Някога, в далечните минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, Слонът нямаше хобот. Той имаше само една къса, топчеста издутина, подобна на обувка, и можеше да гърчи този свой нос насам-натам, но нищо не можеше да улови с него. Сред слонското племе обаче живееше едно слонско детенце, да, едно Малко слонче, което беше пълно с Огромно любопитство и задаваше ужасно много въпроси. То живееше в Африка и на цяла Африка досаждаше със своето любопитство. То попита високата си леля Щрауска защо белите й пера растат точно на онова място и леля му Щрауска го цапна по същото място със своя твърд, много твърд крак. То попита дълговратия си чичо Жираф от какво кожата му е на петна и чичо му Жираф го цапна със своето твърдо, много твърдо копито. Но то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То попита дебелата си вуйна Хипопотамка защо очите й са червени и вуйна му Хипопотамка го цапна по тамка със своето дебело, много дебело ходило. То попита своя космат вуйчо Павиан защо пъпешите имат такъв вкус и вуйчо му Павиан го цапна със своята космата, много космата ръка. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То питаше за всичко, което виждаше, чуваше, чувствуваше и подушваше, и всички негови лели, чичовци, вуйни и вуйчовци го тупаха по ред. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство.
Една чудесна сутрин, тъкмо около настъпването на пролетното и есенно равноденствие, Любопитното слонче зададе един нов невероятен въпрос, който никога дотогава не беше задавало. То попита:
— Какво яде на обяд Крокодилът?
И изведнъж всички наоколо му извикаха: „Шшшт!" ужасно уплашено, подир ко¬ето го тупаха подробно и системно в продължение на много време.
Но след това, когато тупането приключи, Слончето срещна случайно птичето Колоколо; то беше кацнало на един храст, от тези, бодливите, дето им викат „Хей, спри за малко!"; и Слончето каза на птичето:
— Татко ми ме натупа, майка ми ме натупа; всичките ми лели и чичовци, вуйни и вуйчовци ме натупаха заради моето Огромно любопитство. И все пак аз искам да знам какво яде на обяд Крокодилът!
Тогава птичето Колоколо му каза с тъжен глас:
— Иди край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и там самичко разузнай!
На следната сутрин, когато настъпването на пролетното и есенното равноденствие беше приключило и двете равноденствия се бяха изпонастъпили едно друго, любопитното Слонче взе сто кила банани (от късия вид, дето е на петънца), сто кила захарна тръстика (от дългия вид, дето е червен), седемнайсет дини (от кръглия вид, дето пращи) и каза на всичките си мили роднини:
— Сбогом! Отивам към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да узная какво яде на обяд Крокодилът.
Те всички го натупаха по още веднъж, за да му върви оттук нататък, макар че Слончето най-учтиво ги молеше да не се увличат. И то пое, малко по-сгряно, но съвсем
не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя си, защото нямаше с какво да ги събира.
То пропътува от Греймстаун до Кимберли и от Кимберли до Хамовата земя; а от Хамовата земя пое на североизток, като продължаваше да си хрупа дини, докато стигна най-сетне до брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, точно както птичето Колоколо му беше казало.
Трябва обаче да знаеш ч запомниш, о, мое Безценно съкровище, че до тази седмица, ден, час и минута това Любопитно малко слонче изобщо не беше виждало Крокодил и не знаеше на какво прилича той: а питате само поради Огромното си лобюпитство.
Първото животно, което видя край реката, беше един Двуцветен скален питон, който се беше увил около една скала.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче, — дали сте виждали случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
– Дали съм виждал Крокодил? — каза Двуцветният скален питон с презрителен гласссс. — Нещо друго да имаш да питаш?
– Многоизвинявайте — каза Малкото слонче, — можете ли да ми кажете, какво яде на обяд той?
Тогава Двуцветният скален питон се размота светкавично от скалата и силно цапна Малкото слонче със своята блескаво-плескава оп ашка.
„Чудно нещо! — каза си Малкото слонче, — Татко м:и и майка ми, чичо ми и леля ми – да не говорим за вуйна Хипопотамка и за вуйчо Павиан, — всички ме тупаха за моето Огромно любопитство. Изглежда, че и това беше; за същото."
И то се сбогува учтиво с Двуцветния скален питон, помогна му да се намотае пак около скалата си и продължи край брега, малко посгряно, но съвсем не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя, защото нямаше с какво да ги събира; докато съгледа нещо, което то помисли, че е дървесен дънер, спрял се край брега на Великата мътно-зелена, тинесто-глинеста река Лимпопо.
Но това нещо беше Крокодилът, о, мое Безценно съкровище, и той смигна с едното си око, ето така.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче. — Дали сте виждали
случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
Тогава Крокодилът смигна с другото си око и измъкна до половина опашката си от тинята. Като видя това, Слончето учтиво се отдръпна, защото не му се искаше да го тупат още.
– Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи и ми кажи: защо питаш?
– Многоизвинявайте — каза учтиво Слончето, — но всички ме тупаха: и татко ми, и майка ми, без да споменавам за леля Щрауска и чичо Жираф или за вуйна Хипопотамка и вуйчо Павиан; и накрай, като най-пресен пример, Двуцветният скален питон, там на брега, също ме цапна със своята блескаво-плескава опашка, дори по-силно от всички тях. Така че, ако нямате нещо против, на мен ми омръзна вече да ме тупат.
