В град Флоренция, недалеч от „Пиаца дел Грандука", има малка уличка. Наричат я, струва ми се, „Порта Роза". Тук, около овощарския пазар, се намира един глиган, майстор¬ски направен от мед. Светла и бистра струя вода се лее от устата на животното.Самият глиган е станал от времето зеленикавочервен, само муцуната му блести като полирана. И наистина тя е излъскана от стотиците деца и просяци, които я прегръщат и я докосват с уста, за да утолят жаждата си.Когато някое полуголо хлапе прегърне прекрасното животно и притисне удтица о блестящата му муцуна — тогава гледката е наистина чудесна.
Всеки, който отиде във Флоренция, ще намери лесно това място.Трябва само да запита първия срещнат просяк де се намира „Медният глиган" — и веднага ще му го посочат.
Беше късна зимна вечер. Всички планини наоколо бяха покрити със сняг и на небето светеше месечина. А лунната нощ в Италия е по-светла, отколкото мрачният зимен ден на север — дори много по-светла. Небето тук сякаш сияе и ви издига нагоре, когато на север неговият оловен и студен покрив ви притиска о влажната земя.
В градината на великия херцог, дето и зиме цъфтят хиляди рози, едно малко дрипаво момче прекара целия ден под сянката на белите ели. Хубаво, засмяно и в същото време измъчено, това дете сякаш беше живият образ на самата Италия. Гладът и жаждата го измъчваха, но никой не му даваше милостиня, а когато мръкна и стана време да затворят вратите, пазачът го изгони навън. Дълго стоя то на моста над Арно и гледаше замислено звездите, които блещукаха във водата под великолепния мраморен мост „Света Троица".
После момчето закрачи бавно към медния глиган и като коленичи пред него, прегърна го, допря устни до блестящата му муцуна и загьлта жадно вода. Наблизо се търкаляха няколко кестена и листа от салата — те послужиха на момчето за вечеря. На улицата освен него нямаше жива душа. Тук бедното момче беше пълен господар. То седна спокойно върху гърба на глигана, наведе се напред така, че къдравата му главица се допря до главата на животното, и в същия миг заспа.
Настъпи полунощ.Медният глиган се раздвижи и момчето чу ясно как той каза:
— Дръж се здраво, сега ще побягна!
И глиганът наистина започна да тича. Най-напред те профучаха по „Пиаца дел Грандука" и бронзовият кон под статуята на херцога зацвили силно, пъстрите гербове върху старото кметство светнаха, а Давид, изваян от Микеланджело, размаха прашката си. Навсякъде се събуждаше някакъв странен живот. Бронзовите статуи, които изобразяваха Персей и отвличането на сабинянките, сякаш оживяха. Вик на смъртен ужас се изтръгна из устата на една статуя и огласи площада.
Медният глиган спря пред една аркада, дето по време на карнавала се събираше цялото знатно общество.
— Дръж се здраво — извика глиганът, — дръж се здраво, сега ще се изкачим по стълбата!
Момчето не можеше да промълви нито дума, то трепереше от страх и радост.
Те влязоха в една дълга галерия. И по-рано момчето бе идвало тук.Стените на галерията бяха украсени с картини. Навсякъде се виждаха статуи и бюстове, осветени тъй силно, като че навън беше ясен ден. Но най-великолепно бе това, което те видяха в една от съседните зали. Момчето помнеше, че тук се намират най-големите чудеса, но в тая нощ всичко наоколо сияеше с някакъв особен блясък.
Момчето изглеждаше ослепено от тоя блясък. Стените светеха с различни багри, всичко беше изпълнено с живот и движение. Богинята на красотата — Венера — бе изобразена тук в два образа: статуята на Медицейската Венера и една великолепна картина — Тициановата Венера. И двете Венери бяха чудни хубавици: върху облите им рамене падаха разкошни къдрици, а в тъмните им очи блещукаше огън.
Какъв блясък, каква красота във всяка зала! Момчето разгледа всичко, защото медният глиган вървеше бавно напред. Картините се сменяха, но една от тях се запечата дълбоко в душата на малкото момче — най-вече с веселите и щастливи деца, които бяха из¬образени на нея.
Мнозина навярно минават равнодушно край тая картина, а всъщност тя крие в себе си цяло богатство от поезия.Тя представя слизането на Христа в ада. Около Исус стоят не осъдените на мъчение грешници, а езичниците. Тая картина е нарисувал флорентинецът Анджиоло Бронзино. Най-хубавото тук са детските лица.
Бедното момче разглежда най-дълго тая картина. Медният глиган стоеше неподвижно пред нея. Чу се лека въздишка. Отде идеше тя — от картината или от гърдите на животното? Момчето простря ръце към усмихнатите деца. Но в тоя миг глиганът го отнесе нататък през отворените врати.
— Благодаря ти — каза момчето и помилва медния глиган, който слизаше вече по стълбата.
— И аз ти благодаря — отвърна глиганът. — Аз ти помогнах, но и ти помогна на мен, защото аз мога да се движа само когато на гърба ми седи невинно дете. Не слизай от гърба ми, защото ще стана пак тъй неподвижен, както ме виждаш денем на „Порта Роза".
— Няма да те оставя, миличък глигане — рече момчето и те се понесоха отново по улиците на Флоренция, право на площада пред черквата „Санта Кроче".
Страничните черковни двери бързо се разтвориха. Светлината от горящите пред олтара свещи изпълни цялата черква и озари пустия площад.
Чудна светлина струеше от една гробница в левия страничен олтар, дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние. Върху паметника имаше герб; червена като пламък стълба на синьо поле — това беше гробницата на Галилей. Паметникът е прост, но червената стълба на синьо поле има дълбоко значение. Тя е огнената стълба на знанието. Всички пророци на духа са се изкачвали по нея.
Край десния олтар на черквата от всяка статуя върху богати гробници лъхаше сякаш живот. Ето тук стои Микеланджело, там — Данте, с лавров венец на главата. Алфиери, Макиавели — рамо до рамо почиват тук все велики хора, гордостта на Италия. Тая черква, макар и по-малка, е много по-хубава от мраморната катедрала на Флоренция.
На момчето се струваше, като че мраморните одежди се движат, като че грамадните фигури издигат високо глави и под звуците на песни и музики гледат осветения олтар, дето деца в бели дрехи размахват димящи кадилници. Силно благоухание изпълняше черквата и се носеше чак до самия площад.
Момчето протегна ръце към сиянието, но в тая минута медният глиган отмина нататък. Бедното дете трябваше да се държи здраво за него. Вятърът свиреше в ушите му, то чу как черковните двери скръцнаха и се затвориха и в същия миг момчето сякаш загуби съзнание,усети леден студ и отвори очи. Беше вече сутрин.Момчето продължаваше да лежи на гърба на глигана, макар и стъпило с един крак на земята, а глиганът си стоеше, както винаги, на старото място — в уличката „Порта Роза".
Смъртен страх обхвана детето при мисълта за оная жена, която то наричаше своя майка. Вечерта тя го бе изпратила да проси милостиня, но то не получи нищо и се измъчваше от глад и жажда. Още веднъж прегърна то медния глиган, целуна го по муцуната, кимна му с глава и се запъти бавно по една от най-тесните улици, дето с мъка можеше да мине натоварено магаре.Една широка врата обкована с желязо,беше наполовина отворена.Момчето мина през нея, изкачи се по каменната стълба с мръсни стени и с въже вместо перила и влезе в една открита галерия, дето бяха прострени разни дрипи. Оттук друга стълба водеше към двора, от чийто кладенец бяха прекарани дебели железни въжета към всички етажи на къщата; по въжетата се клатушкаха ведра с вода, кладенецът скърцаше, водата от накачените съдове се плискаше на двора. Момчето тръгна отново нагоре по каменната полуразрушена стълба. Двама моряци изтичаха весело надолу и едва не го събориха. Зад тях се показа не много млада, но още красива жена с разкошни черни коси.
— Е, какво донесе? — попита тя момчето.
— Не се сърди! — молеше я то. — Нищо не можах да получа!
И детето се хвана за роклята на майка си, като че искаше да я целуне.
Те влязоха в една стая, която аз не ще описвам. Ще кажа само, че в тая стая имаше глинен мангал с разгорени въглища. Жената се приближи до мангала и започна да си грее ръцете, а момчето блъсна с лакът.
— Ти сигурно имаш пари! — извика тя.
Детето заплака. Тя го блъсна повторно и то заплака още по-силно.
— Ще млъкнеш ли? Или ще ти счупя главата! — И жената замахна с мангала, който държеше. Момчето се наведе с вик към земята. Но в тоя миг в стаята влезе съседката, която държеше в ръцете си също такъв глинен мангал.
— Феличита, какво правиш с детето? — рече съседката.
— Детето е мое! — извика Феличита. — Аз мога да го убия, ако искам, а заедно с него и теб, Жанина — и тя замахна отново с мангала. За да се запази, съседката също издигна своя мангал и двете гърнета се чукнаха тъй силно едно о друго, че из цялата стая се посипаха парчета глина, въглени и пепел.
В същата минута момчето изскочи из вратата, изтича през двора и побягна с всичка сила по улицата. Бедното дете спря чак при оная черква, чиито широки двери се отвориха за него предишната нощ. То влезе вътре. Всичко там блестеше и сияеше, както миналата вечер. Момчето падна на колене пред първия паметник отдясно — това беше гробницата на Микеланджело — и горчиво заплака. Никой не му обърна внимание — черковната служба беше свършила, хората влизаха и излизаха. Само един възрастен човек се спря за малко, погледна момчето и после отмина, както всички други.
Глад и жажда измъчваха детето. Съвсем отпаднало, то се сгуши в ъгъла между мраморните паметници и заспа. Настъпи вечерта. Беше вече тъмно. Изведнъж някой го дръпна за ръката. Момчето скочи — пред него стоеше същият възрастен човек, който го по¬гледна сутринта.
— Болен ли си? Де живееш? Мигар ти прекара тук целия ден? — С такива въпроси го обсипа старецът. Момчето отговаряше охотно и човекът го поведе към малката си къщица, която се намираше на една от близките улици. Те влязоха в една работилница. Жената на стареца седеше и шиеше. Едно малко бяло кученце, което бе остригано тъй ниско, че се виждаше розовата му кожа, скочи на масата и започна да прави пред момчето разни дяволии.
— Невинните души веднага се сближават — каза ръкавичарката и помилва кученцето и детето.
Добрите хора дадоха веднага храна и вода на момчето и казаха, че то може да пренощува у тях, а утре чичо Джузепе — тъй наричаха ръкавичаря — щял да поговори с майка му. После те го сложиха на един корав одър, но на детето, което спеше обикновено на гола земя, тоя одър се стори като същинско царско легло. Момчето сладко заспа и в съня си все виждаше великолепните картини и медния глиган.
На сутринта чичо Джузепе излезе от къщи.Бедното дете беше много натъжено. То знаеше, че старецът е излязъл за да го върне при майка му. То целуна игривото кученце, а ръкавичарката ги гледаше ласкаво и им кимаше с глава.
С какъв отговор се върна чичо Джузепе? Той дълго разговаря с жена си, а тя все клатеше глава и милваше момчето.
— Добро дете е то — каза тя, — от него ще излезе също такъв славен ръкавичар,
какъвто беше и ти. Виж го само какви тънки и гъвкави пръсти има. Сякаш самата мадона го е определила да стане ръкавичар.
Момчето остана у чичо Джузепе. Жената го учеше да шие. То сладко се хранеше, сладко спеше, развесели се и започна да дразни Беллисима — тъй наричаха малкото бяло кученце.Домакинята му се заканваше с пръст, бранеше кученцето и веднъж дори се раз-сърди.Това наскърби момчето. То седеше замислено в стаичката си, чийто прозорец гледаше към улицата, дето се сушеха кожи. Пред прозореца имаше дебела желязна решетка. Детето не можеше да заспи, медният глиган не излизаше от главата му! Изведнъж то чу отвън: чук, чук! Без съмнение чукаше глиганът. Момчето се спусна към прозореца, но не видя нищо. Глигана вече го нямаше.
— Помогни на господина и му пренеси сандъчето с боите! — каза на следната утрин ръкавичарката, когато край къщата й мина младият съсед художник, който носеше кутия с бои и голямо платно за рисуване.
Момчето взе сандъчето и тръгна след художника. Те отидоха в картинната галерия и се изкачиха по същата стълба, по която детето мина в оная паметна нощ върху гърба на глигана. То позна статуите и картините, прекрасната Венера от мрамор и другата, която бе нарисувана с бои.
Ето, те се спряха пред картината на Бронзино — пред същата картина, на която бяха изобразени Христос и децата. Бедното момче също се усмихна — за него тук беше истински рай.
— Можеш да си отидеш у дома — каза художникът, като седна да рисува.
— Не мога ли да погледам как рисувате? — попита момчето. — Много ми се иска да видя как ще пренесете картината върху това бяло платно.
— Но сега аз няма да рисувам с бои — отвърна художникът и взе парче въглен. Ръката му се задвижи бързо по платното, очите му се заглеждаха от време на време в голямата картина и скоро, макар че очертанията бяха едва забележими,фигурата на Христос изпъкна върху платното точно такава, каквато бе нарисувана на картината.
— Върви си сега у дома — каза художникът и момчето си отиде мълчешком в къщи, седна пред масата и започна да шие ръкавици.
Но през целия ден мисълта му се носеше из картинната галерия. Затова то постоянно си убождаше пръста с иглата, правеше грешки, ала не закачаше Беллисима. Когато настъпи вечерта, малкият ръкавичар се измъкна тихичко през разтворената врата и излезе на улицата. Навън беше студено, но звездите блещукаха ярко и весело. Момчето изтича по пустата улица и се намери скоро при медния глиган. То се наведе, целуна го силно по лъскавата муцуна и се покатери на гърба му.
— Миличък глигане — каза то, — колко ми беше мъчно за теб! Тая нощ ние трябва да се разходим!
Но медният глиган стоеше неподвижно, както по-рано, и из устата му се лееше студена струя вода.Изведнъж някой дръпна момчето за крака. То се огледа наоколо — беше Беллисима, малката, ниско остригана Беллисима. Тя лаеше силно, като че искаше да каже: „Виждаш ли, и аз дойдох! Защо си седнал тук?" Дори самият дявол не би могъл да изплаши тъй силно детето, както това малко кученце. Беллисима на улицата! И при това необлечена. Какво ще стане сега? Зиме кученцето излизаше на улицата в овчо кожухче, което беше скроено и ушито точно за него. Кожухчето се завързваше с червена панделка под шията и под корема. В тая дреха кученцето приличаше на същинска козичка. И изведнъж Беллисима се намери сама и гола на улицата — какво ще стане сега? Всички мечти на момчето се пръснаха мигом. То целуна медния глиган и взе Беллисима на ръце! Кученцето трепереше от студ и детето побягна с всичка сила към къщи.
— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал, кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо,нека ме пребият,аз искам да умра." И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах,ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жив.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, ко¬ито просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица" се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но бБелисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и за опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник" от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува.Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.
Ученикът на ръкавичаря бе станал велик художник. Това доказваха неговите картини, особено оная, която беше по-голяма. Върху нея имаше всичко на всичко само една фигура — прекрасно, но облечено в дрипи момче, което спеше на улицата. То седеше сгушено до медния глиган в уличката „Порта Роза". Всички посетители на изложбата знаеха това място. Ръцете на момчето бяха отпуснати върху главата на глигана. То спеше дълбоко.
Тая чудна картина бе поставена в голяма позлатена рамка, а на един от ъглите на рамката висеше лавров венец.
Но между зелените листа на венеца се извиваше черна панделка, от която се спущаше до земята дълъг чер креп: младият художник беше умрял преди няколко дни.

