Чуй всички приказки

Имало едно време един морски капитан. Наскоро след като се оженил, той трябвало да поеме по далечни чужди земи. Бавил се шест години, но продал стоките си на добра цена и със спечеленото накупил
много друга стока, натоварил я на кораба и на седмата година тръгнал към дома си. Нямал търпение повече и мислел само за жена си, защото не знаел, че през това време му се родил и пораснал син.
Когато корабът стигнал средата на морето, ненадейно спрял и не помръдвал наникъде. Мъчили се и така, и иначе, вдигали платната, сваляли ги, ала нищо не помагало — корабът си стоял на едно място. Взрял се тогава внимателно морският капитан във водата и видял, че морският цар държи с едната си ръка кораба за носа.
— Защо задържаш кораба ни? — провикнал се капитанът.
— За да ми дадеш от дома си онова, което ти не знаеш. Ако ми го дадеш, ще те пусна да си идеш по живо – по здраво, а иначе всинца ви ще издавя!
Замислил се капитанът, но никак не можел да си спомня какво имал у дома си. Та малко ли време минало! И помолил:
— Дай ми три часа на разположение…
— Не само три часа, ами цели три дена ти давам — засмял се морският цар.
Капитанът започнал да си припомня и да си записва всичко, което имал у дома си. Като си спомнил за всичко, обърнал се към морския цар:
— Обещавам да ти дам това, което не зная у дома си!
— Не мога да вярвам на думите ти — отговорил морският цар. — Напиши ми една разписка и я подпиши с кръвта си!
Нямало какво да нрави капитанът, порязал палеца си и подписал разписката. И щом я подал на морския цар, корабът се понесъл бързо и леко по вълните на морето. Не след дълго той влязъл в родното пристанище. Роднините и близките на капитана излезли да го посрещнат. Най-напред капитанът прегърнал и целунал жена си, а сина си не забелязал. Щом го видял, попитал:
— Кое е това момче?
— Та това е нашият син, който се роди в годината на отплаването — отговорила жената.
Чак сега бащата се сетил, че е продал детето си на морския цар. Натъжил се много и въздъхнал тежко:
— Ето какво било то!
Като го видели толкова нажален, майката и синът почнали да го разпитват и той им разказа всичко от игла до конец. Майката се за вайкала, но синът рекъл:
— Не се кахърете, мамо и тате, може пък морският цар да забрави!
— Едва ли ще забрави — казал скръбно капитанът, — щом поиска да подпиша обещанието с кръвта си… 
И наистина, когато момчето навършило дванадесет години, морският цар им изпратил известие то да се яви при него да му слугува. Нямало що да стори капитанът, длъжен бил да изпълни обещанието си. Изпекли тогава родителите сухари за из път, турили ги в една торбичка и със сълзи на очи се простили със сина си и го изпроводили до края на града.
Вървял, вървял момъкът и стигнал до брега на морето. Бил се уморил и седнал ла си почине. Докато почивал, се загледал в близкия храсталак и видял някакво непознато дърво с дребнички червени плодове.
— Какво ли е туй дърво — зачудил се той, — което до днес още не съм виждал, макар че баща ми има градина с всякакви дървета?
Какво ли е?
А то било дрян. Но той не бил го виждал и докато се захласвал в него, изневиделица долетели единайсет диви патици, а далече зад тях идела и дванадесета. Те припляскали с криле точно над момъка, той се уплашил и побързал да се скрие в клонака на дряна. Спотаил се и се смълчал там, без да помръдва. Дивите патици кацнали близо до дървото и изведнъж се превърнали в единайсет хубавици. Те си съблекли дрехите и почнали да се къпят в морето. Като се окъпали, облекли се, станали отново диви патици и отлетели. Тъкмо отлетели и пристигнала и дванадесетата. И тя като другите се превърнала в хубавица, най-хубавата от всичките. Съблякла се и отишла да се къпе. Момъкът се свлякъл лекичко от дървото, грабнал дрехите й и отново се покачил горе — седи и мълчи като мъртъв. А хубавицата се окъпала, излязла на брега и потърсила дрехите си. Като не ги намерила, провикнала се:
— Кой се крие наоколо? Ако е стар, нека ми бъде роден баща, ако е среден на възраст — нека ми бъде брат, ако ли пък е млад —
да ми стане верен другар!
Рипнал тогава момъкът от дряна и подал дрехите и. Засрами¬ла се хубавицата, като видяла такъв красавец — гиздав и напет юнак — се изправил пред нея.
— Кой си ти? — попитала го тя.
Той й разправил от край до край историята си.
— Чудесно стана, че ме срещна! — плеснала зарадвано ръце хубавицата. — Аз съм морска нимфа и заедно с още единадесет мои дружки служим на морския цар. Навярно ти си видял да летят единадесет диви патици преди мене, те са моите дружки. Морският цар иска да ни омъжи. Сега е мой ред и той те вика да станеш мой мъж. Но за да ме омъжи за тебе, ти трябва да го надхитриш, иначе той ще те погуби, както погуби досега всичките единайсет момъка, които беше определил за дружките ми. Но ти не се бой, аз ще ти помогна! Влез смело в морето и ще вървиш по дъното, докато не стигнеш до една пътечка, която лежи в лявата ти страна ! Ще хванеш тая пътечка и ще вървиш, докато не дойдеш до място, пълно със змии! Но ти не се страхувай — върви, без да се оглеждаш, и те ще ти сторват път! Ако дори само веднъж се огледаш, те ще те изядат. Оттам ще продължиш и ще вървиш, докато стигнеш до едно място с още по-люти змии. Там ще съзреш една къщичка, направена от рибени перки и люспи. Тя е моята къщичка и аз ще те чакам там.
Като казала това, тя се превърнала в дива патица и отлетяла. А момъкът поел по морските пътища и пътеки и спазвал всичко, както му заръчала хубавицата. Накрая съзрял колибката от рибени перки и люспи и много се зарадвал. Почукал на прозорчето, хубавицата излязла и го въвела в къщичката, където го нахранила и напоила. Накрая му рекла:
— Време е вече за сън. Но сигурно скоро ще дойде вестител от морския цар. Ала каквото и да говори той, ти си мълчи, все едно, че
те няма тук. После ще ти кажа какво трябва да направиш.
Постлала му под лавицата да спи и изгасила огъня. Тъкмо задрямали и ето че зад прозореца се провикнал вестителят:
— Морският цар заповяда утре всички да се явите с еднакви дрехи и всяка да държи в ръката си тояга. Пристига новият морски
зет… — И отплувал, защото трябвало да обиколи всички нимфи, а къщичките им били отдалечени една от друга по на четири часа път.
