Home » ПРИКАЗКИ » Двамата Ивановци

Двамата Ивановци

aИмало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището. А децата му били седем. Седемте дечица на миндера седят и искат каша да ядат. А в къщата нито зрънце жито, нито шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл? Защо не те свърта в къщи?
– Дай ми, братко, малко брашно на заем. Аз след това ще си го отработя.
– Добре – рекъл Иван богаташът, – на ти паничка с брашно, а ще ми върнеш един чувал.
– Какво говориш, братко, за една паничка – цял чувал! Не е ли много?
– А като ти е много, махай се от прага ми, отиди на друго място.
Нямало какво да се прави. Заплакал Иван беднякът, взел паничката с брашното и си тръгнал за в къщи. Едва стигнал до портата си, като връхлетял един вятър, завил, завъртял се и издухал всичкото брашно от паничката – само на дъното прашец останал – и полетял по-нататък.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, северен палав ветре, ти ми обиди децата, гладни ги остави! Ще те намеря аз тебе и ще те накарам да се разплатиш за белята си!
И тръгнал Иван беднякът след вятъра. Вятърът духа по пътя – Иван върви след него. Вятърът се скрил в гората.
Иван тръгнал през гората. Стигнали до един голям дъб. Вятърът влязъл в една хралупа – и Иван влязъл след него.
Видял вятърът Иван и казал:
– На гости ли си ми дошъл, селяко?
– Така и така – му казал Иван, – аз носех на гладните си деца шепа брашно, а ти, палавнико, като връхлетя и се развихри, всичкото ми брашно разпиля. С какво да се върна сега вкъщи?
– Само това ли е? – казал вятърът. – Хайде, не тъжи! На ти тази вълшебна покривка: каквото поискаш, всичко ще имаш.
Зарадвал се Иван, поклонил се на вятъра и хукнал към къщи.
В къщи застелил покривката на масата и рекъл:
– Дай ми, вълшебна покривко, да хапна и да пийна!
Едва изрекъл това и върху покривката се появили и баници, и питки, чорба и напитки, бутче от прасенце и боза в гърненце.
Нахранили се Иван и децата и легнали да спят. Току-що седнали сутринта да закусват и дошъл Иван богаташът.
Като видял отрупаната маса, Иван богаташът щял да се пукне от злоба.
– Ти, братко, да не си станал богаташ?
– А бе богаташ не съм станал, но сит ще бъда и тебе ще нахраня. Нали съм ти длъжен един чувал брашно, сега ще ти го върна. Вълшебна покривко, дай ми един чувал брашно!
Едва изрекъл това и чувалът с брашното бил вече на масата.
Взел Иван богаташът чувала с брашното, дума не изрекъл и си излязъл от къщата.
Щом настъпила вечерта, притичал пак Иван богаташът при брат си.
– Братко мили, помогни ми, не ме оставяй! Пристигнаха ми гости от едно богато село, а у нас нито фурната е запалена, нито хляб сме изпекли, няма с какво да ги нагостя. Дай ми, братко, твоята покривка за час-два!
Дал му Иван беднякът вълшебната си покривка.
Богаташът гостите нахранил, сетне ги изпратил, вълшебната покривка в сандъка скрил, с обикновена я подменил и я занесъл на Иван бедняка.
– Благодаря ти, братко – рекъл, – нахранихме се.
Седнал Иван беднякът да вечеря с децата си. Постелил покривката.
– Вълшебна покривко, дай ни да вечеряме!
А покривката си лежи бяла-беленичка и никаква вечеря не дава.
Хукнал Иван беднякът при богаташа.
– Какво си направил, братко, с покривчицата ми?
– Че откъде да знам! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът, вър¬нал се в къщи. Минал ден, минал втори, децата плачат, искат да ядат, а в къщата ни зрънце жито, ни шепа брашънце. Нямало какво да се прави, отишъл Иван беднякът при богатия си брат.
– Здравей, братко!
– Здравей, бедняко Иване! Защо си дошъл, защо не те свърта в къщи?
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, поне малко: брашънце, зърно или хлебец.
– Нямам за тебе нито брашно, нито зърно, нито хлебец, но ако искаш, вземи от избата паницата с пача, дето е на бъчвата.
Взел Иван паницата с пачата и тръгнал за в къщи. Върви по пътя, а слънцето свети и припича, по пачата тича. Започнала пачата да се топи, от паницата да изтича, така и изтекла на пътя. Само локвица от нея останала. Разсърдил се Иван беднякът.
– Ех ти, слънце неразумно. За тебе това е игра, а за моите деца – беда. Ще те намеря и ще те накарам да ми платиш за това.
И тръгнал Иван да търси слънцето. Вървял, вървял, а слънцето все напред бягало, едва привечер се скрило зад планината. Там го и намерил Иван.
