В селото дошъл другоселец да си купи вол. Хитър Петър го водил от къща в къща да изберат млад и хубав вол.

Като вървели по улицата, Хитър Петър му рекъл:

– Байо, дай ми сто гроша на заем.

– Ами аз те не познавам! – рекъл другоселецът.

– Та аз затова искам от тебе – рекъл Хитър Петър, – защото ония, които ме познават, не ми дават.

Един приятел на Хитър Петър го срещнал един ден и му рекъл:

– Научих се, че ти откраднали магарето. Нещастието е голямо, но ти недей се отчайва – така е било писано.

– Ба, защо да се отчайвам! – казал Хитър Петър. – Напротив, аз се радвам. Голям късмет е, че не съм бил и аз на магарето!

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.
Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.
– За какво дойдохте вие, българи? – попитал ги Господ.
– Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.
– Е, какво искате да ви дарувам? – рекъл им Господ.
– Искаме агалъка – рекли българите.
– Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! – рекъл им Господ.
– Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!
– Да сте ми благословени, българи – рекъл Господ, – но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!
Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.
– Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.
– Какъв дар искате?
– Е, агалъка искаме.
– Агълъка го взеха други.
– Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!
– Е, хайде сметките да са ваши!- рекъл им Господ.
Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:
– За какво дойдохте вие, френци.
– Да ни дадеш някой дар – рекли му те.
– Какво искате? – попитал ги Господ.
– Е, агалъка искаме.
– Агалъка го взеха други.
– Какъв е тоя мурафет от тебе? – рекли френците. – Защо си дал агалъка на други?
– Хайде тогава мурафетите да са ваши! – рекъл Господ.
Дошли циганите. И те пак:
– Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.
– Е, каква награда? – рекъл Господ.
– Награда искаме, агалъка!
– Други го взеха.
– Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? – рекли циганите.
– Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! – рекъл Господ.
Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.
– Е бре, гърци! – рекъл Господ. – Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата – българите, сметката – евреите, изкуството – френците, сиромашията – циганите. Какво остана да ви дам?
– Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?
– Хайде, недейте се люти! – рекъл им Господ. – И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта" – рекъл Господ.
И оттогава народите си останали с тия дарове.

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.
Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.
Селянинът подскочил като опарен.
– Какво правиш, бе глупако! – развикал се селянинът. – Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?
Хитър Петър го успокоил:
– Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля…
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
– Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
– Няма, няма – поклатил глава ахмакът.
– Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
– Разбрах, зер! – отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
– Добро утро, добър ден, добър вечер…
Като видял дядо си, казал му:
– Каква голяма планина, брей!… А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!…
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
– Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
– Яж бе, зете! – подканил го дядо му.
– Яж, яж, не се срами, нали сме си наши… – започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
– Не ми се яде – казвал той. – Нахраних се.
– Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
– Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
– А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
– Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
– Ами че аз не съм те бутала…
– Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен…
– Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш…
– Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
– Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи…
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
– Жено мари! – рекъл той. – Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
– Дърпай, бре, дърпай…
– Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
– Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! – цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
– Леле, света Дево Богородице! – изпищяла баба му. – Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
– Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата…
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!… с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
– Брей! – казал си той. – Хама че я оплескахме, ха!…
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
– Чакай – рекъл си ахмакът – барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
– Ама, че я оцапахме! – рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа – дрехите му ги няма. Търсил ги пак – няма ги.
– Бре, ами сега! – рекъл си той. – Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
– Ху бря! Гледайте го, безсрамника… Гол ходи по пътя. Ху бря!… Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
– Чакай – рекъл си, – да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той – не мърда.
– Брей! – казал си, – квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата…
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
– Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!… Ох, ох, изгори ми душицата!…
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
– Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
– Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата… Я гледай и каква каша съм направил! – и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
– Ох, ох! – писнала жената и заскубала косите си. – Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?…
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село…

Една овца лежала край плета на кошарата. През нощта дошъл вълкът да я изяде. Тя му казала, че не си заслужава сега да бъде изядена – много била мършава. След това му се помолила да я остави да се напасе през лятото и да се угои. Наесен тя сама ще се върне и ще чака на същото място да дойде вълкът и да я изяде.
Вълкът й повярвал. Той я питал за името й, а тя отвърнала, че се казва Пата.
Пуснал я той и си отишъл. Оттогава Пата никога вече не оставала край плета, а лягала всред кошарата, между другите овце. Когато дошла есента, вълкът се приближил до плета и почнал да я вика:
– Пато, Пато!
А овцата се обадила от кошарата и му рекла:
– Напати се Пата, та не ляга вече край плèта.