Хубавицата скокнала и се заловила за работа. Сковала един меден боздуган, събудила момъка и му казала :
— Ще вървиш все направо, докато стигнеш едни железни порти. Щом наближиш, отгоре ти ще се нахвърлят два морски лъва. Ти не се плаши, те са вързани на синджир, а им викни: „Млък, проклети и люти зверове! Отивам при морския цар да му служа!" — и те ще се отдръпнат, за да те пропуснат. Щом приближиш портата, замахни с боздугана и удари по нея да се строши. Морският цар ще извика: "Кой е там?", а ти сърдечно му отговори: „Аз съм, ида да ти слугувам." Тогава той ще те доведе там, където ще бъдем наредени ние, с еднакви лица, с еднакво облекло — всичко у нас ще бъде еднакво.
Но аз ще стоя в края и токът на левия ми крак ще бъде изкривен малко настрани. Макар и да ме познаеш веднага, ти не се издавай, нито ми прави някакъв знак. Мини още веднъж, дваж, сякаш все още не знаеш, и се вглеждай във всяка! Морският цар ще се сърди, ще ти кряска и ще те кара по-скоро да избереш определената ти за жена, но ти не му обръщай внимание и му отговори: „Защо да бързам? Това не е ябълка да я откъснеш от дървото: хапнеш — вкусна е, изяждаш я; не ти хареса — хвърлиш я и вземаш нова. С жена си аз трябва цял век да живея." И чак на третия път ме изведи…
После му дала боздугана и го изпроводила да върви. А той пък спазвал всичко най-точно, както му била заръчала хубавицата, Морският цар се гнета, ала момъкът му отвръщал най-спокойно и посочил бъдещата си невеста чак на третия път, макар че я познал веднага.
— Е, добре, сега я намери, но трябаа да я посочиш три пъти поред! Тогава тя ще бъде твоя, а не улучиш ли само веднъж — тежко
и горко ти, ще те погубя?
Ала момъкът не се боял. Той знаел, че морската нимфа ще му помогне. И наистина на втория ден тя му сковала един сребърен боздуган, защото морският цар поръчал да се явят хубавицата със сребърен прът в ръце. Историята се повторила, а на третия ден се потретила, макар сега да държели златни пръчки в ръцете си. Разбрал морският цар, че момъкът го надхитрил, и вдигнал добродушно ръце:
— Нека бъде вечно твоя!
Вдигнал им голяма морска сватба, с богато угощение. Сетне натоварил дванайсет кораба със злато и сребро и проводил младата двойка към родния град на момъка.
Родителите му се смаяли от щастие и не знаели какво да нравят от радост, като видели живо и здраво чедото си отново при тях е приказна хубавица за жена и нечувано богатство. Вдигнали пир, на квя-то поканили целия град Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.

Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата шапчица.
– Не, Червената!
– А, да. Червената шапчица. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице…
– Ама не, Червена!
– А, да. Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
– Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
– Добре. Момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
– Каква бъркотия! Срещнала вълк, а не жираф!
– И вълкът я попитал: колко прави шест по осем?
– Нищо подобно. Вълкът я попитал: къде отиваш?
– Имаш право. И Черната шапчица отговорила…
– Червената шапчица, Червената, Червената!
– Да. И отговорила: отивам на пазара, за да купя доматено пюре…
– И на сън не й е минало това през главата: отивам при баба, която е болна, но не мога ад си спомня пътя.
– Точно така, и конят казал…
– Какъв кон! Това бил вълк!
– Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави намира стълбите, вземи паричката и си купи дъвка.
– Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
– Добре, ето ти паричка.
И дядото отново зачел вестника си.

Миналата година на Великден в дома на професор Тибола от шоколаденото яйце знаете ли какво изскочило? Изне­нада: космическо пиленце, подобно по всичко на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и една теле­визионна антена на фуражката.
Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновре­менно: «О!» и после не намерили други думи.
Пиленцето се оглеждало недоволно.
— Колко сте изостанали на тази планета — забеля­зало то. — Тука е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.
— Този месец ли? —попитал професор Тибола.
— Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двадесет и пет години.
Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:
— Каква неприятност! Каква отвратителна неприят­ност.
— Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.
— Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.
— Но ние купихме това яйце от сладкарницата.
— Нищо не разбирате вие. Това яйце в действител­ност е космически кораб, маскиран като великденско яйце,
а аз, неговият комендант, маскиран като пиленце.
— А екипажът?
— Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.
— Ех, полковник е повече от капитан.
— Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.
— Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.
— Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.
— Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на поли­цията?
— Идете, идете, моля ви се, да разказвате за косми­ческото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.
— И това е право. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.
— Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двадесет и пет години.
— Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.
— Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме на­пред във времето с двадесет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.
— Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.
—Чисто съвпадение — отсъдило космопилението. — Ще се нарича Джино и ще бъде на тридесет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.
— Я гледай, гледай —казал Джино.— тъкмо моята възраст.
— Не ме прекъсвайте непрекъснато — извикал строго комендантът на космическото яйце. — Както ви обяснявах, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги надзираваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.
— Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?
— Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съще­ствува, четвърто…
—Извинявайте, коменданте — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?
— Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джи­но Тибола.
— Но това съм аз!- подскочил синът на професора. – Ура!
— Какво ура? – извикала госпожа Луиза. – Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…
Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.
— Ура! Мисията ми е изпълнена. След 25 години ще мога да си ида у дома!
— А яйцето? – попитала с въздишка сестричката на Джино.
— Веднага ще го изядем, разбира се.
Така и направили.

Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.
„Три стрели" било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали: „Скоро ще стане вожд като баща си". Слънцето греело ярко в сърцето на Три стрели, защото скоро щял да се срещне с изпитанието за сила и издръжливост, посредством което момците от неговия клан придобивали мъжество. Не се страхувал от резултата от поста на сънищата, на който скоро щял да се подложи. Баща му бил голям вожд и добър човек, а животът на момчето бил подреден по подобие на живота на неговия баща.
Когато тревата израснала до колене, Три стрели напуснал селото си заедно със своя баща. Изкачили се на свещено място в планината. На края на неголяма площадка намерили малка пещера. Три стрели решил да остане тук през няколкото дни на молитва и бдение. През тези дни и нощи на пост не му било разрешено да яде нищо. Нямал оръжие, а единственото му облекло били набедреникът и мокасините. Бащата оставил момчето, като му обещал да идва при него всеки ден призори, докато трае изпитанието.
Три стрели започнал да се моли на Великия дух. Искал духът на неговия клан скоро да му се присъни и да му каже какво ще бъде неговото тотемно животно или птица-пазител. Чуел ли го, щял да възприеме това животно или птица като свой специален пазител през целия си живот. Присънел ли му се такъв сън, щял да бъде свободен да се върне при своите хора, което щяло да означава, че постът на сънищата е успешно изпълнен.