– Пристъпи насам, Малкото ми! – каза Крокодилът. — Аз съм именно Крокодилът.
И той пусна няколко крокодилски сълзи, за да докаже,, че говори истината. Като чу тези думи, Слончето просто се задъха от вълнение. То коленичи на брега и каза:
— О, значи вие сте този, когото диря от толкоз време! Как се радвам! Бихте ли желали да ми кажете, какво ядете на обяд?
— Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи малко, да ти го прошепна!
И Малкото слонче си приближи главата до страшните зъбести и ръбести челюсти на Крокодила и Крокодилът го захапа за носа, който до тази седмица, ден, час и минута беше къс и тъп като обувка.
— Мисля — каза Крокодилът, и то през зъби, ето тъй: — Мисля, че днес ще започна с Малко слонче.
Всичко това беше неприятно за Слончето и то каза, като говореше през носа си:
— Буснеде, бе! Поли бного!
Тогава Двуцветният скален питон пропълзя надолу към реката и каза:
— Мое младо приятелче, ако ти веднага, тутакси, тозчас и незабавно не почнеш да се дърпаш, колкото сила имаш, аз съм с чувството, че този твой неотдавнашен познат в пардесю от кожа за дамски чанти (под това той разбираше Крокодила) ще те замъкне в своето бистро ручейче, преди да си казало „копче".
(Понеже е свикнал да се навива, Двуцветният скален питон винаги говори така за¬въртяно.)
Тогава Малкото слонче опря задничето си о пясъка и почна да дърпа, да дърпа, да дърпа към себе си; и от това носът му почна да се разтяга, разтяга, разтяга. А Крокодилът също шибаше водата с опашката си, сякаш искаше да я направи на бита сметана, и теглеше, теглеше, теглеше.
И носът на Слончето продължаваше да се разтяга. То запъна и четирите си крачета и дърпаше, дърпаше, дърпаше; и носът му все повече се разтягаше. А Крокоди¬лът размахваше опашката си като гребло и теглеше, теглеше, теглеше. И от това дърпане и теглене носът на Малкото слонче ставаше все по-дълъг и по-дълг; и да знаеш само как го болееееееше!
И тогава Слончето усети, че започва да се хлъзга към водата, и каза през носа си, който беше станал вече почти метър и половина дълъг:
— Не пога бовече!
Тогава Двуцветният скален питон се спусна съвсем до водата, завърза се бързо с двоен моряшки възел за задните крачета на Слончето и каза:
— Неопитни и лекомислени млади пътешественико, сега се налага да се отдадем изцяло на еднопосочно теглене, тъй като не сторим ли го, имам впечатление, че тази флотска бойна единица с брониранапалуба и мощен заден ход (под това, мое Безценно съкровище, той разбираше Крокодила) ще нанесе непоправима вреда на твоята бъдеща кариера.
(Така завъртяно говорят всички Двуцветни скални питони — обясних ти защо.)
И двамата — Слончето и Питонът — задърпаха към сухото, а Крокодилът затегли към мокрото. Но Слончето и Питонът дърпаха по-силно и накрая Крокодилът пусна носа на Слончето с едно такова „Пляс", че то се разнесе по цялата Велика Лимпопо, от
извора й до устието.
Малкото Слонче седна на пясъка малко бързо и неочаквано, но въпреки това първата му грижа беше да каже „Благодаря!" на Двуцветния скален питон; после трябваше да се погрижи за своя разтеглен нос — то го уви в свежи бананови листа и го потопи във Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо. да се охлади.
— Защо правиш всичко това? — попита го Питонът.
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — но носът ми си измени вида от дърпането и сега го чакам да се свие.
— Ще има да го чакаш доста — каза Двуцветният скален питон. — За лишен път се убеждавам, че на този свят има някои, които не си знаят собствената изгода.
Слончето стоя три дни с нос във водата, но той си остана какъвто беше, а пък то от много взиране в него стана кривогледо. Защото ти, о, мое Безценно съкровище, вече подозираш и разбираш, че Крокодилът беше превърнал носа на Слончето в истински хобот — такъв, какъвто имат всички днешни слонове.
Към края на третия ден долетя отнейде една муха и ухапа Слончето по плешката: и преди да разбере какво прави, то замахне с хобота си и — пляс! — смачка мухата с него.
— Предимство № 1! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко мъчно
щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. Между прочем, не ти ли се яде?
И преди да разбере какво прави, Слончето протегна хобота си и отскубна едно снопче трева, тръсна го о предните си крака, за да го очисти от пръстта, и го мушна в устата си.
— Предимство № 2! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко трудно щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А не ти ли е горещо?
— Много! — каза Слончето; и преди да разбере какво прави, то си гребна една гребка кал от брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и си шльопна на главата една прохладна шльопка-шляпка, от която му протекоха зад ушите приятни струйки.
— Предимство № 3 — каза Двуцветният скален питон. — Това малко утре щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А иска ли ти се някой пак да те натупа?
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — никак не ми се иска.
— А ти да натупаш някого? — каза Двуцветният скален питон.
— Това да! — каза Слончето.
— В такъв случай — каза Двуцветният скален питон — ще се убедиш, че новият ти нос може да ти бъде доста полезен.
