запътил огромен железен великан с медна шапка и медни обувки; лъкът и стрелите на великана били направени от най-здраво желязо; като стъпвал — земята потрепервала.
Приближил се великанът до двореца, подушил въздуха и рекъл:
— Мирише ми на човешко месо! Аз се лутам из планините да търся дивеч, а дивечът сам дошъл при мене. Ей, кой е там?
Бадикан застанал пред великана.
— Как си посмял да се приближиш до моя дворец? — изръмжал великанът. — Не си ли чувал нищо за Хан-Боху?
— Чувал съм, как да не съм чувал. Точно затова и дойдох — да те видя. Аз съм Бадикан; обиколил съм целия свят, бил съм се със змейове и всичките съм ги победил. Сега искам и с тебе да си премеря силите.
Хан-Боху кихнал и Бадикан отхвръкнал на десет крачки. После великанът казал:
— Не бой се, Бадикан, няма да те пипна. Виждам, че си юнак. Ако искаш, остани при мене, ще ми прислужваш. А меча и стрелите си можеш да носиш както досега. Аз не се страхувам от тях, но на тебе ще ти потрябват за лов.
Бадикан се съгласил и постъпил на служба при великана. Веднъж Хан-Боху казал на царския син:
— Гризе ме, братко, една мъка: Източният цар има дъщеря, по-хубава и от слънцето. Седем пъти се опитвах да я открадна и все не успявах. Ако ми я доведеш, ще ти дам всичко, каквото поискаш. Вземи пари от хазната ми, коня си и оръжието и тръгвай на път.
Бадикан се съгласил и заминал да търси дъщерята на Източния цар.
Като стигнал до града, където живеел царят, Бадикан се преоблякъл в сиромашки дрехи, постъпил на работа при градинаря и почнал да му помага в царската градина. Дъщерята на царя забелязала през прозореца как Бадикан се разхожда из градината в гиздаво облекло, когато не работи. Момъкът й се харесал. Почнала дори да го сънува нощем. Бадикан също взел да я сънува.
Без да му мисли много, царската дъщеря изпратила прислужницата си да му каже за нейните чувства. И Бадикан й признал своята любов.
А градът се охранявал строго, защото царят очаквал да бъде нападнат. В този град жените се сражавали срещу неприятеля наравно с мъжете. Царската дъщеря съобщила на Бадикан, че ще го чака край морето. Ако е юнак, нека я открадне.
Щом царската дъщеря, придружена от четиридесет прислужнички, се появила на брега, Бадикан я метнал на седлото, шибнал коня си и полетял. Прислужничките й се смаяли.
Царят изпратил войска да освободи дъщеря му. Но Бадикан скрил девойката, излязъл срещу царските воини и ги избил до крак. После отново метнал девойката на седлото си, преплувал морето и препуснал към двореца на Хан-Боху.
— Бадикан — промълвила девойката, — кажи ми, моля ти се, истината: за себе си ли ме отвлече или за някой друг?
— Ще ти кажа цялата истина — отговорил царският син, — отвлякох те не за себе си, а за Хан-Боху.
Царкинята заплакала.
— Няма да отида при Хан-Боху. По-добре да се хвърля от скалите в морето! Нека ме изядат рибите!. . .
Бадикан съжалил девойката. Заклел й се, че ще я избави от ръцете на Хан-Боху и ще се ожени за нея.
Но в това време се появил отнякъде Хан-Боху и отвел девойката със себе си.
Веднъж, когато Хан-Боху разговарял с царкинята, тя го попитала:
— Кажи ми, как така успяваш да останеш жив? Та ти имаш толкова много врагове! Къде ти е скрита душата? Ако не ми кажеш — значи не ме обичаш!
И Хан-Боху й признал:
— На седем деня път оттук се издига една бяла планина. Там живее непобедим бял бик. Той не пуска да се доближи до него ни човек, ни животно.
Веднъж в неделята бикът се изкачва на връх планината, да утоли жаждата си от един извор. Бикът изпива седем глътки и се връща обратно. В корема на този бик живее една бяла лисица, в корема на бялата лисица е скрито едно бяло ковчеже, а в бялото ковчеже живеят седем бели птички. Точно те са моята душа, тайната на моите седем сили. И никой не може нито да победи бика, нито да улови лисицата, нито да хване птичките. Ако убият бика — лисицата ще избяга; ако уловят лисицата — ковчежето няма да отворят; ако отворят ковчежето — птичките ще отлетят.