Пет слънца Три стрели прекарал своя пост на скалистото място, като слизал единствено до малък извор, за да пие вода след всеки залез. Тъмен облак обгърнал сърцето му, защото на сутринта на петия ден баща му тъжно го предупредил, че ако на следващия, шести ден, не му се присъни нищо, ще трябва да се върне в селото. Това означавало да се завърне при хората си посрамен, без никаква възможност още веднъж да изкара съня-пост.
Същата нощ Три стрели, изнемощял от глад и останал без сили от непрестанно взиране, извикал към Великата тайна:
— О, Велики дух, имай милост към оня, който стои смирено пред Тебе. Нека духът на неговия клан или крест отвъд Тъндърбърд дойде при него преди утрешния изгрев, ако такава е Твоята воля. — Както се молел, вятърът внезапно се извил от изток към север. Това ободрило Три стрели, защото сега вятърът станал вятър на Голямата мечка, а мечката била тотемен знак на неговия клан. Когато влязъл в пещерата, за първи път подушил безпогрешната миризма на мечка: това било силна магия. Клекнал пред отвора на пещерата, много развълнуван, за да си легне, макар че умореното му тяло жадувало за покой. Както се взирал в нощта навън, чул грохота на гръмотевица, видял ивицата на светкавица и усетил яростния дух на вятъра от север. Внезапно пред очите му се появило видение и една великанска мечка застанала край него в пещерата. Тогава Три стрели я чул да казва:
— Слушай добре, мохок. Духът на твоя клан чу твоята молитва. Тази нощ ти ще научиш една велика тайна, която ще помогне и ще зарадва всички твои хора.
Страхотен гръмотевичен трясък накарал смаяното момче да се изправи и мечката изчезнала. Той подал глава навън тъкмо когато една светкавица прорязала небето във формата на бляскава стрела. Нима това бил знакът от Тъндърбърд?
Внезапно въздухът се изпълнил с някакъв страхотен звук. Пронизителен писък се разнесъл откъм горната част на пещерата. Сякаш планински лъвове се борели в бурята; въпреки това Три стрели не се побоял и се покачил на площадката. Когато зорките му очи свикнали със здрача, той видял, че силата на вятъра е станала причина две малки балсамови дръвчета да се трият силно едно в друго. Странният звук идвал поради триенетои докато момъкът гледал и слушал, страх изпълнил сърцето му, защото точно там, където двете дръвчета се търкали, на светлината на една светкавица то забелязало дим. Омагьосан, той не можел да откъсне поглед, докато на края от дима започнали да излизат огнени езици. Никога досега нито някой друг, нито той били виждали огън толкова отблизо. Пропълзял долу в пещерата и покрил очите си от уплаха пред тази необикновена магия. После отново усетил миризмата на мечка и помислил за видението си, за духа на своя клан, за мечката и нейните думи. Тази тайна щял да разкрие на хората си. Огнената стрела в небето щяла да стане негов тотем, а новото му име щяло да бъде „Огнена стрела". Призори Огнена стрела се покачил на покрива на пещерата и счупил две сухи пръчки от останките от балсамовите дръвчета. Потъркал ги силно едно в друго, но нищо не се получило. „Тази магия е много силна, за да я направя аз" — помислил си той. Тогава пред него изникнала картината на неговия клан и селото и той търпеливо затъркал отново сухите горещи пръчки. Силата на неговата воля дошла на мястото на изморените му мускули. Скоро малко облаче дим окуражило подновените му усилия, а малко след това от едната пръчка пръкнала ярка искра. Огнена стрела размахал пръчката, както бил видял пламналата стрела да се развява в нощното небе. Върху пръчката заблестял мехур от смола, който в този миг се възпламенил — огънят дошъл при шестте нации!

В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели. викали и танцували чак до залез слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума. Детската врява се издигала към небето заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач".
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вра¬тата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили, Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робьт хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той. Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стъбла. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите. Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата. 
— Взимам още едно дете — казал той — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. 
Скоро останало само едно дете. — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде..— отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
 — Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. 
— Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада.
Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм са-мотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя. Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но искал принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието. Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло. – Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач (угощение) в тяхна чест.
След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест(родов знак), а също и на потомците му.
Казах!

В началото земята била цялата сбъркана. Да се направи по-обитаема коствало много усилия. Нямало мостове, за да се минава по тях над реките. Нямало пътеки, за да се изкачва човек по планините. Искаш да седнеш? И сянка от пейки нямало. Умираш за сън? Не съществувало такова нещо като легло. За да не си убодеш краката — нито обу­ща, нито ботуши. Ако виждаш слабо — не се опитвай да намериш очила. Нямало топки, за да поиграеш на футбол, липсвали тенджера и огън, за да си свариш макарони, дори като помисли човек — липсвали и макарони. Изобщо ня­мало нищо. Нула без нула и толкова. Имало само хора с две ръце за работа и най-големите неизправности могли да се поправят. Но за оправяне остава още много: запрет­нете ръкавите, има работа за всички!

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.
— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави фугите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният вятър влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че той има щедро сърце. Всяка есен точно в определено време той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва И с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха Нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли Говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така наричаха комина от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да послушам! — каза Флейтата. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е (остатъчно, за да полетиш към земята с лавата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългия рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като подгонено от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северния вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългия рог. — Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува,когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългия рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, Комините, не можем да разберем.
Северния вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха до говорят само когато Северния вятър духаше гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа дала нощ на покрива и когато отвори очи, видя Сред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, свит от болка, и обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна гой. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългия рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но както знаем, Северния вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвят на старо злато.
— А-у-у-у! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкало! — обади се Дългия рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.
— Не му позволявай! — рече Дългия рог. — Ако слезе в града, ще го убият.
— Колко е романтично! — обади се Флейтата. – Този момък е безумно храбър, аз го обичам!
Дългия рог се изправи на пръсти и надникна наоколо. Идеха глутница стражари, които с широки крачки се втурнаха в градината. Водеха дресирано куче с широко изплезен език.
— Тук е! — захили се един от тях, онзи, който водеше кучето. — Сега вече няма да ни избяга!
— Пази се! — каза друг. — Този бандит е опасен и може да ни изпочука като зайци.
Конспираторите са винаги въоръжени.
Кучето се изправи върху стената на къщата и залая настървено.
— Залегни! — чу се команда.
Стражарите залегнаха, готвейки се за стрелба.
Момъкът ги видя, още когато идваха. Той полази по покрива и се скри зад Дългия рог. Коминът почувствува, че диша тежко. Видя особения блясък в очите му. В тях той прочете нещо, което го накара да се развълнува. Но в тях нямаше капчица страх. Долу стражарите лежаха като сини сенки, върху които вятърът с досада хвърляше ръждиви листа.
„Дано не го забележат — мислеше си Дългия рог. — Ако го забележат, ще дам тревога."
