Чуй всички приказки

Живели някога мъж и жена. Всичките им деца били момичетал Бащата по цял ден сечал дърва в гората и съжалявал, че няма синове, за да му помагат. Един ден се върнал, уморен от работа, и жена му казала, че отново чакат дете.
– За какво ми е още едно момиче? – извикал дърварят и прогонил жена си от дома. Навред около къщата се простирала само гора -жената нямало къде да иде, но мъжът й бил непреклонен. Най-голямата дъщеря си събрала багажа в един вързоп и тръгнала с майка си. Заживели в хралупата на стар дъб – поне дъждът да не ги вали, за храна берели гъби и диви ягоди.
Дошло време и жената родила момченце. И тъй като нямала котел, в който да стопли вода и да окъпе детето, майката рекла на дъщеря си:
– Дъще, покачи се на дъба и виж дали някъде не свети огън, та да идеш и да вземеш каквото ни е нужно.
Момичето се качило на самия връх и видяло, че в една колиба гори огън. Слязла от дървото и тичешком отишла на това място. Като пристигнала, заварила три жени, които били орисниците. Те попитали момичето:
– Какво търсиш тук, момиче?
То им отговорило:
– Баща ми изпъди мама, защото раждала все момичета. Тя сега роди момче в гората и нямаме нито огън, нито котел, нито корито да окъпем детето. Дойдох при вас да ми дадете вие, ако имате.
Тогава орисниците казали помежду си: „Е, сега какво да го орисаме?"
Едната казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе камък, да хвърли, да се върне камъкът назад, да го удари!
Втората казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе лък, да пусне стрела, да се върне стрелата, да го улучи!
Третата казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да се ожени и като легне да спи, да падне една змия, да го ухапе – да умре!
След това рекли на момичето: – Да не казваш никому нито дума, защото ще станеш на мраморен камък!
Момичето им обещало, че няма да казва никому. След това орис-ниците му дали всичко, каквото искало от тях, и то ги отнесло на
майка си.
Майката дала на детето си необикновено име – Горороден. Детето пораснало и взело да си играе в гората. Сестра му, като знаела как било орисано, не му давала да вземе камък в ръцете си. Като станало голямо момче, сестра му не дала да си направи лък, за да ходи на лов в гората.
Пораснал Горороден, станал красив момък, построил си дървена къща и се оженил се за едно момиче-сираче. През нощта, когато си легнали да спят, сестра му стояла над главата му и ги пазела. Изведнъж от преплетените клони на покрива паднала една голяма змия върху завивката. Сестрата, като я видяла, събрала завивката заедно със змията и излязла навън.
После извикала:
– Братко, ела да видиш какво съм хванала!
Като станал брат й, тя започнала да му разказва всичко, което се било случило в нощта на неговото раждане. И докато говорела, започнала да се вкаменява – първо до колене, после до пояс, а когато свършила – до шията се била превърнала в мраморен камък. Сестрата казала:
– Братко, аз те пазих от малък и като порасна, пак те опазих. И ти сега трябва да ми помогнеш – да идеш при Слънцето, да му вземеш трохите, които падат на земята от ръцете му, и водата, с която си е мило ръцете!
Горороден веднага тръгнал на път, защото Слънцето живеело много далече. Вървял, вървял, видяла го една змия, която била под един камък и не можела нито навън да излиза, нито навътре да влиза. Тя попитало момчето:
– Къде отиваш?
Момчето отвърнало, че отива при Слънцето. Змията му казала:
– Като идеш, питай и за мене – защо не мога да изляза от този камък.
Момчето обещало да пита и продължило нататък. Вървяло, въряло и видяло един камък, издълбан като врата, но той не бил нито на земята, нито на небето, а висял над пътя. Като минал през него камъкът стиснал момчето и го попитал къде отива. И той помолил Горороден да пита Слънцето, защо не може да падне на земята. Момчето обещало и камъкът го пуснал да продължи.
