Стоян и сокол

Три дена четата на Стоян войвода се сражавала е кърджалийските орди, които връхлитали като ураган. Те помитали де що им се изпречи пред очите. Палели села, отвличали моми и млади невести, погубвали деца. Огън затривал горите. Всичко на пепел ставало. Храбрата Стоянова чета прогонила най-сетне тази безумна напаст, но паднали и юнаците в лютата битка.
Стоян войвода, тежко ранен, лежал под едно обгоряло дърво и гледал към небето! Облаците дим още се носили по небето и от време на време проблясвала синева. Очите му плували в сълзи от жалба по юнаците, неговите верни другари, дето ги е погълнала планината – кой знае къде.
Колко време е лежал юнакът в несвяст, кой знае, но когато отворил очи – устните му изгаряли за капчица вода, а раните му още кървели! Сили не му стигали да стане и да види къде е и какво е станало след неравната битка.
– Тук ще оставя костите си – помислил си Стоян, когато на рамото му кацнал сив-бял сокол! Юначното пиле носело в устата си студена вода – да напои Стоян. Под дясното си крило стискало прясна ябълка, а в лявото крило сухо грозде – да го нахрани.
Прояснило се лицето на Стоян и той с умиление се обърнал към сокола:
– Пиле соколово, защо така се грижиш за мене, защо ме с водица напои, защо ми храница подаде?
Соколът отвърнал на Стоян:
– С добро те помня, Стояне, с добро. Помниш ли, когато силната войска вървеше, когато огън гората гореше, мойте крила бяха обгорени. Който помина – все ме замина! А ти се спря, воеводо, и с крак изрита огъня от крилцата ми, та ме спаси! Това добро не се забравя! Доброто – добро намира.
Казал това соколът и разперил крилата си, та и сянка да стори на юнака. А слънцето вече напичало!