Живееше един много стар човек. Очите му недовиждаха, краката му не държаха, ръцете му трепереха. Когато ходеше, пристъпяше едвам-едвам и се подпираше с патерица. На трапезата той разливаше чорбицата върху коленете си, преди да я поднесе до устата си. Неговата снаха веднъж рече на мъжа си:
— Не мога да го търпя този старец. Не го искам на трапезата.
— Той ми е баща, какво да го правя?
—- Ей там под стълбата съм му постлала едно скъсано чердже. Там да яде.
Синът, който беше отстъпчив човек, махна с ръка:
— Прави, както знаеш.
И снахата намести свекъра си под стълбището, където лежеше кучето. Блъсна напреде му една дървена копанка, изсипа му в нея яденето и му подаде лъжицата.
Старецът преглътна два-три пъти и очите му се насълзиха, но нищо не каза. Внучето му видя дядовите сълзи и се замисли. Въздъхна дълбоко и излезе на двора. Намери един върбов чукан и почна да го дълбае с теслата.
— Какво правиш тука? — попита го баща му.
— Копаня дълбая — отвърна момчето.
— Защо ти е?
— За да храня в нея мама и тебе, когато остареете.
Бащата прехапа устни и разказа всичко на жена си. Майката се засра¬ми, прибра свекъра си в къщи, преоблече го и вече си го гледаше чистичък.
Вървял един цар през нивите. В близката долчина видял старец — прегърбен и немощен — крачи подир ралото и пъшка. Спрял се царят, погледал как дървеното рало кърти едри сухи буци и рекъл:
— А бе дядо, ти защо се мъчиш като грешен дявол? Нямаш ли си челяд да ти помага, ами си се прегърбил подир ралото?
Старецът спрял воловците си и отвърнал:
— Имам челяд, човече, но тя помага на други хора. Чуждите ниви работи.
„Не е глупав този старец"—помислил си царят и продължил да пита:
— Ами с двете как си — далеч или близо?
— С двете ли? Много съм близо.
— А с трийсет и двата?
— Хич ме няма. Останаха ми трийсет и два без двайсет и осем.
— Ами носят ли те двата коня? Вървят ли бърже и могат ли да теглят старата кола?
— Не ме питай за конете — отвърнал старецът, — те запряха.
— Мислих, мислих какво да правя, най-сетне реших да си намеря в гората още един кон. Сега три коня ми теглят колата, но тя скърца ли, скърца.
— Още едно нещо ще те попитам — зинал учуден царят от умните отговори на стареца — аз имам в къщи девет охранени гъски. Ако ти ги проводя, можеш ли ги оскуба?
— Охохооо! — поклатил глава старецът. — За тая работа ме бива. И десет да ми проводиш — няма да се посрамя.
Простил се царят с орача, тръгнал да си ходи, но след като напра¬вил две-три крачки, се обърнал назад и викнал:
— Кажи ми, дядо, от какво имаш най-голяма нужда?
Старецът погледнал любопитния чужденец, мълчаливо дигнал нагоре двете си ръце, отпуснал им пръстите надолу и почнал да ги тръска над сухата земя. Сетне замахнал с десницата си, описал едно голямо колело и подкарал воловците си.
Царят отминал и додето се прибере в двореца си, напрягал ум да разгадае последния мълчалив отговор на стареца, но нищо не можал да отгатне.
Щом влязъл в двореца, той поръчал веднага да повикат деветимата му съветници, които били един от друг по-мъдри. Събрали се царските съветници.
— Водих — рекъл им царят — днес разговор с един прост човек — орач. Питах го за различни работи и той ми отговори. Искам да ми разтълкувате какво означават моите въпроси и отговорите на орача.
И царят разказал на съветниците целия разговор с орача. Замислили се царските съветници. Мислили, мислили, бъхтали си мъдрите глави, но нищо не могли да отгатнат. Тогава царят се ядосал, стрелнал ги с очи изпод вежди и рекъл:
— Един ден срок ви давам. Ако до утре не ми разтълкувате думите на стареца, ще ви натикам в тъмницата, а на вашето място ще сложа него!
Уплашили се съветниците. Глътнали си езиците. Дигнали се и деветимата, отишли при стареца на нивата. Почнали да му се молят: „Разтълкувай ни царските въпроси и твоите отговори".