— Хей, Морско гърло — извика той, — приготви се за нещо много страшно! Кълна се в старата вещица — така той наричаше земята, — че скъпо ще продам вехтата си кожа, но ще запазя този чудесен момък! Внимавай, Флейтушо — Дългия рог се разнежи, — сега ще видиш на какво е способен Дългия рог!
— Предай се! — чу се глас от двора. — Къщата е обградена.
Момъкът мълчеше и тежко дишаше. Кучето продължаваше да лае и да драще с нокти по стената на къщата.
Тогава един от стражарите се покачи върху брезата и стреля. Куршумът ощипа рамото на Дългия рог, вдигна прах и парчета от вар затрополиха по керемидите. Дългия рог въздъхна, без да усети болка.
— Ще видиш ти, синя хрътко! — каза той и се почеса зад ухото.
— Страх ме е — изписка Флейтата. — Сърцето ми бие до пръсване. Ох, ще умра от страх!
— Дръж се, Флейтушо! Виждала си и по-страшни бури!
Момъкът надзърна и видя синия стражар, оплетен в клоните на брезата като синкав бръмбар. Той леко измъкна ръката си и стреля по посока на брезата. Огромното насекомо падна от дървото.
— Аууу! Отлично! — извика Морското гърло. — Двайсет дюйма по палубата. Ура!
— Престани с твоите моряшки измислици! Не виждаш ли, че момъкът е в опасност!
Стрелбата се усили. Стражарите стреляха непрекъснато и куршумите жилеха по покрива като разярени оси. Няколко куршума удариха тънката шия на Флейтата. Тя се залюля и падна.
— Умирам! — извика тя. — Вече не ме е страх. Прощавайте!…
И тя се търкулна по покрива, преметна се и падна точно върху главата на стражарското куче. То изквича и умря с отворена уста.
— Бедната! — промълви Дългия рог. — Не очаквах това от една слаба и крехка душа. Сега ще ни бъде тъжно без нейната флейта.
— И той поклати рамене, защото един залп го удари точно по кръглата шапка. — Дръж се! — каза той шепнешком на момъка. — Здрав ли си? Само не се показвай навън, защото онези злодеи в двора не обичат де се шегуват. А за шапката ми не се тревожи — Дългия рог си знае работата.
Но момъкът не отговори. Дългия рог почувствува със сърцето си, че той е мъртъв. Обърна се и го видя легнал по очи върху покрива. На устата си имаше ярка червена роза.
Отдолу продължаваха да стрелят. А на покрива Северния вятър си играеше с малките вихрушки прах, който се вдигаше от следите на разярените куршуми.
— Ду-ду-ду! Чуваш ли, Морско гърло, момъкът умря!
— Аууу! — на свой ред се обади коминът. — Смъртта е за силните. Смъртта е за силните…
— Нека изпратим с песен храбрата му душа – каза Дългия рог, — Хайде, приятелю, приготви се да изпълниш своя последен реквием! Знаеш ли какъв човек загина?
И двата комина засвириха, както никога в своя дълъг, изпълнен с бури живот. От коравите им гърла се изтръгнаха мощни, тъжни звуци, сякаш протестираха за убития млад момък.
— Ду-ду-дууууу! — стенеше Дългия рог. — Имаше един много беден момък,който се борени за щастието на хората. Той работеше по дванадесет часа на ден и имаше страшно бледо
лице. Ду-ду-дууу! Беше смел момък, разнасяше позиви из града и нощуваше по покривите на къщите. Ду-ду-дууу! Той загина, той загина! Убиха го на покрива на една планинска вила.
От време на време Дългия рог спираше, за да си поеме дъх. И тъкмо тогава се чуваше дрезгавият глас на Морското гърло:
— Ауууу! Слушайте, слушайте! Слушай и ти, скитнико Северен вятър! Този момък беше безумен мечтател. Той искаше свобода за хората и хляб за всички… Той беше щастлив, че може да обича и да се жертвува за другите… Аууу! Слава на силните, слава на силните!
Може би Морското гърло щеше да каже още нещо за убития момък, но тъкмо тогава силен гръм разтърси снагата му. Той се олюля, разпадна се на парчета и рухна върху стряхата. Издигна се чер облак от сажди и прах.
На покрива остана само Дългия рог. Той видя гибелта на другаря си, погледна още веднъж убития до него момък, видя алената роза на устата му, заклати се тежко и тръгна с широки крачки по покрива на къщата.
— Бягайте! — извикаха отдолу.
Стражарите се пръснаха.
— Ду-ду-дуууу! — викна подире им Дългия рог и със страшен скок скочи от покрива.
Брезичката, която беше видяла всичко, от страх затвори очи.

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и, плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.
Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.
Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха
големи пъстри дини.
До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.
Пътепоказателят бе прочут мълчаливец. Ето защо бъбривата чешма се учуди, когато веднъж чу неговия възглух глас:
— Причерняло ми е пред очите! Не ми стига, дето съм прикован на едно място, ами и да ме обиждат!
— Кой те обижда? Кой? Кой? — припя чешмата. — Кажи ми, ще ти олекне. Издума ли някой мъката си пред мене, водата я отнася.
— Спомняш ли си синята лека кола, която спря тук преди час? С хората пътуваше и едно момче. Подадоха му бял краищник, а то го захвърли в прахоляка. Как не го досрамя от жътварите, дето са превили гръб под слънцето? Нивката дори зарони зърна — заплака. После момчето дойде при мене и започна да ме сече със сабята си. Виж как ме е ожулило!
По кой път тръгна синята кола с лошото момче? попита чешмата?
— По асфалтовия. Аз им го посочих. Нали такава ми е службата — да показвам правия път и на неблагодарниците.
— Ако бях тук преди малко, щях да го клъвна — наежи се един пепелив полски врабец, дошъл при чешмата да накваси човката си.
— Щом си толкова храбър, настигни го и го клъвни! — присмя му се бързокрилата лястовичка.
Тя бе кацнала на пътепоказателя и се кипреше с червената си забрадчица.
— Не мога да развивам голяма скорост — това ли искаш да кажеш! — переше се и не отстъпваше врабецът. — Като нищо ще ги настигна и ще клъвна по врата пакостника, но отгде да зная накъде са свърнали?
— Да, пътища много — отвърна примирително лястовичката, която не обичаше да спори с врабците.
— Има ли по кръстопътищата и други като мене? — попита пътепоказателят.
— Охо, колкото щещ, разперени в три-четири посоки. Но ти имаш само две ръце и ако нахлупя на главата ти някоя пробита сламена шапка, ще заприличаш на бостанско плашило отвърна врабецът. Той най-много мразеше бостанските плашила.
— По всички пътища има пътепоказатели -каза лястовичката. — Асфалтовият път стига до морето. Там на брега, където той свършва, започват презморските пътища. Тях ги бележат параходите, които оставят след себе си светла диря в голямата вода.