Живееше някога един търговец, който беше толкова богат,че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.
Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа". Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.
Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу.Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.
На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.
— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?
— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.
— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.
Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.
Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.
Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.
— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.
— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.
И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли при¬казката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.
И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.
При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.
— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?
— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.
— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:
Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между ог-нивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.
— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше!
Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб,кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябва¬ше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.
— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!
— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.
— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.
— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…
— Чудесно начало! — извикаха всички чинии.— Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.
— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.
— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.
— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.
А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.
„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи."
— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.
„Какви простаци са всички тук!" — помислиха си кибритените клечки.
След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.
На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.
В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.
— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.
— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!
— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!
— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела." Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!
„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Ка¬къв блясък излиза от нас! Каква светлина!" — И след туй те изгоряха…
— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.
— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.
И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!" и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.
„Трябва и аз да направя нещо за народа!" — помисли си синът на търговеца.
И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.
Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.
Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали.Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.
Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг".
Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.
— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.
— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.
Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.
Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.
Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!" Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости", „на война" и на криеница". Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят,
но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!" — те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я! — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във врдата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!"
В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
— Имаш ли паспорт? — попита той. — Дай си паспорта!
Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
— Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си — на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се при¬ближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко…Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата:
да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:
Върви напред, войниче, не бой се от смъртта!
Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
— Оловният войник!
Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от оловво, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли пра-во в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида1 право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.

Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край по¬летата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!
На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толкова високо, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.
Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.
— Пий! Пий! — изпискваше нещо отвътре и от всяко яйце се показваше по една главичка.
Кряк! Кряк! — каза патицата и всички патенца се събраха около нея под зелените листа и започнаха да се оглеждат на вси страни. Тяхната майка им позволяваше да гледат, колкото си искат, защото зеленият цвят действува добре на очите.
— Ах, колко голям е светът! — извикаха всички патенца. Наистина сега те се чувствуваха много по-нашироко, отколкото по-преди в яйцата. – Да не мислите, че това е целият свят? — рече майката. — Охо, той се простира много по-надалеч, отвъд градината, чак до бостана с дините. Ала там аз никога не съм ходила. Да, а я да видим сега всички ли сте тук — продължи тя и стана. — Не, не сте всички, най-голямото яйце е още цяло-целеничко; че кога най-сетне ще се свърши това? Още малко и аз съвсем ще изгубя търпение! — И тя легна отново в гнездото. — Е, какво има? Как отива работата? — попита я една стара патица, която беше дошла да я навести. – Ето на, замъчила съм се с едно яйце, просто не мога да изляза наглава с него! — каза патицата. — Още не се счупва… Ала я погледни останалите, виждала ли си някога такива милинки патенца? Те всички приличат досущ на баща си, а той, проклетникът, не дойде поне веднъж да ме навести. – Я да видя яйцето, което не ще да се излюпи — рече старата патица. — Повярвай ми, това е яйце от пуйка. И мене ме излъгаха веднъж така. Напатих се от грижи и тегла с тия малки: та те всички се плашат от водата! Просто не можах да ги примамя да влязат във водата. Кряках, вряках — нищо не помага. Я ми покажи яйцето! Да, от пуйка е. Зарежи го, по-добре научи другите деца да плуват.
— Не, ще полежа още малко — отвърна младата патица. — Толкова съм лежала, ще полежа още няколко дни.
— Както искаш! — каза старата патица и си отиде.
Най-сетне се счупи и голямото яйце.
— Пип! Пип! — изписка патенцето и изскочи из яйцето. Ала колко голямо и грозно беше то! Патицата го погледна и каза:
— Какво голямо пате! Никак не прилича на другите! Да не би пък да е пиле? Чакай, ще разбера това! Ще ми влезе то във водата, аз сама ще го натикам вътре.
На другия ден времето беше чудно хубаво, слънцето осветяваше всички репеи. Патицата се спусна с цялото си семейство към канала. „Пляс!" — и тя скочи във водата.
— Кряк! Кряк! — извика тя и патенцата наскачаха едно по едно след нея. Водата ги заля презглава, ала в същата минута те изскочиха отгоре и заплуваха отлично напред; крачката им сами работеха; дори грозното сиво патенце заплува ведно с другите.
— Не, това не е пуйче — каза майката, — я колко хубаво работи с крачката си! И как право стои! Не, това е мое собствено детенце… Всъщност то дори е хубаво, ако се вгледаш в него… Кряк! Кряк! Вървете след мен, деца, аз ще ви покажа колко голям е светът, ще ви представя в птичия двор. Само стойте по-близо до мен, за да не ви настъпи някой, пък и от котки се пазете!
И те отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше страшен шум: две семейства се биеха заради една глава от змиорка, която в края на краищата се падна на котката.
– Гледайте, тъй е винаги по света — рече майката и почеса клюна си, защото и на нея самата й се дощя глава от змиорка. — Излезте сега напред и се поклонете хубаво хей на оная стара патица: тук тя е най-главната — от испански род, затова е и толкова дебела.
Вижте, тя има на крака си червено парцалче — туй е чудно красиво и е най-голямото отличие, с което може да бъде удостоена една патица. Това значи, че стопаните не искат да я изгубят и че хората и животните трябва да я различават от другите патици. Хайде, вървете и не си свивайте пръстите; възпитаното патенце ги държи разперени, както баща си и майка си. Ето тъй — вижте! А сега наведете глави и кажете „кряк"! 
Патенцата наведоха глави и казаха:
— Кряк!
Ала другите патици из двора ги поглеждаха и приказваха високо:
— Ха, само те липсваха още, сякаш без тях ние сме малко тук! А на туй отгоре и едно такова отвратително патенце — ух, не можем да го търпим!
И в същия миг една патица се спусна към него и го клъвна за шията.
— Не го закачай! — рече майка му. — То никому зло не прави.
— Да, но то е много голямо и никак не прилича на другите — отвърна патицата, която го беше клъвнала, — затова трябва да го поощипем.
— Какви милички деца имате — каза старата патица с парцалчето на крака. — Само онова там е малко грозничко. Добре ще бъде, ако бихте могли да го преработите!
— Туй е невъзможно, ваша милост! — каза майката. — Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите — дори, смея да кажа, малко по-добре от тях. Аз мисля, че след време то ще израсте както трябва и ще стане по-малко. – И тя го почеса по гърба и му оглади перцата. — При това — добави тя — то е мъжко и може да мине и без хубост. Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.
— Другите дечица са много милички — каза старата патица, — чувствувайте се, моля, като у дома си и ако намерите някъде глава от змиорка, можете да ми я донесете.
И патенцата наистина се чувствуваха като у дома си. Ала върху бедното патенце, което се беше излюпило последно и беше толкова грозно, се сипеха удари и подигравки от всички страни; биеха го и го хапеха не само патиците, но и кокошките… „Много е голямо" — говореха всички, а един пуяк, който се беше родил с шпори и поради тая причина си въобразяваше, че е цар на всички птици, се наду като кораб с изпънати платна, връхлетя право към патенцето, закурлюка и от злина почервеня като рак. Бедното патенце не знаеше какво да прави и къде да отиде; беше му много мъчно, че е тъй грозно и че целият птичи двор му се присмива.
Тъй измина първият ден, ала следният беше още по-лош за него. Всички гонеха бедното патенце. Дори сестрите му се сърдеха и постоянно го навикваха:
— Дано те котка изяде, проклетнико!
 А майката казваше:
— Да може да се запилее нанякъде!
Патиците го хапеха, кокошките го биеха, момичето, което носеше храна на патиците, го риташе с крак.
Най-сетне патенцето не можа да издържи и прехвръкна през стобора. Малките птички пръхнаха уплашено из храстите.
„Те бягат само защото аз съм толкова грозно" — помисли си патенцето и затвори очи, ала все пак побягна напред и стигна до едно голямо блато, гдето живееха диви патици. Там то прекара цялата нощ. Беше уморено и сърцето му щеше да се пръсне от мъка.
На сутринта дивите патици се извиха във въздуха и съгледаха новия си другар.
— Що за птица е това? — попитаха се.
А патенцето се обръщаше на всички страни и поздравяваше, доколкото умееше.
— Ти си много грозно! — казаха дивите патици. — Ала туй не ни влиза в работа, стига само да не ти хрумне да се ожениш за някоя от нашето семейство.
Горкото! То съвсем не мислеше за женитба. То искаше само едно: да му позволят да лежи в тръстиката и да пие блатна вода.
Тъй прекара патенцето цели два дена. Тогава дойдоха два диви гъсока. Те се бя-ха излюпили наскоро и затова бяха твърде смели.
— Слушай, приятелю! — казаха те. — Ти си толкова грозен, че не можеш да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Тук наблизо има друго блато, гдето живеят няколко мили, прекрасни гъски. Те всички са госпожици и умеят да казват „кряк". Там ти можеш да си намериш щастието, макар и да си толкова грозен.
Бум! Бум! — разнесе се в същата минута гърмеж и двата диви гъсока паднаха
мъртви в тръстиката; водата се обагри от кръвта им. — Бум! Бум! — чу се отново и цяло ято диви гъски изхвръкнаха из тръстиката.
Гърмежите зачестиха. Имаше голям лов. Ловците бяха обградили блатото. Синкав дим пълзеше като облак между тъмните дървета и се губеше далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! — тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце едва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в същия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял из¬плезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенцето, озъби острите си зъби и — прас! прас! — побягна назад, без да го докосне.
— Слава богу! — каза патенцето и въздъхна свободно. — Аз съм толкова грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.
То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.
Едва привечер всичко утихна. Ала бедното патенце все още не смееше да стане: то почака още няколко часа, сетне се огледа предпазливо наоколо и побягна с всичка сила. Патенцето бягаше през полета и ливади, а наоколо беснееше такава буря, че то с мъка можеше да върви напред.
Когато нощта настъпи, патенцето стигна до една сиромашка селска колиба. Тя беше толкова стара, че сама не знаеше на коя страна да падне, затова продължаваше да си стои на мястото. Бурята беснееше с такава сила, че бедното патенце трябваше да седне, за да се задържи на земята. Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Най-сетне патенцето забеляза, че вратата на колибата се откачи от едната си халка и увисна настрана — така че през дупката можеше да се влезе в стаята. И то влезе в стаята.
В колибата живееше една жена с котарака си и с една кокошчица. Котарака тя наричаше „синче"; той умееше да мърка, да извива гръб и дори да изпуща искри, когато го помилваш на тъмно по космите. Кокошчицата имаше съвсем мънички, къси крачка и затова я наричаха кокошчица късокрачица. Тя носеше хубави яйца и домакинята я обичаше като свое дете.
На сутринта чуждото патенце веднага привлече вниманието на другите: котаракът замърка, а кокошчицата закудкудяка.
— Какво има? — попита домакинята и се огледа наоколо: ала тя недовиждаше и затова помисли, че патенцето е някаква загубена тлъста патица. — Гледай ти какво щастие! — каза тя. — Сега ще си имам пачи яйца. Само да не е паток! Чакай да видим.
И патенцето прекара три седмици на проверка; ала яйца не снесе.
Котаракът беше господар в къщата, а кокошката — господарка. Те винаги казваха: „Ние и целият свят!", защото си въобразяваха, че са половината свят и при туй — по-добрата половина. Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
— Можеш ли да снасяш яйца? — питаше тя.
— Не.
— Тогава имай добрината да мълчиш! 
А котаракът питаше:
— Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?
— Не.
— Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патенцето страшно се поиска да поплува; то не можа да се сдържи и каза това на кокошката.
– Това пък какво е? – питаше тя. – Нямаш си работа, цатуй ти идват такива глупави мисли в главата, снасяй яйца или мъркай — тогава ще поумнееш.
— Ах, колко приятно е да плуваш по водата! — каза патенцето. — Каква наслада е да се гмурнеш на дъното и да чувствуваш как водата се разлива над главата ти!
— Да, чудесна наслада! — каза кокошката. — Ти, както се вижда, си полудял. Я попитай котарака — най-умното същество, което съм срещала досега, — попитай го обича ли той да плува и да се гмурка във водата? За себе си не искам да говоря. Попитай дори бабата. Тя ще ти каже приятно ли й е да плува и да чувствува как водата се разлива над главата й.
— Вие не ме разбирате — рече патенцето.
— Ние ли не те разбираме? И таз хубава! Тогава, според теб, кой може да те разбере?
Да не мислиш, че си по-умен от котарака или от нашата господарка? За себе си не искам да говоря!… Я не си въобразявай много, дете, и благодари за доброто, което ти направиха тук!
Нима ти не попадна в топла стая и не се намираш между особи, от които можеш да научиш нещо? Но ти си бърборко, неприятно е да има човек работа с теб. Повярвай ми, аз ти желая само доброто. Аз ти говоря неприятни неща, ала по туй се познават истинските приятели. По-добре помъчи се да снасяш яйца или пък се научи да мъркаш и да изпущаш искри!
— Аз мисля, че най-добре ще бъде да си отида — каза патенцето.
— На добър ти час! — рече кокошката.
И патенцето си отиде. То плуваше по водата, гмуркаше се, ала всички животни го гледаха с презрение заради грозотата му.
Настъпи есен, листата в гората пожълтяха и изсъхнаха; вятърът ги подхващаше и ги въртеше из въздуха; стана студено, снежни облаци надвиснаха тежко над земята, а върху стобора стоеше гарван и от студ грачеше:
— Гра! Гра!
Само при мисълта за всичко туй те побиваха студени тръпки. Бедното патенце се чувствуваше много зле.
Една вечер, тъкмо когато слънцето беше залязло, из гората изхвръкна цяло ято прекрасни бели птици; толкова хубави птици патенцето никога не бе виждало. Те се отличаваха с ослепителна белота и имаха дълги, стройни шии: това бяха лебеди. Птиците издадоха някакъв чуден звук и като разпериха великолепните си бели криле, отлетяха от студената страна към топлите земи отвъд морето. Те се издигнаха високо-високо и бедното грозно патенце изпитваше едно особено чувство, като ги гледаше. То се завъртя във водата като колело, изпъна високо шията си след тях и изведнъж нададе такъв висок и странен вик, че само се изплаши. Ах, то не можеше да забрави тия прекрасни, щастливи птици и когато те се скриха от очите му, то се гмурна чак до дъното, изскочи отново над водата и дълго време не можа да дойде на себе си от вълнение. То не знаеше как се казват тия птици, не знаеше и накъде отлитат те, ала изпитваше към тях такава обич, каквато не бе изпитвало към никого на света. То никак не им завиждаше; пък и можеше ли дори през ум да му мине да пожелае на себе си такава хубост! Бедното грозно патенце щеше да бъде много радостно, ако поне патиците го търпяха помежду си.
А зимата беше люта, страшно люта! Патенцето трябваше постоянно да плува, за да не замръзне водата; ала всяка нощ мястото, по което то плуваше, ставаше все по-малко. Студът беше толкова голям, че дори самата ледена кора пращеше; патенцето трябваше да работи непрекъснато с крачката си, за да не се затвори съвсем дупката. Най-сетне то изгуби и последните си сили, протегна се и замръзна в леда.
Рано сутринта дойде един селянин. Щом съгледа патенцето, той разчупи леда с дървените си обуща и занесе нещастното същество на жена си. Там патенцето се съживи отново.
Децата искаха да си поиграят с него. Ала на патенцето се стори, че те се тъкмят да му направят нещо лошо и от страх то се хвърли право във ведрото с млякото. Млякото се разплиска по стаята; домакинята плесна с ръце, а патенцето, съвсем забъркано, попадна в бурето с маслото, после в нощвите с брашното, а оттам изхвръкна в такъв ужасен вид, че не приличаше на себе си. Господи, каква бъркотия настана! Домакинята крещеше и гонеше патенцето с машата, децата тичаха с викове и смях след него и падаха едно връз друго. За щастие вратата беше отворена, патенцето се промъкна през съчките, натрупани в ко-ридорчето, и се изтегна върху току-що навалелия сняг. Там то остана да лежи, съвсем отмаляло.
Би било твърде тъжно да се разправят всички патила и приключения, които бедното патенце трябваше да преживее през тая люта зима. Когато слънцето започна да топли пак земята, то лежеше в блатото между тръстиката. Чучулигите пееха, пролетта се беше върнала отново.
Изведнъж патенцето почувствува как крилете му се разперват, как зашумяват по-силно отпреди и го понасят бързо напред. Преди да се опомни, то се намери в една голяма градина, гдето ябълковите дървета бяха вече покрити с цвят, а бъзовината ухаеше и свеждаше зелените си клони над лъкатушещите канали. Тук беше много хубаво, миришеше на пролет. И ето, из гъсталака на дърветата се показаха три великолепни бели лебеда. Те шумяха с криле и плуваха гиздаво по водата. Патенцето познаваше тия чудни птици. Обхвана го някакво странно, тъжно чувство.
„Аз ще отлетя при тях, при тия прекрасни птици. Те ще ме убият за туй, че съм толкова грозно, а пък се осмелявам да се приближа до тях. Но нека тъй да бъде! По-добре да бъда убит от тях, отколкото да понасям щипането на патиците, боя на кокошките и да търпя всякакви лишения през зимата."
И патенцето полетя, спусна се във водата и заплува срещу великолепните лебеди. Те го забелязаха, размахаха криле и тръгнаха право към него.
— Убийте ме! — прошепна патенцето и като наведе глава към водата, зачака смъртта.
Ала какво видя то в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмносива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед.
Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.
Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го окръжаваше. А големите лебеди плуваха около него и го милваха с клюновете си.
В тоя миг в градината влязоха няколко деца: те започнаха да хвърлят във водата хляб и зърна, а най-малкото от тях извика:
— Вижте, нов лебед!
— Да, дошъл е нов лебед! — ликуваха другите и като пляскаха с ръце, започнаха да скачат от радост; сетне те изтичаха при баща си и майка си, върнаха се отново с хляб и сладки, които хвърлиха във водата, и закрещяха в един глас:
— Новият е най-хубав от всички! Толкова млад и толкова хубав!
И старите лебеди наведоха глави пред него.
Тогава той се засрами и скри глава под крилото си. Той сам не знаеше какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост:
— Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце!