— Ще ви ги разтълкувам — отвърнал старецът, — но за всяка дума трябва да ми броите по една жълтица. За по-малко не си отварям устата, защото ме е страх да не ми паднат и последните четири зъба.
И още едно: ако някой от вас ме пресече, ше млъкна.
Няма що — съветниците склонили и развърззли кесиите си.
А умният старец започнал да им разказва надълго и нашироко как си орал нивата, как пъшкал и проклинал ония, дето трупат сиромашията с тежки данъци, как се спрял непознатият пътник и почнал да го разпитва. Един от съветниците бележел всяка дума на стареца с чертичка. Съветниците стояли на тръне, като гледали как се умножават чертичките, но не смеели нищо да кажат на умния старец, защото се бояли да не млъкне.
Най-сетне орачът започнал да тълкува въпросите и отговорите:
— Отначало царят ме попита нямам ли челяд да ми помага, ами се трепя като грешен дявол. Аз му отговорих, че моята челяд помага на други хора, чуждите ниви работи. А то значи: имам дъщери само, които са женени и работят нивите на мъжете си. След туй царят ме попита как съм с двете. Как съм, искаше да каже, с двете очи. Отговорих му, че съм близо, значи не виждам надалеч, късоглед съм. Как съм с трийсет и двата беше третият въпрос. Със зъбите как съм питаше царят. Отговорих му, че имам трийсет и два без двайсет и осем. Само четири са ми останали. Ами как съм със двата коня — могат ли да теглят колата ми. Туй питане означаваше как съм с двата крака. Аз отговорих, че са запрели, но аз съм намерил в гората трети кон. Третият кон е тоягата, с която се подпирам. На тръгване величеството благоволи да ме попита от какво имам най-голяма нужда. Аз вдигнах нагоре ръцете си, провесих пръсти надолу и ги изтърсих, сетне описах с десница едно голямо колело. Исках да му кажа, че имам нужда от пороен дъжд, който да напои земята, за да се роди ей такава голяма погача, но царят нищо не проумя и си отиде озадачен. Колкото се отнася до деветте гъски, които царят обеща да ми изпрати за скубане — трябва вече да сте се досетили, — гъските сте вие! Но защо не дойде и десетата, която също не можа да отгатне последния ми отговор?
Съветниците потънали в земята от срам, платили за всяка дума по жълтица и си тръгнали с наведени глави. А старецът разпрегнал воловете и до вечерта броил жълтиците.

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
— Кой хлопа? — попитал човекът.
— Ние сме: конят, волът и кучето.
— Какво искате?
— Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня — едно кринче овес, за вола — трици, за кучето — една голяма порязаница хляб.
— Похапнете си! — подканил ги човекът, седнал и той до огни¬щето и хванал с две ръце главата си. Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
— Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра — отвърнал стопанинът, — нали за всички са отредени еднакъв брой години — колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледали и почнали нещо да си шепнат.
— Чувай — обърнал се след малко конят, — ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
— Как да не съм съгласен! — зарадвал се човекът. — Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

Цял ден газил рибарят в реката и хвърлял мрежата си, но торбичката му била празна. Не можал да хване нито една рибка. Надвечер тъкмо когато прибирал мрежата си и се канел да си ходи, зад гърба му се изправил един непознат човек — пътник, и рекъл:
— Чакай, не прибирай мрежата. Хвърли я още един път на мой късмет. Каквото изкараш — ще бъде мое. За хвърлянето ще ти дам една жълтица.
Рибарят бързо надиплил мрежата и я хвърлил в най-дълбокия вир. Изтеглил я полека и когато я стоварил на пясъка, в краката на чуж¬денеца се търкулнала една делва с тясно гърло и желязна запушалка.
Рибарят се навел, дигнал делвата и рекъл:
— Тежичка е. Трябва да е пълна със злато. Да я отворя ли?
— Няма да я буташ! Делвата е моя. Вземи си жълтицата и ми дай късмета! — викнал пътникът.