— Нима в морето има показатели като него? учуди се врабчето. — Та той и в селския вир ще потъне,
— Морските пътепоказатели се наричат компаси и фарове. Нашето ято, като тръгне за топлите страни, намира верния път и по други знаци — някое скалисто островче в морето, някое пристанище.
— Мисля си, когато хората отидат на Луната, дали ще поставят пътепоказател в края на Земята — да им сочи пътя за връщане – каза тихо мъдрата костенурка.
Тя беше допълзяла до Чешмата и подала главата си от шарената коруба. Нямаше по-учена животинка от нея. Ако хората захвърляха някой вестник край чешмата, тя го примъкваше в храсталаците и го прочиташе открай докрай. Затова знаеше всичко, което става по Земята. Тя първа Съобщи вестта, че хората се тъкмят да отидат на Луната Разбира се, никой не й повярва, дори и птиците.
Пътепоказателят искаше да запита нещо, но костенурката прибра едно парче вестник и бавно се запъти към храсталака.
След този разговор пътепоказателят дълго, дълго мълча. Но все си мислеше за далечните пътища и от вълнение потреперваше целият. Край него се изнизваха коли, пешеходци. Ту весели сватбари ще препуснат на окичени каруци, ту загрижени хора ще спрат край чешмата. Пътепоказателят много искаше да знае оздравя ли болното момиченце, което водеха в града, спечели ли състезанието колоездачът с жълтата фланелка, дето летеше пред цялата колона, но нямаше кой да му каже това,
— Всички отиват и се връщат, само аз стоя, прикован на едно място! Тежка ми е службата. Иде ми да я напусна и да тръгна на път…
— Щом задухат големите ветрове, тръгни, тръгни! — отвърна му бъбривата вода. Тя бързо вземаше решение, без много да му мисли.
Отминаха летните дни. В каменните корита на чешмата плаваха гроздови зърна. В полето се издигаше тънък дим пастирчетата кладях огньове из опалените стърнища и варяха царевица.
Рано една сутрин при пътепоказателя долитна лястовичката. Тя кацна на лявата му ръка, където най-обичаше да си почива.
— Дойдох да ти кажа довиждане. Сланата попари полето. Отиваме в топлите страни. Нашето ято се готви за дългия път.
— Отнеси много здраве и на моите братя Е морето — фаровете — каза пътепоказателят.
— Напролет, като се завърнем, ще ти разкажа за фаровете и за презморските пътища — зачурулика лястовичката. — Как дълго ще я чакам тази пролет! Ще ми домилее за роднотс гнездо.
„Може да не се видим напролет" — поиска да отвърне пътепоказателят, но се побоя да не наскърби лястовичката.
Отлетяха и лястовичките, и щъркелите, и жеравите. Врабците, мокри и омърлушени, се тулеха под листата на тиквите. В лошо време те им служеха вместо чадър. Кални локви покриха пътя, дето идеше от нивите. Тополите край асфалтовия път заприличаха на високи жълти свещи.
— Идат големите ветрове, идат, идат! — пееше водата.
Пътепоказателят потрепваше и си мислеше: по кой път да тръгне — по белия или по черния? Най добре да тръгне по черния. Той стига до морето.
Скоро големите ветрове заплющяха с дълги криле. Дърветата се огъваха под техния вой. Пътепоказателят се засили веднъж-дваж, но земята го държеше здраво. Ветровете зафучаха по-силно и той усети, че полита. Повлече" се по черния път и в миг се прекатури. Заби челото си в калната канавка. С това свърши неговото ходене-бродене по земята.
Мина натоварен камион, шофьорът се озърна, но като не видя пътепоказателя, свърна по неверен път. След него други сбъркаха пътя. Хората се връщаха и се сърдеха: няма ли тук пътепоказателя! А той лежеше окалян в канавката и се топеше от мъка и срам.
На другия ден кантонерът го намери, изправи го и го заби по-здраво в земята. Пътепоказателят застана на старото си място — поочукан, но по-мъдър.
Чешмата го посрещна весело:
— Върна се, върна се! … Където и да идеш, на своето място си е най-добре.
— Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.
— Пътепоказателят повече не продума. Стоеше си на своето място и слушаше бъбренето на белокаменната чешма.

Една сутрин старият воден плъх подаде глава от дупката си. Той имаше лъскави като мъниста очи и щръкнали сиви бакенбарди, а опашката му приличаше на дълго парче черна гума. Малките патенца плуваха из яза и приличаха на куп жълти канарчета, а майка им, която беше чисто бяла и имаше истински червени крака, се мъчеше да ги научи как да стоят на главите си във водата.
– Никога няма да попаднете в отбраното общество, ако не умеете да стоите на главата си – непрекъснато им повтаряше тя и току им показваше как да го направят. Но патенцата не й обръщаха никакво внимание. Те бяха тъй млади, че не знаеха какво предимство е да бъдеш в обществото изобщо.
– Какви непослушни деца! – извика старият воден плъх. – Заслужават направо да ги удавиш!
– Нищо подобно – отговори патицата. – Всеки трябва да сложи начало, а родителите са длъжни да имат безкрайно търпение.
– Ах, аз не разбирам нищо от родителски чувства – каза водният плъх. – Не съм семеен. Всъщност никога не съм бил женен, нито имам намерение да се оженя. Любовта е хубаво нещо сама по себе си, но приятелството стои много по-високо. Наистина не зная нищо на света, което да е по-благородно и по-рядко от преданото приятелство.
– А какви са, моля ви се, вашите схващания за задълженията на един предан приятел? – попита зелена сипка, кацнала съвсем близо на една върба, която беше дочула разговора.
– Да, тъкмо това искам да зная – рече патицата, заплува към другия край на яза и застана на главата си, за да даде добър пример на малките.
– Какъв глупав въпрос! – възкликна водният плъх. – Разбира се, бих очаквал моят предан приятел да ми бъде предан на мен!
– А какво бихте направили в замяна? – запита птичката, като се люлееше на сребристо клонче и пляскаше с мъничките си крилца.
– Не ви разбирам – отговори водният плъх.
– Нека ви разкажа една приказка на тази тема – каза сипката.
– Тази приказка за мене ли е? – попита водният плъх. – Ако е така, ще я изслушам, защото извънредно много обичам художествената литература.
– Тя е приложима за вас – отговори сипката, литна долу, кацна на брега и разказа приказката за предания приятел …
– Имало едно време един честен човечец на име Ханс – започна сипката.
– Беше ли много прочут? – запита водният плъх.