На края на едно царство, далеч от големия път, се намираше стар чифлик. В него живееше стар чифликчия, а чифликчията имаше двама сина, които се смятаха за много умни.Намислиха те да се оженят за царската дъщеря, защото тя беше разгласила навсякъде, че ще се омъжи за оногова, който най-добре от всички умее да приказва с нея. Цяла седмица се готвиха синовете на чифликчията за изпитанието. Повече време не им дадоха, ала и то бе напълно достатъчно, защото и двамата притежаваха предварителни знания, а туй, както е известно, е много полезно. Единият брат знаеше наизуст целия латински речник и местния всекидневен вестник за цели три години, и то тъй добре, че можеше да разкаже всичко, в какъвто искате ред — и от началото, и от края. Другият пък беше изучил всички наредби на занаятчийските дружества и знаеше наизуст всичко, що трябваше да знае един занаятчийски старейшина. Поради това той беше убеден, че може да разсъждава по всеки държавен въпрос и дори да дава скъпоценни съвети. Освен туй вторият брат знаеше още нещо: той умееше да украсява презрамки с рози и с разни други цветя, защото беше много ловък и сръчен.
— Царската дъщеря ще се омъжи за мен! — каза всеки от тях, като тръгнаха към палата.
Бащата подари и на двамата по един хубав кон. Тоя, който знаеш наизуст латинския речник и местния вестник, получи вран кон,а познавачът на занаятчийските наредби и майстор на презрамките — бял. След това и двамата намазаха езиците си с рибено масло, за да приказват по-хубаво.
Всички слуги от къщи наизскачаха на двора да видят как ще седнат братята на конете. Между тях случайно се изтърси и третият брат. Старият чифликчия всъщност имаше не двама, а трима синове, но последният не влизаше в сметката, защото не беше тъй учен както другите. Затуй и всички го наричаха глупавия Ханс.
— Е-хе! — извика глупавият Ханс. — Да не ходите някъде на гости? Какво сте се наконтили такива?
— Отиваме в палата да спечелим с езика си ръката на царската дъщеря. Мигар ти не чу какво разгласиха из цялата страна?
И те му разправиха каква е работата.
— Тъй ли? Дявол да го вземе, и аз ще дойда с вас! — извика Ханс.
Ала братята само се изсмяха и потеглиха на път.
— Татенце! Татенце! — закрещя глупавият Ханс. — Дай и на мене кон! Ех, как ми се прииска да се оженя! Ако царската дъщеря ме вземе — добре, ако пък не ме вземе — тогава аз ще я взема. Тъй или иначе, тя ще бъде моя…
— Не дрънкай глупости! — рече старият чифликчия. — На тебе кон няма да дам. Ти не само че нищо не знаеш, ами и човешки не можеш да приказваш. Виж, братята ти са друго нещо. Те няма да се посрамят.
— Добре — каза Ханс. — Щом не ми даваш кон, с козел ще отида. Козелът е мой собствен, той ще ме заведе в палата.
Речено — сторено. Седна Ханс на гърба на козела, удари го с петите си в хълбоците и се понесе като вятър из големия път.
— Ей! Хоп! Ето ме! — крещеше той и пееше с всичка сила.
А братята се движеха бавно напред. Те не говореха нито дума и мислеха непрестанно с какво да учудят царската дъщеря.
— Хей! — извика глупавият Ханс. — Ето ме! Я вижте какво намерих из пътя! — И той им показа една умряла врана.
— Глупак! — казаха братята. — За какво ти е?
— Враната ли? Ще я подаря на царската дъщеря.
— Ех, че си умник! Добре, добре, подари й я — рекоха братята и отминаха със смях нататък.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше им отдалеч Ханс. — Вижте какво намерих сега. Такова нещо не се намира всеки ден.
Братята се върнаха назад, за да видят намереното.
— Ах, ти, глупако! Та това е стар дървен налъм, и то без каишка. Да не искаш да подариш и него на царската дъщеря?
— Разбира се, ще го подаря! — отвърна Ханс.
Братята се изсмяха и продължиха пътя си. Те бяха отишли вече твърде далеч, когато чуха отново тропот зад гърба си. Гонеше ги глупавият Ханс.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше той с всичка сила. — Пак намерих нещо! Колко съм щастлив!
— Е, какво намери? — попитаха братята.
— Ах, то е тъй хубаво, че не може да се опише с думи! — отвърна глупавият Ханс. — Ех, че ще се зарадва царската дъщеря.
Тю! — извикаха братята. — Та туй е кал, най-обикновена кал, от някоя локва!
— Кал, разбира се! — рече глупавият Ханс. — Чудесна кал, отлично качество! Я как тече през пръстите! — И той натъпка целия си джоб с кал.
Но братята не искаха да го слушат повече. Те удариха конете си и препуснаха тъй силно, че от копитата захвърчаха искри. Затова те стигнаха при градските врати цял час преди Ханс.
Тук,пред вратите,всички получаваха номера, за да се пази ред. Сетне се нареждаха по шестима, ала тъй близко един до друг, че не можеха да мръднат дори с ръка. Туй беше умно измислено,защото иначе всички щяха да си извадят очите, задето единиятстои пред другия.
Народът се тълпеше около царския палат. Неколцина сполучаха да се промъкнат до самите прозорци. Всички искаха да видят как царската дъщеря ще приема тия, които искаха да се женят за нея.
Ала щом някой от момците влезеше в залата, езикът му сякаш се схващаше и той почваше да бъбре несвързано.
— Не го харесвам! — казваше царкинята. — Да си върви!
Най-сетне дойде ред и на оня от братята, който знаеше наизуст целия речник. Ала сега всички думи сякаш изскочиха из главата му. Подът беше гладък и бляскав, а таванът бе направен от чисто огледално стъкло, така че той видя себе си с главата надолу и с краката нагоре. При всеки прозорец стояха по трима писари и по един главен писар, които за¬писваха всичко, що се говореше, за да го отпечатат веднага във вестника и да продават из всички кръстопътища по три пари единия вестник. Как да не се уплаши човек! Отгоре на туй и печката беше нагорещена до разтопяване.
— Колко е топло тук! — рече братът.
— Да, моят баща пече днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Ме-е! — извика братът и лицето му стана като на овен. За такъв разговор той не беше никак подготвен, а все пак трябваше да каже нещо, и то — остроумно.
— Не го харесвам! — каза царската дъщеря. — Да си върви!
И го изгониха навън.
Влезе вторият брат.
— Колко е топло тук! — рече той.
— Да, топло е! Ние печем днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Т-т-т-т! — заекна той. И всички писари записаха: Т-т-т-т!
— Не го харесвам, да си върви! — каза царската дъщеря.
Тогава дойде глупавият Ханс. Той влезе право в залата с козела си.
— Ех, че е топло тук! — извика той.
— Да, топло е! Аз пека млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Е-хе, чудесно! — каза глупавият Ханс. — Значи и аз ще мога да си опека тук враната?
— Моля! — каза царската дъщеря. — Само има ли в какво да я опечете? Аз нямам нито гърне, нито тенджерка.
— Ще намерим! — отвърна глупавият Ханс. — Ето, аз имам тенджерка, и то без дръжка.
И той извади из джоба си стария дървен налъм и сложи враната върху него.
— Ех, че хубаво ядене ще имаме! — рече царската дъщеря. — Само отде ще намерим сос?
— И сос ще се намери! — каза глупавият Ханс. — Аз имам толкова много сос, че спокойно мога да излея половината от него. — И той извади из джеба си малко кал.
Туй ми харесва! — каза царската дъщеря.— Ти умееш да отговаряш и затова аз ще се омъжа за теб. Ала знаеш ли, че всяка дума, която ние казваме сега, се записва и утре ще бъде напечатана във вестника? Я виж, при всеки прозорец стоят по трима писари и по един главен писар. Старият главен писар е най-лош от всички, защото нищо не разбира.
Тя каза това само за да изплаши Ханс и всички писари зацвилиха от удоволствие и капнаха на пода по една мастилена капка.
— А, ето кой бил тука, господа! И тъй, аз ще дам на главния писар най-хубавото, което имам!
И при тия думи той обърна джоба си и хвърли в лицето на писаря всичката останала кал.
— Виж колко е сръчен! — рече царската дъщеря. — Аз не бих могла да направя такова нещо, но след време навярно ще се науча!
И глупавият Ханс стана цар, взе си жена и корона и седна на престола.
Цялата тая история ние научихме от вестника на главния писар, когато той излезе от печатницата и беше още съвсем мокър. Ала на вестниците човек, разбира се, не винаги може да вярва!

Имаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!
— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.
— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.
Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.
— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!
И тя наистина се счупи.
— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!
— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.
Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.
— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат. 
И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.
— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!
И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.
— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде.
Но всъщност тя се загуби.
„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно."
И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.
– Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм!
Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!
В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.
— Вие навярно сте брилянт?
— Да, нещо подобно.
Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и раз¬говорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.
— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.
— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.
— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.
— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.
В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.
— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.
И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.
— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!
Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека.Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.
Във лулата му – жарава,
лед сърцето му сковава.
Вика си с душа жестока:
„Що ми е такава стока?
Ни дои се, ни се стриже,
малко полза, много грижи.
В тия работи съм твърд:
или доход, или смърт!“
Стига блатото и спира,
взира се и вир избира.
Ритат милите кутрета,
поподушили с нослета,
че крои се тука нещо
много страшно и зловещо.
Хоп, едното крьг описва.
Цоп! – вълна над него плисва.
Хоп – и второто след него!
Цап! – цамбурва то и де го?
„Край!“ – злодеят си отива
в облак от мъгла лютива.
Тъй си мисли той, но ядец,
господине душевадец!
Да се къпят Паул с Петер
се събличаха на метър
от убиеца с лулата
и видяха му делата.
Хвърлиха се като жаби,
мокро куче всеки сграби
за ухо или за гуша
и измъкна го на суша.
Хайде Цоп да кръстим тоя!
Цап ще викаме на моя!
На сърцата мед им капе,
грабват Цопи, грабват Цапи
и се втурват тичешком
да зарадват бащин дом.

ВТОРА ГЛАВА

Мама с татко, благи хора,
кротко си седят на двора.
Мир, любов, душа честита,
за вечеря – топла пита;
ален залез, вечер мека –
колко трябва на човека?
Само двамата хлапака
да се върнат преди мрака!
Идат рожбите им мили,
хвалят се кого спасили.
Гневен, таткото се мръщи:
„Кучета не искам вкъщи!“
Майката, нали е мека,
вика: „Нека влязат, нека!“
На вечеря без покана
лочат Цоп и Цап сметана
и доволен всеки джафка
от богатата гощавка.
Оня със лулата спира
и им гледа панаира:
„Ей, добре, че таз досада
не на мен, на друг се пада!“

ТРЕТА ГЛАВА

Дело сторили достойно,
Петер с Паул спят спокойно
и похъркват най-юнашки
като мехове ковашки
ту навътре, ту навън
в праведнишкия си сън.
Зле са Цоп и Цап, горките
много хапят ги бълхите.
Поначесват си телата,
После пъхят се в леглата.
Цопи има си привичка
преди сън да си потичка.
А пък Цапи – да се гали.
Хубаво де, но сега ли?
Нощем кучета в кревата
да ти дойдат до главата!
„Марш!“ – отеква вик и в миг
следва след вика ритник.
Под леглата пък е студ,
ще ги стопли само труд!
Панталони и обуща
Цоп захапва, Цап не пуща.
Вън дорде зора се сипе,
в стаята се сипят дрипи.
Влиза таткото да буди
рожбите си и се чуди
да се беси или трови:
где пари за дрехи нови?
„Ще пребия тез нахали!“
Те се правят на заспали.
Моли майката: Недей,
ти не си такъв злодей!“
Нежност майчина смекчава
гневна бащина гълчава.
Петер временно щъпука
с бащините два папука.
Паул – с гащи на парцали,
нищо – кучета ги яли!
А в колибка Цопи с Цапи
най-покорно свиват лапи.
„Ха-ха-ха!“- дими лулата. –
Друг им тегли теглилата!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хвана се в капан мишлето
най-крадливо, най-проклето,
дето майка им нервира,
че в килера се навира
и се пъха под леглото.
Свърши вече, край на злото!
Радост е това за мама,
за децата – по-голяма.
„Марш!“ – отвориха капака.
Мишката това и чака,
в гащите на Петер дращи!
Кучетата: „Хайде, наште!’
Дебне Цоп откъм краката,
а пък Цап откъм яката.
Леле, тая мишка хапе:
зъб заби в носа на Цапи!
Цоп – опашка миша „Ръф!“
Мишка – „Ръф!“ ухо до кръв.
Ще мъстят за тоз позор –
погват я в съседен двор.
Ями ровят. Олеле,
не остана там лале!
Госпожата работлива
тъкмо в лампа газ налива.
Писва, сякаш не лалето
й разкъсват, а сърцето.
По градинската алейка
хуква с газената лейка.
Под опашката на двете
сипва газ, но не да свети,
а на псетата да пари
с миризливите си пари.
Но газта й двойно пали
буйствата на всяко пале.
При такава тъжна гледка
разорената съседка
вече никак не изтрайва,
щото свят й се замайва.
„Ох!“ – извика, хвърли лейка
и припадна. Где линейка?
Паул с Петер гарги зяпат
ту на изток, ту на запад –
чуждата беда не може
никак да ги разтревожи.

„Хе-хе-хе, каква досада,
но не аз, аз друг припада.“

ПЕТА ГЛАВА

Скитник с дрехи в жалък вид,
с нос извит, с бастун извит,
с физиономия лукава,
явно и с душа такава
и с обувки разкривени
(ох, не сме таквиз, блазе ни!),
кой ли вятър за беля
в тоя край го запиля?
Псетата такъв не траят
и се втурват да го лаят.
Той върти се, дърпа, рипа,
не опазва свойта дрипа.
Всичко скрито под балтона
вече е открита зона.
Втора кучешка атака
той не иска да дочака:
лапа капа, с туй веднага
смайва псетата и бяга
заднишката като рак,
само че четирикрак.
Майката се появява,
за да види що за врява.
Точно в същата минута
скитникът й сяда в скута.
Тича също и бащата.
„Ще ви дам на съдията –
нагло дрипльото го плаши,
тия кучета са ваши!“
Смъдва го от яд стомаха,
но му плаща да се маха.
Гледа той децата строго,
ала много строго, МНОГО,
та дано изпитат срам
от това и то голям!
А пък те изпитват скука
от родителска поука.

Оня пуши:“Да, досада,
но така им се и пада!“

ШЕСТА ГЛАВА

Цоп и Цап са подли, ясно,
но пък са сплотени тясно.
Дружба, даже и такава,
все пак почит заслужава.
Да, но колко траен бива
колективът на такива?
Дружба заради злодейства
много кратко време действа.
Кученцето на съседа
се прилича и ги гледа:
нежно, сресано такова
двата песа очарова.
Всеки иска да позяпа,
другия избутва с лапа.
Ако Цоп отпред е пръв,
Цап обижда се до кръв.
Цап отпред, а Цоп отзад
ще се изяде от яд.
Поглед зъл, вражда открита,
дращят с нокти, пръст полита.
Люта битка се разгаря.
Цоп надвива си другаря.
Тъкмо мама за децата
бе приготвила салата
и запретнала ръкави
палачинки да им прави.
Скок – потърси Цоп закрила:
Цап го гони с пълна сила.
Пада маса, купа пада,
става кучешка грамада.
„Цоп, махни се!“ – Петер вика,
шибва кучето с камшика.
Ясно става му веднага,
че и брата си засяга.
„Бий си твоя, а не моя!“
Петер си отнася боя,
но и той не е сакат:
връща с удар брат на брат.
Расне боят, милост няма!
Ей салатата на мама –
с нея братът маже брата
и го прави на салата.
Чу бащата дандания,
втурна се: „Ще ги пребия!“
Пръчката ще заиграе.
Майката, нали добра е:
„Пощади ги, мили!“ – моли.
Нещо спира я. Какво ли?
Мушната като на шпага,
шапката й на тояга!
Смее се с лулата злият:
„Тия нека се избият!“
Злият чуждо зло го радва,
но от туй и той пострадва:
шапка – топла палачинка
ще го пази от настинка.
„Тюх, досадно, при това
и за моята глава!“

СЕДМА ГЛАВА

Цоп и Цап ръмжат и лаят-
нови подвизи желаят
и безкрайно се нервират,
че възпира ги сенджирът.
Вика таткото: „Ще хвана
късо двамата хайвана!
Грижи трябват за доброто,
злото никне си самото.“
На училище ги праща
като мярка подходяща.
Там учител от катедра
дума им с усмивка ведра:
„Щастлив съм, че дойдохте тука,
юнаци, жадни за наука,
което явно си личи
по втренчените ви очи.
Велика сила са четмото
и математиката, щото
прилагането им ни дава
не само благо, но и слава!
Това е първо, има второ:
човек не ще напредне скоро
с наука само, а ще спре,
ако не се държи добре,
бъдете мили и любезни!
В главите ви това да влезне!
Предишното го зарежете,
подайте си ръце, кажете:
„Умът ни вече стана бистър,
така е господин магистър!“
Паул смига, Петер смига:
„Тоя май изкукурига!“
Чака полза господинът,
те от смях ще се поминат.
Изсумтява педагогът:
явно с тоз подход не могат.
„Понеже, както проличава,
у вас изгражда се представа,
че аз съм старец изкопаем,
представата ще оправдаем:
тоягата от памтивека
душата твърда прави мека!“
Както бърже сменя тона,
бърже бърка под балтона,
вади като ятаган
пръчка жилава от дрян
и започва да пердаши
непослушниците наши
чак додето те се сгушат
най-покорно да го слушат.
Запитва ги с усмивка мила
„Науката не е ли сила?
,,Главите ни са вече бистри
така е, господин магистре!“
На учителя похватът
старомоден май го смятат,
но безспорно подобрява
на немирниците нрава.
И по същата система
двойката им се заема
чрез дресура да оправи
кучешките криви нрави.
След урока, але-хоп,
мил е Цап и мил е Цоп.
Пряка полза се почувства
от науки и изкуства.

ОСМА ГЛАВА

Малко дълъг, Малко странен,
ходи-броди англичанин,
във ръка с далекоглед.
Мисли, излетник заклет:
„Туй край мен видях го вече,
ще погледам надалече!“
В гледка много интересна
толкоз много се заплесна,
та се стресна чак когато
цопна в блато нам познато.
„Петер, Паул, нещо стана,
чужденецът де се дяна?“ –
смаян спира се бащата
на разходка със децата.
Англичанинът изскоква,
стича се под него локва.
Жив е, всичко е наред,
но е без далекоглед.
„Цопи, Цапи, але-хоп!“
Скачат Цапи с Цопи: цоп!”
След безбройни тренировки
те послушни са и ловки,
вадят вещите без труд.
Оня вика: „Вери гут!
Много ми харесват тия!“
Бърка в пълната кесия:
„Ще ги купя за хиляда!“
Таткото почти припада, но
Веднага се свестява, зер
Парата сила дава.
Хайде, Цопи, хайде, Цапи,
дайте ни за сбогом лапи
точно тука, дето лани
бяхме заедно събрани
за съдружие сърдечно.
Жалко, че не трая вечно.
С англичанина и двете
все бифтеци да ядете!

Всичко туй видя злобаря.
Чужда радост го изгаря:
„Олеле, каква награда не на
мен, на друг се пада!…
Нещо вътре го прободе,
още малко той походи,
още малко подимя
и потъна вдън земя.
Чу се звук, но много слаб,
първо „Цоп“ и после „Цап“.

На живота му фитила
тлееше с последна сила
в искриците на лулата
и обгаряше тревата.
Литна облаче кравай:
фют, на разказа ни край.

УВОД

Има щури хлапетия,
да, но няма като тия.
Те са работа голяма.
Равни с Макс и Мориц няма!
Сториш ли им забележка,
не поправят свойта грешка,
правят грешка двойно тежка:
гледат на това с насмешка.
Все готова е да действа
двойката им за злодейства.
Прас магаре! Бух прозорец!
Кой го стори? Макс и Мориц!
Пъргави и пакостливи,
ябълки крадат и сливи.
То се знае, по-добре е
вън от клас да се лудее:
вътре тесен чин те стяга,
вънка – шапка на тояга!
Да, обаче сгазваш лука!
Тука давам за поука
техните постъпки щури
в стихове с карикатури,

ПЪРВА ЛУДОРИЯ

Всеки гледа, че съседа
гледа птици, и той гледа.
Първо – снасят всеки ден,
обедът ти – уреден.
Второ – вярно, че по-рядко
пържим пиле, но е сладко.
Трето – ползваш им и пуха:
под юрган от пух не духа,
перушината в дюшека
хем те топли, хем е мека,
Тъй си мисли леля Грета.
Тя на три кокошки шета,
с петльо стават четворица-
ценна стока за вдовица.
Макс и Мориц ей ги тука,
нещо май в ума им щука –
в резен хляб забиват палци,
чупят го на дребни залци.
Дърпат, късат – всеки залък
като малък пръст е малък.
С връв завързват всеки къс,
връзват пак връвта на кръст.
Бедната птицегледачка –
в дворчето й зла кръстачка!
Петльо пипе му не стига,
вижда хляб и кукурига.
Тича племето кокошо,
де да знае, че за лошо?
Всяка птица залък лапа,
лапа с него и канапа.
Тутакси им става ясно,
че са свързани по-тясно.
Дълго ятото се мята –
няма изход на земята!
Фър – в небето полетява,
там да дири то избава.
Ух, на клона сух, горките,
дваж оплетоха конците.
Шиите си удължават,
писъците си скъсяват.
Нямат дъх за „кудкудяк“ –
снасят за изпроводяк.
Леля Грета от леглото
чува глъч, предчувства злото.
Тича – по-голямо зло
от туй май не би могло!
Плаче, хлипа и нарежда:
„Боже, бяха ми надежда,
Боже, бяха ми подкрепа,
Кой злодеец ги претрепа!”
Срязва тя връвта, която
люшка мъртвото им ято –
вятър да не ги кандилка
на зловещата бесилка.
Влиза си, превила гръб
двойно – от товар и скръб.
Първа пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ВТОРА ЛУДОРИЯ

Леля Грета си почина
след кокошата кончина,
дето толкоз я отчая,
и реши по обичая
да направи тъжен помен,
пък макар и помен скромен
на кокошките набърже,
като с почит ги опържи.
Щом оскубани ги зърна,
мъката й пак се върна.
Проснати умрели, божке,
туй ли са онез кокошки,
дето с крясък мил и с плясък
ровеха се в пръст и пясък?
„Стига плака, лельо Грето!“-
сякаш моли я кутрето.
Макс и Мориц тук са вече –
с дим коминът ги привлече.
Няма гледка по-желана:
три кокошки на тигана
хващат розова корица,
с петльо стават четворица.
Царски обед туй се вика!
Леля Грета към зимника
тръгва да извади зелка.
Мисли си добрата лелка:
„Колко вкусно ще е, леле,
пиле печено на зеле!“
Пакостниците двамина
туй и чакат на комина:
Макс отдавна е готов
с въдица за едър лов.
Хоп! Едната на ченгела
път нагоре е поела.
Хайде-хоп, и номер две!
Номер три и тя кълве!
Хоп, изваждат и петела.
Хвърлят пръчката с ченгела.
„Бау-бау!“ – чак накрая
кученцето ги залая.
Да, но те от тая стряха
взеха, колкото можаха.
А пък вътре – страшна сцена:
леля Грета, вцепенена,
гледа като изтървана –
само пушек над тигана!
„Туй е работа на псето!
Ах, чудовище проклето!
Как до кокал ги изплюска!’
Тя към кучето се спуска:
„Чиба, лакомнико, чиба!“
и с лъжицата го шиба.
Песът чуди се, горкият:
хем невинен, хем го бият?
А пък двамата юнаци
пъшкат, вирнали тумбаци
в сенчестия храсталак,
лапнали кокоши крак.
Тая пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ТРЕТА ЛУДОРИЯ

Кой е майстор Бок шивачът,
всички знаят и го тачат.
Шие той костюми тежки,
шие той и леки дрешки,
къси гащи, дълги гащи
за сезона подходящи,
всичко шие майстор Бок –
тукашен шивашки бог!
Други майстори се дърпат,
старото не щат да кърпят,
майстор Бок не се гнуси –
ще настави, ще скъси.
Копче да ти стегне даже
няма той да ти откаже,
все едно: отзад, отпред –
всичко ще ти е наред.
Тачат него стар и млад,
той пък – своя занаят.
Да, обаче злата двойка
нему пък кроеше кройка.
Пред дома на майстор Бок
имаше дълбок поток.
Моста беше доста прост –
служеше дъска за мост.
Точно тука е кроежът:
Макс и Мориц, ей ги, режат
в моста тайна цепнатина,
не до край – до половина.
После скриват се и викат,
остричък им е езикът.
„Ала-бала, майстор Бок
няма нос, а кози рог!“
Бок обида като тая
с името си не изтрая –
знае, който по е чел:
бок на немски е козел.
Хуква майстора с аршина
към викачите двамина,
дето още вдигат глъч:
Ме-е!“ – като че блее пръч.
Моста прас под майстор Бок,
майстор Бок в потока пльок!
А ония: „Ме-е, козел!
Сбогом, мътният те взел!“
Глух за техните нападки,
майстор Бок съглежда патки,
вкопчва им се за нозете,
зер от смъртен страх обзет е.
Патиците от уплаха
с него вънка излетяха.
Жив е, но не му е драго,
че лумбаго заболя го,
че присви го и коремът,
дяволите да го вземат!
Знае фрау Бок, жена му,
че едно помага само
при болежки като тия –
по-горещата ютия!
Понатри надве-натри
Бок и тъй го изцери.
Трета пакост е готова.
Много скоро следва нова.

ЧЕТВЪРТА ЛУДОРИЯ

Днеска, за да си грамотен,
днеска с ум да си имотен,
само азбука не стига –
кой не попрочитва книга?
Всеки пише си писмата,
всеки сметките си смята.
Който иска да напредне,
трябва здравата да седне,
не школото да претупа,
ами знания да трупа
Лемпел бе учител строг:
ум предава, не урок!
Макс и Мориц вечно злото
му желаеха, защото
никога не бе почитал
пакостници тоз учител.
Но на него пък тютюна
беше слабата му струна.
Пушенето бе му хоби:
след житейските тегоби
вечер от лулата той
смукваше с дима покой.
Носеше му тя наслада,
но от нея си пострада:
Макс и Мориц патилата
му скроиха чрез лулата.
В празник у дома го няма,
свири той на орган в храма,
вложил всичкото си чувство
в музикалното изкуство.
Макс и Мориц крадешком –
хайде в неговия дом!
Макс лулата му подхвана:
бива я – от морска пяна!
Мориц тутакси набута
вътре с тръскане барута:
сип-сип-сип, зловеща сипка!
Двойката навън изприпка –
баби връщат се от черква,
време е да се офейква!
Лемпел удря ключ на храма,
друго няма по програма,
и под мишница понесъл
нотите си, тръгва весел.
Колко ще му е добре,
вкъщи щом се прибере!
Ето на, след труд отплата –
във халата, със лулата!
„Ех – въздъхва в дим обвит,
туй е то да си честит!“
Бум! – Лулата ненадейно
изтрещява оръдейно.
Чаша, маса, ваза, кана
полетяват към тавана.
Стол и печка върху тях –
всичко става пух и прах.
След мъглата се разкрива,
че учителят от взрива
жив на пода е захвърлен,
но в несвяст и зле опърлен.
Черно негърско лице,
черни негърски ръце!
Темето му доста голо
бе преди, сега – до долу!
Как сега ще продължава
умните да умножава?
Другата неделя в храма
как ще свири? Май че няма!
А с лула от морска пяна
как ще пуши, тя – гърмяна?
Здрав ще бъде след три дена,
а лулата-все строшена!
Тая пакост бе четвърта.
И след нея ги не свърта.