Вървяло момчето, вървяло и видяло една река, която се удряла от бряг на бряг и не можела да тече надолу. Горороден я нагазил защото пътят минавал оттам. Като стигнал до средата, водата го стиснала и го попитала, каквото го попитали и другите, и той отговорил пак така, както и на другите. Тогава реката му казала да пита Слънцето – защо не може да тече надолу.
– Добре, ще питам – отговорило момчето. Като стигнало до слънчевия палат, то потропало на портите. Излязла Слънчевата майка и го попитала:
– Какво търсиш тука, момче?
То отговорило.
– Дойдох да ми дадете водата, с която се мие Слънцето, и трохите, които падат от ръцете му като яде.
Слънчевата майка пак го попитала:
– Какво ще правиш с тях, момче?
Момчето й разказало какво се случило със сестра му, как тя станала на мраморен камък. Слънчевата майка казала:
– Ела да те скрия, че да те не види Слънцето, защото ако те види, докато е гладно, може да те изяде!
Слънцето трептяло, залязвало и като влязло в къщата си, разгневено извикало:
– Мамо, на човек ми мирише! Майка му казала:
– Няма никой тук освен нас.
– Има, мамо, има! – отговорило Слънцето. Тогава тя му казала:
– Прав си, синко. Дойде едно бедно момче, което има сестра, превърната в мраморен камък. Та затова е дошло тук, да му дадеш
трохите, които падат от ръцете ти, и водата, с която си миеш ръцете.
– Да излезе да го видя! – отговорило Слънцето.
Горороден излязъл насреща му, поклонил се до пояс и започнал да му разказва за сестра си. Слънцето го прекъснало:
– Знам за какво си дошъл. Видях как се вкамени сестра ти. Ще ти помогна – и дало на Горороден, каквото поискал. Момчето го попитало:
– Като идвах насам, видях змия, която беше под един камък и не можеше ни навън да излиза, ни навътре да влиза. Помоли ме да те питам за нея.
Слънцето отговорило:
– Тя ще излезе, когато ухапе някого за петата.
Момчето пак попитало:
– Видях и един камък, който беше нито на небето, нито на земята и като минавах през него, той ми рече да питам и за него – защо не можел да падне на земята.
Слънцето отговорило:
– Той ще падне, когато смаже някой човек, но когато го минеш, тогава да му кажеш.
Момчето продължило:
– Видях и една река, която се биеше от бряг на бряг и не можеше да тече надолу; и тя ми каза да те питам за нея.
Слънцето му отговорило:
– Тя ще протече, когато удави някой човек, но ще й кажеш това, чак когато я отминеш; същото да направиш и със змията.
Тогава момчето благодарило и тръгнало да си върви. Наближило до реката, нагазило я и като дошло до средата, тя го стиснала и му рекла:
– Кажи ми какво каза Слънцето за мене?
Момчето й отвърнало да го остави да излезе, та тогава ще й каже. Водата го отпуснала и като излязло и отишло няколко крач¬ки далече от нея, казало й каквото му рекло Слънцето за нея. Водата се завтекла разгневена към него, но не могла да го стигне и викнала:
– Ах, че не можах тебе да удавя, защото тук човек не минава!
После момчето стигнало до камъка, който го стиснал и го попитал:
– Какво каза Слънцето за мене?
Момчето му казало да го пусне да мине, пък тогава ще му каже. Камъкът го пуснал и като се отдалечило, момчето рекло:
– Камък, Слънцето каза за тебе – когато смажеш някого, тогава ще паднеш на земята!
Камъкът отговорил:
– Ах, че не можах тебе да смажа, че оттука човек не минава!
После, като тръгнало да върви, момчето доближило до змията, и змията, като го видяла, запитала:
– Какво каза Слънцето за мене? Момчето отговорило:
– Чакай да повървя малко, докато ми дойде на ум, че забравих Момчето, като повървяло, казало на змията:
– Змия, ти ще излезеш от този камък, когато ухапеш някой човек за петата!
