Приказка за Русокоска, сърната Добринка и котаракът Хубавелко

a
Живял някога един цар, който се наричал Блажен, всички го обичали, защото бил добър и справедлив. Жена му, царица Ласка, също била добра. Имали една малка принцеска, която се наричала Русокоска заради разкошните й златисти коси. Тя била добро и прелестно дете.
За нещастие царицата умряла наскоро след раждането на Русокоска и царят плакал дълго и горчиво.
Русокоска била твърде малка, за да разбере, че е загубила своята майка. Царят обичал нежно дъщеря си, и Русокоска обичала царя повече от всичко на света. Тя била много щастлива.
Един ден, отстъпвайки пред настояването на поданиците си, царят казал на своя съветник Леконрав:
– Народът иска да се оженя повторно. Заеми се да ми намериш принцеса, която да направи щастлива клетата ми Русокоска. Друго не желая.
Леконрав тръгнал веднага, посетил всички царе и видял много принцеси, но все грозни, гърбави и зли. Накрая се отбил при цар Размиран, който имал хубава, остроумна и любезна дъщеря.
Леконрав бил очарован от нея и я поискал за жена на своя цар, без да се увери дали наистина е добра. Размиран, предоволен, че ще се отърве от дъщеря си, която била лоша и завистлива, я дал веднага на Леконрав да я отведе с четири хиляди мулета, натоварени с нейните вещи и скъпоценности. Цар Блажен посрещнал принцеса Проклетия. Тя му харесала, но колко се различавала от добрата клета Ласка! И той веднага решил да внимава Русокоска да живее настрана от новата царица.
В края на първата година тя родила едно момиченце, което кръстили Чернокоска заради тъмните му като въглени коси.Чернокоска била хубава, но лоша като майка си. Тя ненавиждала сестра си и й причинявала всякакви злини.
Русокоска имала един паж на десет години, който се наричал Лакомчо и имал ужасен недостатък: бил толкова ненаситен и така обичал сладкишите, че бил способен да извърши злодеяние срещу кесия бонбони.
Царица Проклетия намислила да се възползува от лошия недостатък на пажа, за да погуби Русокоска.
И ето какво сторила: Градината, където Русокоска се разхождала в малката си колца, теглена от щрауси, с Лакомчо за кочияш, била отделена с желязна ограда от прекрасна и неизбродна гора, наречена Люляков лес, защото през цялата година в нея цъфтели люляци. Никой не ходел в тази гора. Знаело се, че който влезе веднъж в нея, никога не ще излезе.
Царят доста пъти се опитвал да издигне стена пред оградата, но колкото и камъни да трупали зидарите, някаква незнайна сила ги отнасяла и изчезвали без следа.
Царица Проклетия се заела да спечели приятелството на Лакомчо, като му давала всеки ден какви ли не бонбони. Когато лакомията му пораснала дотам, та не можел миг без сладко, тя го повикала и му казала, че завинаги ще го лиши от всякакви сладкиши, ако откаже да й се подчинява, но че ще може да си вземе цяло сандъче, ако откара Русокоска в Люляковия лес.
При тази вест Лакомчо пребледнял и се възпротивил колкото могъл. Но изкушението било много силно. Той се решил за жалост да пожертвува своята малка господарка заради няколко шепи бонбони.
На другия ден Русокоска поискала да й докарат колцата, качила се в нея и целунала царя на прощаване. Лакомчо подкарал щраусите в противоположна посока на решетката, но когато се отдалечили, изменил посоката. Щраусите спрели пред оградата на гората.
— О! Какви хубави люляци! — извикала Русокоска. — Колко ми се иска да занеса един голям букет на татко!
При тези думи тя скочила пъргаво от колцата,промъкнала се между пръчките на оградата и почнала да къса люляк.
В този миг Лакомчо усетил угризение на съвестта. Поискал да поправи всичко, като извикал Русокоска, но при все че тя била на десет крачки от него, при все че я виждал чудесно, тя не чувала неговия глас и лека-полека потъвала в омайната гора. Накрая се скрила от очите му. Лакомчо плакал заради своята слабост, проклинал лакомията си и царила Проклетия, но било вече късно.