ПЕТА ЛУДОРИЯ

Който има чичо, знае,
че от стари дни така е
и така ще продължава:
чичото се уважава!
Сутрин казваш: „Добър ден!
Нужда имаш ли от мен?“.
Вестника му поднеси!
И лулата. Тъй. Мерси!
Въглен му подай с машата –
стопля му това душата.
Ако плешка или шия
засърби го, почеши я!
Кихне ли от емфието,
казваш, както е прието:
„Чичо, кихна ли? Наздраве!“.
Ако вечер се забави,
щом си дойде, го събуй
и подай му туй-онуй:
чехли, шапка и халат,
за да не стои на хлад.
Сам услужвай, а не молен –
чичото да е доволен!
Макс и Мориц тъй не правят,
по-различен им е нравът:
те на чичо си, обратно,
готвят нещо неприятно.
Майски бръмбари през май
всеки виждал е комай
как по клони и по вейки
трупат се на грозд, пълзейки.
Макс и Мориц друсат: – Друс!
Тях от гад не ги е гнус.
Сбира двойката и тика
всичко в два големи плика.
После тайно и полека
пликовете – под тюфлека.
Ей го чичо им в кревата,
с нощна шапка на главата
скоро ляга и веднага
се унася в дрямка блага.
Де да знае той, горко му,
че го лази насекомо!
Не едно, ами гъмжило!
Сякаш че го жилва жило.
„Ах, почакай, гад пълзяща!“ –
чичото водача хваща,
но го хвърля, че с безброй
има бой да води той.
Ох, в окото! Тюх, в ухото!
Брех, в бельото! – Вред е злото!
Бух! – с пантофката събута
удря чичо, пата-кюта!
Другите пък тъпче с крак,
без пантофка – няма как.
Свърши битката свирепа
до един ги изпотрепа.
И отново спи завит
чичото, но сам пребит.
Пета пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ШЕСТА ЛУДОРИЯ

Колко хубаво мирише
по Великден на сладкиши!
Макс и Мориц душат гладни,
гледат нейде да им падне
някой залък козуначен
пак по оня втори начин.
Да, но ключ пекарят турна –
варди пълната си фурна.
Откъде ще се краде?
От комина, откъде!
Фър! – надолу през комина
двойка гарвани премина
Бух! – в един сандък се бухат.
Ух, брашното! Кихат, духат.
Ето ги отново бели
целите като къдели.
Виждат няколко кравая.
Беж към тях! Целта е тая!
Столът – тряс! Назад с главите
падат двамата в нощвите.
Щръкват вън като какво?
Статуи от месиво!
Лакомниците заваря
точно в тоя миг пекаря.
Хваща двамата юнаци,
меси ги на козунаци.
Сваля на пещта капака,
мята двата козунака.
Фурната е нажежена,
скоро вади ги с ръжена
Всички мислят: край, умряха.
Може, други ако бяха.
Всеки в своята черупка
скоро дупка си изхрупка
и побягнаха към къщи.
Оня нека вика: „Дръжте!“.
Тая пакост беше шеста.
Седмата е по-злочеста.

ПОСЛЕДНА ЛУДОРИЯ

Почват пакост не поредна
Макс и Мориц, а последна.
Ако знаеха, едва ли
биха рязали чували.
Вдига селянинът Меке
първият чувал – нелек е!
Мъкне житото, тежи то!
Крачи той, след него – жито!
Смаяно мърмори Меке:
„Бре, чувалът ми по-лек е!
Срязал ми го е злосторец!“.
Зърна в купа Макс и Мориц!
В празния чувал нарина
пакостниците двамина.
Тях в чувала, не пшеница
носи той на воденица.
„Майсторе, смели го бърже!“ –
казва, без да го развърже.
„Дай го!“ – вика и ония,
ей ги в празната фуния.
Трака-чука, трака-чука,
смлени падат от улука.
Тия смлени парчетия
от ония момчетия
с човките като с лопатки
сметоха ги гладни патки.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Чу се всичко туй, обаче
не и някой да заплаче.
Леля Грета, инак тиха,
рече: „Туй си надробиха!“.
Бок, шивачът: „Тежко зло,
но от зло им е дошло!“.
Лемпел пък след майстор Бок:
„Туй за всички е урок!“.
А пекарят се подсмива:
„Лакомец глава затрива!“.
Чичо им: „Тежко томува,
който тъпо се шегува!“.
Селянинът се почеса:
„Тука нямам аз намеса…“.
Всичко радва се тъдява,
всичко живо се надява
вече пакости да няма,
щом ги няма тия двама…

