Синът на ловеца

Живял някога един ловец. Той имал син. Ловецът умрял, а вдовицата му — умна жена — дала момчето да се учи. Синът на ловеца бил способен и скоро вече четял свободно. Когато навършил петнадесет години, веднъж на връщане от учителя си видял на улицата да играят деца.
Приближил се той, развалил им играта и децата се развикали:
— Ти, никаквецо такъв, ловджийски сине, какво се бъркаш в нашата игра ?
Тръгнал си той разплакан към къщи, обиден до дъното на душата си. А майка му го попитала: — Защо плачеш, синко?
— Кажи ми, чий син съм аз?
— Ти си син па ловец.
— Какво ми е оставил моят баща? — Пушка и огниво.
— Дай ми ги, ще тръгна на лов,
— Иди си чети!
— Не — казал той, — с каквото се е занимавал моят баща, с това ще се занимавам и аз.
— Добре, синко, както искаш — отговорила майката и му дала пушката. Облякъл се синът и тръгнал на лов.
Почнал той да ходи на лов по цели дни и се връщал в къщи чак по мръкнало.
Чул синът на ловеца, че по гористите склонове на планината Масис имало много елени. Отишъл той там, обикалял дълго — никакви елени не видял и замръкнал в гората. Намерил хралупа в едно дърво, вмъкнал се вътре и се настанил там. Късно през нощта отворил очи и какво да види — срещу него се движи някаква светлина.
— Охо, май че това е диво животно, ще дойде и ще ме изяде!
Насочил той пушката си, готова за стрелба. А животното вървяло право срещу него. Прицелил се момъкът, стрелял и животното се строполило мъртво на земята. Така прекарал той нощта в хралупата, а на сутринта станал и не повярвал на очите си, като видял, че е убил самия Шам-чрах (чудовище с сияеща кожа). Одрал му кожата, свил я, сложил я в торбата си и я занесъл в къщи. Майка му го попитала:
— Защо остана да преспиш в гората? Синът отговорил:
— Ето, майко, моята плячка, искам да я занеса на царя!
— Занеси я — казала майката. — Все ми е едно ще я занесеш ли, или няма да я занесеш.
Още в ранни зори момъкът взел кожата и се отправил към царския палат. Срещнал го назирът и го попитал:
— Какво е това, ловджийски сине?
— Кожа, нося я подарък на царя.
Щом видял кожата на самия Шам-чрах, назирът казал: — Ето ти сто жълтици, дай я на мене!
— Пара да не ми даде царят, аз пак ще подаря кожата на него — отвърнал синът на ловеца:
Занесъл той кожата на царя и му я подарил. Царят се зарадвал и поръчал на назира:
— Дай му от хазната ми много пари, за да остане доволен.
Завел го назирът настрана, залепил му две звучни плесници и му пъхнал в ръката две медни монети.
Чувството на гордост не позволило на момъка да се оплаче на царя. Преглътнал той обидата и се върнал в къщи.
Майка му го попитала: «Какво ти даде царят, синко?»
— Да бъде проклет домът на назира! Удари ми две плесници и ми даде два гроша.
Момъкът отново се приготвил да отиде на лов. А царят прострял ве-черта кожата на своя балкон и в града станало светло като ден. Радостта на царя била безгранична.
Тогава назирът му рекъл:
— Царю, ти видя тази кожа и се зарадва толкова много, а какво ли ще стане с тебе, ако видиш дворец от слонова кост?
Царят отвърнал:
— А кой ще ми донесе толкова много слонова кост?
— Синът на ловеца — казал назирът.
— Имаш право — зарадвал се царят, — извикайте го при мене! Синът на ловеца дошъл и му се поклонил ниско.
Царят му казал:
— Ще отидеш и ще ми намериш слонова кост, за да си построя от нея дворец!
Замислил се синът на ловеца, обърнал се и поел към къщи.
— Защо си така печален, синко? — посрещнала го майка му.
— А какво да правя, когато царят иска невъзможното? Тогава майката казала:
— Бедата ти е поправима, синко. Върви да кажеш на царя да ти даде четиридесет бали вълна, четиридесет ведра оцет, четиридесет ведра ракия, четиридесет ведра вино, четиридесет торби стафиди и към всяка стока — по един човек с брадва и нож. И всичко това да бъде от джоба на назира, иначе, кажи, нищо няма да можеш да направиш.
Царят извикал при себе си назира:
— Ти ми подсказа тази мисъл и ти ще понесеш сега всички разходи.
