Чуй всички приказки

На едно място имало суша. Земеделците напоявали нивите си, прокарвайки вода по канали от голямо разстояние. Един от тях притежавал голяма решителност и сила на характера. Една сутрин той твърдо решил да копае своя канал, докато не стигне до реката и не прокара бода до нивата си. Започнал работа и скоро загубил Всякаква представа за времето. Дошъл и отминал часът за закуска. Жена му го викала да си дойде вкъщи да се измие и да хапне. "Закуската ще изстине – казвала тя – остави работата и си ела у дома."
Отначало земеделецът не обръщал внимание на думите й, но после я помолил да си иде вкъщи и да не му пречи. "Ти не разбираш – казал той, – че заради тази страшна суша нищо няма да поникне. Няма да има с какво да нахраним децата и всички ще умрем от глад. Решил съм, каквото и да стане, днес да докарам вода на нашата нива. Тогава и ще се измия, и ще се нахраня." Като чула това, жена му се прибрала, а земеделецът работил цял ден и до вечерта прокопал канал до реката. Тогава той седнал на земята и с възторг гледал как водата тече през нивата му. Умът му бил спокоен и щастлив. Прибрал се вкъщи, извикал жена си и казал: "Сега ми сложи да хапна и напълни лулата ми." Измил се той, с удоволствие се нахранил и заспал дълбок сън.
Друг земеделец, който също искал да прокара вода на нивата си, също бил извикан от жена си на обяд: "Ела у дома, измий се и хапни" – казала тя. И той веднага хвърлил лопатата и възкликнал: "Мила, когато ме викаш, аз съм длъжен да дойда." И неговата нива останала суха.
Както земеделецът не може да напои нивата си, така и човекът, стремящ се към Бога, не може да го достигне без твърда решимост.

Веднъж в открито море се надигнала силна буря. Платноходката се носела насам и натам. Пасажерите, скупчени на едно място, започнали да молят Аллах за спасение. А Настрадин Ходжа, седнал в едно ъгълче, спокойно си пушел лулата.
Накрая бурята утихнала, опасността преминала и корабът акостирал.
– Слушай, Ходжа, нима ти не се страхуваше, когато ние всички треперехме от страх? – полюбопитствал един от пасажерите.
– А от какво да се страхувам?
– Как от какво, нима не видя, че по време на бурята бяхме на една ръка разстояние от смъртта?
– Вярно е, но нима не е така и на сушата? – отговорил през смях Настрадин.

Марпа, гуруто на Миларепа, чул за един учител, оти¬шъл при него и напълно му се доверил. След това го попитал:
– Какво трябва да правя сега?
Учителят казал:
– След като си повярвал в мен, нищо не трябва да правиш. Просто продължавай да вярваш. Името ми това е единствената тайна мантра за теб. Всеки път, когато се окажеш в затруднение, просто си спомни името ми, и всичко ще бъде наред.
Марпа паднал в краката му. И решил веднага да изпробва това, тъй като бил прост човек. Тръгнал по реката. Другите ученици, които прекарали години с учите¬ля, не можели да повярват на това – той ходел по водата!
Учителят се удивил. Всички се затичали към реката, а Марпа се разхождал по водата, пеел си песни и танцувал. Когато се приближил към брега, учителят го попитал:
– Каква е тайната?
Марпа отговорил:
– Тайната? Това е същата тази тайна, която ми съобщихте вие – вашето име. Аз мислех за Вас. Казах: "Учителю, позволи ми да ходя по водата." И това се случи.
Учителят не можел да повярва, че неговото име… Той самият не можел да ходи по водата. Но може би… Той никога не бил опитвал. Но било по-добре първо да провери още няколко неща, преди да опита, затова казал на Марпа:
– А ти можеш ли да скочиш от онзи хълм?
Марпа казал:
– Всичко, което заповядате.
Той се изкачил на хълма и скочил, а учениците стояли 6 долината, очаквайки как Марпа ще се разбие на парчета. Но Марпа плавно се спускал, заел поза лотос, с усмивка. Спуснал се в долината и се приземил под едно дърво. Учениците го окуражили.
Учителят казал:
-Това вече е нещо. Ти моето име ли използва?
Марпа отговорил:
-Това беше направено от твоето име.
Тогава учителят казал:
-Това е достатъчно, сега аз самият ще опитам да се разходя по водата.
И с първата крачка изчезнал под водата. Учениците се хвърлили във водата и криво-ляво извадили учителя си. Марпа попитал:
-Какво стана?
Учителят отговорил:
– Прости ми. Аз не съм учител, аз съм просто шарлатанин. При теб е помогнало не моето име, а вярата в него.

