Необикновени сънища

 

Охлювът и Стоножката живееха в една градина. Той – заровен в сухите треви, а тя – в дупка под голям камък.

Охлювът завидя на Стоножката.
– Тя има сто крака, а аз – само един! Тя непрестанно
тича, а аз вървя толкова бавно!
Стоножката пък зави    ждаше на Охлюва заради къщата, която винаги носеше на гърба си. Тя често си мислеше мрачно:
– Охлювът носи къщата си на гръб, защо аз да не мога?
С такива тежки мисли живееха и двамата. Гледаха се намръщено и често се разминаваха без да си кажат дори дума.
– Искам да имам сто крака и да тичам най-бързо от всички! – повтаряше недоволният Охлюв.
Веднъж той реши да потърси помощ от Вълшебника Майа, за когото всички говореха, но никой никога никъде не беше виждал. Охлювът обикаляше ден и нощ по какви ли не пътища, по какви ли не хълмища, по какви ли не полянища, търсеше ли търсеше…, а Стоножката тайно го следваше и му
се присмиваше: “Ходи, ходи, пък все на едно и също място се върти!”
Един ден Охлювът най-после намери Вълшебника. Той си играеше с капките на дъжда и спускаше шарена стълба между небето и земята.
– Направи ми сто крака като на Стоножката! – каза му Охлювът, а Майа поклати неодобрително глава:
– Не искам да съжаляваш!
Тогава Охлювът изправи застрашително рогца и викна сърдито:
– Или ми направи сто крака като на Стоножката, или ще изпия дъждовната капка, в която живееш!
– Добре, но помни, че те предупредих! – каза Майа и му закачи стоте крака, които беше приготвил за една бъдеща стоножка.
Охлювът хукна важно и забързано насам-натам като не можеше да се нарадва на голямата скорост, с която сновеше из цялата градина. Всички обитатели си сложиха очила, за да видят по-ясно що за животно се е появило
В това време Стоножката страдаше под камъка си, защото не можеше да понесе големия охлювен успех.
Мъката завлече и нея при Вълшебника, който в онзи момент правеше огромните космически слънца да изглеждат като малки лъскави копчета, зашити върху пижамата на заспалото нощно небе.
– Закачи ми къщата на гърба, за да я нося като Охлюва! – извика тя, а Майа се намръщи и въздъхна:
– Ще съжаляваш!
Тогава Стоножката тропна ядосано:
– Или ми закачи къщата на гърба, или ще изпия капката роса, в която живееш!
– Добре, но помни, че те предупредих! – каза Майа и закачи камъка на гърба й.
Стоножката тръгна гордо из градината с къщата си на гръб. Всички обитатели сложиха очила, за да видят по-ясно що за животно се е появило.
Измина, не измина един-два милиметра и дъхът й захриптя като настинал вятър.
– Бре, колко тежък камък!! Трудно се носи! – помисли Стоножката. – С тази скорост ще стигна до другия край на градината ча-а-к догодина!

От голямото търчене, на Охлювът пък му се зави свят. Започна да залита, да стъпва непохватно, да плете крака, да се спъва в сухите треви, да се удря в насрещните камъчета, да пада, да става…навехна осем крака, изкълчи други десет, натърти двадесет крака, изпружи още двадесет и пет, контузи тридесет и седем… изпотроши един след друг и стоте.
– Пречат ми!- пъшкаше Охлювът, понеже всички крака го боляха много. – Майа може да ги махне… но сигурно няма да иска… Нали ме предупреди!
И като съжаляваше от все сърце, Охлювът се сви сред шумака и заплака.Тогава… изненада!!!
Оказа се, че в сълзата, която се търкулна от окото му живее чудният Вълшебник.
– Моля те, вземи си обратно стоте крака! – помоли го Охлювът. – Не искам
повече да бъда като Стоножката!
– За какво говориш? – попита загадъчно Майа. – Ти нямаш сто крака!
– Но нали ти ми сложи!- възрази Охлювът. Огледа се и видя с огромно учудване, че краката на стоножка бяха изчезнали. Гледаше и не вярваше – стои удобно в тревата, съвсем по охлювски! Голяма радост изпълни сърцето му. Страшно му се прииска да благодари признателно на Майа.
– Благодаря! Благодаря! Благодаря! – нареждаше дълго Охлювът, докато сълзата, в която се беше настанил дребният Вълшебник се изпари и той изчезна, заедно с нея.
В другия край на градината, Стоножката стоеше притисната от тежкия камък и не можеше да помръдне.
– Защо ми трябваше къща на гърба!?- вайкаше се тя. – Защо не послушах Вълшебника!? Как сега да го помоля за помощ!?
Стоножката се опита отново да повдигне камъка, който й тежеше ужасно, но краката й не издържаха, огънаха се и тя се пльосна по корем. Тогава… изненада!!!
Оказа се , че в едрата капка пот, която изби на челото й живее…. Познай кой!
– Моля те, махни къщата от гърба ми! – замоли Стоножката дребничкия Майа. – Не искам повече да приличам на Охлюва!
– За какво говориш? – попита загадъчно чудният Вълшебник. – Изпълзи изпод камъка и се разходи!
– Къщата ми тежи ужасно!… – изхлипа Стоножката.
– Излез и се разходи! – настоя Майа.
Стоножката се зачуди на думите му, послуша го и … изпълзя изпод камъка. Голяма радост избухна в сърцето й. Започна да му благодари. Докато изричаше цял порой от думи на благодарност, капката пот, в която седеше Майа попи в земята и той изчезна от погледа й.
Никой никога никъде не се досети, че както си седеше в своето тайнствено кътче, чудесният Вълшебник направи всички тези преживелици на Охлюва и Стоножката да им изглеждат само като сън.
На следващия ден двамата се срещнаха. Разприказваха се и дори весело си разказаха необикновените сънища, които бяха сънували миналата нощ. След това тръгнаха заедно да се разхождат из градината.

ВЪПРОС: Мило дете, според тебе как постъпиха Охлювът и Стоножката, когато си поискаха от Вълшебника сто крака и къща на гърба – глупаво, умно, неразумно?

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2660″]