В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не
даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“.
Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо
не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея,
обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица.
Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати
глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

– Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо
до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:

– Отмък!

И старците я дърпаха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на
вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:

– Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му
шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й
слагат яденето в устата.

– Не е за нас! – клатеха глава годежарите и си отиваха.

Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста.
Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза.
Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

– Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.
Дайте ми я.

– Вземи я – рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи,
облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече
наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

– Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

– Отмък! – изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя,
че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления
чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат
от студ.

– Примък – извика тя веднъж. – Примък! – рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана
сама и се повлече към огнището.

И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше
гладната му невеста:

– Слушай, постелко – рече той, – аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а
другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд,
тя се обърна към постелката:

– Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Постелката мълчеше.

– Мисли му, ако не сготвиш! – закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна
помръзнал, гладен.

– Ти, постелко – викна той, – защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! – обърна се той с
укор към жена си.

– Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша – почна да се оправдава невестата.

Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

– Олеле, мъжо – развика се невестата, – ти биеш постелката, а пък мене боли?

– Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша – каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря,
като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си
ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се,
бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се
нахраниха хубаво.

– Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа – рече мъжът, като свършиха яденето.

– Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

– Ами кой наготви яденето?

– Аз.

– Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

– Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

– Да не съм луда да я пусна – отвърна невестата. – Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът.
Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

Заживяха си младите. орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно
време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:

– Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти
ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

– Ах, майко, да знаеш какво се случи – почна да разказва невестата. – Тук имаше една проклета постелка,
мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума,
ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна.

– Аха – рече тя, – значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за
метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече
в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

– Къде ще идем? – попита дъщерята.

– У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп,
метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача – връща
се от нивата.

– Къде я водиш? – изправи се той срещу старата жена.

– Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

– Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата – извика орачът и накара двете жени
да се повърнат назад. Влязоха вкъщи.

– Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! – обърна се младият мъж към жена си. – Сипи яденето в
две паници и дай погачата!

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата,
разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

– Яж!

• А на мене?- попита майката.

– На тебе ли? – обърна се към нея зетят. – За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи,
аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката,
окачи я на шията и, па викна:

– Яж!
Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:

– Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! – блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува.
По-скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата,
рече:

– Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си.
Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем.
Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

– Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

– Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа
си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:

– Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

– Баща ми – отвърна невестата, – той ни дойде на гости.

Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го
хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи
кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.

– Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е
налагал тъй, че кожата ти е одрал!