Крали Марко изгубва силата си

Ой та тебе, боже, мили боже, що ми правиш чудо и нишани, да се чудит съта ристиянщина, да се славит твое свето име, да се слушат от века до века!…
Шетба шетат Марко Прилепчанин, шетба шетат земя по краина…
Конят Шарколия на юнака е толкова силен, че като върви – гората кърши! Кършигоро му думали. На самурения му калпак лестят три огледала, а под тях пера паунови; засукал е черни мустаци – единият е три черни руна; очите му игриви, соколови, а веждите, като лястовичи крила; опасал е сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти и сече дърва и камъни. Боздуганът му – шестотин оки. Черната му гуна кабаница се чернее като тъмен облак. Конят Шарколия – дето стъпи – камъни троши, а нозете му потъват в черната земя до колени…
Откъде се е взела тази сила у юнака, пита народният певец! Цялата земя, черната, ечала и се тресяла. Гръдта й вече не издържала тази сила! А земята е пуста, пустелия. Ограбена, опожарена, изсъхнала и повехнала!
Горе от небето звезда Вечерница гледала това чудо, което ставало на земята. Гледала и се чудела на Крали Марковата сила. Откъде се взела тя, та не може никой да Я надвие – нито ламя, нито Вила самовила, нито пък горска юда!
А земята – измъчената, жадно чакала юнаковата сила, за да я отърве от злото, дето е толкова голямо, че от него рукнали реки от хорски сълзи и неволи.
Препускал с коня Шарколия по ширинето Марко Крале вити и ядно си мислил, че няма кого да срещне, няма с кого дума да си продума, няма кой силата му да признае!
Както вървял юнакът със скършени вежди, отправил очи към небето и видял звезда Вечерница, че го гледа и звънко се смее. Спрял се Марко и любопитно я попитал:
А ей гиди, звездо Вечернице,
ке те прашам, право да ми кажиш.
Ти си грееш горе отвисоко
и се пулиш редом надалеко –
дали имат юнак спроти мене?
– Много съм шетал по земята – казал й високомерно той. – Никъде не съм срещал нито юнак, нито лошотия – димна юда, ламя или самовила. Никой силата ми не може да победи. Та кажи ми, звездо Вечернице, и ти ли това виждаш?
– Нали ме питаш, право ще ти кажа – рекла звездата. – Юнак като тебе не съм видяла, нито пък ще видя.
Чул тези думи Марко и сърцето му възсияло от гордост, погладил си мустака и самодоволно продължил хвалбата си:
– Звездо Вечернице, слушай какво ще ти кажа аз! И Бог да слезе от небето – и при него излизам. Цялата земя, безкрайната – с една ръка мога да повдигна!
Звезда Вечерница нищо не отвърнала. От тези думи потъмняло лицето й. Тъмен облак се задал и тя побързала да се скрие от срама и от жал заплакала. Сълзите й паднали на земята като роса и я охладили! А народният певец? О, гневът му бил голям. Ето как осъдил надменността на юнака:
Бог да биет Марко Прилепчанин що ми рече дума неразумна, що си стори пуста будалщина, та погуби своя юнащина!…
Да видим сбъднала ли се е народната присъда над юнака!
Продължил Марко пътя си по широката земя. Но добрият му кон Шарколия вече много се уморил. Той все по-трудно и по-трудно се движил. Препъвал се в камъни, в дървета. А конникът? Той удрял ядовито кончето си с то-пуза между черните му очи и го дърпал за юздата – да върви и да не спира, защото юнак над юнаците носи на гърба си! С такива помисли Марко юнак мира не давал на коня си Шарколия.
Но разиграл се конят, юначагата, та цялата земя се разтърсила. Завели силни ветрове, забучали езерата, разплискали се реките. И Черното море се разгневило. Даже кроткото Бяло море се разсърдило – заклокочило и забучало. Планината се разкършила, затрещяла… уплашили се хората по села и градове, зверовете с рев се скрили в пещерите, писнали птиците във висинето и гневно заплескали с криле. Настанала голяма врява и страхотия. Притъмняло небето и слязло чак до земята!