— Тюх, аз нямам късмет и това си е — почнал да се тюхка рибарят подал делвата, взел жълтицата и си тръгнал омърлушен
Пътникът стиснал делвата с две ръце, озърнал се наоколо, слязъл под моста, потулил се и захванал да клати запушалката. Ръката му треперела. Сърцето му силно биело. С голяма мъка измъкнал желяз¬ната запушалка и погледнал с едно око в делвата. Тъкмо в тоя миг нещо вътре зашумоляло и от делвата се измъкнала една дълга змия със зелени очи, засъскала, метнала се върху рамото на пътника, обвила се около шията му и почнала да го души. Пътникът изтървал делвата.
— Стой! Какво правиш? — извикал уплашеният човек. — Защо ме душиш?
— Защото съм дал клетва да удуша първия човек, когото видят очите ми. Оня, който ме затвори в делвата, беше твой брат. Аз се бях свила в кесията му и си живеех добре, но един ден той поиска да се отърве от мене, натъпка ме в делвата, запуши гърлото й с желязна запушалка и ме хвърли в дълбокия вир. Три години съм лежала на речното дъно. Какво съм претеглила, няма да ти разказвам. Щях насмалко да умра от глад. Там, в делвата, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне пред очите ми. Ти си първият.
— Но аз съм твой спасител. Ако не бях дал жълтица на рибаря, щеше да останеш завинаги на речното дъно. Не си права.
— Как да не съм права? Ако не те удуша, ще наруша клетвата си! — рекла учудена змията.
— Хайде да попитаме първите трима, които срещнем по пътя, ако те кажат, че имаш право да отнемеш живота на твоя спасител — удуши ме. Но ако кажат, че не си права — ще слезеш от шията ми. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — отвърнала змията.
Тръгнал пътникът по пътя, а змията останала на шията му, само че малко поотпуснала пръстените си. Най-напред срещнали един стар кон. Той едвам пристъпял. Ребрата му се четели.
— Ето първия — рекъл пътникът. — Разкажи му как стои работата.
Змията проточила глава към коня и почнала:
— Аз се бях наместила в една кесия и си живеех добре, но братът на тоя човек ме измъкна от кесията, натъпка ме в една делва с же¬лязна запушалка и ме търколи на речното дъно. Цели три години съм прекарала в делвата, свита на кълбо. Когато най-сетне ми причерня пред очите, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне напре¬де ми. Този човек изкара запушалката на делвата. Той е първият. Ти какво ще кажеш: имам ли право да го удуша или нямам?
— Удуши го! — отсякъл конят.
— Защо приказваш тъй ? Какво лошо си видял от човека ? — попитал пътникът.
— Какво ли — ще ти кажа! — отговорил конят. — Аз се родих в едно село. Моят стопанин беше сиромах. Като пораснах, той ме продаде на един чорбаджия. Додето бях млад, чорбаджията не даваше прашинка да падне отгоре ми. Двамина ратаи ми шетаха. Решеха ми гривата, пояха ме с бистра вода, даваха ми да ям бял ориз и жълта пшеница. Чорбаджията никъде не ходеше без мене. Но щом позастарях, той си купи друг кон, по-млад от мене, и заповяда да ме впрегнат в една талига. Почнах да влача дърва от гората, чували с брашно от воденицата, пясък и камъни за новата къща на чорбаджията. Много години се трепах. Ратаите често пъти забравяха да ми хвърлят стиска сено в яслата. Най-сетне краката ми запряха. Веднъж, като влачех талигата, натоварена с картофи, аз се препънах и паднах. Чорбаджията ме видя, поклати глава и поръча на ратаите си:
— От него вече кон не става. Теглете му ножа!
Ратаите ме разпрегнаха и отидоха да си точат ножовете. Тогава аз се измъкнах на улицата и търтих да бягам. Едва отървах кожата. Разбра ли сега какво зло съм видял от човека?
Пътникът навел глава и тръгнал по-нататък със змията на шията си. Вървял, що вървял, срещнал едно куче. Змията засъскала към кучето, което тичало слепешката.
— Чакай — викнала тя, — искам нещо да те попитам.
— Питай по-скоро, защото бързам — отвърнало кучето.
Змията му разказала какво се е случило и го попитала има ли право да удуши своя спасител.
— Удуши го! — изръмжало кучето. — Аз на човека имам зъб.
— Какво зло ти е сторил човекът? — попитал пътникът, който мъкнел змията на шията си.
— Голямо зло. Аз бях някога галено кученце. Живеех в един богатски дом. Стопанката на къщата ме къпеше в същото корито, където къпеше децата си. На шията ми бяха вързали герданче с позлатено звънче. Всички ми се радваха, милваха ме и ме държаха на коленете си, когато сядаха на трапезата. Научиха ме да се изправям на задните си крака и ми ръкопляскаха, когато застанех с вирнати нагоре лапички. Но щом се поотърсих и станах голямо куче, изгониха ме на двора. Почнаха да ме хранят с остатъци от трапезата. Денем и нощем аз седях до пътната врата и вардех да не влезе някой крадец и задигне нещо. Годините вървяха. Аз остарях и едното ми око ослепя. Стопанката, която някога ме държеше на ръце, викна:
— Не мога да търпя туй сляпо куче. Прогонете го вън!
И ме прогониха. Затвориха под носа ми пътната врата, която бях вардило през целия си живот. Дълго скитах насам-нататък и щом надникнех в някоя чужда къща, почваха да викат:
— Ухаа! Дръжте да го пребием това чуждо куче! — и хвърляха камъни подире ми.
— Като огладнях здравата, аз се върнах пак към къщата, където бях прекарало целия си живот, намерих вратата отворена и се вмък¬нах в двора. Упътих се към кухнята. Щом ме видя, стопанката настръхна и викна:
— Няма ли кой да ме отърве от туй куче?
Синовете й изскочиха навън и грабнаха по едно дърво. Почнаха да ме налагат. Счупиха ми ребрата. Едвам се измъкнах от двора.
— Сега къде отиваш? — попитала змията.
— Отивам да се удавя в дълбокия вир. При хората вече няма живот — отвърнало кучето и отминало.
— Видя ли? — проговорила змията и позатегнала обръча около шията на своя спасител.
— Почакай да попитаме и третия. Да видим той какво ще рече — рекъл отчаяният пътник и потеглил по-нататък.
Ето че насреща им се задала една лисица. Пътникът разперил ръцете си срещу нея, за да я спре. Лисицата помислила, че й обещава десет кокошки, колкото са пръстите на ръцете му, и спряла.
— Какво има? — попитала тя.
— Мене ме хвана един човек — започнала змията, — натъпка ме в една делва, запуши делвата с желязна запушалка и ме хвърли на речното дъно. Там аз…
— Чакай — пресякла я лисицата. — Лъжата трябва да бъде с мярка. Как е възможно такава голяма змия да се намести в една малка делва? Не вярвам.
— Истина е, така беше — намесил се човекът.
— Може да е било тъй, но аз не вярвам, докато не видя с очите си. Къде е делвата?
— Тя остана под моста.
— Хайде да идем, за да видя как може такова голямо нещо да се помести в една делва.
Върнали се пак на моста. Намерили делвата.
— Хайде сега влез в делвата! — рекла лисицата.
— Добре — отвърнала змията, развила се от шията на човека, тупнала на земята и се намъкнала в делвата, но главата й останала да стърчи над гърлото.
— Видя ли, че съм права — викнала лисицата, — за главата ти няма място.
— Има! — отговорила змията и главата й се смъкнала в делвата.
Лисицата се обърнала към човека и му прошепнала:
— По-скоро слагай желязната запушалка!
Човекът бързо запушил гърлото на делвата и зачукал желязната запушалка с един камък.
— Хвърли сега делвата в дълбокия вир и вече да нямаш работа със змия!
Човекът грабнал делвата и с всичката си сила я хвърлил в дълбокия вир.
— Благодаря ти! — рекъл той на лисицата.
— А десетте кокошки! — попитала лисицата.
— Какви ти десет кокошки, всичките кокошки в селските курници са твои. Когато огладнееш, заповядай! — отвърнал човекът.
Оттогава лисицата всяка нощ спохожда курниците и задига ко¬кошки, защото смята, че са нейни.

По жътва един стар чорбаджия повикал своя съсед — сиромах човек, да му пожъне нивата.
— Докога ще жъна? — попитал сиромахът.
— Докато залезе онова, небесното светило — показал нагоре с пръст чорбаджията.
— Ама какво ще ми платиш?
— Една торбичка брашно ще ти дам, стига да работиш както трябва.