Той трябвало да измоли прошка за своето злодеяние и я получил, обаче безполезно. Царицата била привързала сандъчето с бонбони върху едно муле и казала на Лакомчо да бяга от гнева на царя. Пажът не можел да язди муле. Животното почнало да рита и да се премята. Лакомчо паднал с главата надолу върху камъните и на часа издъхнал. Той не бил хапнал още нито един от бонбоните, които му дала царицата.
Но да се върнем при Русокоска в омагьосаната гора.
Колкото повече люляци късала, толкова по-хубави виждала. Изсипвала престилката в шапката си и ги пълнела отново.
Минал цял час, тя усетила умора и помислила, че е време да се прибира в двореца. Повикала Лакомчо. Никой не й отвърнал. Тръгнала да се връща. Виждала само люляци и люляци и почнала да я обхваща тревога. Страхувала се, че ще нажали баща си, че ще умре от глад и жажда, че ще я изядат вълци. Но умората надделяла. Тя сложила глава върху сноп чето си люляк и заспала.
Когато се събудила, все още била в гората, но край нея стоял един хубав бял котара и я гледал.
— Ах! Хубавелко, Хубавелко, колко си красив! — извикала Русокоска и взела да го гали. — Можеш ли да ме заведеш при моя татко?
Котаракът Хубавелко кимнал с глава и жално измяукал.
— Ето, ти ме разбираш — рекла Русокоска. — Съжали се над мене!
Котаракът Хубавелко станал, направил няколко крачки и се обърнал да види дали Русокоска го следва. Дълго вървяла така след него и накрая забелязала да се издига зад златна ограда великолепен замък. Русокоска не знаела как да влезе — нямало звънче, а вратата била заключена.
Котаракът Хубавелко бил изчезнал.
Изведнъж портата се отворила сама и дверите на замъка също. Русокоска влязла в трем, целият от бял мрамор, и забелязала в дъното на красив салон със сини и златни за¬веси една бяла сърна, легнала на постеля от благоуханни треви.
Сърната, щом зърнала Русокоска, станала и се отправила към нея с думите:
— Добре дошла, Русокоске, дълго те чакахме аз — сърната Добринка, и моят син — котаракът Хубавелко.
И тъй като Русокоска изглеждала уплашена, тя добавила:
— Аз познавам царя, твоя баща, и го обичам като тебе.
— Ох! Добра ми Добринке, ако познаваш моя баща, заведи ме при него!
— Скъпа Русокоске — отвърнала сърната Добринка, — ти си под властта на злия вълшебник от Люляковия лес, и аз самата съм подчинена на неговата мощ, по-силна от моята. Сега не мога да те върна на баща ти, но ще му пратя сънища, които ще го успокоят за твоята участ.
— Как! — се провикнала Русокоска. — Никога ли вече няма да видя баща си?
— Ще го видиш, но не веднага. Докато чакаш, бъди разумна и добра. Котаракът Хубавелко и аз ще направим всичко възможно да бъдеш щастлива.
Сърната Добринка трябвало да изпълни своето обещание от добре по-добре. Тя предложила на Русокоска прекрасен обед, поднесен от бели газели, после я завела в една стая, ця¬лата в розово и златно, където клетата принцеса, уморена от толкова премеждия, скоро заспала.
Когато Русокоска се събудила, сторило й се, че не е вече същата. Все пак стаята била точно онази, в която я завели сърната Добринка и котаракът Хубавелко.
Разтревожена, Русокоска станала, спуснала се към огледалото, видяла се пораснала и, трябва да признаем, по-красива от преди. Облякла се набързо и изтичала при сърната Добринка.
— Мила Русокоске — й казала тя, — твоят сън продължи цели седем години и сега ти си четиринадесетгодишна.
— Ох! — извикала Русокоска. — Какво ли е станало през това време с моя баща?
Без да й отговори, сърнатаДобринка й посочила едно огледало.Русокоска вдигнала към него очи и видяла баща си. Той бил тъжен и остарял. Косите му били побелели. Седял самотен. После огледалото се замъглило и тя не видяла повече нищо. Клетата Русокоска заплакала:
— Къде ли са сестра ми Чернокоска и царицата?