Видяло слънцето Иван и рекло:
– На гости ли си ми дошъл, Иване?
– Така и така – му казал Иван. – Носех аз на гладните си деца малко пача, а ти, неразумно слънце, като започна да приличаш и по пачата да тичаш, тя се стопи, потече и на пътя изтече. С какво да се явя сега в къщи?
– Нищо – рекло слънцето, – щом аз съм те обидило, аз и ще ти помогна. Ще ти дам една козичка от моето стадо. Ти с жълъди я храни и злато от нея дои.
Поклонил се Иван на слънцето и подгонил козата към къщи. Нахранил я с жълъди и започнал да я дои. А от козата вместо мляко злато тече. Заживял си Иван добре, хранел си децата. Чул за тази коза Иван богаташът и дотърчал при брат си.
– Здравей, братко!
– Здравей, богати Иване!
– Помогни ми, братче мило, дай ми за един час твоята коза. Трябва да връщам един дълг, а нямам пари.
– Вземи я, но само да не ме излъжеш.
Взел Иван богаташът козата, надоил злато, скрил я в една клетка, а на Иван бедняка върнал обикновена коза.
– Благодаря ти, братко, за помощта!
Нахранил Иван беднякът козата с жълъди, започнал да я дои… Тече си мляко по вименцето, от вименцето по копитцата, а злато все не тече и не тече.
Хукнал Иван беднякът при богаташа, а той му рекъл:
– Нищо не знам, нищо не съм чул! Каквато я взех, такава я върнах.
Заплакал Иван беднякът и си тръгнал за в къщи. Минали дни, търкулнали се седмици, децата реват, искат да ядат. Настпила сурова зима, а в къщата ни зрънце, ни брашънце. Нямало какво да се прави, тръгнал Иван беднякът при богатия си брат.
– Децата ми плачат, искат да ядат. Дай ми, братко, шепа брашно!
– Нито ще ти дам брашно, нито зърно, а ако искаш, там в килера зад онази врата има паница с вчерашна чорба, вземи я.
Взел Иван беднякът паницата с вчерашна чорба и тръгнал за в къщи. Върви, а виелицата свисти, от студа камък се пука, всичко замръзва. Започнал студът да си играе с чорбата: ту с лед ще я покрие, ту със снежец ще я напраши. Играл си, играл си и замразил чорбата до самото дъно. Лежи си в пани¬цата една тъмна бучка лед, а няма какво да се яде.
Разсърдил се Иван беднякът:
– Ах ти, студ студен – нос червен! За тебе това е игра, а за децата ми – беда. Ти ще ми заплатиш за лудориите си!
И тръгнал Иван беднякът след студа. Студът по полята – и Иван по полята. Студът в горите – и Иван в горите. Легнал студът под една голяма пряспа – и Иван там се наврял.
Учудил се студът:
– Да не си ми дошъл на гости, Иване?
– Така и така – рекъл му Иван. – Носех аз на децата си вчерашна чорба, а ти се заигра с нея и я замрази. С какво да
се върна в къщи? Вълшебната покривка и златната коза ми открадна брат ми, а ти чорбата ми развали.
Само това ли е? – казал студът. – На ти тази торба-спасителка. Като кажеш: „Двама от торбата!“ – ще изскочат двама юнака; като кажеш: „Двамата в торбата!“ – двамата ще се скрият.
Поклонил се Иван и се върнал в къщи. Извадил торбата и й казал:
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата две здрави жилави тояги, че като започнали да налагат Иван и да му нареждат:
– Не вярвай, бедняко, на богаташа! Не вярвай, Иване, на богатия си брат, на ум и разум се учи!
Едва успял Иван да си поеме дъх и да викне: „Двамата в торбата!“
Влезли тоягите полекичка в торбата.
Едва настъпила вечерта и притичал Иван богаташът.
– Къде беше, Иване, какво си донесе?
– Бях, братко, при студа и си донесох чудесна торба. Само като й кажеш: „Двама от торбата!“ – изскачат двама и правят каквото трябва.
– Ах, братко, бедняко Иване, дай ми торбичката за един ден! Покривът ми се е повредил и няма кой да го поправи.
– Вземи я, богаташо Иване!
Донесъл Иван богаташът торбата в къщи, заключил вра¬тата.
– Двама от торбата!
Че като изскочили от торбата двете здрави жилави тояги, като започнали да налагат Иван богаташа и да нареждат:
– Не обиждай, богаташо, бедняка! Върни, богаташо, на Иван вълшебната покривка и козата.
Хукнал Иван богаташът при бедняка, а тоягите след него.
– Спаси ме, братче! Ще ти върна и покривката, и козата.
– Двамата в торбата! – викнал Иван беднякът.
Скрили се тоягите в торбата. Иван богаташът се прибрал полужив, върнал на бедняка вълшебната покривка и златната коза.
Започнал Иван беднякът да живее щастливо с децата си.
Сега седемте дечица на миндера седят и вкусна каша ядат. Кашата е с благинка, а пък лъжиците – с картинки.

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *