Веднъж шейх фарид тръгнал към реката за утринно пречистване. Един търсещ го последвал и му казал:
– Моля те, спри за минутка. Изглеждаш толкова изпълнен с божественото, а аз даже не изпитвам желание за това. Ти изглеждаш толкова безумен, че даже като те наблюдавам, усещам, че в това има нещо. Ти си толкова щастлив и блажен, а аз така страдам, но у мен няма дори желание да търся божественото. Какво да правя? Как да създам това желание?
фарид погледнал човека и казал:
– Ела с мен. Готвя се да взема сутрешната си вана.
Изкъпи се и ти в реката с мен. Може би по време на къпането ще е възможно да получиш отговори на своите въпроси. Ако не, тогава ще ги потърсим след къпането. Върви след мен.
Човекът бил малко озадачен. Този шейх му се струвал малко безумен. Как така по време на къпане може да се получи отговор? Но кой ги знае тези мистици? Затова и го последвал.
Влезли двамата в реката и когато навлезли достатъчно навътре, фарид се хвърлил върху спътника си и започнал да го дави. Онзи се почувствал безпомощен. Отначало си помислил, че фарид се шегува, но после това станало опасно. Шейхът нямал намерение да го пуска! Човекът започнал да се дърпа.
фарид бил тежък и силен, а търсещият немощен – каквито обикновено са търсещите. Но когато на карта е поставен живота ти… Даже този немощен човек отх¬върлил от себе си Фарид, скочил отгоре му и казал:
-Ти какво, да не си убиец? Какво правиш? Аз съм беден човек. Дойдох всичко на всичко да те попитам как в сърцето може да възникне желание за търсене на божественото, а ти се каниш да ме убиеш!
фарид възкликнал:
– Почакай! Първо, няколко въпроса. Когато те държах под водата и се давеше, колко мисли имаше в главата ти?
Човекът отговорил:
– Колко? Само една мисъл: как да стигна до въздух, за да вдишам.
фарид попитал:
– Колко дълго остана при теб тази мисъл?
Човекът отговорил:
-Тази мисъл също не се задържа дълго, защото залогът беше моят живот. Можете да си позволите да мислите, когато нищо не е поставено на карта. "Животът е в опасност!" – даже тази мисъл изчезна. "Измъкни се от водата!" – Това беше мисълта. Това беше целият ми живот.
Фарид казал:
-Ти си разбрал. Ако усещаш задушаване в този свят, ако си притиснат от всички страни и чувстваш, че тук, на земята, няма да се случи нищо освен смъртта, тогава възниква желание за търсене на истината или на Бога. Но това също няма да продължи дълго. Постепенно това желание ще престане да бъде желание. То става начин на живот. Самата жажда става начин на живот. Показах ти пътя. Сега можеш да вървиш.

Покрай един плет, обкръжаващ птичи двор, накацали лястовички, неспокойно чуруликайки една на друга, говорейки си за много неща, но мислейки само за лятото и юга, защото есента вече била на прага – очаквал се северен вятър.
Веднъж те отлетели и всички заприказвали за лястовичките и за юга. "Ще взема и аз догодина да отлетя на юг" – казала кокошката. И ето че минала година, лястовичките се върнали. Изтърколила се годината и те отново накацали по плета, а целият птичи двор обсъждал предстоящото отпътуване на кокошката.
Рано сутринта задухал северен вятър, лястовичите излетели до една и реейки се в небето, почувствали как вятърът изпълва крилата им. Усетили прилив на сила, старинно древно знание и нещо повече от човешка вяра. Като излетели нависоко, оставили дима на градовете.
– Вятърът изглежда подходящ – казала кокошката,
разперила крила и изтичала от птичия двор. Като пляскала с крила, изскочила на пътя, пробягала надолу по насипа и попаднала в градината.
Надвечер, тежко дишайки, тя се върнала обратно и разказала на обитателите на птичия двор как летяла на юг до самото шосе и видяла най-големия в света поток от коли, профучаващи покрай нея. Била в земи, където растат картофи и зърнени култури, с които се хранят хората. Накрая попаднала в градината. В нея имало рози, прекрасни рози! Там бил и самият градинар.
– Потресаващо – казал целият птичи двор. – И колко живописно разказано!
Минала зимата, минали тежките месеци, започнала пролетта на новата година и лястовичките отново се Върнали. Но птичият двор на нищо на света не се съгласявал, че на юг има море. "Чуйте нашата кокошка!" – казвали те.
Кокошката вече била познавач. Тя знаела как е там, на юг, въпреки че дори не успяла да напусне градчето, а само пресякла пътя.