Един богаташ самохвалко довел веднъж суфи, за да му покаже дома си. Развеждал го той из стаите, които били пълни с безценни произведения на изкуството, с великолепни килими и всевъзможни фамилни скъпоценности. Накрая попитал:
-Кое ви порази най-много?
Суфият отговорил: 
– Фактът, че земята е в състояние да издържи тежестта на толкова масивно здание.

Веднъж ава Амон искал да се прехвърли на другия бряг на реката. Той намерил кораб, готов да отплува, и седнал край него. В това време доплувал друг кораб, който отивал на същото място и хората в него започнали да го викат:
– Ела с нас, ава!
Той отговорил: 
–  Ще се кача само на обществен плавателен съд. Той носел със себе си връзка палмови клонки. Седнал, заплитал клонките на въже, после го разплитал, а след това отново го заплитал и разплитал дотогава, докато общественият плавателен съд не отплувал и не стигнал другия бряг. Братята, като му се поклонил, попитали:
– Защо правеше това?
Старецът отговорил:
-За да не ходя, обезпокоен от бързането.

Веднъж раби Ицхак Леви се приближил до няколко молещи се, протегнал им ръка и казал: "Здравейте, здравейте!" – все едно са се завърнали отдалеч. Когато те погледнали с недоумение, той казал: "Защо се учудвате? Та нали току-що вие бяхте толкова далеч: ти търгуваше на пазара, а ти плаваше на кораб със зърно. Като свърши молитвата, вие се върнахте обратно. Затова и дойдох да ви поздравя."

Вървели по един път зрящ и слепец. И зрящият казал на слепия: 
–  Когато влезем у дома, ти ще запалиш свещ и ще ми светиш.
– Пощади ме, приятелю! – възразил слепият. Когато бяхме на път, ти ми беше единствената подкрепа. Ти ми оказваше пътя, докато стигнахме до дома, а сега казваш на мен, слепия, да ти светя!
– Аз затова го казвам – отговорил зрящият, – за да дам възможност, макар и с нещо, да ме възнаградиш Услугите, които съм ти направил.
Царят имал съветник, когото той отличавал с особено благоволение.
– Поискай си, какво искаш да ти дам – казал му веднъж царят.
Съветникът си помислил: "Ако поискам злато и сребро, царят ще ми даде; това няма да ми откаже. По-добре да поискам принцесата за жена: заедно с нея ще си дойде и всичко останало."