Девойката разказала това на Бадикан.
Минало се време и Бадикан помолил Хан-Боху да го пусне да отиде на лов. Хан-Боху го пуснал. Бадикан отишъл при дервишите и ги попитал:
— Как може да се победи неуязвим великан?
— С вино — отвърнали дервишите.
Бадикан взел седем меха със седемгодишно вино, занесъл ги на бялата планина и ги излял в бялото корито на извора. Изровил наблизо яма, скрил се в нея и зачакал. На седмия ден белият бик се приближил до извора. Подушил той миризмата на виното, подскочил колкото седем тополи високо и с рев се отдалечил. Добре, ама жаждата го измъчила, той още на другия ден дошъл отново на извора, изпил виното, опил се и се тръшнал на земята. Тогава Бадикан изскочил от ямата, дотичал до бика и с един замах му отсякъл главата. В това време Хан-Боху бил на лов. Щом главата на бика отлетяла, главата на Хан-Боху клюмнала на гърдите му и той се разтреперал.
— Ах, проклет да съм! Защо издадох на девойката тайната си? — извикал той. — Сега ще я убия!
И великанът се затекъл да убие царкинята. Но Бадикан успял да убие преди това и лисицата, и птичките в ковчежето.
И Хан-Боху паднал мъртъв пред самия вход на двореца.
А Бадикан яхнал врания си кон и препуснал към царкинята. Оженили се те и заживели честито в разкошния дворец на Хан-Боху.

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!

Народният певец вярвал, че Марко Кралевити не е умрял. Той ще се върне някога и затова запял и заразказвал – ето какво:
Един пътник от Царибродско тръгнал по белия свят печелбарство да дири. Пътувал той по суша и по вода, колко време – не се знае. При едно корабокрушение корабът го изхвърлил на един бряг.
Съгледал нещастникът една пътека и тръгнал по нея. Вървял, колкото вървял и пътеката го отвела пред една яма. Пред ямата лежали две мечки. Това били две страшни хали. Пътникът влязъл в ямата и видял там Крали Марко. Очите му били толкова големи, че приличали на прозорци. Мустаците му – великански. Марко попитал странника как го е намерил – когато дори пиле не знае къде се е скрил. В първия момент пришълецът не разбрал какво му казва юначагата. Тогава той му заговорил с прилепски слова и се разбрали. Гостът бил от Брезнишко, а юнакът – от Прилеп!
Марко нагостил българина с хляб и вино и го завел в една пещера. Там той видял коня му вързан, а сабята му била забита в скалата.
Рекъл съм – продумал Марко, – че когато сабята сама излезе оттам, тогава аз ще се появя на белия свят и ще ида по моята земя!
Сабята била излязла до половината.
Когато гостенинът заспал, Марко Кралевичи наредил на халите да го отнесат там откъдето е дошъл. Но, да не го погубват. Понесли го те, докато още спял и го оставили под една круша. Като се събудил, той познал своето село, но не можал да каже къде е видял и къде живее Крали Марко.
Халите му казали само, че когато има много жито, те се превръщали на орли и дохождали до крушата и събирали берекета!

От дядо си помня. В наше село имало овчарче. Горан му думали. Помнили го някои. Често пасяло стадото си ей там, до високата скала. Избирало си удобно място върху нея и дълго свирело на кавал. Отвисоко се виждали овцете, та можело дори да ги преброи. А опитат ли се овцете да се отлъчат, момчето им подвиквало дружелюбно и отново пръстите му заигравали по дупките на кавала. Под скалата бистреело малко езеро. Във водата му се оглеждали бухлати върби. Като венец го обграждали незабравки, омайниче и жълта ружа.
Един ден, както си свирело, момчето чуло нежен глас да му приглася. Стаило дъх, огледало се – никой нямало наоколо. Царяла тишина. То пъргаво слязло от скалата и там, на зелената морава, съгледало момински премени. Когато приближило езерото, що да види! Като миражно видение плували в огледалните води три дивни хубавици. Буйно разпилените им коси греели като златни. Стъписал се момъкът от хубостта им, запленен останал миг-два на брега с неудържимо желание една от тях невеста да му стане. Грабнал тогава моминските дрехи, намятани върху тревата, и побягнал. Замолили се жално девойките да им върне премените, че самодиви без самодивски дрехи не могат Да се върнат в царството си.
