Умореният вълк

Един ден, когато веколцина мъже от Вълчия клан на тлинкитите били на риболов далече от брега, видели тъмна сянка да се движи бавно във водата на известно разстояние от тях. Без да чакат, загребали нататък и намерили един вълк, който плувал тъй бавно, че едва се движел във водата. Очите му били почти затворени и нещастното животно едвам държало глава над водата. Приятелски ръце го изтеглили в лодката и тъй тлинкитите отвели вълка в селото си.
Дълги години живял вълкът с тях. И винаги ходел на лов с мъжете, които му спасили живота. Тъй като всеки път лесно откривал следите на елените и другите животни, в клана никога не липсвало месо. Вълкът живял със спасителите си тъй дълго, че хората започнали да го смятат за член на клана.
Един ден старият вълк лежал на малка постилка пред къщата на вожда. Приятелите му се събрали натъжени около него, защото знаели, че е много стар, и е време на поеме по Пътеката на сенките. Точно когато слънцето потънало в хоризонта, вълкът умрял. На следващата нощ един мъж от клана чул роднините му да пеят заупокойна песен. Гласовете им се издигали и отново се снижавали в горестен вой, който изпълвал цялата гора с тъга.
Оттогава насам тази песен се пеела от клана като траурна песен, а фигурата на уморения вълк е издялана и изрисувана по колоните на техните къщи.