— Царица Проклетия — отговорила сърната Добринка — толкова малко се натъжила от твойта смърт (защото тебе те смятат за мъртва, скъпа Русокоске), че царят я възненавидял и я върнал на баща й цар Размиран, той я затворил в една кула, където умряла не след дълго от яд и скука. Колкото за сестра ти Чернокоска, тя станала толкова лоша, че царят я дал за жена на принц Грубиян. Той се отнасял с нея строго и тя малко се поправила.
Русокоска била толкова изненадана, че престанала да плаче. Сърната Добринка про¬дължила с усмивка:
— През седемте години на твоя сън моят син, котаракът Хубавелко, и аз ти спестихме трудностите на учението… Когато дойде при нас, ти не знаеше нищо, дори да четеш. Опитай се сега!
Още по-учудена. Русокоска вземала ту една, ту друга книга и си спомняла, че ги е чела почти всичките. Изтичала към пианото и разбрала, че свири доста добре. Докоснала арфата и изтръгнала от нея чаровни звуци. Взела четката и почнала да рисува с леснина. Опитала се да пише и сторила това умело, както всичко друго. Възхитена, тя се хвърлила на врата на сърната Добринка и нежно прегърнала котарака Хубавелко, който също й се погалил. Оттук нататък дните на Русокоска протичали мирно помежду новите й приятели. Нейните способности й давали възможност да се занимава, но тя можела да разговаря единствено със сърната Добринка, а сърната Добринка оставала при нея само в часовете за хранене или по време на уроците. Котаракът Хубавелко можел да се изразява само със знаци и доста често Русокоска се отегчавала. Имала право да се разхожда из парка, целият потънал в цветя, но й било забранено да преминава зад златната ограда. Когато Русокоска запитала каква е причината за това запрещение, сърната Добринка й отговорила:
—  Гората, която заобикаля парка, е гора на нещастието. Гледай никога да не стъпиш в нея.
Русокоска със съжаление се подчинявала на тази забрана. Гората била изпълнена с птички и разкошни дървеса. Но когато тя се застоявала загледана в нея, котаракът Хубавелко, който винаги я придружавал, почвал да я тегли за роклята.
Били изминали шест месеца откакто Русокоска се събудила от дългия си сън. Една сутрин, както си седяла самичка, ненадейно чула някой да почуква тихо три пъти на прозорец; Вдигнала глава и забелязала един красив зелен папагал. Пуснала го да влезе.
— Добър ден, Русокоске — й казал папагалът с малко остричък глас, — аз зная, че  се отегчаваш, и дойдох да си поприказваме. Но, моля ти се, не обаждай, че си ме виждала, защото сърната Добринка ще ми извие врата.
Русокоска се зачудила на неговия страх, защото знаела колко много сърната Добринка заслужава името си.
Все пак се зарекла да мълчи и се заслушала в думите на папагала.
Той я отрупал с куп хвалби за красотата й, за способностите й, за нейния ум.
Русокоска била очарована. Така папагалът идвал много дни наред и продължавал да я възхвалява и забавлява.
Най-сетне една сутрин той почукал на прозореца с думите:
— Аз видях баща ти, Русокоске, той непрестанно плаче, дето те няма.Обещах му, че ще употребя моята, макар и малка, мощ, за да те освободя от твоя затвор. Но аз не ще мога го сторя, ако ти не ми помогнеш.
— Моят затвор! — рекла Русокоска. — Но ти не знаеш всички добрини, които сърна Добринка и котаракът Хубавелко са ми направили.
— Ах! Русокоске, не си ги разбрала още. Те ме мразят, защото на няколко пъти успях да им изтръгна жертвите. Ти не ще видиш отново баща си, ако не отхвърлиш сама разковничето, което те задържа тук!
— Какво разковниче? — рекла Русокоска. — Аз не го знам.
— Една най-обикновена роза. Откъснеш ли я, тя ще те освободи от твоя затвор и ще те върне в прегръдките на баща ти.
— Но в парка няма никаква роза, как тогава да я откъсна?
— Това ще ти кажа друг път, Русокоске!
И папагалът отлетял предоволен, че е хвърлил в сърцето на Русокоска първите семена на неблагодарността и непослушанието.
На сутринта Русокоска изтичала към прозореца. Едва го отворила и папагалът влязъл.
— Обещах ти, че ще те науча как да откъснеш розата — казал той. — Ето: ти ще излезеш от парка, а аз ще те заведа в градината, където се намира тя.
