Приключението на Евсейко

Веднъж малкото момченце Евсейко — много добро дете! — седеше на морския бряг и ловеше риба с въдица. Тая работа е много отегчителна, когато рибата не се хваща. А беше горещ ден, от отегчение Евсейко задряма и — бух! — цопна във водата.
Цопна, но нищо, не се уплаши, а заплува бавничко, след това се гмурна и тутакси стигна морското дъно.
Седна на един камък, покрит с меки червеникави водорасли, и погледна наоколо си: беше много хубаво!
Пълзи, без да бърза, една алена морска звезда, важно вървят по камъните мустакати раци, ходи на една страна краб: навсякъде по камъните, досущ като едри вишни, разпръснати актинии и навред най-различни интересни неща: ей тук цъфнали морски лилии се клатят, мяркат се като мухи бързи скариди, ей там се мъкне морска костенурка, а над тежката й коруба, съвсем като пеперуди във въздуха, играят две малки зелени рибки, а хе оттатък вози по белите камъни своята раковина ракът-отшелник. Като го погледна, Евсейко си спомни дери стиха: Не е количка къщата на чичо Яков…
И изведнъж сякаш кларнет писна над главата му:
— Вие кой сте?
Погледна — над него грамадна риба с тъмносребристи люспи, опулила очи, озъбена, усмихва се приятно, сякаш е опьржена и е сложена в  чиния на масата.
— Вие ли говорите? — попита Евсейко.
— А-аз…
Евсейко се учуди и ядосано попита:
— Как ще сте вие? Нали рибите не говорят!
А си мисли: „Ха сега де! Немски съвсем не разбирам, а рибия език веднага го разбрах! Я, какъв съм умник!“
И като се изправи, погледна наоколо си — край него плуваха пъстри игриви рибки и разговаряха, смеейки се:
— Я погледнете! Вижте какво страшилище е доплувало тук: с две опашки!
— А пък няма люспи, фу-у!
— И само с две перки!
А някои по-смели доплуваха чак до носа му и почнаха да го дразнят:
— Добре, добре, хубавец си!
Евсейко се докачи:
— Я, какви са нахални! Сякаш не разбират, че имат пред себе си истински човек…
И поиска да ги хване, но те се изплъзнаха от ръцете му, закачаха се, като се бутаха с носовете си, и пееха в хор — да дразнят големия рак:
Под камъните рак живей,
опашка рибена гризе,
опашката е твърда, суха,
но ракът друго не яде.
А той свирепо мърдаше мустаци, мърмореше, като изтегляше щипците си:
— Само да ми паднете, ще ви отрежа езиците!
„Гледай какъв е сериозен“ — помисли Евсейко.
А голямата риба не го оставяше на мира:
— Отде накъде смятате, че всички риби са неми?
— Татко ми каза.
— Какво е това — татко?
— Ей такова, на… Като мене, само че по-голям и има мустаци. Когато не е ядосан, много е добър…
— Яде ли риба?
Сега Евсейко се уплаши: ха де, кажи й че яде!
Дигна очи нагоре и през водата видя мътнозеленото небе, а по него слънцето, жълто като бакърена табла; момчето помисли и каза нещо, което не беше истина:
— Не, той не яде риба, рибите имат много кости.
— Ах, какво невежество! — извика докачено рибата. — Че не сме всички с много кости! Например моето семейство…
„Трябва да променим разговора“ — сети се Евсейко и я попита учтиво:
— Дохождали ли сте при нас, горе?
— Много ми е потрябвало! — изръмжа ядосано рибата. — Там няма какво да дишаш…
— Затуй пък какви мухи има…
Рибата обиколи, плувайки, спря точно срещу носа му и изведнъж рече:
— Мухи ли? Ами вие защо доплувахте тук?
„Е, стана тя, каквато стана! — помисли Евсейко. — Ще ме изяде тая глупачка…“ И уж някак безгрижно отговори:
— Ей тъй на, разхождам се…
— Хм ! — изръмжа пак рибата. — Ами да не сте пък удавник?
— Туй то! — викна оскърбено момченцето. — Никак дори! Ей на, сега ще стана и…
Опита се да стане, но не можа: като че го бяха обвили в тежко одеяло — нито може да се извие, нито да мръдне!
