Home » ПРИКАЗКИ » Плачущата скала

Плачущата скала

aНабраздена е като красива дантела. Не, по-скоро прилича на огромна завеса с дълбоки дипли. Зелени повлекла са се вкопчили в нея. По диплите й се стичат едри водни капки като сълзи. Току до върха на скалата стои огромно дърво. То е приведено, като да е направило поклон на земята. Далеч във времето назад незнаен майстор е изсякъл Мадарския конник.
Хан Тервел, синът на Аспарух, възложил на майстора да изсече в скалата конник в негова чест, за да покаже величието на България – Първата българска държава отсам Дунава. Той обещал на младия момък, че ще го възнагради богато, с каквото пожелае, защото сам разбирал колко трудна задача му възлага.
Изсичали, ваяли майсторските ръце. От време на време ханът отправял поглед нагоре и се дивял на момковата сръчност и сила. А ръцете продължавали неуморно и уверено да майсторят. Спирал се за миг само, когато ханската дъщеря плахо му подавала меден съд – водица да си сръбне, жаждата да си утоли. Щом я зърнел юначагата, стъпките му ставали по-леки от вятъра, а видел ли радост и възторг да озари лицето й, по-яка ставала ръката му.Чуел ли гласа й – цялата вселена запявала. Трепвало сърцето на майстора, а ръцете още по-пъргаво изсичали покорния камък…
– Велики хане – обърнал се майсторът към хан Тервел, – изпълних повелята ти! Когато се възкачих на скелето и захванах работа, долу дрянът цъфтеше. Сега дренките са вече узрели. Много вихрушки измитаха праха на пътищата – продължавал той, – много дъждове и слънчев пек ни изпрати небето на Тангра, но дойде ред да стъпя на земята!
Ханът седял гордо изправен на своя кон и удивен не свалял очи от конника, оживял там на скалата такъв, какъвто го бил пожелал. Зад него стояли войниците, с които бил препускал по равна Скития. В ушите му още чаткаха хилядите конски копита. Настанала тишина. Всички стое-ли изпълнени с възторг пред чудото!
– Не оставяй делото си майсторе – викнал гърлено ханът. – Слушай какви думи ще ти кажа и ги издълбай дълбоко в скалата. Те трябва да надживеят времето и да се знаят от онези, които след нас ще отправят поглед нагоре, към Мундрага – Мадара!
Пъргавите пръсти отново заудряли с длетото и чука по твърдия камък и от ръцете му се понесло облаче прах. Той подреждал всяка реч, която идвала от развълнуваните гърди на хана. Не след дълго спрял.
– Изсечи и името си горе, юначе, да те помнят потомците с почит. Ти си заслужил това добро – с вълнуващ глас му викнал ханът!
– Е, велики хане, кому е нужно моето име?…
Войниците опънали здрави въжета и мускулестите ръце на майстора се спуснали надолу. Щастливи сълзи блеснали в очите на момъка, когато стъпил на земята. Около него пръхтели конете на войниците, отпуснали нозе след дългия поход.
Ханът прегърнал ваятеля и топлина облъхнала прашното му лице. Тази топлина върнала достойнството му, което ромеите неведнъж му бяха отнемали!
Засвирил рог. Войниците стояли брат до брата – българин до славянин. Хан Тервел дал знак и шумът секнал. Погледите се устремили към скалата, където бил изправен гордият конник, забил копието в тялото на приклекнал, ревящ от болка лъв… Боилите тръпнели. Те като че ли били познали кой е гордият конник, който бил събрал силата и величието на България, устремила своя ход към утрешния ден!
Та това е великият хан Аспарух. Знакът на рода Дуло е увековечен, като лавина се носел гласът на войните…
Ханът се обърнал с ласкава щедра усмивка към синеокия момък и му подал кесия, пълна със жълтици. Без да посегне към кесията, момъкът твърдо изрекъл:
– Тангра ми е свидетел, че не за злато изсякох конника. За България го сторих – отвърнал момъкът. Не ти искам златото, велики хане, богат да бъда не желая. – Искрица вяра му дала сили да произнесе съдбовните думи:
– Стига ми само твоята дъщеря, за мен – обична гълъбица! В сърцето ми е тя. Нейната обич към мен ми помогна да сътворя чудото! Нея искам да ми дадеш – невеста да ми стане!
Ханът свил вежди строго и в очите му пламнала ярост. Как ще се лиши той от единствената си дъщеря – най-скъпият му дар от Тангра? При това такава хубавица с дълги плитки
до петите. Земята се разлюляла под нозете му. Помълчал миг-два със свъсени вежди гордият владетел и отсякъл:
– Не ще да е прилика за теб чедото ми, синеоки чужденецо, на друг Бог служиш ти! Иди си по живо, по здраво без нея!
Съкрушена от мъка, девойката отправила тъжен и недоумяващ поглед към непреклонния си баща и се хвърлила от скалата…
И до днес повейне ли ветрец в шарената есенна шума, понесе ли се лек ромон от стичащите се едри капки по скалата, спомняме си легендата, която разказват хората от този край. Непристъпната скала все така плаче и скърби за двамата млади, за погиналата им обич! Тя ни спомня, че природата и пред смъртта остава все тъй прекрасна, мъдра. Защото в нея винаги когато нещо умира, друго се ражда. Умряла някога обич – легенда се родила. За погиналата обич ще пеят моми по седенки, а момци ще им пригласят с медени кавали…

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *