Магарешката кожа

Имало едно време един цар и една царица. Народът ги обичал, съседите им ги почитали и могло да се каже, че били най-щастливите от всички владетели. Родила им се дъщеря, надарена с такива добродетели и прелести, че родителите не съжалявали, гдето нямали син.
Великолепие, изящество, пищност царели в техния палат. Но това, което най-много учудвало посетителите, било магарето, настанено на лично място. То било необикновено, защото природата го била създала такова. Всяка сутрин намирали постилката му, покрита не с нечистотии, а с купчини блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие не винаги е дълготрайно. Тежка болест сломила царицата, та и най-прочутите лекари не могли да й помогнат. Всички скърбели.
Като почувствувала последния си час, царицата казала на своя мъж, обляна в сълзи:
— Искам, преди да умра, да ти поверя нашата дъщеря и грижата да я задомиш. Тя беше най-скъпото ми съкровище на земята и аз ще си отида със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива тя — и издъхнала в ръцете на своя съпруг.
Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, което не смеел да сподели с царицата, докато била жива, понеже знаел, че тя няма да даде съгласието си. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобен съюз бил твърде изгоден и царят се надявал да извлече от него значителни облаги, като някоя и друга богата област, в замяна на неговото съгласие. Принцът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на една млада принцеса. Той бил гърбав, имал груби обноски, а на всичко отгоре и лицето му не било приятно. Някои казвали дори, и то с право, че бил отвратителен, защото не могъл да заговори, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползувал с лошо име и напълно заслужено. Бедните напразно отправяли молби към неговата кесия; вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружаван с ритник. Този грубиян сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал сам.
Без да обръща внимание на всичко това, царят съобщил на престолонаследницата своето намерение.
Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в нозете на своя баща, умолявала го да се откаже от ужасното си решение. Но нищо не могло да го отклони и дори определил деня на сватбата.
Принцесата решила да отиде за съвет при Люляковата фея, нейна кръстница. Тръгнала съ¬щата нощ с хубав кабриолет, впрегнат в едър овен, който знаел всички пътища.
— Скъпо дете — й казала феята, — голяма грешка ще бъде да се ожениш за онзи принц. Без да противоречиш на баща си, ти можеш да избегнеш тази грешка. Кажи му, че за сватбата трябва да ти подари рокля с цвета на времето. Той не ще успее да задоволи тази твоя прищявка.
Принцесата благодарила на кръстницата си и още на сутринта казала на баща си това, на което я научила феята.
Царят събрал най-прочутите си майстори и им поръчал такава рокля. За зла чест още на втория ден роклята била готова: синьото небе, опасано от златисти облаци, не било по-хубаво от тази рокля, като я раздиплили.
Тъй като принцът бързал да се ожени, нещастната принцеса пак потърсила помощ от кръстницата си. Тя доста се зачудила, че уловката й не сполучила, и казала на кръщелницата си да поиска рокля с цвета на луната.
И този път царските майстори успели да направят чудото.
Принцесата много плакала, когато останала с придворните си дами и своята дойка.
Люляковата фея, която всичко знаела, се притекла сама на помощ, като казала:
— Поискай рокля с цвета на слънцето. Баща ти ще се откаже от решението си, защото подобна рокля никой не ще успее да направи. А пък ще спечелим и време.
Принцесата се съгласила и поискала роклята. Царят дал без колебание всичките диаманти и рубини от короната си със заповед нищо да не се жали, за да стане роклята равна по красота на слънцето. Като я донесли, тези които я видели, си затворили очите. Така ослепително блестяла.
Престолонаследницата се объркала и под предлог, че очите й не могат да издържат на блясъка, се оттеглила в стаята си. Феята я чакала там, едновременно засрамена и ядосана.
— Ох! — рекла на престолонаследницата. — Сега ще изправим баща ти пред ужасно изпитание: ще му кажеш, че ти е нужна кожата на магарето, което му задоволява всичките разходи. Хайде, побързай.
Принцесата отишла при баща си и ясно изразила желанието си да получи като подарък кожата на това ценно животно.