„Ей сега ще се разплача“ — помисли той, но веднага се сети, че и да плаче, и да не плаче — сълзите не се виждат във водата, и реши, че не си струва да плаче — може би някак по-иначе ще успее да се измъкне от тая неприятна история.
А пък наоколо — божичко! — се бяха събрали толкова различни морски жители — чет нямаха! По краката му пълзи холотурия прилична на лошо нарисувано прасенце, и съска:
— Желая по-отблизо да се запозная с вас…
Трепери под носа му морски мехур, сърди се, пъхти, укорява Евсейко:
— Добре! Добре! Ни рак, ни риба, ни мекотело, ай-ай-ай!
— Чакайте, аз може и авиатор да стана — дума му Евсейко, а по коленете му пълзи рак, върти очи, като че вързани на конец, и го пита учтиво:
— Моля, колко е часът?
Проплува край него една сепия, досущ като мокра носна кърпа; навред се мяркат сифонофори , сякаш стъклени топчета, скарида гъделичка едното му ухо, а другото — някой друг, любопитен, го опипва, дори по главата му пътуват малки рачета, заплели се в косата, и я дърпат.
— Ох, ох, ох ! — възкликна си Евсейко, като се мъчеше да гледа на всичко безгрижно и мило както татко, когато е виновен, а мама
му се сърди.
А във водата наоколо повиснали риби — много риби! — мърдат бавно перки и опулили срещу момчето очи, отегчителни като алгебра, мърморят:
— Без мустаци и без люспи как живее той в тез води? Ний опашките си нивга не ще можем раздвои! Той нe е ни рак, ни риба… кой знае какъв род. Дали не е това чудо безобразен октопод?
„Глупачки! — мисли си обидено Евсейко. — Миналата година по руски език имах две четворки..“
И се прави, че не чува нищо, дори искаше да си подсвирне без-грижно, но излезе, че не може: водата се пъха в устата му като тапа.
А бъбривата риба продължава да го пита:
— Харесва ли ви се у нас?
— Не… тоест да, харесва ми… У нас в къщи също така е много хубаво! — отговори Евсейко и пак се уплаши.
„Майчице, какво приказвам?! Ами ако изведнъж се разсърди и почнат да ме ядат…“ Но каза гласно:
— Я да поиграем на нещо, че ми е малко отегчително…
Това много се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и така раз твори устата си, че се видяха розовите хриле, замърда опашка, острите й зъби блеснаха и тя викна със старешки глас:
— Хубаво е да се поиграе! Много хубаво е да се поиграе!
— Да поплуваме нагоре! —предложи Евсейко.
— Защо? — попита рибата.
— Защото надолу повече не може. А горе има мухи.
— Мух-хи ли? Вие обичате ли ги?
Евсейко обичаше само мама, татко и сладолед, но отговори:
— Да…
— Защо не? Да поплуваме! — рече рибата, обърна се с глава нагоре, а Евсейко веднага — хоп! — хвана се за хрилете й и изпика:
— Аз съм готов!
— Стойте! Вие, чудовище, много надълбоко сте пъхнали лапите си в хрилете ми…
— Нищо!
— Как тъй нищо? Риба не може да живее, ако не диша.
— Господи! — извика момченцето. — Защо се препирате? Ако ще играем — да играем…
А пък си мислеше: „Да може тя само да ме поизмъкне малко нагоре, а пък там — аз сам ще изскоча…“
Рибата заплува, като че танцуваше, и запя с все сила:
Бърза, дебне щуката,
муцуната тика,
иска да си хапне
малката платина.
Дребни рибки се въртяха наоколо и викаха в хор:
Гледай какво стана,
щуката изпусна
платиката вкусна
и гладна остана!
Плуваха, плуваха — колкото по-нагоре, толкова по-бързо и по-леко — и изведнъж Евсейко усети, че главата му излезе на въздух:
– Ох!
Погледна — ясен ден, слънцето трепти по водата, зелената вода се плакне по брега, шуми, пее, далеч от брега въдицата на Евсейко плава в морето, а той самият седи иа същия камък, от който беше паднал, и е вече съвсем сух!
— Е-ех — рече си той, като се усмихна на слънцето, — ето че изскочих от водата!