Живяла на света една много приказлива жена. Когато боледувала, тя ставала абсолютно непоносима. Веднъж мъжът й извикал лекар. Желаейки да й измери температурата, лекарят извадил термометър от чантата си и го пъхнал В устата на болната. Така тя лежала пет минути.
-Скъпи докторе – казал мъжът, като го изпращал до братата, – за колко можеш да ми отстъпиш този инструмент?

Няколко пътници, докато се топлели на огъня в крайпътен хан, хвалели равините си. Един от тях разказал, че в продължение на петнадесет години той и жена му нямали деца и само благодарение на благословията на равина преди по-малко от година им се родила дъщеря. Другият разказал за това, как благословията на равина върнала у дома непокорния му син. Третият съобщил, че равинът благословил негова рискована сделка, той вложил в нея голяма сума пари, но загубил абсолютно всичко.
– А в какво се състои чудото! – попитали слушателите третия пътник.
– Чудото е в това – отговорил онзи, – че съхраних вярата си в Бога и в своя равин.

Конфуций бил много обезпокоен от Лао Дзъ и неговото учение. Веднъж той отишъл да се види с него. Бил по-възрастен от Лао Дзъ и очаквал той да се държи със съответното уважение. Но Лао Дзъ седял, когато Конфуций влязъл. Даже не се надигнал за приветствие, не казал "Седнете". Изобщо не му обърнал внимание. Конфуций освирепял: "Що за Учител е това?!" И попитал:
– Вие какво, не признавате ли правилата на добрия тон?
Лао Дзъ отговорил:
– Ако ви се иска да седнете, сядайте. Ако искате да стоите, стойте. Кой съм аз, та да ви говоря какво да правите? Това е вашият живот. Аз не се меся.
Конфуций бил потресен. Опитал се да поведе разговор за висшия човек. Лао Дзъ се разсмял:
– Никога не съм виждал нещо висше или нисше. Човекът си е човек, както дървото си е дърво. Всички участват в едно и също съществуване. Няма някой, който да е по-високо или по-ниско. Всичко това са глупости и безсмислица.

Веднъж един дервиш се качил на кораб, за да тръгне на морско пътешествие. Като го видели на борда на кораба, другите пасажери започнали един след друг да се приближават към него за напътствия. На всички той казвал едно и също: "Помни за смъртта, докато не разбереш какво е това смърт."
Почти никой от пътешествениците не обърнал особено внимание на този съвет.
Скоро се надигнала свирепа буря. Матросите, а заедно с тях и останалите люде, паднали на колене и умолявали Бога да спаси кораба. Всички стенели от ужас, смятайки се вече за загинали, и в изстъпление очаквали помощ свише.
През цялото време дервишът стоял спокойно, замислено, по никакъв начин не реагирайки на суетнята и на случващото се наоколо.
Накрая вълните утихнали, морето и небето се успокоили. Като дошли на себе си, пасажерите осъзнали колко безметежен е бил дервишът сред всеобщия ужас. "Нима не осъзнахте по време на бурята, че само дъските ви делят от смъртта?" – попитал един от тях.
"О да, разбира се – отговорил дервишът, – аз знаех, че в открито море винаги е така, но още на сушата често размишлявах за това, че в обикновения живот сред най-злободневните събития преградата, която ни отделя от смъртта, е още по-несигурна."