Сиромахът отишъл на чорбаджийската нива и я подхванал от единия край. Запращели ония ми ти ръкойки, почнал да търкаля снопите. Жънал, без да се изправи. Само на пладне поседнал за малко под кру¬шата, изял една порязаница хляб и една глава лук и пак грабнал сърпа. До вечерта пожънал половината нива. Когато слънцето залязло, умореният работник се изправил, обърсал горещата пот от челото си и рекъл:
— Стига толкова.
— Как тъй стига — обадил се чорбаджията, който току-що пристигнал да види докъде е стигнал жътварят му, — половината нива стои непожъната.
— Но слънцето залезе и почна да притъмнява.
— Слънцето залезе, но я погледни на небето! Там вече е изгряла неговата сестра — месечината. Ще жънеш, додето залезе и тя. Инак няма брашно.
И наистина месечината се изтърколила на небето като червена ябълка и станало видело.
Нямало що. Жътварят пак пречупил кръст и започнал. Цяла нощ се трепал, а чорбаджията легнал под крушата и се наспал хубаво. Додето огрее слънцето на другия ден, работникът пожънал цялата нива.
— Сега ще ти дам брашно — рекъл чорбаджията. — Иди в къщи да си вземеш торбичката и ела на моята воденица. Там е брашното ми.
Отишъл си сиромахът и подир малко пристигнал на воденицата с един голям козлен чувал.
— Сипвай брашното! — рекъл той. Чорбаджията облещил очи и се развикал:
— Защо си донесъл този козлен чувал? Какво е туй нещо?
— Туй нещо е по-големият брат на торбичката — отговорил работникът.
— Как тъй може торбичката да има голям брат?
— Щом като слънцето може да има сестра, защо да не може и торбичката да има брат? — хитро казал сиромахът.
Чорбаджията се намерил натясно и насипал брашното в козления чувал.

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
— Ти, момче, имаш ли други братя?
— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.
— Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
— Не мога, майко, ти каза, ‘защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изко¬пае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изко¬пало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:
— Цар Троян има магарешки уши! — Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
— Цар Троян има магарешки уши!
— Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
— Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж!
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала :
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2612″]

Трима души, три умни глави решили да идат на лов. Нарамили по една бухалка наместо пушки, накитили си калпаците с пачи пера и тръгнали. Ха бре, де бре — прехвърлили Балкана и слезли в Софийското равно поле. В полето видели една върба, а под върбата поп с ка-лимявка, но без брада — връзва с конопено въже шията на една гъска.
— Добър ден, дядо попе! — провикнал се първият ловец. — Защо си натиснал тая гъска?
— Ще я беся — отвърнал попът.
— Че какво ти е направила? — обадил се вторият ловец.
— Тя ми направи голяма пакост — почнал да разказва попът. — Тая нощ легнах да спя на двора, за да ми е хладина, а тя дошла, ви¬дяла ми брадата, помислила, че е трева, и я опасла.
— Не я беси, ами я дай на нас, ние ще я удавим в Искъра — рекъл третият ловец.
— Вземете я — ритнал попът гъската. — Удавете я, махнете я от главата ми.
Тримата ловци грабнали гъската, ударили към Искъра, намерили по-дълбочко място и я натопили във водата. Държали я, що я държали, помислили, че се е удавила, и я пуснали. Гъската бързо изскокнала над водата, плеснала с криле и прехвръкнала на другия бряг.
— Бре — обадил се първият, — не можахме да я удавим, малък е Искърът. Друг път, кога опасе брадата на попа, ще я занесем да я удавим в Черно море. Там има дълбока вода.
Тръгнали по-нататък. Вървели, вървели, уморили се. Легнали край пътя да подремнат. Сложили бухалките си под главите, но преди да затворят очи, отгоре им налетели орляк мухи, почнали да се навират в носовете им и да ги хапят.
— Олеле! — викнал единият. — Ще ни изядат тия проклети мухи.
Хайде да идем при оня поп с опасаната брада и да го попитаме как да изтребим мухите. Той ще ни каже — веднъж вече ни мина думата пред него.
Вдигнали се тримата и пак се върнали при попа.
— Дядо попе — рекли му ловците, — дай ни ум какво да правим с тия пусти мухи, дето хапят и не оставят човека да подремне.