Тази прищявка така смаяла владетеля, че той не се поколебал нито за миг. Клетото магаре било пожертвувано и тържествено занесли кожата му на принцесата. Като видяла, че няма вече възможност да избегне тежката си съдба, тя се отчаяла. Скубела си косите, хапела си устните. Но ето че нейната кръстница още веднъж й се притекла на помощ.
— Какво правиш, мое дете? — й казала тя. — Напротив, тъкмо сега настъпва най-щастливият момент от твоя живот. Обвий се с тази кожа, излез от палата и върви накрай света. Аз ще се погрижа роклите ти да не те затрудняват. Накъдето и да вървиш, това сандъче, в което ще бъдат заедно със скъпоценностите ти, ще те следва под земята. Ето моята пръчица. Чукнеш ли пръстта, сандъчето веднага ще се появи пред очите ти.
Престолонаследницата разцелувала хиляди пъти кръстницата си, намъкнала грозната кожа, намазала се със сажди и излязла от богатия палат, без никой да я познае. Отишла надалеч, много надалеч и все търсела подслон. Но при все че от милосърдие й давали по нещо за ядене, никой не искал да я приюти, защото намирали, че е много мръсна.
Най-сетне стигнала в един хубав град, при портите на който имало чифлик. Чифликчийката имала нужда от слугиня да мие съдовете, да пасе пуйките, да чисти кочината на свинете и поискала да я наеме. Престолонаследницата приела на драго сърце, толкова била изморена от дългия път.
Един ден, както се окайвала, седнала край един кладенец, видяла образа си в него. Грозната магарешка кожа, която й покривала главата и тялото, я ужасила.
За щастие на другия ден било празник и тя имала достатъчно свободно време да изка¬ра с един удар на пръчицата своето сандъче от земята. След като се измила и сресала дългите си коси, тя се нагиздила със скъпоценностите и облякла роклята с цвета на времето. Изпитала такова задоволство, че оттогава всеки празничен ден се превръщала за собствено удоволствие в най-очарователната принцеса на света.
Един ден Магарешката кожа си била сложила роклята с цвета на слънцето. Царският син, на когото принадлежал този чифлик, се отбил да си почине на връщане от лов.
Предложили му селска закуска и той приел. После тръгнал да обикаля задните дворове и всичките им скрити кътчета. Видял една колиба, чиято врата била затворена. Любопитството му го накарало да надзърне през ключалката. Но какво било учудването му, когато съгледал една девойка, красива и богато облечена. Той изпитал толкова силно желание да узнае каква е тази девойка, която се крие в колибата, че сигурно щял да изкърти вратата, ако не било уважението, което му вдъхнало това очарователно същество.
Отдалечил се със съжаление, и то за да попита незабавно кой живее в тази колиба.
Отговорили му, че това е една слугиня, която се нарича Магарешката кожа, заради кожата, с която се облича.
Принцът се върнал в палата на баща си. Но смущението, в което го хвърлил образът на непознатата девойка, било толкова силно, че през нощта получил ужасна треска. Имало опасност за живота му.
Той бил единствен син на майка си — царицата, която просто се отчаяла. Обещавали големи награди на лекарите. Те употребили цялото си изкуство, но нищо не помагало.
Накрая решили, че някаква странна мъка гнети принца, и съобщили това на царицата. Тя. изпълнена с нежност към своя син, го замолила да й каже причината за своето страдание.
— Е добре, царице — рекъл принцът. — Нищо няма да скрия. Искам, майко, Магарешката кожа да ми направи баница и щом бъде готова, да ми я донесат.
Царски хора отишли бързо в чифлика, повикали Магарешката кожа и й заповядали да направи баница за принца.
Магарешката кожа се зарадвала, че ще може да покаже какво знае да върши. И така, затворила се в стаичката си, хвърлила магарешката кожа, измила си лицето, ръцете, сложила блестящо елече и подобна пола и захванала да меси баницата от най-чисто брашно, яйца и прясно масло. Както месила, един пръстен паднал от ръката й в тестото, може би случайно, а може и нарочно?
