Тази приказка ни разказа Славка Янакиева, когато беше на 19 години. Тя е научила приказката от баба си Фиданка от град Стражица.
Имало едно време едно царство и един падишах. Той бил много богат, славата му се носела надлъж и нашир. Всичко си имал – слава, почест, имане. Единственото нещо, което помрачавало неговия щастлив живот било, че родната му дъщеря била толкова грозна, че той се срамувал да я показва пред другите и затова винаги я затварял в една стая.
Годините минавали. Дъщерята пораснала и станала за женене. Всички в двореца знаели, че падишахът има дъщеря, но той все не смеел да я покаже пред хората. Започнали да идват кандидати от различни земи – все царски синове. Те искали да видят момата. Падишахът разбрал, че повече не може да я крие.
Един ден той решил да вземе дъщеря си, да я заведе в гората и да я остави на вълците. Отишъл при нея и казал:
– Дъще, хайде ще вървим в гората да съберем дърва!
– Абе, татко падишах, – разсмяла се дъщерята, – как може ти, толкова велик владетел, да вървиш в гората да събираш дърва?
– Е, ще се поразходим и ще съберем, че да видя как живеят поданиците ми, и аз да поработя като останалия народ.
Тръгнали те, вървели, вървели все по-навътре в гората. Изведнъж царят хванал момичето, завързал й очите, завързал й ръцете и с дебело въже я овързал здраво към едно дърво. Така я оставил и си тръгнал.
Момичето взело да плаче. Един, че втори, че трети ден, тя все викала и плачела, обаче никой не можел да я чуе в тази дълбока и гъста гора. По едно време както плачела и викала със сетни сили, тя чула силен лай. Усетила, че я приближават две кучета. Царската дъщеря се уплашила и взела да вика още по-силно. Наблизо имало един овчар със стадо овце и като чул лаят, той си казал:
– Моите кучета никога не лаят напразно. Ще отида да видя какво става!
Хукнал той и какво да види пред себе си – едно завързано момиче. Очи, ръце – завързани. Отвързал я бързо, дал и да се нахрани, да пийне вода и после я попитал:
– Кой те е докарал в този пущинак, момиче? И защо те е завързал за дървото? Цяло чудо е, че не са те изяли вълците – сигурно Господ те е запазил!
Тя му разказала патилата си, като скрила, че е царска дъщеря. Овчарят я изслушал внимателно и казал:
– Можеш да останеш да живееш тук, в колибата. После като се оправиш можеш да си ходиш или да отидеш където пожелаеш!
Така и направили. Девойката останала и нали нямала къде да отиде – започнала да помага на овчаря в работата. От ден на ден те се сближили, обикнали се и се оженили. Въпреки че била грозна, царската дъщеря имала толкова благ характер, че новината за тази нейна доброта се разнесла в околните села.
Родили им се три прекрасни деца, трима сина. Първият син царската дъщеря кръстила Нейдим, което означава „Какво бях“. Вторият си син кръстила Неолдум – „Какво станах“, а третият – Неолуджам – „Какво ще стана“.
Расли децата, порасли. Станали 7-8 годишни. Случило се веднъж така, че падишахът, т.е. техният дядо, се разхождал по онзи край. Той обаче се отделил от свитата си и се загубил в гората. Стъмнило се и той се зачудил как ще излезе от тази гъста гора, тъй като нямало никаква светлинка. В далечината завили вълци. Уплашен падишахът се качил на едно дърво и що да види – наблизо блестяла светлина. Слязъл той, тръгнал към светлинката и стигнал до една колиба. Почукал плахо и отвътре се чул гласът на една жена:
– Нейдим, върви отвори вратата!
Влезнал падишахът, помолил да пренощува в колибата. Овчарят се съгласил и го поканил да вечеря. Царската дъщеря веднага познала баща си, но се забулила и през цялото време карала синовете си да шетат, да слагат масата, като им повтаряла имената: „Неолдум, донеси сега стол да седне човекът! Неолуджам, донеси вода на човека да се измие“ и т.н.
– Синко, – рекъл в края на вечерта падишахът на овчаря, – всичко е хубаво в този дом, мир и любов царуват. Само ей-това ми е странно – защо сте сложили толкова странни имена на децата си?
Тогава жената отметнала булото и се приближила.
– Ти не ме позна,татко, -казала тя- аз съм твоята дъщеря. Каква бях, а каква станах? Каква бях – царска дъщеря, а каква станах – селска пастирка. И не се знае каква ще стана. Затова така съм кръстила синовете си.
Разплакал се падишахът като разбрал цялата история. Прегърнал дъщеря си, зет си и внуците си, разкаял се и помолил за прошка. После заживели всички в двореца щастливи и доволни.
========================================================
► падишах (хораханó тхагáр) – султан
хукнал (прастáнило) – затичал
патила (цúдиба, бибáхт) – беди
колиба (кхерорó) – малка къща в гората
свита (е тхагарескере мануша) – охрана
було (дувáки) – наметало върху главата, което пада пред очите
безсърдечен (биилескоро, билачше илескóро) – човек, който не се вълнува от чуждите страдания
справедлив (чачутно) – човек, който държи на истината и правдата
честен (пакивало) – човек, който не върши лоши неща
s Защо грозната дъщеря нарекла така трите си деца?
Какво друго заглавие бихте измислили на приказката?
Ако бяхте автор, какъв край бихте измислили?
Тази и още доста приказки на този сайт са взети от две учебни помагала „Истории край огнището“ и „Разказани пътища“, В нито една от тях не сте цитирали откъде сте ги взели, а са дословно преписани според оформлението на авторите, включително и с направеният речник след приказката. Това не е коректно. Няма проблем да го публикувате, но посочете откъде сте ги взели. И Славка Янакиева не е разказала приказката на вас, а на авторите на помагалото, от което сте я взели. Авторите на тези помагала са събирали тези приказки на терен и да не посочите източника е нечестно и некоректно спрямо техния труд