Лястовицата си направила гнездо на една греда под стряхата и си излюпила лястовички.
Направило си гнездо под една керемидка и врабчето и си излюпило врабчета.
Но години наред врабчето все го сполитало нещастие – котката издебвала малките врабченца и ги изяждала, или пък счупвала яйцата.
Натъжено гледал врабецът как на близката слива лястовичката учи лястовичетата да хвърчат, да правят гнезда и да си помагат.
Завидял врабецът на лястовичката. Веднъж той й казал:
– Блазе ти, сестро лястовичке, че всяка година си отглеждаш пиленцата, пък моята домакинка само мъти, цвърка, вика, а не може да ги изгледа. Кой знае откого сме прокълнати.
– А бе, врабчо, отникого не сте прокълнати, ами гнездото ви не е добре направено. Затова и котката ви яде яйцата. Затова, съседе, не можете и да изгледате челяд като мене.
Като чул това, врабецът помолил лястовичката да го научи да си направи гнездо.
– Ела с мене, ще те науча – казала лястовичката.
Тя отвела врабеца край реката, в една тиня.
– Хайде сега, направи като мене, вземи с човката си кал за гнездото.
– А, виждам, сега знам, знам, дребна работа било това – рекло врабчето и литнало заедно с лястовичката, без да вземе в човката си малко кал. Като дошли до гнездото на лястовичката, тя лепнала калта на гредата.
– Ей така ще я залепиш – казала тя.
– Видях, видях, лесно било да се лепи кал на гредата – казало врабчето.
Много пъти ходила лястовичката на реката, много пъти носила кал и лепила по гредата. Ходило с нея и врабчето, но нищо не вземало, а само викало: "Знам, знам".
Когато лястовичката налепила ред кал, почнала да лепи и ред сламки. После пак – ред кал, пак – ред сламки. При всяко лепене на кал или сламка, лястовичката все учела врабчето как да лепи, за да го научи, как да си прави гнездото, но врабчето все казвало: "Знам де, знам".
– Ей, съседе, само с казване "знам" ти никога не ще си направиш здраво гнездо като моето, защото не ти се ще да потопиш човката си в калта. Без мъка няма наука, побратиме! Ето затова не можеш да изгледаш челяд като мене!

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил – как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър – той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.
– Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гостби?
– Пò ми харесва да си гриза камък! – Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко – какво ще ядем, ако не само камъни?
Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял, колко загрижено е слънцето.
По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли – слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и, ако можеш, хващай го.
3атова до сега имаме само едно слънце.

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:
– Защо се карате?
– Караме се, защото не можем да си разделим месото – отвърнали те.
Момчето им разделило месото.
– Много ти благодаря, момче – казала змията. – За награда, те благословям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.
Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак – на човек.
Соколът – също.
Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ – казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол, и пак на човек.
Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея – царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване – то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.
На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.
На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види – един хубав момък – да му се ненагледаш – седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:
– Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе? Момъкът се смутил и най-после признал:
– Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм, наистина, човек.
Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:
– Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани – царска сватба да направим!
– Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?
– Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче – рекла дъщерята.
И царят я послушал.
Направили голяма царска сватба.
На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.
Тогава зетят му казал:
– Пусни ме, дядо, аз да се бия.
И владетелят го пуснал.
Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън – той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата, и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.
На сутринта повел войската си към морето, за да се изкъпе. Когато се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили – как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя – уж че е неговият зет.
– Не е този моят зет! – казал царят.
– Не е този моят мъж! – казала дъщеря му.
А проводеният настоявал:
– Аз съм, но вие не можете да ме познаете – от битката съм се изменил.
– Добре – казала царската дъщеря, – превърни се тогава на змия.
– Как може човек да стане змия?
– Е, щом е така, превърни се на сокол.
– Та от човек сокол става ли?
– Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.
Онзи най-после признал:
– При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.
Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:
– Дай ми тези ябълки, царкиньо – ти други ще си набереш.
– Ще ти дам – отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.
– Добре – съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.
Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с толяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: "Аз съм по-добър". А щастието отговаряло: "Не ти, а аз!" Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.
– Ето нà, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята – казало щастието на ума.
А умът отговорил:
– Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.
Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.
– Вземай си сега колкото щеш – казало щастието.
Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.
– Ех, ти го обогати. Ха сега да видим, какво ще стане от него – казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.
Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни, като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види – безценните камъни му светнали в очите!
– Какво правиш тука, момче? Що е това?
– Играя си с тези камъни.
– Къде си ги намерил, бре, душко?
– Хе-е, там – отвърнал младият овчар.
– Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.
И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.
– Вземи си и твоите камъни – рекъл му той.
– Защо ми са – малко ли са там?
Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене – за него и за овчаря. Той си помислил: "Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат".
Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря, и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова, хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово – вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят – цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците – на кого е това богатство.
– Ей там, на оня млад господар, който си почива – казали им и посочили овчаря.
Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:
– Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи – ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.
Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.
След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.
Царят рекъл на овчаря:
– Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.
– Аха, искам – отговорил овчарят.
– Добре – казал царят, взел им ръцете и ги благословил.
На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:
– За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз – царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.
Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.
Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.
Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:
– Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? – Изпрати овчаря на бесило.
– Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта – вече никога не ще споря с тебе – рекло щастието. – Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.
– Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар – казал умът.
Сутринта дошли стражарите при осъдения.
– Ставай – казали те, – ставай да поиграеш малко на въже.
– Кои сте вие, проклетници, които така говорите?
– Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.
– На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!
Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх – умът му бил сякаш взет и си помислил – как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?
Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и те и двамата се разтреперали. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:
– Рекъл е Господ да прощаваме – както той прощава нашите грехове.
И той целунал стария цар. Царската дъщеря – жена му – плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:
– Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър – нека ти е простено.
Радостни сълзи бликнали в очите й.
Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.
Ум царува, ум робува.