Многозверен джунглевард

aН

енадейно днес по здрач
пощенският раздавач
с чудно име Чик Чирик
спря в ръка със чуден плик –
бял, а цял със сини шарки
и със чуждестранни марки.

Чик Чирик глава почеса,
позагледа се в адреса
и да го чете захвана:
“До… Боянчо… от Бояна”.
До Боянчо? Значи тук.
Къщата му бе позната.
Той почука на вратата
с човка като със юмрук.
И не чака даже миг.
– Заповядай Чик Чирик! –
взе Боянчо да го вика,
а пък той изчикчирика:
– Нямам време днес, Бояне!

И Боянчо сам остана
със писмото във ръце
и с разтупкано сърце.

  Моментално скъса плика
и учудено извика:
– Я!    
А след това зачете
Бързо бързо редовете:
“Мили непознат Бояне!
Твоят чичо – капитана,
който с параход докара
разни стоки от България,
в джунглата при нас отби се
и любезно ми написа
твоя български адрес.
Би било за мене чест
да те срещна най-сърдечно
в моята страна далечна.
Топло облекло не взимай,
щото тука няма зима!
Няма грип и няма хрема.
Чакам те в най-близко време
на адрес: “Маймунка Еве.
Африка, шейсет и девет”.
– Ура! – изкрещя Боян,
цял в руменина облян…

Подир ден ли, подир два ли,
толкоз бързо друг едва ли
би успял да се приготви,
но Боянчо вдигна котва.

Ето вече той е там –
в джунглешкия град голям.
Гледа: пълно с пъстър свят
и стърчи един плакат:
“С радост чакаме Боян”.
Спря Боян нататък взрян,
а с усмихната муцунка
Еве, малката маймунка
приближи се и букет
му подаде най-напред.
После братски го прегърна.
А Боянчо й отвърна
с куп под    аръци чудесни,
и сидита с нови песни
на децата от България…
С дарове тъй натовари я,
че маймунката, горката
просто падна на земята.

Падна, но веднага стана
и със своя гост захвана
разговор на разни теми –
малки, средни и големи:
Кой на колко е години?
Майка има ли? Роднини?
Малки братчета, сестрички?
Дружно ли живеят всички?
А от Еве да узнае
пожела Боян накрая –
тука в нейната родина
зоологическа градина
дали има, щом без клетки
всякакви животни редки
се разхождат като хора,
спират се и си говорят…
Еве каза му гогава:
– За какво ни е такава?
Нали всекиго от нас
срещаш всеки ден и час
на площади, в магазини,
по игрища и градини…

Някой им извика “Вардааа”,
тъй като на джунглеварда
бяха спрели и със смях
бъбреха си. Но край тях
бавен тропот на копита
чу се и Боян запита:
– Този стълб за телеграф
да не би да е жираф?
– Да, жираф е, – Еве рече.
ти ни разпознаваш вече.
Но едва ли ти могъл би
да познаеш, че за стълби
нашите жирафи чудни
служат ни в моменти трудни.
Качват се по тях техници,
за да слагат нови жици
и навсякъде тогава
електричество огрява.

Както слушаше, Боян
изведнъж, във пот облян,
затрепери и погледна
настрана с усмивка ледна.
Еве се обърна: “Мигър
друг път не си виждал тигър?” –
каза тя почти със смях.

И съвсем, съвсем до тях,
истински, а не на кино,
страшен шарен тигър мина.
Еве го погали с длан
и затича след Боян:
– В твоята страна голяма
тигри да не би да няма?
– Имма, нно сса  ддоста рредки
и ззатворени ввъв кклетки.
Или пък са дребни, кротки
и наричаме ги котки.

В разговори сладки вече
бяха стигнали далече,
дето на една ливада
зебри си пасат с наслада…

Ако някое магаре
хубавичко се нашари
като черга – на райета,
става зебра.

След което –
колкото и да не иска,
двеста вани да изплиска
със сапуни с химикали
да се къпе, пак едва ли
някога ще стане сиво
едноцветно и красиво.
Зебра щом пасе цветя,
на райета става тя.
На Боянчо пък в главата
мисъл се роди крилата:
Хрупкайте, животни мили,
и тревички, и бодили!
Но пасете ли цветята,
ще пострада красотата.

Изведнъж на крачка само
чу Боян зад свойто рамо
шум от някакъв камшик.
И от страх замря за миг,
че камшик това не беше,
а една змия плющеше –
лъкатушна и огромна…
Името не й го помня.
Еве бързо се намеси:
– Ей, Бояне! Ей, къде си?
Бива ли да те е страх?
Ние скачаме на тях
като на въже. –
И ето,
че се завъртя въжето,
живото въже, което
страшно изплющя одеве.
И заскача ловко Еве.
И Боян поскача даже.
Може ли да й откаже?…

После във градина тиха
за минутка се отбиха
и нещеш ли – изненада.
Еве само се обади:
“Моля, тук къде е душа?” –
Душът бързо я послуша.
И без Еве кран да пипа,
водна струя се изсипа.
В някакъв си близък ручей
слон голям водата смуче
със хобот и всички мие,
но в горичката се крие…

– Ей това се казва баня!
Да я имах във Бояна,
бих се къпал непрестанно –
каза със възторг Боян, но
Еве го прекъсна с жест:
– Този слон е твой от днес! –

Много мило, но къде,
как ли ще го заведе
чак в родината, в Бояна?
Стана тя, каквато стана…
 
А наблизо бил лъва.
Даже чуха му рева.
Време нямаше за страх.
Ето го лъвът при тях.
Точно край Боянчо мина
и лениво се прозина.
– И лъвът е хубав дар,
нищо че е малко стар.
Искаш ли го във Бояна? –
каза Еве. После хвана
лъвчо за носа. Боян
пак заекна, в пот облян:
– Ттрогнат ссъм, нно ммного сстава.
И ссъс ллъв ккакво шще пправя?
– Как какво? Че кой ви бие
тъпаните? Нали вие
празниците си на село
ги празнувате с веселие?
– Не разбирам.
– Ето как!
Екна музика във такт –
тъпана лъвът го бие
със опашка. А пък ние
слушаме го: “Дум-дум-дум”.
Но това не беше шум.
Беше музика игрива
и Боян заскача живо.
Затанцуваха и всички,
сякаш тъпанът ги гони –
дребни зверове и птички,
носорози и бизони…
– Ех, че хубаво тук стана,
весело като в Бояна! –
каза си Боян и пак
рипна и удари крак.
Но така високо рипна,
че дори тавана пипна.
Чакайте! Как тъй тавана?

Слънце грееше в Бояна.
Беше утрин свежа, росна.
Клонче вишнево докосна
на балкона парапета.
Птиче прехвърча и ето:
“Чик-чирик” – дочу Боян.
И събуди се засмян.
Но съня си толкоз чуден
продължи и като буден.
Първо мебелите стари
взе за стадо ягуари.
После баба си целуна,
смятайки я за маймуна.
В ниските дървесни клони
лесно той позна бизони.
А във близките могили –
слонове и крокодили.
На въжета от лиани
дрехи съхнеха изпрани.
Малки лъвчета със смях
гонеха се между тях…
  
Тъй от този ден Бояна
за Боянчо джунгла стана.

 

 

 

 

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.