Змията рекла:
– Ах, че не можах тебе да ухапя, че оттук човек не минава!
Като си отишло при колибата, момчето поляло сестра си и тя веднага станала както преди. И двамата се поклонили на Слънцето, за да му благодарят за добрината.

Най-хубавата мома в цялото село била Стана. Тя имала деветима братя, все здрави момци; къщата им била каменна като крепост, но майка й все се страхувала. Преди да умре, я заклела да не излиза денем на двора, за да не я грабне някой змей.
Веднъж на Великден всички моми се пременили и повикали Стана на хорото. Тя не искала да ходи, но я излъгали, че на Великден змейовете не излизат от пещерите си. Събрали се всички моми и момци, засвирила гайда и задумкал тъпан. Стана повела пъстрото хоро.
По обед заросила ситна роса, подухнал студен вятър, по него се спуснала гъста мъгла, а над мъглата долетял змей. Спуснал се, грабнал Стана и я отнесъл в пещерата си.
Събрали се деветимата братя в каменната къща – трима опънали тетивата на лъкове, трима наточили мечове, трима наострили копия. Оседлали конете си и тръгнали да търсят сестра си. Пребродили всички гори наоколо, спускали се в най-усойните долове, катерили се по върхове и скали. Три години търсили сестра си, но не могли да я намерят.
Върнали се на село, но все за нея мислели. Веднъж най-малкият брат чул от стар овчар, че на разцепената Змейската скала, точно в цепнатината между двата върха има пещера. Само там не били търсили братята. Пак грабнали оръжията, качили се на конете и скоро стигнали до скалата. Този път се изкачили до самия връх и намерили пещерата. В нея имало всичко като в болярска къща. Чашите и чиниите били от злато, а едно детенце си играело със скъпоценни камъчета на земята. Момченцето ги видяло и повикало майка си. Показала се една млада жена и братята познали сестра си Стана. Прегърнали се, целунали се, започнали да си приказват.
– Аз много добре си живея със змея – казала Стана. – Ето, роди ни се момче. Само за вас и татко ми е мъчно. Сега като сте ми дошли на гости, ще ви нагостя богато.
После влязла навътре в пещерата. След малко оттам се показал един хубавец мъж – крилата му били под ризата, та не можело да се познае, че е змей. Той донесъл три чувала брашно, една делва сирене и по гърне мед и масло за всеки. Жена му опекла хляб. Всички насядали на трапезата. Змеят изнесъл и бъчва вино, гъсто и сладко, защото било правено само от най-зрелите зърна на гроздовете. След като хапнали и пийнали, братята си отишли весели, а сестра им останала при змея.
Минали няколко години. В едно ясно лятно утро Стана и змеят седнали пред Змейската скала. Слънцето се вдигнало, напекло и змеят казал на Стана:
– Как сладко ми се приспа! Аз ще дремна малко, ама ти внимавай! Сега небето е ясно, но подаде ли се и най-малкото облаче, веднага да ме събудиш!
Змеят сложил глава на скута на Стана и заспал. Жена му поглеждала към небето и по едно време забелязала, че едно облаче се подало над планината. То било толкова малко, че тя не му обърнала внимание. Ама по-сетне като погледнала, облачето се надуло и припълзяло нагоре по небето. Стана погледнала към мъжа си, но й дожаляло да го събуди. Скоро облакът потъмнял и надвиснал право върху тях. Тогава Стана събудила змея, но докато той изтича в пещерата да си вземе боздугана, халата, скрита в облака, връхлетяла върху змея. Ударила го с шипестата си опашка и го убила.
Стана останала сама с малкото си дете. Тя погребала мъжа си в пещерата, взела малко от съкровищата на змея и се прибрала при баща си.
Детето раснало все покрай дядо си и гледало да му помага във всичко. Дядото често ходел до планинските кошари да нагледа как овчарите пасат стадата. Когато момчето станало на петнайсет години, взело да се спира край дълбокото планинско езеро и да се взира в дълбините му.