Не си ли отвориш широко кесията — ще ти отсека главата!
Отишъл си назирът, разпродал всичкия си имот, купил всички стоки, които поискал синът на ловеца, натоварил ги на камили и ги приготвил за път.
Отишъл момъкът при майка си:
— Мамо, всичко е готово, както ти ми каза, сега накъде да тръгна?
Майката отвърнала:
— Синко, ще отидеш в планината Арагац, ще видиш там един извор, ще го запушиш с вълна и памук, ще изчерпиш водата от коритото му и вместо нея ще налееш там ракията, оцета и виното. Стафидите пък ще пръснеш наоколо. Слоновете ще дойдат, ще изядат стафидите и ще ги замъчи жажда. Тогава ще се нахвърлят на оцета, виното и ракията, ще се напият и ще се повалят на земята. Заповядай след това на царските хора да грабнат брадвите и да избият слоновете.
Яхнал момъкът коня си и тръгнал с кервана на път, като не забравял наставленията на майка си. Вървели колкото вървели, стигнали до извора, запушили го, изчерпали водата от коритото, излели вътре оцета, виното и ракията и разхвърляли наоколо стафидите. В най-голямата горещина на деня дошло цяло стадо слонове. Нахвърлили се слоновете на стафидите, напили се после с вино, ракия и оцет и се повалили на земята. Заповядал синът на ловеца тогава на своите хора да се спуснат с брадвите и да почнат да избиват слоновете: месото и кожите да нареждат на една страна, бивните зъби — на друга. Натоварили те слоновата кост и я занесли подарък на царя.
— Дай на сина на ловеца толкова злато от хазната ми, че да остане доволен — заповядал царят на назира.
Назирът завел момъка в хазната, наброил му четири медни монети, ударил му две звучни плесници и му казал:
— Хайде върви си, синко, върви и си гледай работата! Целият пламнал от срам се завърнал в къщи момъкът.
— Защо си толкова наскърбен? — попитала го майка му.
— На какво да се радвам? Назирът ми даде четири греша и ми удари две плесници.
— Не скърби, синко, гледай си работата!
Метнал момъкът пушката на рамо и тръгнал на лов. А царят през това време си построил дворец от слоновата кост, седнал в него важно на трона си и наредил под краката му да постелят кожата на Шам-чрах. И се радвал също като дете.
— Ти ето на, и на това се радваш, но знаеш ли колко повече ще се зарадваш, ако пред двореца ти расте райско дърво? — казал му назирът.
— А кой ще ми намери това дърво?
— Синът на ловеца, царю!
Царят извикал отново момъка и му рекъл:
— Синко, трябва да ми намериш райско дърво! Завърнал се тъжен-тъжен в къщи синът на ловеца.
— Защо си толкова печален? — попитала го майка му.
— Пуст да му остане тронът! Царят поиска сега такова нещо, което никога не може да се намери.
— Синко, всичко това е дело на назира. Върви и кажи на царя да ти построи кораб, да го натовари с четиридесет халвари (мярка за тегло) жито, четиридесет халвари просо, четиридесет халвари ориз и да ти даде двама слуги, които да стоят с извадени ножове. Поведеш ли кораба надясно — разпаряй чувалите и хвърляй зърното в морето, обърнеш ли наляво — също хвърляй от всичко в морето. И плувай с кораба насам-натам из морето, докато не се свърши всичкото зърно. В морето сега върлува глад, рибите от благодарност ще ти изнесат райско дърво.
Запомнил момъкът всичко, което му поръчала майката, отишъл при царя и му казал: «Желая ти дълъг живот, царю честити! Приготви ми това и това, но само за сметка на назира, иначе няма да мога да намеря райското дърво!»
Царят извикал назира и му заповядал: «Бързо да приготвиш всичко!» Какво му оставало на назира? Направил всичко, каквото трябвало: построил кораб, спуснал го във водата, натоварил го с жито, просо и ориз, въоръжил и двама слуги за кораба.
Когато момъкът съобщил на майка си, че всичко е готово, тя му казала: — Върви, синко, и изпълни това, което ти поръчах! Качил се момъкът на кораба, излязъл в морето, разпрал там чувалите и почнали да хвърлят във водата жито, просо и ориз, докато не изхвърлили всичкото. На морското дъно настанало голямо изобилие. Тъкмо когато корабът се намирал в средата на морето, от водата се показал царят на рибите.