— Бийте! — отговорил попът. — Където видите муха, удряйте.
— С какво да удряме? — попитали умните глави.
— С бухалките, аз ви позволявам.
Тъкмо в туй време върху главата на попа кацнала една муха. Първият ловец, без да се замисли, дигнал бухалката си и бухнал попа по главата.
— Какво направи, бре! Защо удари попа? — развикали се другите двама.
— Попът даде позволение — отвърнал първият ловец и се почесал по врата.
Нямало що, почакали попа, додето дойде на себе си, и пак тръгнали. Поели към село Дървеница. Насред пътя видели една любеница.
— Що е това, бре? — навел се единият от тримата.
— Това е — отвърнал вторият — камилско яйце. Хайде да го измътим!
— Къде ще го мътим? — попитал третият.
— На припек.
Изнесли любеницата на Витоша и клекнали да я мътят. Редували, се един след друг. По едно време първият, без да ще, бутнал любеницата и тя се търкулнала надолу в трънаците. Трите умни глави се развикали и търтили да я гонят. Ха бре, де бре — хлътнали в трънаците. Не щеш ли, от трънаците, дето спряла любеницата, изскочил заек:
— От камилското яйце се излюпило едно камилче с дълги уши. Дръжте го! — викнал първият ловец.
— Стой! — рекли другите двама.
Но заекът побягнал и се скрил в гората.
Ловците се почесали по вратовете. Единият продумал:
— Чудно нещо! Кога се измъти туй камилче и кога му порастоха толкова дълги уши. Ние трябва да го намерим.
— Как? — обадили се другите двама
— Ще намерим секири и ще изсечем гората.
Речено — сторено. Намерили секири, запретнали се и почнали да секат гората. По едно време покрай тях минал пътник, яхнал на кобила. Подире му припкало младо жребче. Пътникът спрял и попитал защо секат гората. Умниците му разказали каква е работата.
— Хубаво сте намислили — рекъл пътникът, като разбрал с какви хора има работа, — само че секирите ви не режат. Дайте ми ги. Ще ида у дома да ги наточа.
— А ние какво ще правим? — попитал първият ловец.
— Чакайте, докато ги донеса.
Ловците му дали секирите и седнали да чакат. Пътникът препуснал кобилата и вече не се върнал. Останало само жребчето му. Единият от ловците се досетил.
— Този човек — рекъл — ни измами, но ние ще утрепем жребчето му!
— Как ще го утрепем?
— Ще натоварим на гърба му гащите и калпаците си, ще го подгоним. То ще се препъне, ще падне някъде по пътя и ще умре под товара.
Речено—сторено. Натоварили гащите и калпаците си, подгонили жребчето и то побягнало.
— Спукана му е работата! — засмели се трите умни глави.
И тръгнали по-нататък гологлави и без гащи. Стигнали до една малка речица. Видели на брега й върба— стара, наведена към водата.
— Защо ли се е навела тая върба към водата? — попитал първият.
— Жадна трябва да е — отговорил вторият.
— Хайде тогава да я напоим! — предложил третият.
— Как? — попитал първият.
— Един от нас ще се хване за клоните й, ще увисне надолу. Вторият ще се хване за краката на първия, третият — за краката на вто¬рия. Като натежим, тя ще се наведе още, клоните й ще опрат до водата и върбата ще се напие.
Речено—сторено. Наловили се тримата, увиснали надолу, но върбата не мръднала.
— Хайде сега да си плюем на ръцете и да налегнем още по-силно! — викнал първият ловец.
Пуснали се и тримата да си плюят на ръцете и паднали. Цамбурнали във водата като жаби. Излезли мокри вир вода и тръгнали да се сушат. Покачили се на лакатнишките скали. Под високите скали в дълбочината припаднала гъста бяла мъгла.
— Що е туй, бре? — попитал единият.
— Памук трябва да е — обадил се вторият.
— Я да се хвърлим на меко и да се отъркаляме! — рекъл третият.
— Защо да не се хвърлим? — отговорили другите двама.
И без да му мислят, тримата ловци се хванали за ръце, викнали ухаа! — и се хвърлили от високите скали. Паднали долу и се утрепали.