— Благодаря ви — каза Малкото слонче. — Ще запомня вашите думи. Отивам си в къщи при милите ми роднини и там ще го опитам.
И то пое през Африка обратно закъм дома си, като люшкаше и клатушкаше новия си хобот. Когато искаше да си гризне някой плод, то си го откъсваше с хобота от клона, вместо да го чака сам да падне, както беше свикнало. Когато искаше да си хапне трева, отскубваше си сноп от нея, без да коленичи, както по-рано. Когато го хапеха мухите, то си откършваше с хобота една вейка и ги пъдеше с нея. И си правеше нова шльопка-шляпка от кал, когато слънцето напичаше прекалено. А когато се усещаше самотно в дългия път през Африка, то си тананикаше през хобота и звукът, който се получаваше, беше по-силен от този на няколко духови музики. Веднъж то се отклони нарочно от пътя си, отиде при една дебела Хипопотамка (тя не беше роднина на вуйна му) и я натупа здравата, за да провери дали Двуцветният скален питон беше казал истината за новия му хобот. А през останалото време то събираше динените кори, ко¬ито беше разхвърляло по пътя си на идване. Защото то беше много добре възпитано Дебел окожо.
Една тъмна вечер то стигна у дома си при своите мили роднини. Намота хобота си, за да не се вижда, и каза:
— Здравейте! Как сте?
Роднините много му се зарадваха и веднага казаха:
— Ела, ела насам, да те натупаме за Огромното ти любопитство.
— Пфу! — каза Малкото слон че. — Не знам какво разбирате вие от тупане, но виж, аз мога да ви дам един урок!
И тогава то размота хобота си и така плесна с него двамата си братя — пам — единия! пам — другия! — че те се претърколиха по два пъти на земята.
— Кълнем се в бананите — каз аха те, — нещо се е изменило в теб! Кой те научи на този номер и защо ти е такъв носът?
— Получих нов нос от Крокодила край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо — каза Слончето. — Попитах го какво яде на обяд и той ми подари този нос за спомен.
— Много е грозен! — каза косматият му вуйчо Павиан.
— Грозен, но полезен — каза Малкото слонче и като хвана с него косматия си вуйчо за единия крак, завъртя го и го метна в едно стършелово гнездо.
След туй това лошо Слонче натупа всичките си мили роднини, тъй че те се сгряха добре и останаха много учудени. То изскуба всичките пера от опашката на леля си Щрауска, а после хвана чичо си Жираф за задния крак и го протътри през един бодлив храсталак; а на дебелата си вуйна Хипопотамка пусна с хобота си мехури в ушите, когато тя си спеше след ядене във водата. Но никому не позволи да стори зло на птичето Колоколо.
Накрай работата стигна дотам, че неговите мили роднини бързо-бързо се запътиха всички към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да получат нови носове от Крокодила. И когато се завърнаха, никой никого не тупаше вече. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, всички слонове, които ще видиш — както и всички, които няма да видиш, — имат хоботи като този на Малкото слонче с Голямото любопитство.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2652″]

В онези далечни дни, мое Безценно съкровище, когато животните бяха с едноцветни кожи, Леопардът живееше в една местност, наречена Високото плато. Помни, че става дума не за Ниското плато, и дори не за Средното, дето все пак се срещат храсталаци, а за псолютно голото, горещо и нажежено от слънцето Високо плато, дето има само пясък, скали с пясъчен цвят и тук-таме по някой кичур пясъчно-жълтеникава трева. Сред тях освен Леопарда живееха Жирафът, Зебрата и разните Антилопи, като антилопата Иланд, която е едра като вол; и антилопата Куду, която има рога като тирбушони; и бързият Хартбист, с рога, извити като лира. И всички те бяха от горе до долу псолютно жълтеникаво-белезникави. Но Леопардът беше по-псолютно жълтеникаво-белезникав от всички тях. Той беше едно белезникаво коткообразно същество, което не се отличаваше ни на косъм от псолютно жълтеникаво-белезникавия цвят на Високото плато. И това беше много лошо за Жирафа и за Зебрата, и за разните Антилопи, защото Леопардът лягаше до някой псолютно жълтеникаво-белезникав камък или кичур трева и чакаше да минат Жирафът или Зебрата, или Иландът, или Кудуто, или дребната Антилопа, която живее в храстите, или петнистата Антилопа с бялата муцунка. И когато те минеха край този камък или кичур трева, без нищо да подозират, Леопардът скачаше и ги изненадваше до смърт. Да, да, точно до смърт — един удар с лапата, и край на скокливия им живот!
А освен Леопарда на Високото плато живееше един Етиопец с лък и стрели. (Той тогава също беше псолютно жълтеникаво-белезникакъв и не се забелязваше никакъв сред пясъчното Плато.). Двамата излизаха обикновено заедно на лов — Етиопецът със своите лък и стрели, а Леопардът със своите нокти и зъби — докато накрая всички животни — и Иландът, и дивото магаре Квага, и Жирафът, и Кудуто — вече не знаеха какво да правят и кУдУ да скачат. Да, мое Безценно съкровище, просто съвсем не знаеха.