— Синко — казал му той, — седем години вече, откак глад върлува на морското дъно. Как успя да нахраниш всичките ми поданици? Кажи, как да ти се отплатя?
Синът на ловеца отговорил:
— На мене нищо не ми трябва, царю, аз ти подарих всичко това.
— Не крий, синко, ти все пак имаш някакво заветно желание, говори, не се стеснявай!
— Е, щом е така, признавам, че дойдох за райското дърво.
— Трудно ми е да ти изпълня желанието, но за тебе съм готов да напра¬вя всичко. Имаш ли остър нож?
— Имам.
— Приготви ножа си и щом се покажа над водата, отрежи късче от перката ми, завий го в хартия и където да го заровиш после, от него ще израсне райско дърво.
Така и направил синът на ловеца. Царят на рибите се показал над водата, а той отрязал късче от перката му, завил го в хартия и го скрил в пазвата си.
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Чуй, майко, донесох рибешка перка, само че не зная какво райско дърво ще израсне от нея. Ще ми вземе царят главата!
Но майка му била умна жена и веднага разбрала, че точно това е райското дърво, и затова рекла на сина си:
— Отиди при царя и му кажи: «Посочи ми къде да посадя райското дърво, аз сам ще го сторя!»
Отишъл синът на ловеца при царя и му се поклонил ниско. А царят му казал:
— Е, момко, донесе ли ми райско дърво?
— Желая ти дълъг живот, царю честити, донесох. Зарадвал се царят и го попитал:
— А къде е то?
— Ти посочи мястото, аз сам ще го посадя — отвърнал синът на ловеца.
Дарят показал едно място — точно под прозорците на двореца от слонова кост.
Отишъл си момъкът в къщи, а когато паднала нощта, се промъкнал в градината на царя и посадил перката точно там, където пожелал царят.
Минала се нощта, събудил се царят на сутринта — в стаята му тъмно. Отворил прозореца и що да види: навън цъфти райско дърво. От едната му страна цветовете миришат на лято, от другата — на зима. В клоните му птички чуруликат. От едната страна на дървото плодовете зреят, от другата — вече са узрели. Зарадвал се царят, очи не може да откъсне от дървото!
Дворец от слонова кост, кожа от Щам-чрах под краката му, райско дърво под самия прозорец — какво още може да иска? Заповядал царят да извикат сина на ловеца.
Отишли слугите, извикали го и той паднал в краката на царя. Но царят бил толкова доволен, че го поканил да седне редом с него, и взел да го го-щава с различни сладкиши. А сега го завели в царската хазна и нека вземе злато, колкото може да носи — объркал се царят към назира.
Накипяло в душата на назира, завел той сина на ловеца в хазната,, отброил му шест медни монети, ударил му две звучни плесници и казал:
— Ето ти наградата, сега си върви! Мрачен се върнал момъкът при майка си.
— Защо си толкова нажален? — попитала го тя.
— Ках да се радвам, когато назирът ми даде само шест гроша и отгоре на това ми залепи две плесници.
— Не се кахъри, синко — казала майка му.
Грабнал момъкът пушката си и пак тръгнал на лов.
А назирът вече шепне на ухото на царя: «Ти се радваш, че имаш дворец от слонова кост, кожа от Шам-чрах и райско дърво под прозореца си, но дали знаеш, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм. Колко щеше да се зарадваш, ако тя стане твоя жена. Та ти си съвсем млад още!»
— А кой ще ми я доведе? — попитал царят.
— Синът на ловеца — отвърнал назирът.
Изпратил царят да повикат сина на ловеца. Той дошъл и му се поклонил до земята.
Царят го поканил да седне до него и му казал:
— Чувал ли си, че в еди-кое си царство, еди-кой си цар има красива дъщеря на име Фариза-ханъм? Иди и ми я доведи за жена.
Пак мрачен се завърнал момъкът в къщи.
Майка му го попитала: «Защо си толкова печален?»
— А какво да правя, когато царят иска от мене такова нещо, което ни¬кога не мога да изпълня!
— Кажи ми, какво иска той?
И момъкът разказал на майка си, че царят му поръчал да му доведа за жена дъщерята на еди-кой си цар от еди-кое от царство. «Как ще му доведа: аз царската дъщеря, та там ще ми вземат главата!»
