Славейко-Боризмейко

aЖивяла някога хубава мома. Казвала се Лула. Тя била сгодена за един добър и храбър момък на име Славейко. Пред сватбата годеникът тръгнал да иде на пазар, та да накупи всичко, каквото трябва. А на Лула заръчал никъде да не излиза, че наблизо живеел един страшен змей и можел да я грабне. Ала тя не го послушала – като зами¬нал годеникът й, тя излязла на портите и погледнала към небето. Веднага над тяхната къща се спуснал един черен облак. Навсякъде другаде небето било ясно. Уплашила се момата и припнала при майка си да й каже за облака. Но едва направила няколко крачки, облакът загърмял и затрещял, разделил се на две и от него излязъл един огнен змей. Подире му се носели змеици в златни каляски и змейчета на алести коне.
Змеят не се бавил, спуснал се, грабнал Лула и я вдигнал в облака. След него се заточили змеиците и змейчетата. И за един миг всичко изчезнало. Само Лулината къща се запалила от четирите ъгъла и керемидите започнали да хвърчат из въздуха. Ала и това траяло само няколко мига, докато се изгуби облакът от небето. Както пламнал изведнъж огънят, така изведнъж и угаснал. Керемидите паднали пак на местата си. Само Лулината майка продължила да пищи за отвлечената си дъщеря. Но нищо не могла да стори. Събрало се цялото село, ама от змея вече и следа нямало. Всичко си било като по-рано, само момата изчезнала.
Като се върнал от пазар, Лулиният годеник разбрал всичко и много се натъжил. Но рекъл на майка й:
– Аз ще тръгна по белия свят и няма да се върна, докато не намеря Лула! Под дърво и камък ще я диря, ала ще я отърва от змея! – и като обул железни опинци, метнал на гърба си една торба и взел в ръка желязна тояга, тръгнал, накъдето му видят очите.
Вървял, вървял и назад не се обръщал. Така стигнал до една чудна гора. Из нея не се виждало нито едно зелено дърво. Всичките дър¬вета и храсти били само от чисто сребро. Вместо птички имало сребърни звънчета, които звънели весело. На средата й се простирала една голяма поляна, равна като тепсия. На нея се биели два златни смока.
– Защо се биете? – викнал им отдалече Славейко.
Смоковете рекли:
– Ние сме близнаци и се бием да видим кой е по-голям от нас.
– И таз хубава! – засмял се момъкът. – Та близнаците са на едни години, защото са родени в един и същи ден, в един и същи час. Нап¬разно се бъхтите!
Спрели смоковете да се бият, като чули тия думи, и от благодарност дали на Славейко една златна люспа и му казали:
– Тая люспа е вълшебна. Щом я разтъркаш между дланите си, можеш да се превръщаш на каквото си искаш животно.
Поблагодарил момъкът за подаръка и си продължил пътя. Вървял дни наред. Най-сетне излязъл от сребърната гора и навлязъл в друга гора, още по-чудна от първата. Там дърветата били златни и вместо сребърни звънчета по тях били окачени златни камбанки. На средата й се простирала една златна поляна. На нея се биели две сребърни лисици.
– Чакайте! – викнал и на тях Славейко. – Защо се биете?
Спрели лисиците и му казали, че искат да разберат коя от тях е по-хубава.
– Напразно се мъчите! Всички лисици си приличат като две капки вода. И двете сте хубавици!
Като чули това, лисиците от благодарност дали на момъка един косъм и му рекли:
– Вземи този вълшебен косъм! Като го подухнеш, накъдето искаш, нататък можеш да полетиш!
Поблагодарил Славейко за чудния дар, взел косъма и тръгнал по-нататък. Така излязъл от златната гора.
„Пък да опитам силата на косъма!" – рекъл си той, подухнал го и пожелал да се намери при своята годеница Лула. Веднага усетил, че нещо го издигнало нависоко и той литнал. Скоро се намерил на една висока до небето планина. На най-високия връх се издигал змейови¬ят дворец. Влязъл в него момъкът и заварил Лула, че плаче. Като го видяла, тя се зарадвала, но му рекла:
– Бягай оттука, Славейко, ако ти е мил животът. Ей сега ще дойде змеят и какъвто е огнен и пламен, жив ще те изгори!
– Не ме е страх от змея, Лула! Ами ми кажи защо плачеш?
– Ох, как да не плача, като до неделя змеят иска да се ожени за мене!
– Не бой се, аз съм дошъл да надвия змея и да те освободя!
– Как ще го надвиеш! Много е силен той и мене ме е страх за тебе!
_ Ти не бери грижа, ами сега, като дойде змеят, се помъчи да го накараш да ти каже къде се крие силата му!
– Добре, но ти по-скоро се скрий някъде, защото чувам по вятъра, че змеят се връща!
Славейко извадил люспата, която му били дали смоковете, разтрил я между дланите си и пожелал да се превърне на мравка. Начаса станал на мравка и полазил, та се скрил в една пукнатина на стената.
Едва успял да се скрие, и чудовището пристигнало. Като влязло при Лула, угасило огъня си и подушило въздуха:
– Мирише ми на човек! Кой е идвал тука! – изревал Змеят.
– Никой не е идвал! – отговорила момата. – Ти идеш отвън и със себе си може да си донесъл миризмата!
Ала змеят не повярвал на Лулините думи и започнал да дири навсякъде, като опипал с езика си и стените, и пода, и тавана. Но нищо не могъл да намери, че пукнатината, в която се бил скрил превърнатият в мравка Славейко, едва се забелязвала.