Все пак постепенно — всичко живо тогава живееше много дълго — те започнаха да странят от всяко нещо, което приличаше на Леопард или на Етиопец; и така полека-лека—Жирафът най-пръв, защото беше най-дългокраката—те започнаха да напускат Високото плато. Те се изнизваха дни наред, докато стигнаха до една огромна гора. псолюно пълна с дървета и шумаци, шубраци и гъстаци, които хвърляха хиляди сенки, шарени-марени и гъсти-пъстри, на точици и ивички, сплетени и игривички. И в тази гора те се скриха. И пак постепенно — дали от туй, че сами се движеха от сянка на слънце, или от туй, че сенките на листата се мърдаха по тях — Жирафът стана на петна, Зебрата — на ивици, а Иландът и Кудуто потъмняха и гърбовете им станаха на къдрави сиви бразди като кора на дърво. И така, макар да можеха да се чуят и подушат, те се забелязваха много мъчно, и то само ако знаеш къде точно да ги търсиш. И си прекарваха чудесно сред псолютно гъстите и пъстри сенки на гората; а Леопардът и Етиопецът търчаха като луди насам-натам по псолютно жълтеникакво-белезникавото Високо плато и се чудеха къде са се дянали техните вкусни закуски, обеди и вечери. Накрая двамата така огладняха, че почнаха да ядат плъхове, бръмбари и скални зайци — можеш да си представиш: Леопардът и Етиопецът! — и от това коремите ги заболяха ужасно. И тогава те срещнаха Павиана — големия лаещ песоглав Маймун, който е Безспорно най-премъдрото животно в цяла Южна Африка. И рече Леопардът на Павиана (а пък денят беше ужасно горещ):
— Къде отиде дивечът?
И Павианът смигна. Защото знаеше къде. И рече Етиопецът на Павиана:
— Можете ли ми посочи настоящото местонахождение на туземната Фауна?
(Което значеше пак същото, което беше попитал Леопардът, само че Етиопецът говореше винаги с дълги думи. Защото беше възрастен.)
И Павианът пак смигна. Защото знаеше къде. И рече той:
— Дивечът шари другаде и моят съвет към теб, Леопарде,е да се отдадеш и ти на шарене, и то час по-скоро.
И рече Етиопецът:
— Много добре, но бих искал да узная накъде е емигрирала туземната Фауна?
И рече Павианът:
— Туземната Фауна се приспособи към туземната Флора, тъй като беше крайно време да се променя. И моят съвет към теб, Етиопецо, е да пристъпиш към промяна и ти, и то час по-скоро.
Леопардът и Етиопецът се учудиха, но все пак тръгнаха да търсят туземната Флора и след много-много дни стигнаха до огромната, висока, гъста гора, пълна със стъбла на дърветата и цялата набъбнала и нацвъкана, нашарена и намарена, напръскана и наблъскана, зачернена и зачеркната с псолютно всякакви сенки и сенчи-ци. (Повтори го на глас и ще разбереш колко сенчеста беше тази гора!)
— Какво може да е това нещо — каза Леопардът, — което хем е псолютно тъмно от сенки, хем е псолютно пълно със светлинки?
— Не зная — каза Етиопецът, — но трябва да е туземната Флора. Подушвам Жираф и чувам Жираф, макар че самия Жираф не мога да го видя.
— Чудна работа! — каза Леопардът. — Сигурно е така, защото сме дошли от светлото. И аз подушвам Зебра, чувам Зебра, но никаква Зебра не виждам.
— Може да сме забравили как изглеждат — каза Етиопецът, — толкоз отдавна не сме ги виждали.
— Ами! — каза Леопардът. — Аз ги помня отлично, особено техните кокалчета с вкусен костен мозък. Жирафът е около 5 метра висок и псолютно червеникаво-златист от главата до петите; а Зебрата е 1,5 метра висока и псолютно сивобежова от главата до петите.
— Хм! — каза Етиопецът, като се взираше в шарено-марените сенки на туземната
Горофлора. — Тогава те би трябвало да личат в тази тъмница, като зрели банани в комин.
Но тях ги нямаше никакви. Леопардът и Етиопецът ги търсиха цял ден, но макар да ги подушиха и чуха безброй пъти, не можаха да ги открият.
— Знаеш ли какво? — каза Леопардът, когато стана към 5 часа след пладне. — Я да
почакаме да се стъмни! Това ловуване по светло се очертава като пълен провал.
Те изчакаха, докато се стъмни, и тогава Леопардът дочу нещо да сумти под звездната светлина, която падаше на сплетени ивици през клоните. Той скочи в посока на сумтенето и нещото замириса на Зебра, и беше на допир като Зебра и когато той го цапна с лапата си, зарита като Зебра; но все пак Леопардът не можеше да го види. И той каза:
— Кротувай, същество без форма! Все едно; ще натискам главата ти до сутринта, защото в тебе има нещо, което не ми е ясно.
— Хванах нещо, но не мога да го видя! Мирише на Жираф, рита като Жираф, но няма форма!
— Нищо, че няма! — каза Леопардът. — Прави като мен, натискай му главата до сутринта! И моето няма форма.
И така те ги натискаха здраво, докато се зазори, и тогава Леопардът каза:
— Какво е сервирано за закуска, братко?
Етиопецът се почеса по тила и каза:
— Би трябвало да бъде псолютно сивобежово и би трябвало да бъде Зебра, но е цялото на черни и червеникави ивици. Какво си си направила, Зебро? Ако бяхме на Високото плато, каквато си станала, щях да те видя от десет километра. При това нямаш никаква форма. Фу!