Веднъж дядо му го попитал:
– Бе, синко, защо толкова често гледаш в езерото?
– Виждам нещо на дъното – отговорило момчето и продължило. – Дядо, искам да ти кажа нещо, ама не знам дали ще ми повярваш?
– Кажи! Защо да не ти повярвам?
– В това езеро влиза халата, която уби баща ми. Аз ще вляза да се бия с нея, но ти трябва да ми помогнеш. Ще заколиш един овен и от лойта ще направиш малки топчета. Аз ще вляза в езерото да се боря с халата. Ама ти ще внимаваш хубаво! Когато се подаде син пламък над водата, ще хвърляш по едно топче лой. Когато се подаде червен пламък, няма да хвърляш. Гледай да не сбъркаш!
Дядото направил точно така, както казал внукът му. Приготвил топчетата и момчето се хвърлило в езерото. Потънало като черна сянка и се загубило в дълбокото. След малко водата се развълнувала плиснали вълни, езерото забучало. Подал се син пламък и дядото хвърлил топче лой, а като взели да излизат червени пламъци, не хвърлял. Минало време, водата се укротила и изведнъж момчето изплувало отгоре. В ръцете си носело сърцето на халата.
– Благодаря ти, дядо, за помощта. Ето сърцето на халата. Аз много се уморих и ще легна да спя. Ти вземи и изпечи на огън сърцето, но внимавай да не хапнеш от него.
– Е, синко, защо ще ям сърце от хала? – отговорил дядото.
Момчето легнало и заспало. Дядото наклал огън, издялал един шиш и започнал да пече на него сърцето. Като посегнал да го обърне, се опарил и си близнал пръста да му мине. Изпекъл сърцето и го оставил в топлата пепел.
Момчето се събудило и попитало:
– Е, дядо, изпече ли сърцето?
– Изпекох го, синко.
– Ама виждам, че ти си го опитал – казало момчето.
– Не съм го опитвал – отвърнал ядосано дядото. – И да ме караш, няма да го ям това сърце.
– Я, иди и бутни с ръце онзи бор да видим.
Отишъл старецът при огромното дърво, бутнал го на шега, а то рухнало като отсечено.
– Е, дядо, видя ли, че си опитал. Не е добра за тебе толкова сила.
Сетил се тогава дядото, че си бил облизал пръста, като пипнал сърцето и казал на момчето.
– Добре, иди и плюни в пепелта!
Дядото така и направил и се избавил от силата на халата.
– Е, дядо – казало момчето, – време е да се сбогуваме. Аз съм
вече голям змей. Повече не мога да живея на село. Отивам в бащината пещера. Ще прелитам понякога над селото да ви виждам и ще ви пазя от хали и други змейове. Сбогом, дядо!
И младият змей разперил криле и отлетял към Змейската скала.

Р
азровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
– Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
– Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
– Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
– Бабичко, много сме гладни, ба! – с нажален глас пееше Кунето.
– Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
– Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
– Де е питката, ба? – дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
– Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
– Бабо… – обърна се умислен Ваньо. 
-Ей?
– Право ще кажеш – вярно ли е?
-Кое?
– Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
– Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
– Ами далеч ли е нивката?
– Много е далеч.
– Чак до голямата гора, че зад нея – показа с пръст Кунето.
– Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
– Бабо, хайде пак ни разправи за питката! – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
– Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
– Още един път искаме.
– Хубаво! Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
– Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
– Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивката. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
– Тук ли е житцето?
– Тук е – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
– Ами будно ли е, или спи?
– Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
– Гладно ли е? – попитала питката.
– Не е.
– Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път – иде си.
– Ами вълкът, бабо?
– Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
– Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
– Иде си татьо – у-у-у-у, какъв е побелял!
– Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето. От всички страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости вино, разредено с малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците не са много придирчиви, започнал да им поднася вода, зачервена с малко вино. За една-две години той събрал цяла торбичка жълтици, затворил кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият кръчмар си купил една маймунка — да му весели децата, качил се на кораба и потеглил. На обед той се разположил в корабната гостилница и се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като свършил яденето, ситият човек се изтегнал на палубата да подремне малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците, извадил торбичката от пазвата си и я мушнал под главата си — на сигурно място. Маймунката стояла клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна и щом видяла, че господарят й скрил торбичката под главата си, с нетърпение зачакала, додето заспи.
Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала торбичката изпод главата му, бръкнала вътре и изкарала една жълтица. Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала, че не е за ядене, ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я хвърлила в морето.
Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал втрещен торбичката, която бавно потъвала във водата. Захванал да се удря с юмруци по главата.
— Защо ми трябваше тая проклета маймуна! — Приятелю, не се съкрушавай — обадил се зад гърба му един селянин, който често пъти се отбивал в кръчмата на хитреца, — тия жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.

Една лисица надула два меха — напълнила ги с въздух, вързала ги, метнала ги на гръб и тръгнала. Преди да излезе, поръчала на своите две лисичета:
— Рожби опашати, тая нощ ще бъдете сами, лягайте в дупката, затворете си очите и спете! Да не сте посмели през нощта да излезете навън, защото, светне ли месечината — по гората тръгва Халата. Щом ви зърне, ще ви налапа и туйто.
— А ти, мамо, къде отиваш с тези празни мехове? — попитало по-малкото, по-хитрото.
— На воденица отивам. Брашънце ще донеса. Утре ще ви умеся бяла погача. Ако ми се пречне някое воденичарско пиле, ще ви донеса по едно крилце.
Тръгнала лисицата към воденицата, а двете лисичета легнали да спят. По едно време край лисичата дупка минала една светулка. Светнала два-три пъти с фенерчето си и отминала,
— Каква ли е тази гадинка? — попитало по-голямото лисиче, по-глупавото.
— Светулка — отвърнало по-малкото, по-хитрото.
— Хайде да я хванем, че да ни свети нощем в дупката.
— Хайде!
Скокнали двете лисичета, измъкнали се навън и подгонили светулката между дърветата. Не щеш ли, през клоните се усмихнала пълноликата месечина и Халата тръгнала по лов. Тя имала дворец от бял мрамор в дън гората, дето човешки крак не стъпва. Денем си спяла, а нощем излизала да яде малки зайчета и дребни лисичета. В тъмнината Халата нищо не виждала, затуй всяка нощ чакала да се яви месечината. Отдалеч зърнала двете лисичета, наежила се, зафучала, хвърлила се отгоре им, изяла ги и се облизала.
В туй време лисицата отишла при воденичаря, смъкнала от гърба си двата празни меха, сложила ги до прозореца и изпъшкала:
— Ох, тежко жито! Воденичарко, тая нощ да ми смелиш храната! Оставям ти два чувала. Аз ще се върна пак. Отивам да си нагледам рожбите и пак ще дойда да си прибера брашното.
— Добре — отвърнал воденичарят.
Лисицата мръднала между колята, взела един остен от лесата на една биволска кола, отишла до прозореца, мушнала с остена меховете и ги пробила. Въздухът излязъл и кожените мехове спаднали. Поразходила се хитрата лисица насам-натам, легнала на топлото торище и заспала. Като се наспала хубаво, поразгледала дали не може да се вмъкне в заключения курник, но като разбрала, че не ще яде тази нощ пилешко месце, влязла пак във воденицата.
— Готово ли ми е житцето? – попитала тя воденичаря.
— Не е още. Къде са меховете?
— Ей там ги оставих, до прозореца.
Воденичарят отишъл към прозореца и се навел, но що да види — меховете празни.
— Брей, кумице, някой ти е откраднал житото — рекъл той, тюх да се не види!
— Искам си житото! — заврещяла лисицата.
— Няма нищо в меховете. Какво да правя? — дигнал ръце воденичарят.