Живееше някога един търговец, който беше толкова богат,че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.
Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа". Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.
Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу.Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.
На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.
— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?
— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.
— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.
Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.
Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.
Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.
— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.
— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.
И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли при¬казката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.
И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.
При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.
— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?
— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.
— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:
Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между ог-нивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.
— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше!
Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб,кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябва¬ше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.
— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!
— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.
— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.
— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…
— Чудесно начало! — извикаха всички чинии.— Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.
— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.
— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.
— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.
А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.
„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи."
— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.
„Какви простаци са всички тук!" — помислиха си кибритените клечки.
След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.
На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.
В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.
— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.
— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!
— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!
— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела." Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!
„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Ка¬къв блясък излиза от нас! Каква светлина!" — И след туй те изгоряха…
— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.
— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.
И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!" и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.
„Трябва и аз да направя нещо за народа!" — помисли си синът на търговеца.
И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.
Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.
Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали.Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.
Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг".
Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.
— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.
— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.
Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.
Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.
Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Казват, животът е като камък хвърлен в морето, няколко вълнички, после и те изчезват безследно. Но спокойствието е само на повърхността на водата. Мощни течения вървят под нея и влачат камъка, оглаждат ръбовете му. Зариват го в пясъка, мидичка се прилепва към него, после друга – вече са цяла колония. Водата е топла, чудни същества плуват, наоколо кипи живот. До брега са само няколко метра. Слънчев лъч любопитно наднича, осветява ту едно, ту друго кътче. Приятно е да се оставиш на вълните – галят те и люлеят, приспивно шепнат: “ не трябва да се бориш, по-силни сме! Следвай ни, знаеш, сам не можеш да се движиш. Виж твоите съседи – всички с нас вървят.” Наоколо е пълно с камъчета, по-големи и съвсем дребни, неразличими в пясъка, който като килим покрива дъното. Има най-различни: овални, продълговати, остри и изгладени от теченията; кафяви и ярко червени, или зеленикави, поели цвета на прилива. Грамаден черен къс тромаво се влачи. Току-що откъснат от скалата-майка, закача всички с острите си ръбове: “ Ах – отскача красавицата – не виждаш ли, ще ме повредиш!” Тя цялата е в жълто, рядък кехлибар. “ Остави го, с времето ще се оглади – шепне мраморът до нея, кой знае откъде довлечен, – неминуемо е.” Той много е пътувал, изразява се сложно. Но е красив – шлифован от времето и водата, доволно блещука. Всички знаят: не обича мидите и водораслите, те цапат бляскавата му повърхност. Затова нашият камък смутено се отдръпва с вълната сред своите другари, всички неоформени, ръбати и обрасли. Малки рачета пълзят смешно наоколо, рибка се залута сред гъсталака. Наоколо се полюляват гроздове от миди, водорасли са полегнали лениво. Закачливите вълнички ги дразнят, после побягват към брега. Гирляндите напразно се протягат, опитват да ги стигнат… а после дълго и учудено поклащат своите връхчета: “ На брега е животът – шепнат младите, – не напразно вълните бързат натам.” – “ Едва ли е толкова хубаво – им отговарят от дълбините. – Нали виждаме колко разочаровани, разбити се връщат. Не, скалите са остри и жестоки, не може това да е истинският живот. Във водата е спокойно, на кого са нужни безмилостните битки на сушата?.. Остани при нас!“ Залез е, морето се готви за сън. Пъстра медуза разперва приятелски пипала, вълните приспивно шумолят: “ Стой при нас, стой при нас…“