— Да — каза Зебрата. — Но ние не сме на Високото плато. Не виждаш ли?
— Почвам да виждам — каза Леопардът. — И тебе те виждам. Но вчера през целия ден не видях нищо. Как го правите?
— Пуснете ни да се изправим — каза Зебрата, — и ще ви покажем как.
Двамата пуснаха Зебрата и Жирафа да се изправят. И Зебрата направи две
крачки към един храст наблизо, върху който светлината падаше на пръчки на пръчки; а Жирафът се измести и той към близките дървета, които хвърляха сянка на точки, на точки.
— Сега внимавайте в картинката! — казаха Зебрата и Жирафът. — Ето как става.
Едно, две, три — закуската се скри!
Леопардът и Етиопецът останаха със зяпнали уста. Колкото и да се вглеждаха, виждаха само гора със светлини на пръчки и сенки на точки и ни помен от Зебра и Жираф. Зебрата и Жирафът бяха се скрили в гората и бяха офейкали.
— Хи-хи! — каза Етиопецът. — Такъв номер заслужава да се запомни. Вземай поука, Леопарде! В тази тъмница ти се виждаш ясно като калъп сапун в кофа за въглища.
— Хо-хо! — каза Леопардът. — А тебе ще те учуди ли много, ако узнаеш, че в тази тъмница се виждаш ясно като етикет за тетрадка върху чувал с брикети?
— Хайде! Празни думи корем не пълнят — каза Етиопецът. — Едно е ясно: че не съответствуваме на фона. Аз ще се вслушам в съвета на Павиана. Той ми каза, че дивечът се бил променил, и ме посъветва да пристъпя и аз към промяна. И понеже нямам нищо друго за променяне, ще променя цвета на кожата си.
— И какъв цвят си избра? — каза Леопардът ужасно развълнуван.
— Един чудесен чернокафяв цвят, с малко червеничко в него и лек сивосинкав оттенък. Няма цвят, по-добър от този, за криене в ями и зад дървета.
И той тутакси промени кожата си и Леопардът се развълнува още повече. Не беше виждал дотогава човек да си мени кожата.
— А аз какво да правя? — каза той, когато Етиопецът покри с прекрасния черен цвят и върховете на кутретата си.
— Вслушай се и ти в съвета на Павиана! Той ти каза, че дивечът бил шарил другаде и те посъветва да се отдадеш и ти на шарене.
— Малко ли шарихме досега с тебе и какво се получи?
Нищо не си разбрал – каза Етиопецът. – Павианът ти каза не да се отдадеш на шарене из Южна Африка, ами да се отдадеш аз да те нашаря. Може на петна например.
— Каква полза от това? — каза Леопардът.
— За ползата питай Жирафа — каза Етиопецът. — Или, ако предпочиташ ивиците, питай Зебрата. Струва ми се, че техните шарки не им дават основание за недоволство.
— Ха! — каза Леопардът. — Да приличам на Зебра? За нищо на света!
— Все пак помисли си — каза Етиопецът, — защото, макар да не ми се иска да ходл на лов без теб, ще трябва да се примиря с това, ако ти настояваш да се набиваш в очи като слънчоглед пред катраносана ограда.
— Тогава по-добре на петна — каза Леопардът. — Но да не ми направиш такива едри и безвкусни. Да приличам на Жираф? За нищо на света!
— Ще ти ги направя с върховете на пръстите си — каза Етиопецът. — По кожата ми има излишна черна боя. Изправи се!
И той събра петте си пръста (по новата му кожа имаше наистина много останала боя) и с върховете им почна да цапа, цапа по кожата на Леопарда; и където петте му пръста цапваха по кожата, оставяха пет петънца, чернички и едно до друго. Ти, мое Безценно съкровище, можеш да ги видиш на всяка леопардова кожа. Тук-таме петънцата излизаха размазани, но все пак, ако погледнеш който и да е Леопард отблизо, ще видиш навсякъде по него следите от петте черни пръста на Етиопеца.
— Сега си Леопард и половина! — каза Етиопецът. — Можеш да легнеш на равната земя и да се преструваш на купчина камъни. Можеш да легнеш на гола скала и да се преструваш на пъстър камък. Можеш да легнеш на разлистен клон и да се преструваш
на светлина, която се процежда през листата. И можеш да легнеш насред някоя пътечка и да се преструваш на каквото си щеш. Да съм на теб, ще измъркам от  удоволствие.
— Щом мога да се преструвам на толкова неща — каза Леопардът, — защо и ти не се направи на петна?
— Черното е добро за мен. Един „мръсен негър" не бива да се набива много в очи — каза Етиопецът. — Тръгвай с мен, да видим ще успеем ли да си хванем някой от тези господа „Раз, два, три — закуската се скри"!
И тогава те тръгнаха на лов и оттогава в лова им потръгна, мое Безценно съкровище. И те заживяха щастливо. И това е всичко.
Наистина понякога ще чуеш възрастните да казват: „Кога е било етиопец да си смени цвета и леопард — петната!" То е, защото повечето от тях не знаят, че това е било. Но оттогава Леопардът и Етиопецът вече не са се променяли и едва ли ще се променят. Защо ли? Защото се харесват, каквито са.
* * *
Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма. 
–  Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама!
 Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома. 