Като погледнал Господ към земята – сърцето му се свило от жал. Той видял как черната майка земя се огъвала, тресяла и все по-трудно понасяла тази сила на плещите си. Тогава Господ слязъл от небето! Престорил се той на стар дядо и нарамил на гърба си малка торбичка със земя. Бла- гословил я веднъж, два пъти и събрал в нея тежестта на цялата черна майка земя. Приседнал старецът на кръсто¬път, дето знаел, че ще мине Марко Кралевити, и зачакал.
Ето, че се задал със страшна сила юнакът. От планина на планина прескачал. След него мъгли от прах се вдигали и дъжд от камъни се търкаляли след Шарколия. От ноздрите на добрия му кон пламъци проблясвали, а от устата му – бяла пяна с кръв прошарена.
Съгледал Марко стареца на кръстопътя и отдалече се провикнал:
Добър вечер, дедо, стари дедо! Що те тебе нужда дотерало да ми одиш по ни една доба по пустава земя покраина со онаква торба малечкава?
Старецът кротко го поздравил с „Дал Бог добро" и му отговорил, че е решил да пообиколи широката земя, но малката му торбичка е тежка и претежка, та нямал сили да я качи отново на гърба си!
Моля те, незнайна делио – казал той, – повдигни торбичката и я сложи на гърба ми и да потегля, че дълъг път ме чака!
Марко Прилепчанин шумно се разсмял, като видял малката торба и със замах посегнал с войнското си копие да я повдигне. Но торбичката не помръднала. Тогава той прихванал копието си със двете ръце и го изправил нагоре. Копието с трясък се прекършило на две. Гледа юнакът и не вярва на очите си. Пришпорил коня, за да се доближи до торбичката, протегнал дясната си ръка и с малкия си пръст поел торбата. Конят се раздвижил с цялата си сила и костите му изпращели. Обърнал се той към своя господар с молба да не му отнема цялата конска сила и да не къса яките му жили. Като погледнал Марко добрия си Шарколия, голямо чудо видял. Конят бил потънал в земята до колени. А торбата не помръдвала.
Разсърдил се юначагата и слезъл от коня. Подритнал малката торба, но кракът много го заболял, а торбата все така не се помествала. Още повече се ядосал Марко и я подхванал с двете си ръце. С цялата си сила я повдигнал нагоре, а краката му потънали в земята до глезена. От челото му кървава пот се стичала, очите му се опулили – ще изскочат, а устатата му се напълнила с кръв. Едва тогава торбичката леко се помръднала. Когато повторил да я повдигне – изпращяли костите му и той се строполил на земята. Нещо в сърцето му се скъсало!… изпуснал торбата и се отпуснал безпомощно!
Тогава кроткият старец го попитал – знае ли каква тежест вдига!
Какво ще е това голямо чудо, дето тежи в малката торбичка – казал като на себе си юнакът.
Старецът отвърнал:
Ой та тебе, Марко Кралевики, ти подкрепа съта църна земя! Дали имаш сила юнащина Да излезеш сега да се бориш со Господа вишни от небеси?
Юнакът с разкаяние признал, че е било лудо неразумно, дето една малка торба не може да подмести, а камо ли с Господ мегдан да дели.
Старецът леко се усмихнал и обяснил на Марко Кралевити, че когато се е опитал да повдигне торбата с копието си – загубил е половината си сила, когато с пръст подава, нал торбата, тогава е загубил и другата половина, когато я похванал с двете си ръце е загубил цялата сила.
– Отсега нататък приеми моя благослов – казал му той, – пак да бъдеш юнак над юнаците, но ще има и по-юнаци от теб. Ти не ще можеш да ги побеждаваш само с юнашество, а с ум и хитрина!
Казал това Господ и изчезнал!
Крали Марко тръгнал по прашните пътища към Прилеп, но не ходил като хала, а кротко и полека. Стичали се едри сълзи по лицето му и жалел за силата си. Разкайвал се за глупостта си, дето му е погубила силата!
Народният певец изпроводил Марко до Прилеп града, оженил го и го оставил да си гледа кралството, а когато трябва да го защитава – с хитрина да се бори и побеждава, а не със сила!
Останало е песен да се пее и да се разказва, та да слуша цялата християнщина и да знае:
Дур не било, не би се пеяло, що слушало, все весело било.