– Не – отговори сипката, – мисля, че не е бил изобщо прочут освен с доброто си сърце и смешното си кръгло добродушно лице. Той живееше съвсем сам в малка къщурка и всеки ден работеше в градината си. В целия край нямаше градина по-хубава от неговата. Там растеше крем, шибой и овчарска торбичка, и кокичета. Имаше алени рози и жълти рози, морави минзухари и златни, виолетови теменуги и бели кандилки, майоран и босилек, иглики и перуника, жълти нарциси и карамфил разтваряха пъпки и цъфтяха там, когато им дойдеше редът в хода на месеците, и едни цветя заместваха други, тъй че винаги имаше хубави неща за гледане и приятни ухания за мирисане.
Малкият Ханс имаше множество приятели, но най-предан от всички беше големият Хю Мелничаря. Наистина богатият мелничар беше тъй предан на малкия Ханс, че никога не минаваше край градината, без да се наведе през оградата и да си набере голяма китка цветя или шепа сладки билки, или пък да си напълни джобовете със сливи и вишни, ако беше времето на плодовете.
– На истинските приятели всичко трябва да им е общо – казваше мелничарят, а малкият Ханс кимаше, усмихваше се и се чувствуваше много горд, че има приятел с такива благородни схващания.
Понякога наистина на съседите се виждаше чудно, че богатият мелничар никога не даваше на малкия Ханс нищо в замяна, при все че имаше стотина чувала брашно, сложени настрана в мелницата, шест дойни крави и голямо стадо рунести овце; но Ханс никога не си блъскаше главата с това и най-голямо удоволствие му правеше да слуша всичките прекрасни неща, които мелничарят разправяше за всеотдайността на вярното приятелство.
Така малкият Ханс продължаваше да работи в градината си. През пролетта, лятото и есента беше много щастлив, но когато настъпваше зимата и нямаше плодове или цветя, които да занесе на пазара, той страдаше доста от студ и глад и трябваше често да си ляга, без да е ял друго, освен няколко сушени круши или костеливи орехи. Зиме му беше и много самотно, защото тогава мелничарят никога не го спохождаше.
– Няма смисъл да ходя при малкия Ханс, докато има сняг – казваше мелничарят на жена си. – когато хората са в трудно положение, трябва да ги оставяме на мира и да не ги тревожим с посещения. Такова поне е моето схващане за приятелството, а съм сигурен, че съм прав. Затова ще почакам, докато дойде пролетта, тогава ще му отида на гости, той ще може да ми напълни голяма кошница с иглики, а това много ще го зарадва.
– Ти си извънредно внимателен към другите – отговори жена му, която седеше в удобното си кресло до огнището, напалено с борови дърва, – много внимателен наистина. Голямо удоволствие е да те чуе човек, като говориш за приятелството. Сигурна съм, че дори и епископът не би могъл да каже такива прекрасни неща, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на малкия си пръст.
– Ами не бихме ли могли да поканим малкия Ханс при нас? – каза най-малкият син на мелничаря. – Щом бедният Ханс е в трудно положение, аз ще му дам половината от моята каша и ще му покажа белите си зайчета.
– Какво глупаво момче си ти! – възкликна мелничарят. – Просто не зная какъв смисъл има да те пращам на училище! Ти като че ли нищичко не научаваш! Ами че ако дойде тук и види топлия ви огън и хубавата вечеря, и голямата ни бъчва с вино, малкият Ханс може да ни завиди, а завистта е най-ужасното чувство и може да развали всеки характер. А аз не ще позволя да се развали характерът на Ханс. Аз съм най-добрият му приятел, винаги ще бдя над него и ще гледам да не бъде въвеждан в изкушения. Освен това, ако дойде тука, Ханс може да поиска да му дам брашно на вяра, а това не мога да направя. Брашното е едно нещо, а приятелството – друго, и двете не бива да се смесват. Ами че самите думи се пишат различно и означават съвсем различни неща! Всеки може да разбере това.
– Колко хубаво говориш! – рече жената на мелничаря и си наля голяма чаша греяно пиво. – Знаеш, мен направо ми се додряма. Сякаш съм на черква.
– Мнозина постъпват добре – отговори мелничарят, – но малцина говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното от двете, а и по-изисканото. – И той строго изгледа през масата сина си, който така се засрами, че клюмна глава и зарони сълзи в своя чай. Но той беше толкова млад, че трябва да му го простим.
– Това краят на приказката ли е? – попита водният плъх.
– Разбира се, не – отговори сипката, – това е началото.
– В такъв случай вие сте много изостанали от времето си – каза водният плъх. – В днешните времена всеки добър разказвач започва с края, после преминава към началото и свършва със средата. Това е новият метод. Оня ден чух всичко това най-подробно от един критик, който се разхождаше около яза с някакъв младеж. Той говори по въпроса надълго и нашироко и аз съм сигурен, че е бил прав, защото имаше сини очила и плешива глава, а колчем младежът направеше някаква забележка, критикът винаги му отговаряше: "Пфу!" Но моля ви се, продължете приказката. Мелничарят ми е безкрайно симпатичен. Сам аз разбирам от всякакви красиви чувства, тъй че между нас има много общо.
– Добре – заговори сипката, като подскачаше ту на едното си краче, ту на другото. – Щом свърши зимата и игликите започнаха да отварят бледожълтите си звездици, мелничарят каза на жена си, че ще слезе долу да споходи малкия Ханс.
– Ех, че добро сърце имаш! – възкликна тя. – Винаги мислиш за другите. Пък да не забравиш да вземеш голямата кошница за цветята.
И тъй, мелничарят върза крилата на вятърната си мелница със здрава желязна верига и се запъти по надолнището, преметнал голямата кошница през ръка.
– Добро утро, малки Ханс – каза мелничарят.
– Добро утро – каза Ханс, облегна се на лопатата си и се засмя до уши.
– Как прекара зимата? – попита мелничарят.
– Ей! – възкликна Ханс. – Ами че то е много мило от твоя страна да питаш, извънредно мило! Страх ме е, че я прекарах доста тежко, но ето пролетта дойде и аз съм твърде щастлив, пък и цветята ми вървят добре.
– Ние често си говорехме за тебе през зимата, Ханс – продължи мелничарят, – и се чудехме как ли поминуваш.
– Това е било много любезно от ваша страна – каза Ханс, – а пък мен ме беше страх, че сте ме забравили.
– Ханс, ти ме изненадваш! – рече мелничарят. – Приятелите никога не забравят. Точно това е чудното нещо в приятелството, но аз се боя, че ти не разбираш поезията на живота. Между другото, колко хубави са ти игликите!
– Наистина са много хубави – отговори Ханс – и е голям късмет за мене, че имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, ще ги продам на дъщерята на кмета и с парите ще си откупя градинската количка.
– Ще си откупиш количката? Да не искаш да кажеш, че си я продал? Как можа да направиш такова глупаво нещо?