Ти не си им дотрябвал чак толкоз.
Нека мама ги среща сама!
А ние да идем в свинарника!
И може след туй край реката!
И ще седнем след туй на оградата
и пак ще си клатим краката.
И гората след туй ще преминем
от единия до другия край,
и няма да се връщаме в къщи,
преди да ни викнат за чай.
И ще бъдем индианци и трапери.
И ще ходим на лов без пътека.
Ще играем на квото ти искаш,
само с тебе да бъдеме нека!
Ето, взех ти лулата с тютюна.
И твоя бастун от бамбук.
Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце!
Да изчезваме бързо оттук!

Живееше едно време на един необитаем остров край брега на Червеното море един Парс (подобно на персиец). Той носеше островърха шапка, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Освен нея този Парс имаше само един нож и една малка печка за готвене като тази, която ти никога не трябва да пипаш. Един ден този Парс взе брашно, стафидки, сливи, захар, вода и още други работи и си замеси един сладкиш, половин метър широк и цял метър висок. Това беше истински Кулинарен шедьовър (тази дума е вълшебна) и той го сложи на печката — защото му беше позволено да готви на нея — и го остави да се пече, да се пече, докато сладкишът стана целият един такъв кафявичък и започна да издава много сърцераздирателна миризма. Но тъкмо Парсът отвори уста да го изяде, от напълно Необитаемата вътрешност на острова се смъкна към брега един Носорог с рог на носа, свински очички и лошо възпитание. В онези времена кожата на Носорога му стоеше прилепнала към тялото и не правеше никакви гънки. Той приличаше по всичко на Носорога от Ноевия ковчег, който ти, мое Безценно съкровище, получи за рождения си ден, само че беше много по-голям, то се знае. И все пак и тогава той си беше невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той каза само: „Хъм!", и бедният Парс остави сладкиша и за миг се изкатери до върха на най-близката палма съвсем гол, без нищо друго освен шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Носорогът катурна печката с носа си и сладкишът се изтърколи на пясъка. Той го промуши с рога си, изяде го и се отдалечи — като махаше с опашката си — към безлюдната и напълно необитаема вътрешност на острова, която граничи с островите Мазандеран и Сокотра и стига до нос Голямо равноденствие. Тогава нещастният Парс слезе от палмата, изправи катурнатата печка и издекламира следното древноиндийско стихотворение, което ти едва ли знаеш, тъй че аз ще имам щастието да ти го кажа пръв:
Който обича да хруска сладкиш от чужда закуска, голяма грешка допуска!
И в тези думи имаше много повече истина, отколкото ти можеш да си представиш.
Защото пет седмици след тази случка над Червеното море премина гореща вълна и всичко живо захвърли всяка дреха от гърба си. Бедният Парс тръгна гологлав, а Носорогът си съблече кожата, така че когато слезе на брега да се изкъпе, я носеше метната на рамо. В онези времена тя се закопчаваше с три копчета на корема му като мушама. Той дори и не спомена за сладкиша, тъй като беше го изял докрай, а пък винаги си е бил невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той нагази направо във водата и започна да пуска мехури през носа си; а кожата си остави на брега. Скоро след това бедният Парс мина край нея и като я видя, усмихна се с една усмивка, която обиколи два пъти лицето му. Той самият пък обиколи три пъти кожата, танцувайки и потривайки ръце. След туй изтича към своята колиба и напълни шапката си с трохи от сладкиши, защото той се хранеше изключително със сладкиши, а не обичаше да помита пред колибата си. После се върна при носорожата кожа и разгъна тази носорожа кожа, и разпъна тази носорожа кожа, и изтръска в тази носорожа кожа, и наблъска в тази носорожа кожа всички стари, сухи, твърди, бодливи и смъдливи трохи и прегорели стафидки, които беше донесъл в шапката си, и ги натри (но не надве-натри, а най-усърдно) в нея. Като направи това, той се изкатери на върха на палмата и зачака Носорога да излезе от водата и да се облече.
И Носорогът излезе и се облече. Той закопча кожата си с трите копчета и тя веднага започна да го боцка, както тебе те боцкат трохите от сладкиши в креватчето ти. Носорогът почна да се чеше, но от това стана още по-лошо. Тогава той легна на пясъка и почна да се търкаля, търкаля, търкаля, и колкото повече се търкаляше, толкова
повече го засърбяваше. Тогава изтича до палмата и започна да се търка, да се търка, да се търка о стъблото й. И от много търкане кожата над плешките му се разтегна и направи една голяма гънка; и още една гънка му увисна под корема, дето бяха копчетата (но и те изпаднаха при търкането); и кожата на краката му също се нагъна и надипли, и набръчка. Това много развали характера му, но никак не го избави от трохите. Те си стояха под кожата и продължаваха да го сърбят, смъдят и гъделичкат. И той се завърна у дома си тъй пълен с гняв и смъдене, че нямаше къде да се дене. И оттогава не само този, но всички Носорози имат нагъната кожа и лош характер. И това е все от трохите.
А пък Парсът слезе от палмата, нахлупи си шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие, метна на гърба си печката и се отдалечи в посока към Оротаво, високите пасища на Антанариво, блатата на Сонапут и тесния пролив между Ангините и Морбилите.
