Прасенцето на баба

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:
— Дядо, хайде да заколим прасенцето!
— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.

А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да
излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и
мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала
на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:
— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.

Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз —
заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:
— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.

Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли!
Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:
— Пясък, дядо, пясък!
Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:
— Калчица, дядо, калчица!
Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и
изтекла из дупките. Минала една пчела.
— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.
Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било.
А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и
от него сготвила гозба за дядото.
— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.
— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.

Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:
— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.
А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:
— Шаро яде, Шаро мами.
— Що рече, бабо? — попитал дядото.
— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава.
Старецът пооблизал костта и пак извикал:
— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица! Бабата пак рекла:
— Шаро яде, Шаро, мами!

Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може.
А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го
покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила
мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището.
Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!
Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!
Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:
— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата,
сигурно тя е дошла.

Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:
— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!
Слязла бабата от тавана и рекла:
— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!

Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца.
Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците,
козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.

На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по
гърба и попитала:
— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един
бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.

На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода,
нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:
— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с
едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.
— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!
Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:
— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура,
донеси нея, та да не усетя болки!

Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка.
По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:
— Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен;
аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
Лисицата се уплашила и отишла при вълка:
— Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш,
голям дар ще те даря!
Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:
— Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен;
аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките -на яреца, и тя се уплашила.
Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е!
По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:
— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!
Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се
зарадвала и рекла:
— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти
набера лешници и ще ти ги подаря.

Отишли. Лисицата се качила на дървото:
— Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!
И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила,
грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар.
После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги
излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.

Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не
била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.

Check Also

Златното птиче

народна Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка.Всеки ден по …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.