Йонин Геран

aТук някога е имало селище. От селището сега е останал само един геран с кобилица и изсъхнала дървена кофа.
Погледнеш ли дъното му, ще видиш да светлее колелце колкото стара пара. Иззидан е здраво с камъни, пристегнат с железни обръчи. Зидали са го майсторски ръце, щом е оцелял до днес. В знойните летни дни е утолявал жаждата на добитъка.
Винаги когато се връщахме с баба от лозето, минавахме през тази местност, която и до днес се нарича „Селище". Пълните кошници с грозде ни натежаваха и ние спирахме тук за отмора.
Щом наближехме герана, аз здраво стисках ръката на баба и потръпвах от необясним страх. Но все я молех отново, за кой ли път, да ми разкаже за „дяволския" геран със зеленясалите каменни корита от червен едрозърнест белоградчишки камък. А баба нежно мушкаше ръчичката ми под престилката си и разказваше преданието, което се помни открай време!
Някога на това място имало блато. Водата не се изтичала отникъде. В него буяли блатни треви и крякали жаби. По някое време хората забелязали, че водата изчезнала и само на едно място се появило бълбукащо изворче. Надошли и първите заселници. Заживели мирно и тихо. Прекопали земята, ширнала се в зелената люлка между двете реки -Лом и Дунав. Тръпнели ръцете от ударите по черните буци. Тогава нямало леснината на машините. Решили селяните на това място да изградят геран с каменни корита, та да има къде да се спира добитъкът да си пийне водица. Бистра и студена била водата, та и за пиене ставала, решили те.
Не си пожалили труда, та докарали камъни чак от белог-радчишкия Балкан! Повикали добри майстори и започнали строежа. За чудо, всяка нощ изворчето изхвърляло вода И сривало съграденото през деня. Чудели се всички каква сила руши здравите камъни и ги помита. Зашушукали си хората, че няма да мине без жертва. Знаели те, че сянка трябва да се зазида. Тъй е останал обичаят от памтивека! Душа трябва да се вгради, за да оцелее градежът. Трудно било на баш майстора да реши кого да избере. Малко били хората в селцето, свидно му било за всеки от тях!
Веднъж минала край майсторите Йона – млада и хубава девойка. Където и да ходела, тя била все с бодната хурка в пояса и все въртяла вретеното. Нали дари трябвало да тъкми за свекър и свекърва, за девери и зълви!…
– Добра среща, майстори – казала девойката и се спряла да погледа. Лицето й било озарено от топла усмивка.
– Дал Бог добро – й отвърнал главният майстор и се приближил до нея. Пораздумали се за това, за онова и майсторът успял да измери сянката й. Зер сама я изпратила съдбата!
На другия ден строежът продължил с нова сила. За чудо на всички- през нощта той не се сринал. Скоро геранът бил съграден и от радост хората от съседните махали все прииждали и се заселвали в „Селището".
А Йона? Тя заболяла, залиняла и се поминала сиротинката. Оттогава на този „дяволски" геран в късна доба, когато луната изгрее, излизала млада жена с хурка и вретено и все предяла. От време на време тя прикътквала пиленцата си и те кълвели зрънца около нея. А когато нямало месечина, се чувало само пилешкото цвъртене!
– А селцето, къде е селцето? – все питах баба учудено!
– Селцето ли? – прошепваше тайнствено тя.
Една вечер дошла страшна вест – Чипровец горял.
Чипровец гори, повтарял си поп Боно от селцето и без да се мае, бързал да стъкми това-онова и да потегли натам, към Балкана, където братята им гинели от вражите палежи. Дошло било време да се излее натрупаната мъка.
Нощта била черна и влажна. Нозете им затъвали в лепкавия чернозем. От време на време се обаждала нощна птица – Улавица и пак утихвала нощта. Не ще да е на добро – хортували си размирниците, щом се обажда прокобното пиле, и се вглеждали във всяка крайпътна сянка.
Но до мястото на въстаналия Чипровец те така и не стигнали. Турски обръч стегнал селцето, та не можело пиле да прехвръкне. Непокорните мъже погубили, а поп Боно изправили на клада сред селото жив да гори – та да помни мало и голямо какво постига оногова, който дръзне глава да вдигне.
Когато огнените езици облизвали къщиците на цялото село, поп Боно вече догарял като свещичка.
Баба попадия Боновица – смела и решителна жена, успяла да изведе зад огнения обръч оцелелите жени, деца, мъже. Колко вървели, не се знае, но ей там се спрели, където реката Лом сега се огъва и като сватбен пояс е опасала зашумената градина. Преместило се селцето там до реката, където малката черквица е привела гръб и като че ли още таи страха от онези размирни времена!
А Йониният геран, ей го и сега – стар престарял, но все напомня на потомците, че тук някога е кипял живот, че там, дето сълзи са капали – легенди са никнали! Как иначе Щяхме да знаем, че е живяла Йона мома хубава, работна и нощем излизала на герана, сядала на каменното корито и все въртяла вретеното!

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.