* * *
Островът Необитаем
не намира — вече знаем —
във Червеното море,
и това не е добре,
тъй като във него имат
островите жарък климат
и тъй мъчно там се диша,
че на Парса от сладкиша
няма с теб да разберем,
а, измъчени съвсем,
нос ще клюмнем преди туй
край носа Гуардафуй!

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
– Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
– Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
– Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
– Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка

Едно време, когато дядо Господ изгонил хората от рая, взел да ги учи как да орат земята, за да се изхранват от нея. Впрегнал воловете и отишъл на нивата да оре. Орал, колкото орал, станало пладне, пуснал воловете да пасат, а самият той легнал да поспи. Като заспал, дошъл един вълк и убил единия вол.
Събудил се Господ и видял каква пакост е сторил вълкът. Тогава дядо Господ го хванал и го впрегнал в ярема на мястото на убития вол. После взел да го муши с копралята да оре. Другият вол тръгнал напред, дръпнал силно ярема, вълкът паднал и забил муцуна в пръстта.
Тогава Господ му рекъл:
– Видя ли сега колко си по-слаб от вола. Ти не можеш да теглиш ралото като него. Отсега нататък волът да те муши с рогата си, а ти
да бягаш от него.
Затова вълкът убива коне, овце, крави, но не смее да приближава до воловете.

Един човек си направил цървули, пък му дожаляло, че кучето ходи босо и ушил едни и за него. Веднъж – било лятно време – цървулите много изсъхнали от жегата и се спекли. Кучето седнало до една рекичка, свалило ги от краката си и ги натопило във водата малко да омекнат. А после позадрямало.
Заекът минавал оттам и видял цървулите. Застанал пред тях, огледал ги, почудил се, а после ги извадил, изцедил им водата и ги обул. Взел да пристъпва напред-назад, за да види как се ходи с цървули.
Точно тогава кучето се събудило и погнало заека, а той хукнал през полето.
Оттогава кучето все гони заека, за да си вземе цървулите. Заекът стъпва полека, но кучето го усеща по миризмата и го погва. Като се случи да хване заек, кучето не може да му събуе цървулите, защото са залепнали за краката на заека. Нали били мокри, а после изсъхнали и се свили. Заекът не успял да ги събуе и си останал с цървули.
И днес крачетата на малките зайчета отдолу не са гладки, ами са космати. Това е така, защото се раждат с цървули.

Двама младоженци тръгнали да идат с каруца на гости в друго село. Мъжът обаче бил върколак. Между селата той спрял в една гора да се напасат воловете. Мъжът навлязъл между дърветата и изчезнал. След малко от гората изскочил един вълк, който се спуснал върху жената. С бясно ръмжене той скачал по нея и късал дрехите й със зъби. Жената пищяла, викала мъжа си, но никой не й се притекъл на помощ. След като я изпохапал, вълкът я оставил и се върнал отново в гората.
Жената събрала сили и въпреки раните с бяг се завърнала вкъщи. След нея у дома се прибрал и мъжът й с каруцата. Жената го посрещнала с радост, защото си мислела, че вълкът го е убил. И както била още разчорлена и раздърпана, му разказала през плач за ужасната случка.
Мъжът не отговорил нищо, а само се засмял. Между зъбите му се показало закачено едно парцалче от дрехата на жената. Тя веднага разбрала, че той е върколак и че вълкът, нападнал я на пътя, е бил нейният мъж.
Отишла жената при братята си и им казала:
– Моят мъж е върколак, не е човек.
Братята й не повярвали.
– Кажи му да дойде в събота у нас. Ние ще заколим една овца и ще го накараме да я държи. Ако близне от кръвта, значи е върколак.
Жената се прибрала вкъщи и казала на мъжа си:
– Иди при моите братя да им помогнеш нещо.
Върколакът не искал, но жена му го придумала. Братята го наобиколили и му казали за какво го викат. Върколакът не се стърпял като видял кръвта, навел се, близнал от нея. Тогава един от братята го порязал с нож и той се пръснал като надут мях.

Когато Господ изгонил първите хора от рая и ги оставил да се оправят сами както могат, ги проклел да народят много деца. Ама като ги проклел, хич и не помислил, че тези деца ще искат да ядат, да се обличат и да живеят някак на този свят.
Изминало време и един ден Господ рекъл:
– Ще ида да видя как живее този Адам, какви са му децата? Дали вече е започнал да се оправя и да свързва двата края.
Един от ангелите се обадил:
– Аз често минавам покрай него. Родили са му се толкова деца, да са живи и здрави, ушите му ще изядат. Няма с какво да ги храни, нито с какво да ги облича.
– Е, ти щом знаеш къде е Адам сега, иди та му кажи, че утре ще му отида на гости да видя как живее.
Ангелът отишъл и казал на хората, че Господ се кани да им иде на гости.
Адам рекъл на Ева:
– Жено, утре да станеш по-рано, да измиеш децата и да ги преоблечеш, че каквито са мръсни и окъсани, ще се изложим пред госта.
Жената станала още в среднощ. Разбудила децата, захванала да ги мие, да ги вчесва, да ги преоблича с по-нови и закърпени дрехи. Едно по едно оправяла децата и не усетила кога се съмнало.
Господ застанал пред вратата на къщата. Ева се засрамила и рекла:
-Деца, тези които са измити и пременени, идете да целунете ръка на дядо Боже, а останалите утре ще ви къпя и преобличам! Сега идете, та си играйте нагоре из ливадите!