Щом се опекла баницата, тя намъкнала ужасната кожа и я предала на един от царедворците, когото запитала за новини от принца. Но той дори не пожелал да й отговори и изтичал при своя господар да му занесе баницата.
Принцът я грабнал от ръцете му и така бързо я изял, та лекарите, които били край леглото му. намерили тази лакомия за лош признак.
Всъщност принцът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си и гладът му понамалял. Взел да разглежда украшението: един фин смарагд, прикрепен на златна халка, толкова тясна, че можела да се сложи само на най-нежното пръстче на света.
Целунал пръстена и го сложил под възглавницата си, откъдето го изваждал всеки миг, когато смятал, че никой не го вижда, и прекарвал времето си в търсене на начин, как да види тази, чиято ръка е украсявал пръстенът. Но това никак не било лесно: ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, съмнявал се, че ще му я доведат; ако кажел какво е видял през ключалката, щели да му се подиграват и да го сметнат за отнесен. Тези мисли го измъчвали и треската се засилвала. Лекарите не знаели вече какво да правят и заявили на царицата, че принцът сигурно страда от любовна болест.
Царят и царицата веднага дотичали при сина си:
— Сине мой, мили сине — се провикнал владетелят развълнуван, — кажи само името на тази, за която искаш да се ожениш, заклевам се, че ще ти я дадем, дори да е най-простата слугиня.
Царицата потвърдила клетвата на царя и принцът, трогнат от сълзите и обещанията на своите родители, им казал:
— Не желая да взема жена, която няма да ви хареса.
И като извадил смарагда изпод възглавницата си, добавил:
— Искам да се оженя само за тази, на чийто пръст стане този пръстен.
Тогава царят прегърнал сина си и се заклел, че ще го излекува. На часа заповядал вестителите му да разгласят по целия град с барабани, пиколи и тромпети, че всички млади момичета трябва да дойдат в двореца, за да премерят един пръстен, и че тази, на която прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но колкото и да изтънявали пръстите си, никоя не могла да си надене пръстена. Трябвало да извикат скромните работнички, които макар че били хубавички, имали дебели пръсти. Принцът, който вече се чувствувал добре, сам мерел пръстена.
Най-сетне завели камериерките. Те също не успели. Всички вече били мерили пръстена без успех, когато принцът извикал готвачките, прислужничките, овчарките. И те дошли, но на дебелите им, къси и зачервени пръсти халката влизала само до нокътя.
— Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи тези дни баница? — запитал принцът.
Всички прихнали в смях. Казали му, че не са я викали, защото била мръсна и размъкната.
— Веднага я доведете — рекъл царят. — Аз заповядах всички девойки да дойдат.
Като научила, че търсят пръст, на който да стане нейният пръстен, престолонаследницата, сгряна от надежда, се сресала грижливо, сложила си хубавия сребърен корсаж и набраната пола със сребърни дантели, изпъстрени със смарагди. Щом чула, че тропат на вратата и я викат да отиде при принца, тя наметнала магарешката кожа. Хората й казали на подбив, че царят я вика да я жени за сина си и превивайки се от смях, я завели при принца, който също се учудил на смешното й облекло и не можел да повярва, че това е същата блестяща и красива девойка, която видял през ключалката. Натъжен и смутен, дето така жестоко се е излъгал, я запитал:
— Ти ли живееш на края на пътеката в третия заден двор на чифлика?
— Да, принце — отговорила тя.
— Покажи си ръката — казал той, като въздъхнал дълбоко.
Колко се изненадали царят и царицата, както и всички царедворци. когато изпод тази черна и мръсна кожа се подала малка изящна ръка. Тя била бяла, с лека розовина и на тънкия й пръст съвсем свободно влязъл пръстенът. Престолонаследницата изведнъж отметнала кожата, която се свлякла на земята, и девойката се появила в цялата си красота. Принцът, както бил отслабнал от болестта, се свлякъл на колене. Царят и царицата я прегърнали и я запитали иска ли да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да благодари на владетелите и на сина им, когато таванът се разтворил и Люляковата фея се появила в колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала от игла до конец историята, която току-що чухте от мене.