— Какво ли? — извикала лисицата. Тука мливарите са стоварили много чували, нагреби от всеки чувал по една паничка, додето събереш два меха жито, инак ще те дам под съд!
— Може — съгласил се воденичарят, нагребал жито от чуждите чували, смлял брашно за лисицата и я изпроводил с двата меха, натъпкани до горе.
Помъкнала лисицата брашното си към гората. Още било тъмно. Като влязла в дупката, тя не заварила своите лисичета. Оставила меховете и изскокнала навън. Най-напред съзряла светулката между дърветата и я попитала:
— Сестричке светулчице, къде ми са рожбиците?
— Изяде ги Халата.
— Олелеее! Милите рожби опашати! — завайкала се лисицата. — Ще я науча аз как се ядат чужди лисичета — заканила се тя и затепала пак при воденичаря.
— Воденичарко братко — рекла му тя, — много съм ти благодарна за брашното. Искам да ти сторя едно добро.
— Какво добро?
— Ще те оженя за царската дъщеря. — Че как ще ме ожениш?
— Аз си зная. Тръгвай подире ми!
Воденичарят се полъгал, стегнал цървулите си и тръгнал подир лисицата. Вървели, вървели, наближили града, гдето бил големият дворец. Лисицата се спряла и рекла:
— Ти слез, скрий се под оня мост и чакай, пък аз ще ида в двореца.
Воденичарят се потулил под моста. Лисицата ударила през полето.
Полето било пълно с овце, коне и крави. Като минувала край пастирите, сватовницата им поръчвала:
— Ако някой ви попита кой е владетел на тази стока, вий думайте: „Нашият господар Цървулан".
Стигнала двореца. Влязла вътре. Посрещнал я самият цар. Той бил от вълчи род, затуй се имали с лисицата.
— Добре дошла, кумице! Какво те носи насам? — зарадвал се царят.
— А че дошла съм да искам дъщеря ти — отвърнала лисицата.
— За кого?
— За нашия господар Цървулан.
— Богат ли е или не? — попитал царят.
— Стадата му са на брой толкова, колкото зърна има в един козлен чувал, пълен с просо. А дворецът му е целият от бял мрамор.
— Къде е сега този господар Цървулан?
— Оставих го под моста.
— Че какво прави там?
— Като идехме насам, връхлетяха ни разбойници и ни обраха. Взеха на господаря Цървулана позлатените дрехи, гол го съблякоха. Затуй го е срам да дойде.
— Аз ще му проводя дрехи — рекъл царят и заповядал на министрите си да занесат под моста най-хубавите царски дрехи.
Пременил се воденичарят и пристигнал в двореца. Дигнали сватба. В златна кочия седнали младоженецът и невестата, а лисицата насреща им. Потеглили. Воденичарят се навел и пошепнал на лисиното ухо.
— Къде ще откараме невестата? На воденицата ли?
— Трай си! — отвърнала лисицата.
Като минавали през полето, царят попитал пастирите:
— Чия е тази стока, хей, пастири?
— На нашия господар Цървулан — отвръщали пастирите.
— Блазе му — въздишал тихичко воденичарят.
Подир сватбарите крачели цял полк войници, да закрилят младоженеца и невестата по пътя. Биели барабани, полето ехтяло.
Като наближили гората, лисицата скочила от кочията и рекла:
— Вий карайте направо, пък аз ще ида да обадя в двореца, че пристигате.
Мушнала се в дън гората, дето човешки крак не стъпвал, стигнала пред мраморния дворец на Халата.
— Идат! — викнала тя.
— Кой иде? — попитала Халата.
— Цял полк войници, не чуваш ли барабаните?
— Защо идат? —- разтреперала се Халата.
— Идат да ти одерат кожата!
— Хубава работа! Къде ще се дяна сега? — объркала се Халата.
— Скрий се! — посъветвала я лисицата.
— Къде да се скрия?
— Влез в пещта! Аз ще донеса слама, за да те покрия. Никой няма да те види.