Смътно си спомняше камъкът родното място. Скалата се издигаше стръмно над гората, от никого непокорена, само облаците и птиците се рееха над нея. Но пристигнаха работници и не спряха с гърмежите, докато тя не падна. Все още бяха всички заедно, в началото свързани в големия отломък, след това на купчинка, просто неоформени късове. После пристигнаха каменарите и започнаха болезнено да изчукват острите ръбове. Вградиха ги в голямата кула на брега на морето. Здраво споени се устремяваха към синьото небе, отново само птиците им бяха съседи. Далече долу се чуваше постоянният шепот на водата… Докато пак не започнаха да стрелят, този път бяха войниците. Те донесоха и най-страшното – огъня. Хванати един за друг, камъните дълго се съпротивляваха. Все още бяха заедно, но… политна един, след него друг, горящата греда се търколи надолу по брега, отчаяно опитваше да се спаси. Кулата се приведе, като че ли молеше за милост и бавно потъна в морето. Вълните безпомощно наблюдаваха нещастието, уплашено притичваха напред, колкото можеха по-напред по пясъка, близваха пострадалите и отново се отдръпваха. Започваше отлив. Водата милостиво прегърна оцелелите и ги отнесе със себе си.
Заседнал в пясъка, нашият камък отдавна лежеше на морското дъно. В тихите летни вечери край него се събираха да поиграят малките рибки, цели ята се стрелкаха наоколо. Вълнички предпазливо ги заобикаляха, нерешително потегляха към брега, едва-едва изпълзяваха на пясъка… И бързаха обратно, следвайки очертаната от луната пътека. Кръглото светило строго ги направляваше, следеше да не се отклоняват от предписания път.
На повърхността морето е като огледало, тихо и спокойно. Но на дъното той усещаше вече теченията. Те носеха ветровете и гигантските вълни, които безмилостно повличаха всичко. Изтръгваха и най-здраво закрепилите се от техните убежища, влачеха ги дълго и болезнено, променяха ги. Незнайно къде се загуби хубавицата с жълтите нишки. Трудно разпознаваше даже другарите си в овалните, оформени камъни наоколо. При ясно време се оглеждаше във водата и не можеше да се познае. Камъкът отдавна беше сам, понякога залутала се мидичка се опитваше да се прилепи към него, но не намираше къде и се отказваше. Наблюдаваше със симпатия новите жители на морското дъно – тромави и нащърбени, но вече целите обрасли. Около тях винаги е оживено, шумно. Малко им завиждаше, макар че… не умеят още, би могъл да им покаже?.. Спомни си за надменния бял мрамор, от колко време не беше го срещал, къде ли важничи сега?.. А може би тогава не е бил високомерен, а самотен?
“ Ох – потръпна нашият камък от студената вълна, – не е ли много рано?” Погледна нагоре, луната угрижено се взираше в облаците, забулили хоризонта: “ Идва буря, жалко тук беше приятно, е, както и да е – помисли той и се освободи от прегръдката на пясъка.”
Силен вихър надипли морската повърхност, небето се намръщи. Луната уплашено забърза. Навъсени и злокобно черни облаците се разминаваха с нея, притичваха, събираха се заедно, готвеха се за предстоящата битка, отвсякъде прииждаха нови и нови… Скоро цялото небе се покри с тях. Нощното светило тревожно надникна за последен път и се скри. Светкавица раздра за момент плътната пелена, след това стана още по-тъмно. Като не знаеха накъде да вървят, вълните объркано започнаха да се блъскат една в друга, все по-силни и големи… Докато не откриха общия враг. Тогава яростни потеглиха към брега. Мощни течения откъснаха обитателите на морското дъно и също ги вкараха в боя.
Водата свистеше, гневно клокочеше, настървено гризеше скалата. Здраво вкопани в нея, се извисяваха останките от кулата, стръмна и недостъпна. Разпененото море долу не я плашеше, беше свикнала, какви ли не сражения се бяха разигравали край нея… Ураганен вятър долетя от незнайните морски простори и раздуха облаците, за да се включи в борбата. Но беше късно, ожесточената битка замираше. Последните вълни объркано потърсиха пътя на отстъплението, като изоставиха на пясъчните ивици частите на разбитата си армия. Далече в небето заблещука самотна звездица. Камъкът уморено се огледа, не беше ли идвал вече тук? Спомни си огъня и болката…
На сутринта слънцето изплува засмяно и любопитно занаднича из всяко кътче на опустошения бряг. Огря със симпатия рачето, то тичаше към водата, като грижливо заобикаляше пулсиращите медузи. После смешно се препъна, объркано смени посоката. Чайките съсредоточено се разхождаха сред останките на брега. Момче и момиче изтичаха хванати за ръка по стълбите и ги подплашиха, ятото излетя и закръжи около гирляндите водорасли запратени през нощта върху скалата: “ Виж, като гигантско коледно дърво – посочи момичето – красиво, нали?” – “ Да, наистина… Страшна буря беше, истински ураган, с огромни вълни … Но днес времето ще е хубаво – примижа младежът срещу слънцето.”
Огледа се и видя камъка, намести го удобно в дланта си. Поприведе се, изчака поредната вълна и го хвърли, той подскочи и набразди гладката синева на водата: “ Видя ли, видя ли, цели седем пъти – тържествуващо извика момчето, – ще ни върви…” После прегърна момичето и сянката стана една. Сутрешното слънце я запрати далече, вълната се огледа и тръгна по нея, но едва достигнала босите им крака се разколеба и замислено се отдръпна. Чайките възторжено запищяха, размахаха криле и полетяха – почти докосвайки неподвижната искряща повърхност на морето.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2642″]