Иванка и Марийка

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща.
От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде
сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се
излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.

Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите.
Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом.
Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един
стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.

Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се
чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една
дървена къщурка, покрита с мъх.

Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал.
На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да
седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва.
Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на
време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.

По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана, и почна
да ръмжи сърдито:

– Що щеш в моя дом?

Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва
защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.

– Ами туй нещо – попита тя – какво е?

И посочи с лапа къделята.

– Коноп – отвърна Марийка.

– Откъде го вземате?

– Сеем го.

– Как го сеете?

Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.

– Ей как го сеем! – рече тя.

– Сетне? – попита мечката.

– Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…

– Как го решите? – прекъсна я мечката.

Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.

Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:

– Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора,
има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората.
За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!

Марийка посегнала към най-малката, но мечката й даде най-голямата.

– Отвори я! – рече тя, – когато си идеш у дома.

Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в
господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила.
И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед,
но вместо мед извади шепа жълтици. Премаля от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко,
каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.

Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е
спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.

– И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се
вкъщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.
Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до
къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.

– Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.

Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно
столче и протегна ръка. Тъкмо вдигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:

– Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?

Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх.
Сви се в къта и почна да мига.

Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби,
сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.

Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:

– Туй какво е?

– Вълна – отвърна Иванка.

– Откъде я имате?

– Стрижем я – троснато каза Иванка.

– Как я стрижете?

Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката
и – щврък! – отряза половината.

– Ей как я стрижем! – извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните
си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата
на Марийка.

– Олелеее! – писна Иванка.

– Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!

Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.

– Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!

Мечката сне от полицата оная делва, която беше здраво захлупена, и я търкулна към Иванка.
Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.

Вкъщи майка й захълца от радост:

– Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!

И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори
похлупака на делвата. Но от вътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени.
Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха,
че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.