Един гостоприемен човек гостувал веднъж на свой приятел три дни. Когато се канел да си тръгва, стопанинът го помолил да го извини, че не го е приел както подобава.
– Много добре – казал гостът, – когато дойдеш при мен, аз ще те посрещна още по-добре.
Скоро се случило така, че неговият приятел му дошъл на гости. За свое учудване гостът не видял в дома му някакви специални приготовления. Домакинът почувствал недоумението на госта и казал:
– Аз ти обещах, че ще те посрещна още по-добре от тебе. Ти се отнасяше към мен като към чужд човек – старателно се подготви за моето идване, а аз те приех като член на семейството си.

Като съдия Настрадин Ходжа не можел по никакъв начин да установи кой е виновен – ответникът или ищецът – решил да накаже и двамата с бой с пръчки. Като извършил тази процедура, съдията облекчено въздъхнал:
– Сега съвестта ми е чиста, защото виновният със сигурност не е избегнал наказанието.

Панаирът бил в разгара си и старшите ученици на Настрадин го попитали ще им позволи ли заедно с приятелите си да го посетят.
– Разбира се – казал Настрадин, – та това е идеална
Възможност за продължаване на практическото обучение.
Той се отправил направо към стрелбището, едно от Най-привлекателните места на пазара: тук давали голяма награда даже за едно попадение в мишената. При появата на Ходжа и на учениците му жителите на града се стълпили около тях. Когато самият Настрадин взел лъка и три стрели, напрежението на тълпата нараснало. Сеза те сигурно ще видят как Настрадин ще надхитри сам себе си…
– Наблюдавайте ме внимателно.
Той сзънал лъка, преместил шапката на тила, както правят войниците, старателно се прицелил и стрелял. Стрелата минала много далеч от целта.
Тълпата го засипала с град от насмешки, а учениците му неловко престъпвали от крак на крак и шепнели помежду си. Ходжа се обърнал към тях.
-Тихо! Това беше демонстрация как стреля войникът. Той често не улучва. Ето защо той губи войни. В този момент, когато стрелях, аз се отъждествявах с войник. Аз си казах: "Аз съм войник, стрелящ по врага."
Той вдигнал втората стрела, вложил я в лъка и бързо пуснал тетивата. Стрелата паднала близо, не прелетяла и половината разстояние до целта. Настъпила мъртва тишина.
– Сега – казал Настрадин на събралите се – вие видяхте изстрел на човек, който е пълен с желание да стреля и който независимо от това след пропуска от първия изстрел нервничи твърде много, за да може да се концентрира. Стрелата не долетя.
Даже собственикът на стрелбището бил очарован от това обяснение. Настрадин с безразличен вид се обърнал към мишената, прицелил се и пуснал стрелата. Тя попаднала в самия център.
Като разгледал старателно всички налични награди, той си избрал една, която му харесала най-много и се наканил да си ходи. Тълпата избухнала в протестни възгласи.
– Тихо! – казал Настрадин. – Нека един от вас, някой, ме попита това, което струва ми се всички искате да узнаете.
За миг никой не искал да говори. После напред си пробил път селският идиот:
– Искаме да знаем кой от вас направи този изстрел?
Този? О, това бях аз.

Дзъ Си попитал Учителя:
– Що за човек е Йен Ю?
-Той е по-добър от мен.
-А Дзи Кун?
-Той е по-красноречив от мен.
– Дзи Лу?
– По-смел е от мен. – Дзи Чан?
-Той е по-достоен от мен.
Дзи Си се надигнал от килимчето си и попитал:
-Тогава защо и четиримата ви служат?
– Седни, ще ти кажа. Йен Ю е добър, но не може да сдържа подтика си, когато той води към добро. Дзи Кун е красноречив, но не може да удържи езика си. Дзи Лу е храбър, но не е достатъчно предпазлив. Дзи Чан се държи с достойнство, но не може да се освободи от сковаността си в компания. Даже и да можех да събера добродетелите и на четиримата заедно, аз не бих искал да ги
заменя за моите собствени. Ето защо те ми служат с чисто сърце.