Като не могъл нищо да намери, змеят се помирил и се укротил. Почнал да моли момата с добро да му стане жена.
– Не искам! – отговорила Лула. – Страх ме е от силата ти! Много си огнен и пламен! Намали си силата и ще се оженя за тебе!
– Как да си намаля силата, като това не зависи от мене!
– А от кого зависи?
– От една стара змеица. Тя е най-лютата змеица.
– Нищо, че е люта! Ти ми кажи къде се намира и аз ще ида да я помоля да ти намали малко силата. Кажи ми къде мога да я намеря и аз още сега ще тръгна!
– Тя живее на Усойната полянка… Но и да идеш, и тя не може да направи нищо. И от нея не зависи. Моята сила се крие в един гълъб, който се намира в сърцето й.
– Ами как да намеря тоя гълъб? Той не излита ли понякога от сърцето на змеицата?
– Не, трябва да се убие змеицата и да се хване гълъбът. Като се хване, тогава може да ми се намали силата!
– Ами кой може да стори това?
– Никой! Тя е най-силната змеица и всеки, който стъпи на нейната поляна, жив не се връща!
Момата се престорила, че е нажалена и нищо повече не запитала. Змеят легнал и веднага заспал. Славейко това и чакал, изпълзял от пукнатината, превърнал се пак на човек и рекъл на Лула:
– Аз всичко чух! Сега ще ида и ще се разправя със змеицата! – Взел си сбогом и с помощта на косъма, който му били дали лисиците, се намерил на Усойната поляна.
Там заварил старата змеица да си пощи люспите. Тя, като го видяла, веднага се хвърлила насреща му, за да го лапне. Но той се превърнал на змей и започнали да се бият.
Малко ли, много ли се били, не се знае, но никой не могъл да надвие. Дошла неделята, в която змеят щял да се жени за Лула. Сла¬вейко си спомнил това, напрегнал всички сили и така здраво сграбил змеицата, че за малко щял да я тръшне на земята. Уплашила се тя и рекла:
– Ех, да има сега едно папратово коренче, само на единия зъб да си го хрусна, ще ми дойде такава сила, че с един замах ще те надвия!
Славейко пък казал:
– Ех, сега да имам шепа ягоди, само с един замах на сто парчета ще те направя!
Пуснали се тогава. Змеицата отишла да си търси папратово коренче, а момъкът – зрели ягоди. Но колкото и да търсил ягоди, никъде не могъл да намери.
„Бре, ами какво ще правя сега? Ще ме надвие проклетата змеица!" – уплашил се момъкът и тръгнал напосоки из гората. Но както ходил, съзрял на една малка полянка една къщичка. Отбил се в нея и видял, че пред огнището седи една полусляпа баба. Попитал я къде може да намери ягоди.
– Защо ти са ягоди, синко?
– Боря се със змеицата и не мога да я надвия! Ако хапна малко ягоди, силата ще ми дойде и ще надвия чудовището!
– Мини зад моята къщичка! Там ще намериш и си хапни, ала да знаеш, че не ще можеш да надвиеш старата змеица само със сила! Затова набери разни билки и най-вече комунига и синя тинтява и ги скрий под мишницата си. Вземе ли да те надвива змеицата, ти извади билките и ги мушни в устата й. Така ще я надвиеш!
Послушал Славейко бабата. Наял се с ягоди и набрал разни билки. Мушнал ги под мишницата си и се върнал на поляната. Там го чакала змеицата, страшно разлютена. Щом го видяла, и се хвърлила върху него. Почнали да се бият отново. Но сега змеицата била много силна и като сграбчила момъка, малко останало да го тръшне на земята и да го победи.
Като не сполучила, змеицата се разлютила още повече и почнала да бълва син-зелен пламък, искала жив да изгори момъка.
Тогава Славейко измъкнал изпод мишницата си билките и ги мушнал в устата на чудовището. Веднага то се надуло и се спукало като сапунен мехур. От сърцето му излетял един сив-бял гълъб и хвръкнал към небето.
Момъкът начаса се превърнал на сокол и хванал гълъба. Занесъл го в змейовия дворец и поискал да му откъсне главата, та да стане безсилен змеят. Ала хубавата птичка почнала жално-милно да му се моли да я пусне, като обещавала, че ще му направи голямо добро. Той се смилил и я пуснал на свобода. Но тя хвръкнала и се мушнала в сърцето на змея, който дотогава се гърчел, като от люта треска разтресен.
Щом чудовището усетило гълъба в сърцето си, веднага скочило. Станало два пъти по-силно и се нахвърлило върху момъка.
Начаса и Славейко се превърнал на змей и почнали да се борят. Борили се три дни и три нощи. Никой не могъл да надвие. Починали си и пак почнали да се бият. Били се девет дни и девет нощи. Ала пак никой не могъл да надвие. Тогава змеят рекъл на Лула:
– Подай си, Лула, китката, та да добия сила, с един замах девет педи в земята да го забия!
Викал змеят, но Лула не помръднала. Тогава Славейко рекъл:
– Ела, Лула, при мене, китката си ми подай, сили да добия, с един замах вдън-земя да го вбия!
Припнала момата при момъка и му подала китката си и станал той толкова силен, че като грабнал змея, така го тръшнал, че го вбил вдън-земя.
Подал ръка Славейко на Лула, подухнал косъма, който му били Дали лисиците, и веднага се намерили у дома.
И още същия ден се оженили и заживели весело и честито.
А хората нарекли юнака, който надвил змейовете, Славейко Боризмейко.

Check Also

ГЪЛЪБИЦАТА И МРАВКАТА

Една ожадняла гълъбица с бели пера потапяше човката си в бистър ручей, когато една мравка …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.