Мислила майката, мислила и дала на сина си ей такъв сввет:
— Ще отидеш при царя и ще му кажеш: «Построй ми кораб, голям колкото твоя град, направи в него стая, разкошна като твоя дворец, събери в кораба сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват!» С една дума, събери толкова народ, че никой да не се сети кораб ли е това, или не, а всеки да помисли, че е изникнал нов град. И вземи със себе си храна за четиридест години, та да ядат и да иият и все да се не свършва.
Отишъл момъкът при царя и рекъл:
— Сто години да царуваш! Построй ми кораб, царю, колкото твсг град, дай ми сто майстора на саз и сто майстора на зурла да свирят, сто момци и сто девойки да играят, сто жени и сто мъже да пируват и всичко това за сметка на назира — иначе нищо няма да направя.
Извикал царят назира, заповядал му какво да направи и добавил:
— Ти ми подсказа това, ти тегли сега и всички разходи!
Отново разпродал имота си назирът, но изпълнил волята на царя.
Отишъл синът на ловеца, гледа — съвсем като в Тифлис: едни свирят на саз, други на зурла, тук пеят момци, там играят девойки, всички ядат и се веселят.
Затичал се той радостен при майка си:
— А сега, майко, какво да правя? Всичко, което ти искаше, е готово!
— По-нататък и аз самата не зная! Иди се качи на кораба, седни в стаята, яж, пий, пирувай колкото щеш, тъй като имаш запаси за четиридесет години, поведи своя кораб, докато стигнеш до един гол остров, а там вече — живей, както сам знаеш!
Синът поблагодарил на майка си, целунал я, защото не се надявал отново да я види, и се качил на кораба. Гощавал се ту с този, ту с онзи и така прекарвал дните си. Докарал кораба до голия остров, а хората наоколо му хич и не подозирали, че живеят на кораб в морето. Помислил си момъкът, че няма защо да се бави тук много-много, и решил да слезе и да поскита из острова.
Отишъл в механата, изпил чаша вино, слязъл от кораба и тръгнал по пътя, замислен дълбоко. Вървял той колкото вървял, и изведнъж се озвал в гъста гора. Там видял, че някакъв човек изскубва с корен огромни дър¬вета, пренася ги и ги засажда на друго място.
— Откъде се взеха у тебе толкова сили? — учудил се синът на ловеца.
— Е, побратиме — отвърнал юнакът, — аз само се забавлявам за собствено удоволствие. Чуди се на сина на ловеца.
— Че за какво да му се чудя?
— Как така за какво? Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво. На него се чуди!
— Че какво има да му се чудя? Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, побратиме, и аз ще дойда с тебе, нека бъдем двама.
И те тръгнали заедно.
Вървели колкото вървели, стигнали до някакъв град. Гледат — някакъв човек седи и колкото и хляб и месо да му носят, всичко изяжда, а отгоре на това и вика: «Умирам от глад!»
— Я слушай — казал му синът на ловеца, — къде го събираш всичко това?
— Какво се чудиш на моя апетит? Голяма работа! За чудене е синът на ловеца. Той одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
Аз съм синът на ловеца. Е, щом е така, аз ти ставам побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем трима.
Отправили се на път тримата. Вървели колкото въвели, гледат по едно време — над водата се навел човек, пие ли пие и все вика: «Умирам от жажда!»
— Ей, човече! — извикал му синът на ловеца. — Така можеш и да се пръснеш!
— Намерил на какво да се чуди! Ти гледай сина ка ловеца!
— Че какво особено е направил той?
— Та той одрал кожата на самия Шам-чрах, донесъл слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, ставам ти побратим и тръгвам с тебе, нека бъдем четирима!
Тръгнали четиримата на път, гледат — седнал ка една скала овчар, свири със свирка, а овцете му се изправили на задните си крака, играят ли играят.
— Чудно нещо! — извикал синът на ловеца.
— Голяма работа, ти се чуди на сина ка ловеца, който одрал кожата на Шам-чрах, донесъл на царя слонова кост и райско дърво.
— Аз съм синът на ловеца.
— Е, щом е така, и аз ти ставам побратим, нека бъдем петима.
Тръгнали заедно. Вървели колкото вървели, изведнъж какво да видят — някакъв човек застанал на главата си.
Синът на ловеца го попитал:
— Братко, защо си се изправил на главата си?
— Ослушвам се, за да разбера къде за какво се говори. Застанах на пътя ви, искам да се побратимя с вас, нека бъдем шестима!
Закрачили нататък шестимата. По пътя овчарят попитал сина на ловеца:
— Кажи, имаш ли някакво заветно желание?
