Лазар и Петкана

Една майка имала девет сина и една дъщеря – Петкана. Отдавна останала вдовица, тя сама се грижела за децата си. А децата й били умни, работливи и сговорчиви. Те заедно гледали къщата и работата им споряла. Задомила , синовете си майката – девет снахи шетали из къщи и по нивите. Драгост се разливала в душата на майката, като гледала как навреме копали, навреме ожънвали. Милостиво и пътник вкъщи посрещали – с армаган го изпращали. С добро ги сочели хората. Грижа им останала само Петкана.
От много къщи женихи идвали да я искат, но все не ставал годежът. Петкана била лична хубавица в селото и личен момък трябвало да се избере.
Веднъж потропали на портата сватове от далечно село – през девет гори зелени, през девет води студени, през девет) села в десето!
Момчето било добро и работно. С богатство и с почит го споменували селяните, но майчиното сърце тъгувало, душата плачела. Как ще даде единственото си женско чедо толкова далече? Мислила си тя – нито Петкана ще може да идва, нито пък аз – стара престаряла, нито девет сина и девет снахи… Не искали да дадат единствената си сестра и осмината й братя. Само Лазар – най-големият брат, склонил да изпратят сестра си в личната фамилия – през девет села в десето.
Лазар молил старата си майка да склони да дадат Петкана, защото и голямата им обич към Петкана ще прелита през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето. Така ще се изпита и обичта им към нея. Но молел майка си най-вече с думите:
Мале, ма стара, мале ма, я да си дадем Петкана, че ние сме девет братя -по веднъж да те заведем – девет пъти ще идеш, сестра Петкана да видиш!…
Склонили тогава всички да сгодят Петкана.
Когато дошли сватовете да си вземат невестата, Петкана горко заплакала, че отива толкова далеч от бащината къща, и люта клетва издумала:
Майно ле, стара майно ле, аз оттук излизам – черна чума да влезе…
Народният певец казва, че в лошо време произнесла клетвата си Петкана, защото както рекла, така и станало.
Дошла черната чума и всички изморила – девет братя девет снахи. Останала само майка им да кукува, да жали плаче и все към пътя да гледа, дали няма да се зададе Петкана, майка си да види. Всяка събота тя оплаквала гробовете и редом свещи палела. Само на Лазаровия гроб майката проклинала и никога свещи не палила.
– Да се продъниш, Лазаре, земята да те не приеме, душата ти място да не намери, задето ми даде Петкана толкова далече, че нито я виждам, нито я чувам.
Дожаляло на Лазар, болно му било на душата да слуша майчините клетви, в тъмница да тлее и сълзите й да му горчат. Разкаял се за стореното и на Господ се помолил, да го съживи за малко време, колкото да заведе сестра си да се видят двете – майка и дъщеря, стига са плакали една за друга!
Чул молбата му Господ и го съживил. Тръгнал Лазар през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето, Петкана да доведе при майка си на повратки.
Като влязъл Лазар в село, на мегдана хоро се виело. Голям празник имало и цяло село наизлязло. И Петкана на хоро се била хванала все така хубава – лицето й бяло и чер-вено, очите й черни череши, веждите й гайтани, косите й дълги сплетени, снагата й тънка топола. Играела Петкана, та на земята не стъпвала. Съгледала тя брата си Лазар и от хорото се пуснала. Отишла при него и тихо му продумала:
Мили ми братко Лазаре, тъй ли ни беше думата? Нали се верно врекахте, че ще ми мама водите, а седем години станаха, как не съм мама виждала.
Едва чуто Лазар изрекъл:
– Дошъл съм да те върна при мама, сестро.
Зарадвала се Петкана и се навела ръка да му целуне.
Лъхнал я мирис на мухъл и черна земя. Тя го попитала тревожно:
– Лазаре, батьо Лазаре, защо ти ръката на земя мирише?
А той й отвърнал:
– Откакто ти излезе от нашите къщи високи, от нашите двори широки, мама ни раздели. Та девет сме къщи градили, затуй ми ръцете на земя миришат.
Вървели, що са вървели, стигнали поле широко, стигнали и гора зелена.
В гората птичка пеела и като пеела, говорила:
– Де се чуло и видяло,
Жив човек с мъртъв да ходи, Като Лазар с Петкана.
Чула Петкана тия думи, силно се натъжила и попитала брат си Лазар:
– Чуваш ли, братко Лазаре, що хортува птичето?
Лазар й отвърнал:
– Недей слуша птичето, сестро, че то хвърчи нависоко и гледа нашироко. Тия думи незнайно за кого ги казва – не са за нас.
Вървели, колкото вървели, стигнали до бащините им ниви. Видяла Петкана, че хорските ниви са ожънати, само техните стоят неожънати и отново попитала брата си Лазар защо не са ги ожънали!
– Нали ти казах, Петкано, че девет сме къщи градили, затова нивите стоят неожънати.
Наближили селото. Когато стигнали да селското гробище, Лазар рекъл на Петкана:
– Върви, сестро, в нашите двори широки, аз малко ще се забавя. Като те мама попита кой те доведе, право да й кажеш, че брата ти Лазар те е довел.
Казал това и изчезнал. Лазар се върнал в гроба си, а Петкана продължила трепетно към бащината къща.
Когато пристигнала, що да види – дворите в пелин обрасли, къщата порутена, дървото, високото, дето сянка им правело, сухо стърчи сред двора.
Почукала тя на портата и отвътре се чул гласът на майка й:
– Чумо льо, черна чумо лъо, не ти ли стига, чумо льо, дето ми, чумо, умори дор девет сина и девет снахи, та идеш и мене да вземеш!…
 Петкана й отвърнала: 
-Аз не съм черна чума, най съм ти щерка Петкана!
Като срещнала Петкана, двете са се живи прегърнали и са се мъртви пуснали!…
Тази народна песен е надживяла времето си. С нея са живеели много поколения и е станала много популярна епична балада, която разказва за онези времена, когато злото ражда покъртителни човешки драми, а людете с добро се борят до смърт!
Яна отворила вратата, като се почукало, пее се в друга песен, а насреща й черната чума, тръгнала селото да мори. Помолила й се Яна, да я остави да си дотъче платното. Яна не е глупава. Тя напуснала селото и когато се върнала, жестоката гостенка, никого не намерила. Разбрала измамата, чумата се корила, че е повярвала на Яна. Нейната майка не е имала посестрими и приятелки. Защо се е излъгала с човеци приятелство да прави.