Мадоната

В стародавни времена там на хълма се издигал величествен женски манастир. Високи каменни стени опасвали манастирските сгради и го правели недостъпен, като същинска крепост – с четири бойни кули.
Горе, току под римското кале, камбаните разбуждали утрините на монасите от мъжкия манастир. Старите монаси живеели отречени от светския живот и само когато трябвало да се произнесе тежка присъда над прегрешил монах, духовният съвет на двата манастира се събирал. Манастирският ред се славел сред населението със своята строгост и подчинение. Не можело пиле да прехвръкне зад стените. Само клепалото, манастирските камбани и ранобудните петли напомняли, че там има живот.
Всяко лято около петровденските горещини в манастирските ливади ставал голям панаир. Празникът продължавал три дни. Само в тези дни хората от Поломието и; селата между Тимок и Дунав можели да посетят манастирите. Те идвали тук да запалят свещица, да поднесат дар на манастира с надежда, че ще намерят изцеление за тялото и душата! Ливадите се изпъстряли с народ. Под вековните буки пищели гъдулки, думкали тъпани, виели се ситни хора.
Кипри моми с алени вълненици, свилени ризи и шарени.
престилки и буйни ергени с везани касачета въртели хорото, извивали го нагоре, после надолу. А между тях припкали децата, провирали се между редиците, понесли в ръцете си панаирджийски дрънкулки, свирки и захаросани ябълки.
Под набързо стъкмени чергила шаренеели чипровски килими. Сергиите на грънчарите крещели от разнообразие – грънци, стомни, паници, бъклици, свирки и бадурчета за деца. На друга сергия е царството на дървените изделия-копанки, вретена, совалки, хурки, лъжици… Тук човек забравя за времето. До тях, зад тъмен параван, подскачали кукли – царството, което пленява всеки малчуган.
Като истински слънца греели калайдисани сахани, тепсии с изписани и издълбани гравюри на птици, цветя, плетеници.
Под разперен чадър извивала глас физармоника. Певец редял песни и те все започвали с думите: „Какво е чудо станало". Той разнищвал тъжни случаи, как майка не познала сина си след дълга раздяла, сестра за брат се заженила, па на камък станала и какви ли не необичайни истории. Насъбралите се под чадъра току бършели сълзите си с престилките или с перата на забрадките си!
Пред манастирските врати седели знахари вражалци и самородни лечители. Те предлагали лековити треви за какви ли не страдания на тялото и душата!
Весело слънце играело, разхождало се из шумната навалица и правело празничното веселие още по-блестящо, още по-примамливо. Празникът си е празник, той отшумява. а човек отнася със себе си спомена за майсторлъците и си мисли, че не само работата си търси майстора, но и майсторът трябва да си знае работата!…
От едно малко решетъчно прозорче в женския манастир млада девица жадно поглъщала пъстрата навалица и сълзи обливали лицето й. Копнежът й за свобода, далеч от строгите правила на манастира не й давали покой. Празничната суетня върнала спомена й от детството, разчопли-ла за кой ли път душата й.
Насила попаднала тук като дете, подгонено от глада сираче, тя всеки ден изпращала Слънцето зад Балкана, а заран рано го посрещала с молитви и с искрица надежда, че ще дойде спасителния ден и ще напусне завинаги мрачната килия. Тук, между тези четири стени, момичето вградило завинаги сянката си и копнежа за свободен живот. Мъчителното време изтекло и момиченцето се превърнало в хубава, стройна и хрисима девойка с ясни зелени очи и дълги клепки. Дебели черни плитки обвивали два пъти бледото й лице и напомняли сватбено кръжило! Всички я наричали мадоната! Пред хубостта й се прекланяла дори строгата игуменка, пазителка на морала и доброчестието в манастира…
Било преди десет лета – спомня си девойката. Малкото момиченце припкало из навалицата, кокорело очи пред панаирните чудесии и дълго се задържало пред лакомствата.
– Как искам да зарадвам болната си майчица – мислело си детето, ала в джобчето му нямало ни петаче. Тъй както стояло пред сергията, то неволно посегнало към сусамените питки. В този момент търговецът ударил малките ръчички и ехидно закрещял:
– Искаш да крадеш, а? Разплакано от обида, детето се втурнало в тълпата да се скрие, но го следвал с дъжд от хули червендалестият търговец. Спрял го млад юноша, който бил видял всичко, което се случило. Той прегърнал нежно невръстното дете, пъхнал в ръцете на търговеца пари и отминал.
Топлите очи на момчето пронизали сърцето на разплаканото дете и то ги запомнило завинаги. Надиплена пелерина покривала плещите на юношата, та приличал на принц, като в детските приказки. Когато ласкаво попитал детето:
– Как се казваш? – тя усетила и дъха му.
– Иглика – отронило момиченцето и се сгушило под пелерината, за да се скрие от ужасното туловище на търговеца. Встрани пръхтял белият му кон.
Както била унесена в своя детски спомен, мадоната изтръпнала от изненада. Сред тълпата пред църквата тя съзряла момъка с белия кон. Онзи, чийто образ на благородник бил запечатан в съзнанието й и който често я спохождал на сън! Да, това бил нейният спасител от унижението!… Земята се разлюляла под нозете й. Завъртял се светът в странен калейдоскоп и в миг тя се озовала пред вратите на Божия храм. Очите й стрелнали изненадания момък. Той с умалели сили познал малкото момиченце от панаира. Бледото мраморно лице е същото, очите – зелените и те същите! Сън ли е това? Монахинята се олюляла, но яките мъжки ръце на младежа я подхванали. И…. след толкова години, с присъщата нежност, тя отново чула своето мирско име – Иглика!… Заредили се тайни срещи – мигове на откраднато щастие на двамата млади. Необяснима сила ги обвързвала все по-здраво. При усамотение в килията радостни тръпки разпръсквали на пух и прах жестокия режим, любопитните погледи на монахините, строгия тон на игуменката, „греха", който тегнел над манастирския ред.
Изнизало се лятото. Дошла златиста есен. После Балканът наметнал снежния си ямурлук…
Отново било пролет! Тя дошла с песента на славеите и с букналото зелено, с люляка по билата. Кукувицата предвещавала съдбовна пролет за Мадоната!
Скоро звънът на камбаните събрал монашеския съвет на двата манастира. Те трябвало да осъдят непозволената любов на девицата. Съдът бил жесток и отредил младата монахиня да бъде позорно изгонена от манастира. Това било най-тежкото наказание, защото според законите тя била отхвърлена и от светския живот. За нея нямало място на земята. Паднала на колене, тя молила прошка от монасите, но студените им сърца останали недостъпни за горещото разкаяние и молба за пощада. Долетял тропот от копитата на белия кон. Идел спасителят. Но в този миг над небето се извила страшна буря. Гръм и мълнии разтърсили земята. Светкавици пълзели по мрачните скали. Денят угаснал…
На другата сутрин, когато слънцето пръснало светлина над Балкана, като по чудо над малкото балканско градче застанали вкаменени – Мадоната със своята рожба на ръце, конникът с белия кон и монасите, запътени към манастира. Там са и до днес!