Халата се намърдала в пещта, лисицата донесла слама и затрупала страшилището. Сетне домъкнала разпалена главня и запалила сламата.
Халата се задушила и изгоряла в пещта. Пристигнали сватбарите пред мраморния дворец и заварили портите отворени.
— Че влизайте де! — поканила ги лисицата.
Влезли сватбарите, разгледали чудния дворец на господар Цървулан и останали смаяни.
Най-много се смаял Цървулан.
— Не ми е лош дворецът! — казал той и повел невестата по белоснежните стъпала.
Както и да е, към полунощ приключили сватбеното тържество. Прибрали се младоженците в най-хубавата стая на двореца. Натъркаляли се войниците в градината на двореца. Всички заспали. Щом захъркала царската дъщеря, воденичарят се досетил за воденицата. Кой ще пусне водата? Кой ще смели брашното на хората? Без него нито един камък не ще се завърти. Тихичко се измъкнал от двореца и тичешком отишъл на воденицата. Додето съмне, смлял всичката храна на мливарите и ги изпроводил. Тръгнал пак към двореца. Тихичко открехнал вратата, за да не стресне княгинята. Но тя се била вече събудила и го стрелнала със зли очи.
— Къде ходи тая нощ? — почнала да го подпитва.
— Ходих да си нагледам стадата.
— А защо ти е посипана главата с паспал, сякаш си воденичар?
— Такъв съм! — рекъл воденичарят и почнал да й разказва всичко, както се е случило.
Че като се разсърдила оная ми ти царска дъщеря, че като се раз¬викала, целия дворец дигнала на главата си. Прибрала си герданите, гривните, изскочила навън, накарала баща си да дигне войниците и всички потеглили към града.
— Какво направи? — попитала лисицата воденичаря.
— Нищо. Отървах се от едно живо кречетало.
— Щом като не можеш да лъжеш, ти ще умреш от глад — поклатила глава лисицата.
— Не бой се, кумичке! Додето ми трака воденичката, винаги ще има за мене бели хлябове.

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
— Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
— Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Желъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори.
Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара.
В работилницата си бъчварят издяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите И дьната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка. Тогава старият баща поклати глава и рече:
— Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие — огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
— Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето — да мине по-бързо, и го подканил:
— Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, който препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
— Какво ли намериха на моста ? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка.То се изправило пред своя стопанин и рекло:
— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
— А бе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
— Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето —Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
— А бе, ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.
— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.
— Аз! — отвърнало петлето.
— Какво искаш?
— Подковата.
— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.
— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлябовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жарта станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло :
Водолей, водолей, всичката вода излей, въглените угаси и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:
— Лъвчо, лъвчо, мил и драг, покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
— На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва, натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.
Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.
След три години тримата се върнали при баща си.
– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?
А той му казал:
– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде.
От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.
– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл.
Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.
– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.
– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.
После се обърнал към най-малкия си син:
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?
– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове.
Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години.
Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове…
Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:
– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата.
Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Двама крадци отишли да оберат една църква. Те задигнали всичко: сребърни венци по иконите, ръце, крака, кандила, кандилници, и го натъпкали в чували. Влезли да оберат и олтара. Единият от крадците ограбил кръстове, потири, обкованото евангелие и всичкото сребро на олтара и престола. Другият се покачил на престола, да откачи кандилото. Той бил обут в свински цървули, та другарят му извикал:
– Не те ли е грях да стъпваш на престола с мръсни свински цървули?
Пък другият отговорил:
– Хе-е, побратиме, сърце да е чисто, нищо, че цървулите ми са мръсни.
Ето, има хора, които мислят, че и когато обират дори църквата – сърцето им е чисто. От такива хора Господ да те пази.

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил – как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър – той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.
– Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гостби?
– Пò ми харесва да си гриза камък! – Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко – какво ще ядем, ако не само камъни?
Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял, колко загрижено е слънцето.
По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли – слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и, ако можеш, хващай го.
3атова до сега имаме само едно слънце.