Сънят на кралицата

В тези тревожни времена, когато войските на цар Шишман се сражавали на Софийското поле, в дома на брат му Ясен витаела черна прокоба.
Кралица Милица – жената на цар Ясен, станала една сутрин след кошмарна нощ..
– Чуй ме, Ясене, мой съпруже, чуй какъв сън съм сънувала, като съм малко заспала…
Ето какво сънувала чужденката-гъркиня:
Небето се пропукало по средата и от него изпаднали всичките звезди на земята. Месецът изгрял кървав, а до него звезда Деница също била окървавена.
Разтревожил се цар Ясен, като си спомнил, че брат му цар Шишман сам се сражава с войската на Софийското поле, и съзрял в този сън черна прокоба. Той разтълкувал съня на Милица така:
– Пропукването на небето е знак, че царството ще падне: изпадането на звездите предвещавало погиването на войската, а кървавият месец и звезда деница до него значели затриване на цялото царство.
Тревожният разговор между двамата още не бил завършил, когато пристигнал хабер – бяла книга – от цар Иван Шишман, който нареждал на брата си Ясен, веднага да се притече на помощ с трихилядна войска там, при Костенец града! Там турците вече били обградили града и надежда за спасение нямало! Но Милица не позволила на своя съпруг да отиде на помощ!
– Нали е пуста чужденка – рекъл си народният певец, – тя за Отечество не милее!…
Скоро пристигнал нов пратеник от цар Иван Шишман, Ясен да отиде с войската си до Ихтиман, където води боевете и защитата на царството другия брат – Михаил Васи¬лич. И този път Милица не позволила на мъжа си да отиде на бойното поле. Още слънцето не било залязло и дошъл за трети път тревожен зов – цар Ясен да тръгне с петхилядна войска, че Михаил вече е затворен, а самият цар Иван Шишман е застрашен от гибел.
Кралицата била неумолима. Тя пазила своя съпруг и не го пускала да се бие. Ала цар Ясен този път не я послушал!
Възседнал той най-бързия си кон и повел войската към Ихтиманското равно поле. Когато минавал край река Искър, над главата му кръжало черно ято гарвани, които грачели и сновали тревожно и правели сивото небе зловещо и знаменателно. Конникът с ужас видял, че реката тече кървава и носи войнишки тела. Сред водите млада хубава българка газила и събирала калпаците на своите братя. Спрял се цар Ясен и се провикнал от коня:
Хвала тебе, премлада девойко, защо ловиш юнашки калпаци, улови ми трупе от юнаци, да ги видим кои са, какви са…
Девойката през сълзи отговорила на цар Ясен, че три брата юнака имала, всичките на бой отишли и тримата в боя паднали. Затова тя им търси калпаците, да не би книжка написана да открие и да види какво са заръчали в предсмъртния си час!
Мъка и срам обзели Ясен. Той слязъл от коня и се втурнал към кървавите води на Искър. Когато нагазил, пред него изплувала вдигната ръка на юнак, а на пръста му – пръстен бурмалия. Той познал пръстена на своя брат, на който пишело цар Иван Шишман. Като вихър се върнал на пътя, възседнал бързоногия си кон и се провикнал колкото му глас държи:
– Що стоите, момци, що гледате?
– Погубен е сам цар Иван Шишман…
Земята потръпнала под нозете му. Вината за братското предателство не му давала покой. А тези гарвани проклети – какво още искат да прокобят! Покрусен, той стоял за миг-два и подканил войните си да отидат поне Михаила да намерят и да му помогнат, ако вече не е късно.
Когато стигнали Ихтиманското поле, градът бил вече обграден и го бранели с маждраци завоевателите. Там, в тъмницата, бил затворен брат му Михаил. Развъртял той сабята си, разчистил пътя от караулите и се озовал пред вратите на зандана. Ясен се обърнал страдно към своя брат за прошка:
Прости мене, Василичу брате, дай ми сега воля да погубим, да погубим сва турска ордия, да те водим у София стара!…
Но Михаил Василич бил непреклонен. Той не можел да прости на своя брат, че иде толкова късно:
– Къде бе ти, по-напред да дойдеш, сега вече мина мно¬го време – отвърнал му строго той и отсякъл – не ти прощавам!
Повел войската си Ясен и погубил обсадата на града. И пак се молил на брата си Михаил да му прости. Но отговорът бил все един и същи: Не ти прощавам и воля не давам! Защо тизе първи път не дойде, сега вече мина щиро време!…
Като наранен звяр, цар Ясен с мъка се провикнал към своята войска, та да чуе и гората, и водата, и камъните:
– Фала тебе, моя силна войска, цар Шишман турци погубили, ще пропадне наше мило царство, мило царство, българското кралство.
А народният певец, задавен от мъка, обръщал плача на песен, после продължавал песента на приказка и очертавал неповторимо тъжната картина на Отечеството в тези времена.
Чули ли сте, или не сте, какво чудо е станало в черното море дълбоко и в равното поле широко? В полето израсло дърво, а около корена му море се вълнува. Върхът на дървото опира в самото небе. На върха му два черни гарвана грачат и плачат, а под дървото две хубави моми ситно вез¬мо везат. Те питат гарваните:
Гарване, чорни гарване, оти плачите, грачите?
А те им отговорили, че плачат и грачат, задето се бият българи и турци. Турците се молили на Аллах да им помогне в боя, а те ще му построят дванадесет джамии с тринадесет минарета. Българите се молили на Бога да им помогне, а те ще му построят дванадесет черкви, навред със сребърни диреци и елмазени первази Ала Бог не ще им помогне. Той е разгневен, защото войниците с конете си влизат в черквите, за да си вземат комката и нафора!
Това чудо на скверност към християнщината народът не можел да понесе даже в такива тежки времена и осъдил със задавено от сълзи гърло, че Бог не помага томува, който брата си погубва и враждува срещу своите!…