Към новата земя

Конниците на ювиги хан Аспарух поели големия път -на юг към новата Родина.
Колко време пътували през реки и валове, колко набези на скитащи из степите разбойници преграждали пътя им, колко снежни виелици и знойни лета минали, колко гробове оставили зад себе си в степта – трудно можело да се изброят. Но юртите се изпълвали с жени и деца – растяло племето, възседнало гърбовете на яките коне. По дългия изнурителен път никнели капища на Великия Тангра, за да не предизвикват гнева му.
Когато умората надвиела, спирали пътниците и от време на време се разнасял глас – „Следваме те, ювиги, защото Тангра те е дарил с мъдрост и ни водиш към добро!"
Тангра бил влял безмерни сили и власт на хана, за да води ордата и да ветрее високо знамето с конската опашка!… Много вода изтекла, откакто мургавите мъже на ювиги хан Аспарух били напуснали аулите на стара България. Слънцето се било изкачило на върха на най-високата топола когато ханът дал знак да се спре. Брегът на голямата река Иструм – Дунав – светлеел пред погледа им. Реката приличала на метално платно от синьо-бяла коприна – тиха, спокойна и от време на време подплисвала водите си край тучна зеленина. Очите на жените и децата светели от удивление. Топлото слънце било сменило студения север. Сухите степи били останали далеч зад гърба им. Сега очите им се радвали на разточителна зеленина и цветост, на влага и благодатна земя. Всяка семка цвят ще цъфне, всяко дърво – плод ще върже – се четяло в бликналата радост. А мъжете предусещали големия дар на Тангра, че ще яздят бойните си коне по най-богатата и пищна земя на света.
Воините побили бойното знаме – конската опашка, и скоро гръмнали тъпани, заизвивали глас рогове. Жени, деца – млади и стари, целували висящите муски на вратовете си и молитвено отправяли взор към небето на всемогъщия Тангра.
Запленени от хубоста на земята, всички решили, че тук ще е последният им стан. Изчакал да се нарадват, а децата да се налудуват, хан Аспарух слязъл от своя кон, изтеглил меча си и посочил капището, където багатурите му вече били натрупали сухи клони и слама и полагали върху нея здраво завързано жертвено куче. Ювиги хан вдигнал гордо глава към небето, произнесъл молитвени слова и със страшна сила разсекъл кучето на две. Тълпите гръмнали. Кладата букнала и от опърлената козина се понесъл към небето черен дим. Боилите застинали в смътно очакване. Пушекът от жертвата щял да предскаже волята на Тангра – дали тук ще остане племето, или ще продължи на юг, където ги очаквал истинският рай.
Лек зефир полъхнал откъм север. Пушекът се залюлял и поел на юг – към отвъдния бряг. Напрегнатото лице на хана, прорязано от дълбока бръчка, изведнъж просияло. Той с плавен жест очертал с меча си дъга във въздуха, която сочела, като знамение, топлия юг.
– Братя – изревал с цяло гърло водителят. – Великият Тангра посочи пътя ни. Там ще пуска клони жилавият корен на българското племе…