– Една от нас си избери, момко, а другите на воля пусни!
– Добре – казал овчарят, – но вие сте толкоз хубави, коя от вас да си поискам? Или не, нека тръгне с мен тази, която ми пригласяше на кавала.
Изрекъл това и пред него застанала най-малката – синеока хубавица със седефено лице и коси като златна коприна.
– Бъди честита, невеста да ми бъдеш! – благословил я момъкът.
– Как те викат?
– Вида – свенливо свела клепки девойката.
Сестрите й грабнали дрехите си и полетели неизвестно накъде. Те сякаш потънали вдън горите.
Завел я той вкъщи, заключил самодивските й премени в старата ракла и заживели щастливо. Невестата била уредна и въртокъщница. Градинката си подреждала с пъстри горски цветенца. Поливала ги заран рано с изворна водица и все им припявала. Когато тръгнела за вода, обръщали се хората да я погледат как кръшно стъпва. А запее ли Вида, птичките в гората стихвали, за да я послушат. Един неделен ден в селото голяма сватба се вдигнала. Събрало се мало и голямо. Залюляло се вито хоро. Хванали се да играят и стари, и млади. Само Вида настрани стояла и тъжно гледала. Не може самодива без самодивски дрехи да играе. Смилил се Горан над нея, отворил писаната ракла и метнал дрехите на рамото й, като да я дарува. Буйно хоро повела Вида. Играла, та не стъпвала на земята. Смаяни остана-ли всички. Спрели дъх да погледат. Отде се взе такава гиздост? Когато свършило хорото, в бял облак се понесла Вида нагоре и от високо едва чуто викнала:
– Либе Горане, търси ме в село Тинтява.
Помръкнал Горан от мъка. Опустял домът му, опустяла душата му. Никъде не го свъртало. Невнятен ходел из село. Всичко го теглело към Вида. Горчал му хлябът без нея. Наметнал торбичка и тръгнал да я търси. Вървял през гори, през горски усои. Реки минавал, скали с мъка превалял. Колко е вървял, не се знае, но когато мрак покрил земята, той попаднал в гъста гора непроходима. С гърди си път проправял, с ръце клони кършел. Изранен и гладен, решил да отдъхне. Още не подгънал крак и пред него застанал, като че из земята изникнал, старец с дълга доземи брада. Изплакал му момъкът своята неволя.
– Такова село Тинтява не се е чувало тъдява.
Замислил се старецът, попригладил брадата си и бързо измъкнал къс рог от пояса си. Надул го той, та проехтяла гората. Събрали се горските обитатели – животни най-чудновати, но никое от тях не знаело къде се намира село Тинтява.
– Слушай, момко, далеч трябва да е това село нечувано, но ще повървиш още толкова и ще срещнеш моя побратим с дълга брада като моята. Той ще ти покаже пътя за селото.
Така и станало. Пристигнал Горан по живо, по здраво в гората при стареца. И нему разказал мъката си. Горският владетел извадил тънкогласа свирка и духнал в нея. Остър писък процепил гората. В миг долетели хвърковати гадинки. Всички дошли на сборището, само една пеперуда още я нямало. Не след дълго и тя долетяла, но крилцето й било счупено. Тя идела оттам – от село Тинтява.
– Вземи, Орльо, на крилете си момъка – обърнал се старецът към най-силния орел, – и го отнеси в село Тинтява. Пеперудата ще ви сочи пътя дотам.
Дълго летели над гори и пропасти, докато съгледали зелена поляна, изпъстрена със ситна тинтява и с гъста зелена дъбрава. Това било самодивската поляна – това било село Тинтява.
Като луд хукнал Горан към дъбравата, където спяла неговата Вида.
– Дълго ще спи – казали сестрите й. – Далечен път е минала, още е уморена.
– Вземи това седло – повелително казала най-голямата сестра, седни на него, а Вида вземи в скута си. Ако се събу¬ди над пропасти, ще загинете и двамата. Ако ли не, ще бъдете завинаги заедно. Още не изрекла до края думите си, Горан възседнал седлото с любимата на ръце и литнал като вихър. Летели над скали, над пропасти и усои, а Вида все спяла. Събудила се едва в своя дом. Заживели отново заедно, грейнала къщата. Кавалът на Горан отново огласял родното ширине. А Вида, Вида била невеста за чудо и приказ – весела, засмяна, домокъшница. Любела тя Горана, а била му вярна стопанка и никога не помислила вече за село Тинтява.