– Ами работата е там – отговори Ханс, – че ми се наложи. Виждаш ли, зимата беше много тежка за мене и направо казано, нямах пари за хляб. Тогава първо продадох сребърните копчета от празничната си дреха, след това продадох сребърната си верижка, сетне продадох голямата си лула и най-после продадох количката. Но сега пак ще си откупя всичко.
– Ханс – каза мелничарят, – аз ще ти дам моята количка. Тя не е в много добро състояние: вярно е, че едната страна липсва и нещо не е наред със спиците на колелото, но въпреки това ще ти я дам. Зная, че е много щедро от моя страна, и много хора ще ме сметнат за извънредно глупав, дето се разделям с нея, но аз не съм като другите. Аз мисля, че щедростта е същината на приятелството, а освен това си имам нова количка за себе си. Да, можеш да не се тревожиш, ще ти дам моята количка.
– Гледай, това е наистина щедро от твоя страна – каза малкият Ханс и смешното му кръгло лице засия от радост. – Аз лесно ще я поправя, понеже имам тука една дъска.
– Дъска ли? – възкликна мелничарят. – Ами че тъкмо това ми трябва за покрива на хамбара. В него има много голяма дупка и всичкото ми жито ще овлажнее, ако не я запуша. Какъв късмет, че спомена за нея! Чудно как едно добро дело винаги поражда друго. Аз ти дадох мойта количка, а сега ти ще ми дадеш твойта дъска. Разбира се, количката струва много повече от дъската, но истинските приятели никога не обръщат внимание на такива неща. Моля ти се, донеси я веднага и аз ще се заловя да поправя хамбара още днес.
– На драго сърце! – извика малкият Ханс, изтича в бараката и измъкна дъската.
– То не било много голяма дъска – рече мелничарят, като я погледна – и ме е страх, че след като поправя покрива на хамбара, няма да остане нищо, с което да поправиш количката, но, разбира се, за това не съм виновен аз. А сега, понеже ти дадох мойта количка, сигурен съм, че ще искаш да ми дадеш в замяна малко цветя. Ето ти кошницата и гледай добре да я напълниш.
– Да я напълня ли? – повтори Ханс доста тъжно, понеже кошницата наистина беше много голяма и той разбра, че ако я напълни, няма да му останат цветя за пазара, а много му се искаше да откупи сребърните си копчета.
– Я гледай! – отговори мелничарят. – Понеже ти дадох мойта количка, смятам, че не е чак толкова много да ти поискам малко цветя. Може и да не съм прав, но според мен в приятелството, във вярното приятелство, не бива да има никакъв егоизъм.
– Скъпи приятелю, мой най-верен приятелю – възкликна малкият Ханс, – с радост ще ти дам всичките цветя в градината ми! И дума да не става, че предпочитам да не загубя доброто ти мнение, отколкото сребърните си копчета! – И той изтича, обра всичките си хубави иглики и напълни кошницата на мелничаря.
– Довиждане, малки Ханс – каза мелничарят и се запъти нагоре по хълма с дъската на рамо и голямата кошница в ръка.
– Довиждане – отговори малкият Ханс и весело продължи да копае, доволен, че ще получи количка.
На другия ден той заковаваше бръшляна над верандичката, когато чу гласа на мелничаря да го вика от пътя. Ханс скочи от стълбата, изтича в градината и погледна през оградата.
Там видя мелничаря с голям чувал брашно на гърба.
– Драги малки Ханс – каза мелничарят, – ще бъдеш ли така добър да занесеш този чувал брашно вместо мен на пазара?
– О, много съжалявам – отговори Ханс, – но аз съм наистина много зает днес. Трябва да закова целия бръшлян, да полея цветята и да окося тревата.
– Хайде де! – рече мелничарят. – Според мен, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, много нелюбезно е от твоя страна да ми откажеш.
– О, не говори така! – възкликна малкият Ханс. – За нищо на света не бих искал да бъда нелюбезен! – И той изтича вътре да си вземе шапката и закрета с големия чувал на гърба си.
Денят беше много горещ, а пътят ужасно прашен и още преди да измине шестата миля, Ханс толкова се умори, че трябваше да седне да си почине. Обаче той смело продължи напред и най-после стигна на пазара. След като поизчака известно време, Ханс продаде чувала брашно на много добра цена и веднага се върна у дома, защото го беше страх, че ако закъснее, може да срещне разбойници по пътя.
"Това беше труден ден – каза си малкият Ханс, когато си лягаше, – но се радвам, че не отказах на мелничаря, защото е най-добрият ми приятел, а освен това ще ми даде своята количка."
Рано на другата сутрин мелничарят слезе долу да си прибере парите за чувала брашно, но малкият Ханс беше тъй уморен, че още не бе станал.
– Честна дума, ти си много мързелив – каза мелничарят. – Знаеш, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, мисля, че би могло да работиш малко повечко. Безделието е голям грях и аз никак не обичам някой от моите приятели да бъде мързелив или отпуснат. Не бива да ми се сърдиш, че ти говоря тъй прямо. Разбира се, и на ум не би ми дошло да го направя, ако не бях твой приятел. Но каква е ползата от приятелството, ако човек не може да каже точно това, което мисли? Всеки би могъл да разправя очарователни неща, да се мъчи да доставя удоволствие и да ласкае, но истинският приятел винаги казва неприятни неща и не се страхува, че ще огорчи. Всъщност, ако е наистина верен приятел, дори предпочита да го прави, защото знае, че с това върши добро.
– Много съжалявам – каза малкият Ханс, като разтърка очи и смъкна нощната си шапка, – но бях така уморен, че си рекох да полежа малко в леглото и да послушам как пеят птичките. Знаеш ли, аз винаги работя по-добре, след като чуя как пеят птичките.
– Тъй ли? Много се радвам – каза мелничарят и потупа малкия Ханс по гърба, – защото искам, щом се облечеш, да се качиш горе на мелницата и да ми поправиш покрива на хамбара.
На бедния малък Ханс му се искаше да отиде да работи в градината, защото не беше поливал цветята два дни, но не му се щеше да откаже на мелничаря, понеже му беше толкова добър приятел.
– Смяташ ли, че ще бъде нелюбезно от моя страна, ако ти призная, че съм зает? – плахо и свенливо попита той.
– Гледай го ти него! – отговори мелничарят. – Не смятам, че искам от тебе много, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка. Но, разбира се, ако ми откажеш, ще отида и ще си го поправя сам.
– О, в никой случай! – извика малкият Ханс, скочи от леглото, облече се и отиде горе при хамбара.
Той работи там цял ден, до залез, а по залез мелничарят се отби да види как върви поправката.
– Закърпи ли вече дупката в покрива, малки Ханс? – извика мелничарят с весел глас.
– Закърпих я цялата – отговори малкият Ханс, като слизаше по стълбата.
– Ах! – каза мелничарят. – Няма по-приятна работа от тая, която човек върши за другите.