— Моето желание е да намеря царската дъщеря Фариза-ханъм.
— Ще го изпълним — казали петимата побратими.
Стигнали те до царския град, седнали на камъка за сватовете и казали да съобщят на царя, че са дошли да искат дъщеря му. Царят ги приел, отделил им една светла стая. Отишли те, седнали и зачакали какво ще стане по-нататък.
Царят заповядал да им приготвят обяд. Наобядвали се те богато, седнали и почнали разговор. По едно време единият от побратимите застанал на главата си и рекъл: «Чакайте да чуя какво шепне там царят!»
А царят се съветвал точно тогава с везира и с назирите си какво да направи, че да не им даде дъщеря си.
Станал един от назирите и казал: «Желая ти дълъг живот, царю! Xайде да ги нагостим с обял, но да им сложим толкова хляб, месо и ориз, колкото изяжда цялата ти войска, и да им кажем, че ако изядат всичко, ще им дадем царкинята, не го ли изядат — ще им вземем главите!»
— Лошо ни чака, побратими — обърнал се към тях този, който чувал всичко.
— Защо, какво има? — попитал синът на ловеца.
— Царят е намислил да ни нагости с толкова много ядене, колкото изяжда цялата му войска; ако не се справим, няма да ни даде дъщеря си и ще ни вземе главите.
Тогава се обадил този от побратимите, който не се насищал:
— Не се грижите за това, поемам всичко върху себе си.
Легнали да спят. На сутринта царят ги извикал. Всички насядали по-далеч, само лакомият побратим седнал напред. Каквото ядене поднасяли, всичко изгълтвал и само повтарял: «Умирам от глад!» И изял всичко, което било приготвено за побратимите.
Царят поканил останалите в стаята си и ги нагостил със скромен обяд,
Стъмнило се, дошло време за спане. Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул думите на царя: «Ще извикаме утре техния пехливан, нека се поборят!»
А царят имал лъв, който държал затворен. Нахвърлел ли се върху някого — на парчета го разкъсвал.
Щом чул това, този, който подслушвал всичко, се изправил на крака и извикал:
— Лошо ни чака, побратими, да бягаме!
— Къде да бягаме и защо?
— Утре царят ще поиска да излезе между нас пехливанин и да се бори. А царят има лъв — ще го пусне и ще ни разкъса.
Юнакът, който изкубвал дървета с корените им, се обадил:
— Не се грижете за това! Поемам всичко върху себе си!
На сутринта царят ги извикал и им рекъл:
— Къде вие пехливанинът? Нека да излезе и да си премери силите с моя пехливанин, иначе главите ви отиват!
Излязъл отгава на мегдана юнакът, сграбчил лъва и го разкъсал на две части. Едната половина хвърлил наляво, другата — надясно.
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми! — извикал царят.
Поканил ги той в двореца, нахранил ги, а после те отишли в стаята си.
Този, който чувал всичко, се изправил на главата си и дочул царят да казва:
 — Видя се то, че ще отведат дъщеря ми, ами какво да правим? Станал тогава един от назирите: «Хайде, царю, да им подкопаем стаята и да сложим там бурета с барут. Нека хвръкнат във въздуха!» Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими! Искат да подкопаят под нас, за да ни хвърлят във въздуха.
Този, който пиел вода, без да се напива, рекъл: «Не берете грижа за това, аз поемам всичко върху себе си!»
Изтичал той на брега на морето, навел се и изпил всичката вода. Върнал се, гледа — под тях сложен барут. Избълвал тогава изпитата вода и земята наоколо така се напоила, че колкото и да се опитвали да запалят барута, все не успявали и той не избухнал.
Доложили на царя, че барутът не се подпалва, че все насилват сух барут, но той веднага се превръща в каша.
Замислил се царят и рекъл:
— Тежко ми и горко, ще отведат дъщеря ми!
Пак се изправил на главата си този, който подслушвал. Царят свикал съвет и казал:
— Трябва да им отговорим вече, срокът изтича. Какво да правим? Един от съветниците му станал и рекъл:
— Хайде да ги отровим!
И царят наредил на готвача си:
— Приготви два вида блюда за обед. В едните ще сложим отрова! Скочил на крака този, който подслушвал, и извикал:
— Да бягаме, побратими, искат да ни отровят!
— Не берете грижа, аз поемам това върху себе си — обадил се овчарят.