Живели двамина съседи. Единият богат — къщата му била пълна с имане, а другият — последен сромах — с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и поч¬нал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.
— Какво има? — попитал.
— Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш — рекъл си¬ромахът, — защото умирам от глад.
Богаташът се почесал по шията.
— За ядене — рекъл той — нямам нищо, но пиене ще ти дам.
Хей там под капчука има цяла каца, пълна с дъждовна вода — иди пий, колкото щеш.
Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки — тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад — няма никой. Повървял още малко и пак усе¬тил стъпките.
— Хей — спрял се сиромахът, — кой върви подире ми като сянка?
— Аз съм — отвърнал глас на невидим спътник.
— Че кой си ти?
— Сиромашията.
— Защо ходиш подире ми? — учуден попитал сиромахът.
— Защото си ми мил и драг — отвърнала сиромашията.
— Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?
— От люлката.
— И докога смяташ да ме съпровождаш?
— До гроба! — отвърнала сиромашията.
Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се в къщи, взел мотиката, лопатата и — право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията:
— Защо ти е този трап?
— Решил съм да легна в него и да сложа край на живота си.
— И аз ще легна при тебе.
— Къде?
— В гроба.
— Влизай, щом като е тъй! — викнал зарадван сиромахът. 
— Влезе ли, сиромашийо? — попитал той подир малко.
— На дъното съм! — отвърнала сиромашията от трапа.
Тогава сиромахът грабнал лопатата и почнал да срива пръстта в гроба. Затрупал сиромашията и си отишъл.
Опретнал се, заловил се мъжката да работи и му провървяло. За година-две напълнил и той къщата си с имане. Богатият, като гледал как работите на съседа му се поправят, захванал да се пука от завист. Веднъж той го спрял на улицата и го заразпитвал какво се е случило.
Доскорошният сиромах му разказал как смогнал да натика сиромашията в гроба.
— Ти си я натикал — рекъл на ума си завистникът, — но аз ще я изровя и пак ще ти я проводя в къщи!
И като нарамил мотиката, той отишъл също на гробищата. Провикнал се:
— Къде си, мари сиромашийо?
— Тука съм! — обадила се глухо сиромашията изпод земята.
Богатият разровил трапа и сиромашията пак излязла навън.
— Хайде сега — рекъл богатият, — скоро да идеш при стопанина си, защото той заглади косъма.
— Дума да не става — отвърнала сиромашията, — не ща!
— Защо?
— Защото аз толкова години вървях подире му, а той излезе неблагодарник и ме закопа в земята.
— А при кого ще идеш? — попитал богатият.
— При тебе. Ти ми стана мил и драг, тъй като ме изкопа от гроба.
И като се лепнала подир завистливия богаташ, сиромашията не го оставила, додето не го докарала до просяшка тояга.

Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. На¬сякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече:
— Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!
Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Излапахме я двамата с брата.
— Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! — повторно рече брат ми.
И още недорекъл — напреде ни се умъдри една бъклица с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я.
Очите на брата ми светнаха.
— Ех, де я сега мечката да се поборим! — рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка.
Бре, ами сега? Какво да правим?
Аз имам две сърца. Едното вика „дръж!", а другото вика „беж"! Кое да послушам, кое да послушам?… Я — рекох си — да послушам второто, дето вика „беж!", и побягнах в къщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е станало — от брата си намерих един цървул, а от мечката нито косъм.

Р
азровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
– Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
– Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
– Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
– Бабичко, много сме гладни, ба! – с нажален глас пееше Кунето.
– Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
– Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
– Де е питката, ба? – дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
– Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
– Бабо… – обърна се умислен Ваньо. 
-Ей?
– Право ще кажеш – вярно ли е?
-Кое?
– Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
– Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
– Ами далеч ли е нивката?
– Много е далеч.
– Чак до голямата гора, че зад нея – показа с пръст Кунето.
– Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
– Бабо, хайде пак ни разправи за питката! – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
– Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
– Още един път искаме.
– Хубаво! Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
– Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
– Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивката. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
– Тук ли е житцето?
– Тук е – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
– Ами будно ли е, или спи?
– Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
– Гладно ли е? – попитала питката.
– Не е.
– Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път – иде си.
– Ами вълкът, бабо?
– Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
– Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
– Иде си татьо – у-у-у-у, какъв е побелял!
– Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.