Камбаните на Плиска

Великден е! Новопостроената базилика се оказала тясна да побере цялата свита на царя и стеклото се множество народ. Болярите, князете, княгинята са обкръжили царствената осанка на Симеон. Мантията му излъчва златно-пурпурно сияние. В ръцете на множеството червенеят великденски яйца. Очите на богомолците, дошли от села и колиби, сияят. Празничното настроение расте.
Цъфналата круша край базиликата ронела бели цветчета и при всеки повей на вятъра те се стрелвали в синевата на чистото небе като пеперуди. Букналото зелено ги при¬ютявало и просторът се изпълвал с нежния аромат на цъф¬налата пролет.
До дънера на крушата, стоял облегнат един странник с изпити страни и хлътнали очи. Ръцете му потрепвали. Болка сгърчвала лицето му.
Изведнъж гръмнали камбаните! Службата била свършила. Странникът долавял детските вълнения, чукането на великденските яйца и радостните възгласи, съпровождащи всяко счупено яйце – всяка победа и поражение. Шумът се засилвал. Зачаткали по плочите подковани обувки. Край него минавало царското шествие. По алеята се носел развълнувания глас на младия цар. Народът славел Симеон с дълбока признателност…
Богат болярин със златошити одежди се отбил от шествието и пъхнал в разтреперената шепа на странника златна пара. Златицата парнала ръката му. Той с болка стиснал в дланта си монетата и отпуснал главата си на дънера.
Кой бил той?
Расате-Владимир, синът на царят-обединител Борис,
българския владетел, който изрекъл, в лето 865-то, съдбов¬ните думи – „Аз имам един народ и един Бог!".
Сега, когато камбаните на Плиска – първата ни престолнина, тържествено отбелязвали Възкресението на новия Бог, Расате-Владимир разнищвал онези съдбовни мигове. Оживявала в слепите му очи картината, когато баща му, владетелят, поел най-тежкия жребий – да презре Тангра и да прокуди гръмовержеца Перун – и с горда, достолепна осанка развял плащеницата си пред олтара, за да целуне десницата на Климент, защото била докосвала учителите на славянското племе Кирил и Методий. Расате помнел народните тълпи, които поглъщали жадно Климентовото слово и не искали да се разотидат. Каква магия имало в това слово? Мъчел се тогава да обясни тази магия и гневно стискал ръката на своя баща – дърпал го навън, за да не слуша славянското слово. Чуждеело му и новото име Владимир и не можел да го приеме! Тангра се бил вселил в душата му, дълбоко в сърцето му. Странникът Расате ясно усетил, като тогава, как цар Борис – баща му, гневно издърпал ръката си от неговата и със стиснати зъби произнесъл думите: „Днес никой няма право да смущава радостта ми, та дори и наследникът на българския престол – родния ми син." Думите, които леел Климент за своя учител Кирил, падали като зърна и народът ги поглъщал:
– Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли еднакво за всички? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога ли смятате за безсилен да ги просветли, или го смятате за завистник, та не желае това? – тези думи, отправени към враговете на славянската писменост, изтръгнати от сърцето на Кирил философ, влели омраза и в неговата душа. И аз ли бях сред враговете? – питал се странникът, – можех ли да заменя своя бог Тангра?
Като въглени припарвали в душата му и думите на брат му Симеон при онази тяхна среща под сянката на Мадарския конник:
– Княз Расате – твърдо редял думите си той, – дойдох да ти кажа, че пътят, по който си повел държавата, води към погибел… и още – сляп си, братко Расате, мъртва като камък е душата ти! Как не можеш да видиш, че България отдавна е станала славянска!
А после!… После в главата му отново загъмжал оня народен гняв, като врящ котел, който викал с вяра и упование към цар Борис – справедливо да произнесе заслужена присъда над изменника Расате. И откритото лице, и равният глас на баща му се забили като стрела в сърцето му:
– Осъждам изменника на родината и народа, вероотстъпника княз Расате на ослепяване! Той вече не е мой син и аз не съм му баща.
На самосъд ли бил дошъл днес, навръх Великден?
Странникът обърнал гръб на шумното шествие и тръгнал, почуквайки с тоягата си, без посока. Вървял, дълго вър¬вял, докато се загубил и последният ек на великденските камбани. Тишината продължавала да звъни в ушите му. Сти¬гали го и радостните поздрави, с които се обръщали към него богомолците – „Христос воскресе!" Преплитали се ниш¬ките на древност и новост и стягали сърцето му като обръч.
Златната пара натежала в ръката му и той я преобърнал колко ли пъти.
Значи моя народ ме среща с „Христос воскресе!" – повтарял си той и бледа светлинка сякаш озарила слепите му очи. Новата вяра измествала Тангра! Никой не останал далеч от празника!… Този същият народ викал в оная паметна година 865-та: „Добре дошъл, княже Борисе, избавителю", и го посрещнал с хляб и сол. Тези гласове били се врязали дълбоко в душата му. И… стискайки с болка златицата в ръката си, странникът казал на себе си:
– За мен няма обратен път. Кому е нужен слепец-княз!
Пътят ми е към манастира, където изживява последните си дни моят баща. За прошка ще му се помоля.
Слепецът потърсил пътя към манастира, почуквайки с тоягата. Децата се юрнали с глъчка и весели подвиквания около него. Някой от малчуганите пъхнал в ръката му червено яйце и подложи своето да го чукне!… уличката, по която бил тръгнал, отново утихнала.
И… станало чудо! Омразата към новия Бог изчезнала – разтопила се като пролетен сняг. От слепите очи на Расате се търкулнали най-светлите сълзи – сълзите на покаяние!
Просветлен, той промълвил със сухите си устни:
– Тръгвай Владимире, не спирай!
Някаква сила водела княз Владимир към манастирската обител, където великият му баща цар Борис I – кръстителят на българското племе, трябвало да чуе своя син, дошъл да измоли опрощение за греховете си!…