На сутринта царят ги поканил на обяд. Шестимата седнали от едната страна на масата, а царят и петима царски хора — от другата. Готвачът донесъл и поставил пред пебратимите отровната храна, а пред царските хора — храната без отрова.
Тогава овчарят казал:
— Желая ти дълъг живот, царю! Заповядай на мухите да се махнат, защото ни пречат да се храним!
— Как ще им заповядам? Пропъдете ги с ръка и те ще се махнат.
— Позволи ми аз да ги прогоня — казал овчарят.
— Позволявам ти.
Допрял овчарят свирката до устните си и мухите веднага се залепили за тавана. Всички вдигнали очи нагоре, а в това време овчарят спрял да свири и сменил местата на чиниите.
— Е, сега пристъпвайте към яденето — казал той.
Почнали да обядват, но царят и царските хора не се докосвали до яденето — забелязали, че отровната храна сега е пред тях.
— Е, царю, ставай и доведи дъшеря си — рекъл синът на ловеца.
— Добре, само че най-напред искам да видя твоя град, а след това вече ще ти дам дъщеря си.
Яхнали побратимите и царят конете си и отишли да видят града на момъка. Влязъл царят в стаята му, разходил се из града, гледа — навсякъде ядат, пият и се веселят. Харесало му това и той казал:
— Ще ти дам дъщеря си.
Добре, ама дъщеря му не била съгласна:
— Докато сама не видя града му, няма да се омъжа за него!
Качили се те двамата със сина на ловеца на конете си и отишли да разгледат града. А момъкът пошепнал по пътя на побратимите си:
— Тръгвайте, ще отведем царската дъщеря!
Пристигнали в града. Момъкът завел девойката в своята стая, а после се разходили из града: спрели се тук, спрели се там — гледат, наоколо им всички танцуват и се веселят. Харесало се това на царската дъщеря и хич не й се щяло да напусне града. А заедно с тях дошли и петимата побратим и на момъка и се разхождали всички заедно. Синът на ловеца дал заповед, корабът се отделил от брега и те се намерили в открито море.
— Съгласна съм да се омъжа за тебе — казала царската дъщеря, — хайде да си вървим!
Но когато влезли отново в неговата стая, принцесата забелязала, че се намират сред морето.
— Слушай! — извикала тя. — Каква шега ми изигра ти на мене?
— Отвеждам те — отговорил синът на ловеца.
— Няма да можеш! — извикала тя, дръпнала кърпата от главата си и я хвърлила в морето.
Погледнал момъкът — корабът плува обратно към брега — и извикал:
— Горко ми, девойката ще избяга!
Изведнъж над водата се показал царят на рибите.
— Какво има, синко?
— Царската дъщеря хвърли кърпата си в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе кърпата и да я предаде на момъка. Скрил той кърпата в джоба си и корабът отново се насочил навътре в морето.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала девойката и хвърлила нож в морето.
И корабът отново завил към брега.
Царят на рибите се показал над водата и попитал:
— Е, синко, какво има?
— Тя хвърли нож в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да донесе ножа и да го предаде на сина на ловеца. Скрил го той в джоба си и корабът отново се отправил към другия бряг.
— Прави каквото щеш, но няма да ме отведеш! — казала пак девойката и хвърлила в морето игла. И корабът пак завил към нейния бряг.
Царят на рибите изплувал и попитал:
— Синко, какво има пак?
Тя хвърли игла в морето.
Царят веднага заповядал на една рибка да намери иглата и да я даде на момъка. И корабът завил отново към неговия бряг. Синът на ловеца изгубил търпение.
— Сега вече ще се оженя за тебе! — казал той на царската дъщеря.
Седнали на масата петимата побратими, девойката и синът на ловеца и се наобядвали вкусно-вкусно.
— Кажи, за себе си ли ме водиш? — обърнала се девойката към момъка.
— Не — отговорил той, — водя те за жена на нашия цар.
— По-скоро ще умра, отколкото да стана негова жена! Само за тебе искам да се оженя! — извикала девойката.
— Когато стигнем в твоя град — обърнал се юнакът към момъка, — аз ще премахна всички и ще сложа тебе на царския трон.
Най-после пристигнали. Всички се качили на конете и отишли заедно в царския дворец. Още щом влезли вътре, юнакът погубил назирите, после царя и везирите. Синът на ловеца станал цар. Единия от побратшмите си той назначил за назир, друг — за везир, а останалите — за придворни.
Те постигнали своето, дано постигнете и вие вашата цел!
От небето паднали три ябълки — едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който се вслушва.