— Но как бих могла да изляза от парка? Котаракът Хубавелко винаги ме придружава.
— Помъчи се да го отпратиш и ако се противи, напук на него, излез!
След закуската Русокоска слязла в градината. Котаракът Хубавелко я последвал. Като стигнала алеята,която водела към изхода на парка,Русокоска се опитала да отпрати котарака Хубавелко. Той се престорил, че не я разбира. Русокоска така се ядосала, че го ритнала. Котаракът Хубавелко надал тъжен вик и хукнал към двореца.
Чувайки този вик, Русокоска едва се сдържала да не извика котарака Хубавелко обратно, да се откаже от розата и всичко да разправи на сърната Добринка. Но някакъв безпричинен срам й попречил, тя продължила към портата, отворила я и се намерила в гората.
Папагалът на часа я застигнал. Прескачайки от клон на клон, той й показал кой път да държи.
Гората ставала все по-непроходима — храсти и камънаци се преплитали. Не се чували вече и птички. Русокоска почувствувала да я обхваща някакво необяснимо безпокойство. Папагалът я подканял:
— Бързо, бързо, Русокоске, времето минава. Ако сърната Добринка ни настигне, ще ми извие врата и ти никога не ще видиш баща си.
Русокоска, задъхана, с изподрани ръце и обувки на парцали, без малко щяла да се откаже да върври по-нататък, когато папагалът изкрещял:
— Стигнахме, Русокоске, ето градината, в която расте розата.
И Русокоска видяла при завоя на пътеката великолепен розов храст с една роза, по-красива от всички рози на света.
— Вземи я, Русокоске, ти я спечели — рекъл папагалът.
Русокоска хванала клончето и откъснала розата. Едва я взела в ръка и се чул остър смях. Розата се отскубнала от пръстите й и побягнала с вик:
— Благодаря ти, Русокоске, че ме освободи. Аз съм твоето злощастие. Сега ти ми принадлежиш.
— Ха, ха, ха! — подхванал на свой ред папагалът — благодаря ти, Русокоске, сега пак мога да си върна образа на вълшебник. Ти причини смъртта на приятелите си, чийто заклет враг съм аз. Сбогом, Русокоске! При тези думи папагалът и розата изчезнали. Русокоска останала съвсем сама и едва сега разбрала колко ужасна била постъпката й. Поискала да се върне при сърната Добринка, но на мястото на прекрасния замък намерила само развалини, трънаци и коприва.
Една градинска жаба изскочила от купчина камъни и й рекла:
— Какво търсиш тук? Не ти ли стига, че причини смъртта на твоите приятели? Върви си!
Дълго, дълго бродила Русокоска сред развалинитте и плакала заради своето непослушание, лекомислие и неблагодарност.
Най-сетне чула глас, който й казал:
— Не се оставяй да те победи мъката. Изкупи грешките си с разкаяние!
Тя вдигнала очи и зърнала един гарван, който в миг изчезнал. Русокоска се отправила към гората. „Разкаянието изкупва грешките“ — дочула тя още веднъж и видяла една блатна жаба. Но пленница на гората, в която властвувало нейното злошастие, Русокоска не намирала нищо за ядене. Тук ли трябвало да загине?
Изведнъж звук на хлопатар стигнал до ушите й. Една бяла крава се приближавала с ведро на врата. „Разкаянието изкупва грешките“ — казал нечий глас.
Благодарение на млякото, което кравата й донасяла всеки ден, Русокоска не умряла. Тя си направила колиба от преплетени клони и заживяла самичка и несретна в това диво място, като по цял ден плачела за умрелите си приятели и за мъката, която причинила на своя баща.
Така живяла цели шест седмици, после се появила една огромна костенурка.
— Русокоске — казала тя с дрезгав старчески глас, — аз мога да те изведа от тази гора.
— Защо да напускам гората? — отвърнала Русокоска.— Нали тук причиних смъртта на моите приятели, тук искам да живея в разкаяние.
— Сигурна ли си, че те са умрели, Русокоске?
— Ах, драга костенурке, ако ми кажеш истината, ако те още са живи, как да повярвам, че ще ги видя пак някой ден!
— Русокоске, ако имаш смелостта да се покачиш на гърба ми и там да останеш шест месеца, без да ме попиташ за нещо, аз ще те заведа на едно място, където всичко ще се разкрие.
— Ще сторя каквото поискаш, мила костенурке, само да узная какво е станало с моите скъпи приятели.
— Внимавай, Русокоске! Щом тръгнем веднъж и ти нямаш смелостта да издържиш докрай, завинаги ще останеш под властта на злия вълшебник папагала и неговата сестра розата.
Без да се поколебае, Русокоска се качила на гърба на костенурката.
Пътят бил дълъг толкова, колкото казала костенурката — три месеца, докато излязат от гората, и шест седмици през едно безводно поле, на края на което Русокоска забелязала замък, подобен на замъка на сърната Добринка. После още един дълъг месец, докато стигнат до алеята, която водела към замъка. Русокоска изгаряла от нетърпение. Ако можела да слезе от гърба на костенурката, би стигнала до замъка за десет минути, но това би значело отново да не се покори! Изглеждало, че костенурката забавя хода си, вместо да го ускори. Оставали още петнайсет дни, които се стрували на Русокоска петнайсет века, за да извърви тази алея. Най-сетне, след сто и осемдесет дни пътуване, костенурката се спряла и казала:
– Сега, Русокоске, слезни! Ти заслужаваш наградата, която ти бях обещала. Тука си в дома на феята Добротворка, влизай!
Русокоска влязла и се намерила в салон, досущ подобен на онзи от замъка в Люляковия лес. Забелязала само един мебел, какъвто нямало у сърната Добринка — един скрин, целият в злато и слонова кост. Русокоска го гледала, без да може да откъсне очите си от него, когато се отворила една врата и феята Добротворка влязла.
– Русокоске — казала феята тъжно, — отвори този скрин и ще узнаеш съдбата на твоите приятели. При тези думи тя подала на Русокоска един златен ключ.
Цяла разтреперана, Русокоска отворила скрина и какво да види в него? Кожите на сърната Добринка и котарака Хубавелко, приковани с диамантени гвоздеи! При тази гледка тя извикала сърцераздирателно и паднала в несвяст.
Вратата пак се отворила и един принц, хубав като зората, се спуснал към Русокоска. Феята Добротворка я докоснала с пръчицата си и тя дошла на себе си.
— Искам да отида при моите приятели — извикала тя през сълзи. — Оставете ме да умра!
— Русокоске, скъпа Русокоске — казала феята, като я прегърнала крепко, — не плачи повече. Твоите приятели са живи и те обичат. Аз съм сърната Добринка, ето го и моят син, котаракът Хубавелко. Вълшебникът от Люляковия лес успя да ни направи магия — да не можем да възвърнем предишния си вид, преди ти да си освободила розата, твоето злощастие, което аз задържах в плен. Моят син и аз доброволно бяхме приели цял живот да останем сърната Добринка и котаракът Хубавелко само и само да осигурим твоето щастие. Точно това вълшебникът не можеше да понесе. В образа на папагала той те поведе към твоята гибел въпреки нашето усърдие. Русокоска непрестанно целувала и прегръщала феята и й благодаряла, както и на принц Идеал.
Те й казали още, че гарванът и жабата с окуражителните думи, както и добрата крава с ведрото, са й били изпратени от тях, да я подкрепят, но че царицата на феите наложила двете тежки изпитания, преди да даде на Русокоска своята прошка. Първото било пътешествието върху гърба на костенурката, толкова дълго и отегчително. Второто — самичка да разкрие в скрина доказателството за смъртта на своите приятели.
Този смайващ разказ поглъщал Русокоска, но предусещайки нейното желание, принц Идеал го прекъснал и рекъл:
– Ела, цар Блажен те чака.
В същия миг Русокоска се намерила седнала между феята и принц Идеал в една каляска, цялата в перли и злато, теглена от четири изумително бели лебеда.
Когато каляската се спуснала пред голямата стълба на двореца, царят се затичал към Русокоска. която се хвърлила в прегръдките му.
Цели осем дни продължили празненствата за завръщането на Русокоска. На края на осмия ден царят се оженил за феята и Русокоска — за принц Идеал. Всички ги обичали и били честити край тях.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.