Home » ПРИКАЗКИ » Асансьор за звездите

Асансьор за звездите

aН
а тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през про­зореца» — прибавил един сприхав глас, който бил на ста­рия маркиз Венанцио, ужаса на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъп­ните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в каби­ната на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той още дър­жал таблата с поръчките и цялата работа била доста смеш­на, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изклю­чителна бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене «Италия» натиснал един бутон на асан­сьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очерта­ния и докато Земята от космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на под­носа — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да на­тисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел над­пис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите пеш. Почукал на апарта­мент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява до­машните поръчки…

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.