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име – Сечко. Само че единия наричали Малък, а другия – Голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало на земята. Усмихнела ли се Марта, погалвала гадинки и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело
птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветровете ще завият, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога
зла зима ще вилнее.
Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – напомнил й ста¬рецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овците и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо, че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати… Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овците си горе в планината.

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!
— Я се поотдръпни! — викала рибата-треска на един рак.
— Престани да се блъскаш! — сърдели се сардините на огромния кит, който плувал покрай тях.
— Внимавайте къде стъпвате! — викали стридите на няколко омари, които се придвижвали покрай тях.
Най-мъдрата риба в морето била една стара баба херинга и тя непрекъснато мислела.
„Ако морето беше по-голямо, нямаше да бъде така натъпкано и щеше да има място за всички риби. Чудя се какво ли може да се направи? Как да стане морето по-голямо?"
Дълго мислила баба Херинга. Най-сетне измислила един план, изплувала на повърхността, подала си главата от водата и извикала на слънцето:
— Моля ти се, слънце, иди и огрей другата страна на света!
— Още е много рано да огрея другата страна на света! —отвърнало слънцето.— Там е още нощ. Чакай, може пък да стане весело! Добре, бабо Херинго, ще отида! Чудно ми е, какво ли ще каже месечко?
А от другата страна на света било тъкмо посред нощ.
Месецът и звездите греели. Бухали летели. Децата спели в креватчетата си, врабчетата — в гнездата и кучетата — в колибките си.
Ето че дошло слънцето, изгряло и засветило.
Всички се събудили, прозяли се и рекли:
— Време е за ставане!
Татковците станали и се обръснали. Майките станали и приготвили закуската. Децата станали, измили се, и помогнали да се облече бебето. Врабчетата се събудили, зацвърчали, зачистили перцата си и изхвръкнали от гнездата.
Кучетата излезли от колибките си, протегнали крака и после отишли и залаяли под стълбището, или се заиграли в градината.
Почти всички били много доволни.
Само бухалите не били доволни. Те знаели, че това не е истинският ден.
— Още не е нашето време за спане! — казали те. — Никак не е прилично от страна на слънцето да става толкова рано.
И ако бухалите били ядосани, петлите направо били разгневени.
— Въобще не е за ставане, докато не сме изкукуригали! — казали те.— Слънце, веднага се махай!
— Няма! — рекло слънцето. — Харесва ми да светя тука!
Месецът още светел на небето и той също се ядосал.
— Докато свети месецът, децата трябва да спят — обадил се той. — Ти си много лошо, слънце!
— Глупости! — отвърнало слънцето. — Аз мога да светя по-ярко от тебе. Ти си един завистлив, стар месец.
Докато разговаряли, прелетяло едно облаче и си помислило:
„Не е зле да поваля сега" — и започнало да сипе дъжд. Като из ведро!
Децата, които били излязли да играят, се намокрили до кости и се разплакали, малките птички, които били станали и търсели трохички се разплакали, кучетата, които играели в градините се разплакали, бухалите — и те се разплакали.
А в същото време и от другата страна на света всички плачели, защото било още тъмно и трябвало да лежат в леглата. Така че ВСИЧКИ деца в света плачели и ВСИЧКИ майки и бащи, и бухали, и кучета, и котки, и врабчета, и таралежи, и прасета, и крави, и пеперуди, и жирафи, и слонове — всички плачели!
Ай, колко сълзи се леели!
Пеперудите плачели със ситни, дребни сълзи, децата със средно големи сълзи, а пък слоновете плачели с огромни сълзи.
Сълзите потекли в езерата и потоците, потоците се вливали в реките, а реките от сълзи се втичали в морето. И морето ставало все по-голямо, и по-голямо, докато най-сетне станало толкова голямо, че в него имало място за всички риби, да плуват без да се блъскат една в друга.
— Благодарим ти, бабо Херинго! — казали те. — Сега има много място. — И те заплували насам-натам, пляскали с опашките и си играели.
Ала морето продължавало да става все по-голямо и по-голямо и баба Херинга си помислила:
„Ако стане още по-голямо, ще вземе да прелее. Сега трябва да измисля как всички да престанат с тоя плач …"
Тогава тя изплувала на повърхността на морето и повикала петела, кацнал на оградата на един двор.
— Моля ти се, Петльо, изкукуригай колкото сила имаш!
— Дадено, бабо Херинго! — казал петелът. — Кукуригуууу!
Слънцето, което се било уморило да грее все на едно място, чуло кукуригането на петела и си рекло:
— Време е вече някъде да съмне! А, сетих се! Ще се върна
в другата страна на света и ще я огрея, както си е редно. И то се върнало, а денят и нощта почнали да се редуват, така че всички престанали да плачат, а морето престанало да става по-голямо и всички риби били много, много щастливи.
И това е краят на тази приказка!

Сред свитата на Дионис често можело да се види бог Пан. Когато Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждане¬то на Пан и се смеели, като го гледали.
Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна свирка. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудуват нимфите и сатирите заедно с палавия козлоног Пан. Когато настане жарко пладне, Пан се оттегля в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почива. Опасно е да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосва и може в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; може да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир може да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушава на цели войски подобен страх и ги обръща в бягство. Но ако не е разгневен, той е милостив и добродушен. Пан закриля стадата на гърците, участва във веселбите и танците на бесните менади и е чест спътник на бога на виното Дионис.
Пан се гордеел със своето свирене на сиринга. Веднъж той призовал на състезание самия Аполон. Това станало по склоновете на планината Тмол. Съдия бил богът на тая планина. Аполон се явил на състезанието в пурпурен плащ, със златна лира в ръце и с лаврово венче на главата. Състезанието започнало със свирене на Пан. Разлели се простите звуци на неговата пастирска свирка, понесли се нежно по склоновете на Тмол. Пан завършил. Когато стихнали отзвуците от неговата свирка, Аполон ударил по златните струни на своята лира. Отронили се величествени звуци на божествена музика. Всички, които стояли наоколо, като омагьосани слушали музиката на Аполон. Тържествено звучали златните струни на лирата, цялата природа потънала в дълбоко мълчание и сред тишината се разливала на широки вълни мелодия, пълна с дивна красота. Завършил Аполон; замрели последните звуци на лирата му. Богът на планината Тмол присъдил победа на Аполон. Всички славели великия бог. Единствен Мидас не изпаднал във възторг от свиренето на Аполон, а хвалел простото свирене на Пан. Аполон се разгневил, хванал Мидас за ушите и ги опънал. Оттогава Мидас има магарешки уши, които той старателно укрива под голям тюрбан. А натъженият Пан, победен от Аполон, се оттеглил още по-навътре в горския гъсталак; често се разнасят оттам изпълнените с печал нежни звуци на неговата сиринга и младите нимфи с любов се заслушват в тях.

В началото нямало земя и хора. Навсякъде се простирало само безкрайно море. Господ живеел в небето като птица. Бил сам в цялата вселена – нямал никого за другар, с който да разговаря и да прекарва времето си по-весело.
Веднъж Господ прелетял над водата и видял сянката си, отразена във вълните. Извикал й „Стани!" и сянката се изправила пред него като човек, но това не било човек, а Дяволът. Господ се сдружил с него и станали приятели. Един път Господ рекъл на Дявола:
– Хайде да направим земя и хора!
– Да направим – отговорил Дяволът, – но откъде да вземем пръст?
– Под водата има пръст – рекъл Господ. – Влез в морето, та извади малко!
Дяволът се спуснал на дъното и гребнал с ноктите си малко пръст. Господ я хвърлил върху водата и тя станала на земя. Отначало била малка като тепсия, а после пораснала колкото харман. В средата й Господ посадил Дървото на живота, което веднага пораснало голямо. Той вързал на един от клоните му златна люлка и започнал да се люлее. По едно време затворил очи и заспал.
Дяволът се промъкнал дебнешком, откачил люлката заедно с Господа и намислил да го хвърли в морето, за да го удави. Тръгнал към водата, а земята взела да расте. Дяволът не намерил края й, затова поел в обратната посока, но пак не стигнал до водата.
Тогава опитал и на трета страна и като пак не успял, оставил оспод на земята и легнал до него. Като затворил очи, му хрумнало, че остава още и четвърта посока. Взел Господа и отново го понесъл към водата, но пак не стигнал до нея. Земята вече пораснала дотолкова, че нямала край. Тогава Дяволът разбудил Господа:
– Стани, Господи, да благословим земята. Виж колко порасна тя!
– Когато ти ме носи на четирите страни, за да ме хвърлиш във водата и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.