Децата това и чакали, разбягали се кое накъдето види, а тези, които били пременени, излезли и едно по едно целунали ръка на Гос¬пода. Той ги благословил всичките.
– Вие, деца, да сте живи и здрави, всичко което си поискате, да ви се случи. Ти да станеш цар – рекъл той на първото момче. – Ти да станеш болярин, ти да станеш военачалник, ти – владика, ти – съдия, ти да съветваш царя. Ти, девойче, да станеш царица, ти да се ожениш за княз, ти – за болярин, ти за съдия – и така нарекъл на всички да живеят от хубаво, по-хубаво. Жената, като слушала как Господ благословил тези деца, нали е майка, не могла да се стърпи, та рекла.
– Дядо Боже, аз имам още много деца – момичета и момчета.
Почакай да ги извикам, та и тях да ги благословиш да имат такъв късмет.
– А защо не са сега тук? – попитал Господ.
– Не смогнах да ги измия и да ги наглася като за пред гост, та затова ги пратих да си поиграят малко из ливадите – Е, децата не са виновни – рекъл Господ, – извикай ги да дойдат.
Жената започнала да ги вика, ама нали са деца, били се заиграли. Те не дошли веднага, та накарали Бога да ги почакал Той си стоял спокойно, говорел си с мъжа и жената и току поглеждал кога ще
дойдат другите деца. По едно време и те, едно по едно, дотичали в двора. Но нали били сиромашки деца, нито знаели как да се държат, нито имало кой да ги научи. Започнали да си бършат ръцете – момчетата от панталонките, момичетата – от сукманчетата. После се навели и поред хванали ръката на Бога да я целуват, а той започнал да ги благославя:
– Ти, синко, да станеш слуга на царя; ти да му обличаш и събличаш дрехите; ти да му станеш шивач; ти да му правиш обувки, ти да готвиш в кухнята; ти да му приготвяш вино; ти да му пасеш овцетети да пасеш говедата; ти да му ловиш риби; ти да му храниш свинетети да му правиш пътища, че да минава войската. Ти, девойче, да шиеш дрехи на царицата; ти да метеш и чистиш в двореца, ти да тъчеш; ти да предеш; ти да переш – и така ги благословил всичките – всяко да работи и пот да тече от него, докато си изкарва прехраната.
На майката не се харесало, че Господ така благословил другите й деца и рекла:
– Боже, защо не си справедлив към всички на този свят? Защо благослови измитите и пременени деца да живеят кое от кое по-хубаво, а тези сиромашчета, които не успях да измия и пременя, им даде такъв черен късмет.
– Е, това вече си е моя работа! – рекъл Господ. – Не може всички да са господари, трябва да има и кой да ги храни. Пък аз, като съм казал, не съм отсякъл. Някои няма да са слуги цял живот. На тези, които с пот ще си изкарват прехраната и няма да има кога крак да подгънат от работа, им давам благослов от мен – да са хитри и разумни и кой както може, да се избави от сегашния си живот и стане вече каквото може.
Като казал това Господ, излязъл от двора и си отишъл. Жената и мъжът мислили, мислили, но тъй като нямало какво да направят и започнали да живеят пак, както досега.
Благословията на Господа стигнала децата. Всяко станало това, което Бог му отредил, та затова и до днес има царе, князе, боляри, владици, свещеници и съдии. А има и орачи, овчари, шивачи, касапи, свинари, воловари, хамали и търговци – както се вижда, човешкият свят е от шарен по-шарен. Но се вижда и че децата на тези, които живеят по-богато и по-лесно, не стават по-добри хора от децата на бедните. Затова се казва: Всеки човек с късмета си.

Едно време мравката била толкова голяма и силна, че поискала да вземе работата на вола. Искала нея да впрягат в каруцата и да орат с нея.
– Не може ти да храниш човеците – й рекъл волът. – Тази работа Господ е оставил на мене.
– Защо да не мога? – отговорила му мравката. – Теб стопанинът те муши с остена да вървиш и една стъпка не правиш без него, а пък аз всичко ще върша сама.
По онова време всяка животинка била свободна да се доближи при Бога – да му се оплаче или да поиска каквото му е нужно. Затова волът и мравката отишли при него да му се оплачат.
– Господи – рекъл волът, – мравката иска да ми вземе ярема и ралото, които си ми дал, за да храня хората.
Тогава Господ се обърнал към мравката и я попитал:
– Знам, че ти си много работна, но я ми кажи, когато станеш орач, по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат. Дали ще можеш да изкарваш хляб за всички?
– На три дни един път ще им давам да ядат – отговорила мравката.
После Господът попитал вола.
– А ти по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат?
– По три пъти на ден – отговорил волът. – Господи, аз, макар че стъпвам бавно, ще мога да изхраня всички хора.
Дядо Господ благословил вола, докато свят светува, все той да храни хората, а на мравката рекъл:
– Ти все да работиш и никой да не ти вижда работата.
После, за да потвърди волята си, Господ заповядал на вола да настъпи мравката и копитото му се разцепило на две, а на мравката кръстът изтънял, сякаш е прищипан.
Хората продължили да орат с волове, а мравката изгубила сила¬та си и постепенно станала толкова малка, че може да вдига само по едно пшеничено зърно.