– Голямо удоволствие е наистина да те чуе човек как говориш – отвърна малкият Ханс, когато седна и си избърса челото, – много голямо удоволствие. Но ме е страх, че на мене никога няма да ми идват такива прекрасни мисли, както на теб.
– О, ще ти идват – възрази мелничарят, – но трябва да се стараеш повече. Засега си разбрал само практиката на приятелството; някой ден ще стигнеш и до теорията.
– Наистина ли вярваш, че ще стигна до нея? – попита малкият Ханс.
– Не се и съмнявам в това – отговори мелничарят. – Но сега, щом вече си поправил покрива, по-добре ще е да се върнеш у дома и да си починеш, защото искам утре да откараш овцете ми в планината.
Бедният малък Ханс не посмя да отговори нещо на тези думи и така рано на другата сутрин мелничарят докара овцете си пред неговата къщурка и Ханс пое с тях към планината. Да отиде дотам и обратно, му отне целия ден, а когато се върна, беше така уморен, че заспа в креслото си ,и се събуди чак посред бял ден.
"Колко хубаво ще прекарам в градината си!" – рече си той и веднага се залови за работа.
Но някак все не смогваше да се погрижи за цветята си, защото приятелят му, мелничарят, непрекъснато идваше и го изпращаше някъде надалече да му свърши някоя работа или го викаше да му помогне на мелницата. От време на време малкият Ханс много се тревожеше да не би цветята да помислят, че ги е забравил, но се утешаваше с разсъждението, че мелничарят е най-добрият му приятел. "Освен това – казваше си Ханс – той ще ми подари своята количка, а това е направо проява на щедрост."
И така малкият Ханс продължаваше да работи за мелничаря, а мелничарят казваше какви ли не красиви неща за приятелството, които Ханс си записваше в бележника и често препрочиташе вечерно време, защото беше много ученолюбив.
Случи се една вечер малкият Ханс да седи до огнището си, когато на вратата силно се почука. Беше много бурна вечер и вятърът духаше и ревеше около къщата тъй яростно, че отначало Ханс помисли чукането за шум от бурята. Но ето че се почука за втори път, а после за трети път, по-силно, отколкото дотогава.
Трябва да е някой нещастен пътник – рече си Ханс и изтича при вратата.
Пред него стоеше мелничарят с фенер в едната ръка и голяма тояга в другата.
– Драги малък Ханс – възкликна мелничарят, – сполетяла ме е голяма беда! Малкото ми момче падна от стълбата и се нарани и аз тръгнах да викам доктора. Но той живее тъй далече и времето тая вечер е тъй лошо, та ми дойде на ум, че ще е по-добре да отидеш ти вместо мене. Нали знаеш, че аз ще ти дам моята количка и затова е напълно справедливо и ти да направиш нещо за мене в замяна.
– Разбира се! – извика малкият Ханс. – Смятам за голяма чест, че идваш при мене и веднага тръгвам. Но трябва да ми услужиш с твоя фенер, понеже нощта е толкова тъмна, че ме е страх да не падна в канавката.
– Много съжалявам – отговори мелничарят, – но това е новият ми фенер и за мен ще е голяма загуба, ако нещо му се случи.
– Е, нищо, ще мина и без него! – възкликна малкият Ханс, свали от закачалката големия си кожух и топлата си червена шапка, върза си шалче около врата и тръгна.
Колко ужасна бе тая нощ! Беше тъй тъмно, че малкият Ханс почти нищо не виждаше, а вятърът бе тъй силен, че той едва се задържаше на крака. Обаче Ханс бе много смел и след като ходи три часа, стигна при къщата на доктора и почука на вратата.
– Кой е там? – извика докторът, като подаде глава от прозореца на спалнята си.
– Малкият Ханс, господин докторе.
– Какво искаш, малки Ханс?
– Синът на мелничаря паднал от една стълба и се наранил, та мелничарят иска да дойдете веднага.
– Добре! – каза докторът и заповяда да му оседлаят коня, да донесат големите му ботуши и фенера, слезе долу и препусна към дома на мелничаря, а малкият Ханс тежко пое подире му.
Но бурята беснееше все повече и повече, дъждът се лееше като из ръкав и малкият Ханс не виждаше къде стъпва, нито можеше да върви наравно с коня. Най-после той обърка пътя и се залута в тресавището, което беше много опасно място, понеже беше пълно с дълбоки дупки, и там малкият Ханс се удави. На другия ден няколко козари намериха тялото му да плува в голям вир и го донесоха в къщичката му.
Всички се стекоха на погребението на малкия Ханс, понеже всеки го обичаше, а мелничарят беше първият между нажалените.
– Понеже бях най-добрият му приятел – каза той, – напълно справедливо е да заема най- доброто място.
Затова той вървя начело на шествието, облечен с дълго черно наметало, и току си бършеше очите с голяма носна кърпа.
– Смъртта на малкия Ханс е много голяма загуба за всекиго – каза ковачът, когато погребението свърши и всички бяха насядали удобно в кръчмата, пиеха греяно вино и ядяха сладкиши.
– Поне за мене е голяма загуба – обади се мелничарят. – Аз му бях, кажи-речи, дал моята количка, а сега просто не зная какво да я правя. Много ми пречи в къщи и е в толкова лошо състояние, че не бих могъл нищо да взема за нея, ако речех да я продам. Сега вече ще гледам никога нищо да не подарявам. Човек винаги страда заради щедростта си …
– Е? – каза водният плъх след продължително мълчание.
– Това е краят – каза сипката.
– Но какво е станало с мелничаря? – попита водният плъх.
– А, съвсем не зная – отговори сипката – и положително не се интересувам.
– Напълно ясно е в такъв случай, че вие по природа не познавате съчувствието – каза водният плъх.
– А пък аз се страхувам, че вие не виждате поуката в тая приказка – забеляза сипката.
– Не виждам какво? – изкрещя водният плъх.
– Поуката.
– Да не искате да кажете, че в тая приказка има поука?
– Разбира се – рече сипката.
– Виж ти! – каза водният плъх с много ядосан вид. – Мисля, че е трябвало да ми го кажете, преди да започнете. Ако ми го бяхте казали, положително нямаше да ви слушам; всъщност щях да кажа "Пфу", както критикът. Но мога да го кажа и сега! – И той извика колкото му глас държи "Пфу", махна с опашка и се прибра в дупката си.
– А как ви се вижда водният плъх? – попита патицата, която доплува след няколко минути. – Той има много хубави качества, но аз от моя страна изпитвам майчински чувства и никога, не мога да погледна закоравял стар ерген, без да ми избият сълзи в очите.
– Страхувам се, че го докачих – каза сипката. – Работата е там, че му разказах приказка с поука.
– О, това е винаги много опасно – каза патицата.
И аз съм напълно съгласен с нея.