Отдавна, много отдавна живял велик цар, който имал три дъщери хубавици и един син.
Веднъж, когато царят седял на престола си, дошли трима мъдреци с чудни дарове: първият носел златен паун, вторият — медна тръба, третият — кон от абаносово дърво.
— Какви са тия дарове и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Първият мъдрец казал:
— Тоя паун пляска с криле и пее при всеки нов час на деня и нощта.
Вторият мъдрец рекъл:
— Ако тая тръба се постави на градските врати, тя ще бъде като страж и ще затръби, когато в града влезе крадец.
Третият мъдрец продумал:
— Ако човек яхне тоя кон, може да отиде в която страна пожелае.
— Добре, аз ще ви възнаградя, след като проверя дали всичко туй е истина — казал царят.
И след като се убедил, че паунът и тръбата са такива, каквито му ги описали двамата мъдреци, той попитал:
— Каква награда искате?
— Искаме да ни дадеш за жена по една от твоите дъщери — заявили мъдреците.
И царят, ще не ще, изпълнил тяхното желание. Тогава мъдрецът с абаносовия кон се примолил:
— Всемогъщи господарю, награди и мен така, както награди другарите ми!
— Чакай най-напред да видим какъв е твоят жребец — казал царят.
Царският син, който бил наблизо, се обърнал към баща си:
— Татко, нека аз опитам коня!
— Щом искаш, опитай го — съгласил се царят.
И младият княз се метнал на абаносовия кон и размахал нозе, но конят не се помръднал.
— Завърти тоя винт! — рекъл мъдрецът и посочил подемния винт на шията на коня.
Князът завъртял винта и изведнъж абаносовият жребец се раздвижил и полетял към облаците.
Смутил се царският син и започнал да оглежда коня дали няма някаква спирачка. И както го оглеждал, съзрял на дясната му страна една ръчка като петльова глава. Обърнал ръчката и жребецът полетял с още по-голяма бързина. Князът погледнал към лявата страна и там видял друга ръчка. Обърнал и нея и тогава вълшебният кон намалил скоростта си и започнал да се спуска надолу.
Зарадвал се царският син, че може да управлява коня, както си иска, и ту го издигал в облаците, ту го спускал към земята.
По едно време той съгледал под себе си някакъв красив град с цъфнали дървета и си рекъл: „По-хубаво място за нощуване няма. Ще преспя тук, а утре призори ще се върна в моето царство и ще разкажа на баща си какво съм преживял и видял."
И князът обърнал ръчката за спускане над един палат с дебели стени и с високи бойници и след малко кацнал на неговия покрив. Той слязъл от коня и се притаил на покрива, измъчван от глад и жажда. Когато настъпила нощта, князът се спуснал по една стълба, за да потърси нещо за ядене, и се намерил в широк двор, постлан с мраморни плочи.
Позавъртял се царският син насам-натам и изведнъж в дъното на двора заблещукала светлина. Загледал се той нататък и какво да види: насреща му се задала прекрасна девойка, съпроводена от цяла свита робини и слуги и от един евнух с дълъг меч на пояса. Князът се притулил зад един храст и вперил поглед в приближаващото шествие.
Хубавицата била дъщеря на царя на тая страна и всяка нощ идвала тук да се повесели.
Когато слугите разпалили жарници с благоуханни тре¬ви и робините започнали да танцуват, князът изскочил иззад храста, хвърлил се върху евнуха и му взел меча. Той разгонил всички и останал сам с царкинята.
Смаяна от хубостта му, царската дъщеря го запитала:
— Ти да не си синът на индийския цар, който дошъл вчера да ме иска за жена, но баща ми го изпъдил заради грозотата му?
— Не, аз съм потомък на царете хосройски и се казвам Хасан — отвърнал князът.
— А аз се казвам 3умуруд — представила се царкинята.
И като поприказвали и се опознали, царската дъщеря поканила момъка в стаята си и започнала да го гощава със сладкиши и шербет.
А в това време евнухът се явил при царя и му разказал как един зъл дух в човешки образ разгонил свитата на царкинята и сега седи и пирува в нейната стая.
Разгневил се царят и се втурнал с гол меч към стаята на дъщеря си.
Като го съгледал, князът скочил и поискал да се хвърли върху нападателя.
Царят разбрал, че непознатият е по-силен от него, сложил меча си в ножницата и попитал любезно:
— Ти, момко, зъл дух ли си?
— Как се осмеляваш да ме наричаш зъл дух, когато аз съм потомък на могъщите царе хосройски! — извикал Хасан.
— Ако ти наистина си царски потомък — рекъл царят, — тогава защо си влязъл без мое позволение в палата и си се промъкнал в стаята на дъщеря ми, за да ме позориш?
— Аз ще се оженя за нея! — заявил князът. — Къде ще намериш по-добър зет от мене?
Съгласен съм да се ожениш за дъщеря ми, но пред свидетели, а не тайно — казал царят.
— Слушай какво ще ти предложа — рекъл царският син. — Или двамата с теб да излезем на двубой и който победи, той да има власт над Зумуруд, или утре сутринта ти да дигнеш всичките си войски и слуги срещу мен. Какъв е техният брой?
— Петдесет хиляди конници и още толкова роби.
— Добре. Щом настъпи утрото, ще ги изведеш насреща ми и ще им кажеш: „Тоя човек иска да се ожени за дъщеря ми при условие, че ще се сражава с всички вас и ще ви победи." Ако те ме убият, твоята чест ще бъде запазена, а ако аз изляза победител — ще ти стана зет.
Царят приел предложението на княза и заповядал на везира си още призори да събере войските за бой. После дълго разговарял с Хасан, докато настъпило утрото.
Тогава владетелят на страната, която се казвала Йемен, разпоредил да оседлаят най-хубавия кон за княза, но Хасан рекъл:
— Не, пеша ще отида да видя войската ти.
И двамата отишли на големия градски площад, дето вече била строена всичката царска войска. Царят излязъл напред и извикал:
— Храбри войници, виждате ли тоя момък? Той иска да се ожени за дъщеря ми Зумуруд, като заявява, че ще се бие с вас и всички ще ви победи. Приемете боя и го набучете на върховете на вашите копия и мечове, щом се е заловил за такава голяма работа!
И като се обърнал към княза, добавил:
— Можеш да почнеш!
— Но как ще се сражавам с тях, когато те всички са на коне, а аз нямам кон? — казал Хасан.
— Нали ти давах кон, но ти отказа да го вземеш? — рекъл царят. — Ето ти коне, избери си, който искаш!
— Аз бих желал да яхна коня, е който дойдох в твоето царство.
— Къде е той?
— На покрива на палата.
Царят изгледал учудено княза и извикал:
— Ти вече губиш разсъдъка си, нещастнико! Може ли кон да стои на покрив?
Може — настоял Хасан.
И царят изпратил двама слуги да се качат на покрива на палата и да доведат въображаемия кон.
След малко, за обща изненада, слугите наистина донесли абаносовия кон. Всички се натрупали да го гледат и да му се чудят. Харесал го и царят.
— Хайде, качвай се! — подканил той момъка, като горял от нетърпение да види какво ще стане.
— Преди това нека войниците се отдръпнат по-далеч
— рекъл князът.
Царят заповядал на войниците да се оттеглят на раз¬стояние един полет на стрела и тогава Хасан се заканил:
— Сега ще видиш какво ще стане с твоите войници!
— Прави каквото знаеш и не ги щади, защото и те няма да те пощадят!
Метнал се князът на абаносовия кон и завъртял подемния винт. Конят се разиграл, изправил се на задните си нозе и полетял във въздуха.
— Дръжте го! — извикал царят, като видял, че момъкът се издига все по-високо.
А везирът рекъл:
— Господарю, как може да се хване летяща птица?
Благодари на аллаха, че те избави от тоя опасен магьосник.
И царят се върнал в палата и разказал на дъщеря си какво се случило с княза.
Натъжила се царкиня Зумуруд и легнала болна от мъка по прекрасния царски син. Напразно баща й се опитвал да я утеши — тя се обливала в сълзи и не искала нито да яде, нито да пие.
А княз Хасан дълго летял с вълшебния кон и най-сетне
стигнал в своето царство.
Като го видял, баща му го прегърнал и го разпитал къде е бил и какво е преживял.
— Бях в град Сана, столицата на Йемен — отвърнал князът и разправил на баща си всичките си преживелици, като накрая го запитал къде е мъдрецът, който довел вълшебния кон.
— Затворих го в тъмницата, синко, защото помислих, че ти си загинал и че той е виновен за твоята смърт.
И царският син заповядал да освободят майстора на абаносовия кон и да го наградят богато, но царят не се съгласил да го ожени за дъщеря си. Тогава мъдрецът се заклел да отмъсти не само на царя, задето го измамил, но и на княза, който узнал тайната на коня.
— Съветвам те да не се качваш вече на тоя кон — рекъл бащата на своя син, — защото може да те сполети нова беда.
Но Хасан мислел ден и нощ за прекрасната царкиня Зумуруд и нейният образ го следвал неотлъчно навсякъде. Най-сетне той не се стърпял и една ранна утрин яхнал вълшебния кон и полетял към град Сана.
Когато стигнал там, той се спуснал пак върху покрива на царския палат и слязъл в покоите на царкинята, но наоколо не се виждала жива душа. Князът тръгнал из палата да търси Зумуруд и след дълго лутане я намерил в една далечна стая. Тя лежала на пухено легло, окръжена от бавачки и робини.
Хасан се приближил и я целунал по челото, а царкинята го прегърнала и казала:
— Как можа да избягаш от мен? Ако не беше побързал да дойдеш, аз щях да умра от мъка.
— Искаш ли да отидем в моето царство? — попитал князът.
— С тебе отивам накрай света! — отвърнала царкинята и скочила от леглото си.
И Хасан хванал Зумуруд за ръка и я завел на покрива на палата. Качил я на коня, завързал я здраво за себе си, завъртял подемния винт и абаносовият кон се издигнал във въздуха.
Робините се развикали и обадили на царя за бягството на дъщеря му.
Царят изскочил мигом навън, погледнал нагоре и видял хвърчащия кон.
— Милост, княже! — извикал той. — Не ме разделяй от дъщеря ми!
Князът попитал царкинята:
— Искаш ли да се върнеш при баща си?
— Не — казала девойката. — Ще бъда с теб, където и да идеш!
И царският син препуснал вълшебния кон и по едно време в далечината се откроила родната му страна. Той показал на Зумуруд колко голямо е царството на баща му и като наближили столицата, спуснал се в една градина с красива беседка. Князът оставил коня до беседката и рекъл на царкинята:
— Почакай ме тук. Аз ще отида да предупредя баща ми, че си пристигнала, за да те посрещне с почести. Когато всичко бъде готово, ще изпратя човек да те вземе.
— Довиждане! — казала Зумуруд и влязла в беседката. 
А Хасан отишъл при баща си и му разправил, че довел царкинята и я оставил в една градина край града.
— Приготви се да я посрещнеш, както подобава на нейния царски сан — рекъл той.
И царят се зарадвал и заповядал да окичат града с разкошна украса и да приготвят за царкинята най-хубавите стаи в палата, като ги подновят със златовезани завеси и балдахини.
И князът, вместо да проводи пратеник да вземе царската дъщеря, сам отишъл да я доведе. Но като стигнал до беседката, той не видял там нито нея, нито коня. Сму¬тен и изплашен, Хасан се втурнал да я търси из градината, но от Зумуруд нямало никаква следа.
— Не си ли виждал да минава някой насам? — по¬питал той стария пазач.
— Не съм виждал никого освен персийския мъдрец, който събираше тъдява билки — отвърнал пазачът.
И през ума на княза мигом проблеснала мисълта, че мъдрецът може да е отвлякъл царкинята.
И наистина, когато Хасан оставил Зумуруд в беседката и отишъл в палата, персийският мъдрец влязъл в градината да събира лековити билки и както сновял насам-натам, неусетно се приближил до беседката. Гледа той и не вярва на очите си: конят, направен от собствените му ръце, стои насреща. Като видял, че конят е здрав и невредим, мъдрецът поискал да го яхне и да избяга, но преди това надникнал в беседката. Царкинята го ослепила с хубостта си като сияйно слънце. Персиецът пристъпил до нея и целунал земята пред нозете й.
— Кой си ти? — попитала тя стария грозник.
— Аз съм пратеник на княза. Той ме проводи да те заведа в града.
— Нима князът не намери друг някой, та праща тебе?
Мъдрецът се засмял и казал:
— Не се плаши от грозотата ми, господарке! Князът нарочно изпрати мен, защото те обича и няма доверие на другите.
Девойката повярвала на измамника и му подала ръка.
— С какво ще ме заведеш? — попитала тя.
— С коня, на който си дошла тук.
— Но аз не мога сама да го яздя.
— И аз ще се кача с теб — успокоил я мъдрецът и като яхнал абаносовия кон, дигнал царкинята, завързал я за себе си и полетял с нея към облаците. Скоро градът изчезнал от очите им.
— Къде ме водиш? — извикала уплашено Зумуруд. — Нали князът ти е заръчал да ме заведеш при него?
— Проклет да бъде твоят княз! — отвърнал старият персиец. Той ми отне коня и сега аз ще му отмъстя!
Разбрала царкинята, че е измамена, и заплакала от мъка и отчаяние.
А мъдрецът продължавал да лети и стигнал в страната на румите. Той се спуснал на една зелена поляна с бистри ручеи и големи дървета.
Тъкмо тоя ден румският цар бил излязъл на лов и като минавал случайно край поляната, съгледал стареца, коня и девойката. И още преди мъдрецът да се опомни, робите се нахвърлили върху него и го завели при царя заедно с царкинята и вълшебния кон.
Изумен от красотата на незнайната девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какво дириш тук с тоя старец?
— Тя е моя жена — побързал да отговори мъдрецът.
— Не, аз не го познавам! — извикала царкинята. — Той ме отвлече с хитрост!
Като чул тия думи, царят заповядал да ударят на лъжеца сто тояги и да го хвърлят в тъмницата. После отвел девойката в палата си и заръчал на робите да доведат и коня, без да знае, разбира се, какъв е тоя кон.
В това време князът пътувал от град на град, от страна в страна и търсел изчезналата царкиня. Той разпитвал навсякъде дали някой не е виждал царската дъщеря и абаносовия кон, но хората го гледали учудено и го смятали за безумен. След дълго и напразно търсене най-сетне той се озовал в страната на румите и спрял в един чан.
Неколцина търговци седели в хана и разговаряли оживено. Князът се приближил незабелязано до тях и се вслушал в разговора им.
— Да знаете само какво се е случило! Чудо на чудесата! — рекъл един от търговците.
— Какво е това чудо? — попитал друг.
— Отидох в столицата — казал търговецът — и там ми разправиха ей такава история. Един ден царят излязъл на лов и като минавал край някаква поляна, видял един старец, а до него девойка и кон от абаносово дърво. Старецът бил много грозен, но девойката смаяла с хубостта си цялата царска дружина. Царят запитал непознатия коя е тая девойка и той го излъгал, че му била жена. Тогава хубавицата се оплакала, че старецът я отвлякъл насила, и царят заповядал да набият измамника и да го хвърлят в тъмницата, а девойката завел в палата. Какво е станало с абаносовия кон — не можах да разбера.
Зарадвал се князът от тая неочаквана новина и като пренощувал в хана, на сутринта рано-рано потеглил към царската столица. Привечер той стигнал пред градските врати, но пазачите го хванали, за да го предадат на царя, и понеже било вече много късно, завели го да преспи в тъмницата.
По скъпите дрехи и по добрите обноски на чужденеца тъмничарите разбрали, че той не е обикновен скитник, и затова го поканили на своята скромна трапеза.
— Ти откъде идеш? — попитал го един тъмничар.
— От страната на хосроите — отвърнал князът.
— С много хора съм разговарял — рекъл тъмничарят, — но досега не съм виждал по-лъжлив човек от хосроеца, който е затворен в нашата тъмница.
Какво ви е излъгал? — попитал Хасан.
— Той разправя, че бил мъдрец. Царят го срещнал с една хубавица и с един кон от абаносово дърво. Сега хубавицата лежи тежко болна в царския палат и никой не може да й помогне. Ако хосроецът беше наистина мъдрец, щеше да я излекува. Всяка нощ той плаче и се вайка и не ни оставя да спим.
На сутринта тъмничарите завели княза при царя и му разправили, че той пристигнал вчера вечерта и искал да влезе в града.
— От коя страна идеш, с какво се занимаваш и защо си дошъл в тоя град? — рекъл строго царят.
— Аз ида от страната на хосроите и по занаят съм лекар — казал Хасан. — Пътувам из разни страни и гра¬дове и лекувам всякакви болести.
Лицето на царя се озарило от радостна усмивка.
— Ти си дошъл тъкмо навреме! — извикал той и му разправил цялата история с девойката: как я намерил на поляната с мъдреца и с абаносовия кон, как я прибрал в палата си и как тя заболяла и никой не можел да й помогне. — Ако ти я излекуваш — добавил царят, — аз ще те възнаградя богато.
— Най-напред трябва да видя абаносовия кон — рекъл Хасан. — Може би в него се крие тайната на болестта, която е сполетяла клетата девойка.
И царят завел княза в една стая, където бил затворен вълшебният кон. Като видял, че конят е непокътнат, князът рекъл:
— Заведи ме сега при девойката, да видя и нея. Надявам се, че с помощта на коня ще мога да я излекувам.
И те отишли при царкинята, която се мятала в леглото си и не позволявала на никого да се доближи.
— Успокой се! — казал Хасан и пристъпил до нея.
Като чула гласа му, Зумуруд веднага го познала и от гърдите й се изтръгнал силен вик. Тя мигом загубила съзнание и царят помислил, че е припаднала от уплаха. А князът се навел на ухото й и прошепнал:
— Бъди търпелива и хитра. Когато царят дойде при теб, посрещни го с кротки думи и му се усмихни. Така той ще повярва, че си излекувана с моя помощ.
— Разбирам — промълвила Зумуруд.
И Хасан се отправил към царя и му рекъл:
— В нея се е вселил зъл дух, който аз ще прогоня със заклинание. Иди при нея и я утеши!
Царят отишъл при девойката и тя станала от леглото и казала усмихната:
— Добре дошъл!
Голяма била радостта на царя, когато видял, че хубавицата се успокоила, и рекъл на княза:
— Благодаря ти, че я избави от тежката болест!
Хасан се поклонил и казал:
— За да я излекувам напълно, ти ще трябва да я заведеш на онова място, дето си я намерил. Заповядай на слугите да пренесат там и абаносовия кон.
И всички отишли на поляната и слугите донесли коня. Князът помолил царя и свитата му да се отдалечат и рекъл:
— Аз ще запаля омайни билки, ще прочета заклинание и духът ще избяга завинаги оттук. После ще се кача на коня заедно с девойката и от болестта не ще остане нито следа.
И като казал това, царският син яхнал абаносовия кон, завързал царкинята за себе си и завъртял подемния винт. Конят се издигнал във въздуха и всички го гледали, докато изчезнал в облаците.
Дълго чакал румският цар момъка и девойката и най-сетне загубил всяка надежда, че те ще се върнат, и се запътил натъжен към града.
А вълшебният кон пристигнал благополучно в страната на княза и слязъл в царския палат.
След няколко дни Хасан се оженил за Зумуруд и поканил на богата гощавка всички жители на града. И сватбата траяла цял месец и веселбите нямали край. И за да не се случват вече други беди и премеждия, старият цар заповядал да изгорят на клада абаносовия кон.
И конят пламнал в буйния огън на кладата и от него останала само пепел, която ветровете развели на всички страни.

Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф Харун-Ал-Рашид и славата за неговото благочестие и справедливост се разнасяла надлъж и нашир по цялото царство.
Веднъж, като седели с великия везир Джафар и пиели кафе, везирът рекъл на халифа:
— Господарю, струва ми се, че не ще бъде зле да се поразходим между народа и да го видим какво прави, как поминува.
— Ти ми взе думата от устата — казал халифът. — Тъкмо и аз мислех да ти предложа да излезем из града.
И двамата се преоблекли като търговци, за да не ги познаят хората, излезли през задната врата на палата и се запътили към покрайнините на града.
По едно време, като стигнали до един мост, към халифа се приближил някакъв сляп просяк и протегнал ръка за милостиня. Харун-Ал-Рашид му дал една жълтица и поискал да отмине, но просякът го дръпнал и му рекъл:
— Благодетелю мой, удари ми с всичка сила една плестница!
Халифът отново се опитал да продължи пътя си, ала слепецът не го пуснал и повторил молбата си.
За да се избави от досадния натрапник, Харун-Ал-Рашид го ударил леко по лицето и като изминали няколко крачки, казал на везира:
— Тоя човек има някаква тайна, която аз искам да узная. Кажи му кой съм и го покани да дойде утре следобед в палата.
Джафар изпълнил желанието на господаря си и след това те продължили своята разходка.
И както се разхождали, ето че стигнали до един площад, в дъното на който се издигала красива постройка с мраморни колони.
— Чий е тоя палат? — попитал халифът.
Везирът се обърнал към първия минувач и го помолил да му каже кому принадлежи отсрещната къща.
— Името на нейния стопанин е Коджа Хасан, наречен Алхабал — отвърнал минувачът. — Доскоро той беше сиромах човек, но как забогатя изведнъж и издигна тоя дом, никой не знае.
— Нека и той дойде утре при мен — рекъл Харун-Ал-Рашид и везирът предал веднага заповедта на халифа.
На следния, ден слепият просяк и Коджа Хасан отишли в халифския палат и се представили на Харун-Ал-Рашид. Пръв се явил слепецът.
— Как се казваш? — попитал го халифът.
— Името ми е Баба Абдал — отвърнал просякът.
— А можеш ли ми каза защо вчера, като ти дадох милостиня, ти поиска насила да ти ударя плесница?
Баба Абдал се поклонил дълбоко и рекъл:
— Повелителю на правоверните, прости ми, че не знаех кой ме е удостоил с честта да бъде мой благодетел. Аз наистина си позволих да бъда дързък, но грехът ми е толкова голям, че дори всеки срещнат човек да ми удря плесница, пак не ще мога да изкупя вината си.
— С какво си се провинил пред аллаха?
— Ей сега ще чуеш моята изповед! — казал Баба Абдал и като седнал на посоченото му от халифа място, продължил: 
— Аз съм роден в семейството на богат багдадски търговец. След смъртта на родителите ми получих прилично наследство и понеже бях работлив и предприемчив, скоро богатството ми се удвои. Като мислех и премислях каква работа да заловя по-нататък, реших, че най- добре ще бъде да купя със спечелените пари осемдесет камили и да пренасям с тях из разни земи и далечни краища стоката на търговците. И, слава на аллаха, тая работа се оказа много доходна и ми даваше добра печалба.
Веднъж, като се връщах от Балсор, дето бях стоварил много стока за Индия, стигнах до една голяма ливада и пуснах камилите на паша. И както си почивах под едно сенчесто дърво, отнейде дойде някакъв голобрад дервиш и седна при мен на приказка и разговорка.
Та заприказвахме ние за туй, за онуй и ето че се отвори дума за иманярство и за скрити съкровища. Дервишът се огледа предпазливо наоколо и ми прошепна на ухото:
— Недалеч оттук е заровено такова богатство, че още толкова камили да имаш, пак не можеш да го дигнеш и да го пренесеш у дома си.
— Тъй ли? — извиках зарадван аз. — Моля те, покажи ми де е това богатство и аз ще ти подаря една камила. с каквито искаш съкровища!
Но дервишът се усмихна и каза:
— Аз мога да взема всичкото имане и без твоя помощ, но тъй като вече издадох тайната, нека поделим съкровището по равно: четиридесет камили — на тебе, четиридесет камили — на мене.
Нямаше що да правя — трябваше да отстъпя половината богатство, защото дервишът можеше да задигне всичкото.
И тъй, събрах аз камилите и ги подкарах подир стареца, който тръгна напред.
Вървяхме, вървяхме и по едно време се намерихме пред една клисура, която водеше към просторна долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тая клисура беше толкова тясна, че камилите трябваше да минат една по една. Като натиках всички камили в теснината, дервишът събра куп сухи съчки, измъкна едно огниво и накладе огън. И тъкмо пламъците лумнаха, той изрече някакво заклинание и хвърли в огъня шепа магьосани билки, от които се дигна на възбог гъст черен дим. В същия миг отсрещната скала се разтвори като свод и през тоя свод се показа един прекрасен палат с мраморни колони и с ослепителна позлата по стените.
Без да се бавя, аз се спуснах в палата, дето бяха натрупани в безреда всякакви скъпоценности, и се нахвърлих алчно върху неизброимите съкровища, последван от бе-лобрадия дервиш.
Но докато аз загребвах само жълтици и ги насилвах в чували, дервишът отбираше най-едрите скъпоценни камъни, които бяха много по-скъпи от златото. Затова и аз изоставих жълтиците и също започнах да събирам скъпоценни камъни.
Като напълнихме всички чували със съкровища и ги натоварихме на камилите, дервишът отиде при един златен ковчег, измъкна отвътре някаква дървена кутийка и я скри в пазвата си. После старецът отново изрече заклинанието, скалата се затвори и ние потеглихме на път.
Аз изведох камилите из клисурата пак една по една и както бяхме уговорили, разделихме ги на два кервана по четиридесет камили. След това ние се сбогувахме сърдечно и аз подкарах единия керван към Багдад, а дервишът се запъти с другия към Балсор.
Но щом отминах няколко крачки, в сърцето ми пламна люта завист и някакъв вътрешен глас ми подшушна: „Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкповища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?"
И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох:
— Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета. На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях!
— Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет.
Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на, стареца.
И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам.
Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:
— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? – попитах.
— Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем – отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен! Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искали още от мен?
— Не. друго нищо не искам — отвърнах аз. — Моля те само да ми кажеш, за какво служи тоя мехлем?
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.
Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те" — рекох си и помолих стареца да ми намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
Човече, опомни се! -— увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.
— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
– Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа.
Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.
— Я да чуем сега твоята история и да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.
Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.
Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.
Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.
— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой си¬ромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.
— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.
И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.
В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.
Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:
— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.
Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.
— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.
— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.
— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?
— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.
— Ами ако някой ти даде сто жълтици, ще можеш ли да се избавиш от немотията?
— Ще мога — рекох, — но де го тоя човек?
Тогава Саади измъкна изпод дрехата си една голяма кесия и ми я подаде.
— Вземи тия сто жълтици — каза той — и гледай да се замогнеш. Ще се радвам много, ако успееш да напреднеш в работата.
— Благодетелю мой! — извиках аз и се хвърлих да целувам нозете на щедрия си покровител.
Когато двамата приятели си отидоха, аз дълго стисках кесията, обзет от радостната мисъл, че вече съм се спасил от сиромашията. „С тия пари, рекох си, ще накупя коноп, ще наема работници и ще си отворя дюкян. Но засега как да опазя жълтиците? Я най-добре да ги зашия в чалмата си — мина през ума ми, — там ще бъдат на сигурно място."
И без да се бавя, аз влязох вкъщи, взех игла и конец и заших скришом в чалмата си деветдесет и девет жълтици, като оставих една за харчене. После навих чалмата около главата си и излязох из пазара.
Понеже у дома отдавна не бяхме яли месо, спрях се пред една касапница и поръчах на месаря да ми отреже някое по-тлъстичко овнешко бутче.
И тъй, с месото в ръка, аз тръгнах към къщи, като си мислех каква вкусна вечеря ще сготви жена ми и как сладко ще си похапнат изгладнелите ми дечица. Но в тоя миг, не щеш ли, отнейде изневиделица се нахвърли отгоре ми един грамаден орел и поиска да ми грабне месото. Аз се развиках и започнах да се браня отчаяно и в борбата наистина успях да спася овнешкото бутче, но за нещастие хищникът сграбчи чалмата ми и отлетя с нея към облаците.
Така аз отново станах сиромах, какъвто си бях, и всич¬ките ми надежди за щастливо бъдеще пропаднаха. „Но все пак нали семейството ми си хапна месце. а аз си купих нова чалма" — помислих си за утешение и се залових пак за работа.
От тая злощастна случка минаха няколко месеца и един ден Саади и Саад дойдоха да ме видят какво правя и как живея.
— Като влязоха у дома и се поогледаха наоколо, Саади ми рече:
— Как върви работата, Хасане? Само с тая нова чалма ли ще ми се похвалиш? Няма ли някоя друга промяна у тебе?
Голямо нещастие ме сполетя, благодетелю мой! — промълвих аз и със сълзи на очи разправих произшествието с орела.
— Недей се опитва да ме лъжеш! – извика сърдито Саади. — Аз не съм толкова глупав, за да повярвам, че някакъв орел ти е грабнал чалмата! Защо му е на орела твоята чалма? По всичко личи, че ти си прахосал парите, които ти дадох, и сега се мъчиш да ме заблуждаваш!
— Кълна се в аллаха, че ти говоря самата истина, благодетелю мой! — уверявах аз. — Има хора, които видяха с очите си как орелът ми задигна чалмата.
— Възможно е, възможно е! — потвърди Саад. — И аз съм слушал, че орлите обичали да грабят чалми, за да си правят от тях гнезда.
Саади се замисли, почеса се по брадата и каза:
— Добре, аз ще ти дам още сто жълтици, но внимавай да не се случи нещо и с тях!
И като каза това, Саади извади пак една кесия и ми даде още сто жълтици.
Дълбоко трогнат от великодушната постъпка на моя покровител, аз обещах да бъда по-предпазлив и изпратих гостите си с благодарности и благословия.
„Сега ще трябва да скрия парите на такова място, че и дяволът да не може да ги намери" — казах си и започнах да търся някое потайно кътче за скривалище.
Оглеждах надлъж и нашир цялата къща и най-сетне погледът ми се спря върху една глинена делва, пълна с непотребен овес, който служеше за храна на покойното ми магаре. Тая делва след смъртта на добичето стоеше забравена в един полутъмен ъгъл и никой не се докосваше до нея.
„Ето тук ще скрия парите" — реших аз и като отделих една жълтица за харчене, зарових в овеса на делвата кесията с останалите деветдесет и девет жълтици.
Никой не ме видя къде скрих парите, защото по това време жена ми и децата ми не бяха вкъщи.
Доволен и предоволен, че съм намерил най-сигурното скривалище, аз излязох да видя къде има по-хубав коноп, та на следния ден да отида направо да го взема. След като обикалях дълго пазара и избрах търсената стока, привечер се върнах у дома капнал от умора.
Жена ми се беше прибрала и шеташе из къщи.
Още щом прекрачих прага, потърсих с поглед глинената делва. Но делвата бе потънала сякаш вдън земя и от нея нямаше нито следа.
— В оня ъгъл имаше една делва с овес. Да не си я преместила някъде? — попитах аз с разтреперан глас.
— Одеве мина един непознат търговец, който продаваше гюлова вода и сапун за баня — каза жена ми.
— Аз взех един сапун и понеше нямах пари, дадох на търговеца делвата с овеса. Нали и без това тая делва беше стара, пък и магарето ни умря, та вече не ни трябва овес — добави тя.
При тия думи на жена ми усетих, че ме облива студена пот, нозете ми се подкосиха, сърцето ми престана да бие.
— Нещастнице, как можа да сториш това! — извиках аз. — Знаеш ли, че в делвата имаше деветдесет и девет жълтици?
Като разбра какво е направила, жена ми започна да се вайка и да си скубе косите, но нещастието беше вече непоправимо и нищо не можеше да ни помогне.
Разбира се, времето лекува всички злочестини и мъки и след някой и друг ден аз се успокоих и се залових за работа. Понякога само ме обземаше страх, че моят бла¬годетел пак ще ми дойде на гости и ще ме пита какво съм направил с подарените ми от него жълтици." И на¬истина, не мина много време, и моите опасения се оправдаха.
Един ден двамата приятели отново ме споходиха и аз ги посрещнах със свито сърце.
От дума на дума Саади полюбопитствува да узнае дали съм се избавил от немотията и аз трябваше да разкажа каква нова беда ме бе сполетяла.
— Тоя път вече не можеш ме излъга! — извика гневно Саади. — Ти не заслужаваше моята помощ, защото си един непоправим ленивец и измамник!
— Но аз не съм виновен — оправдавах се аз. — Отде можех да допусна, че жена ми ще излезе толкова глупава, за да даде делвата с жълтиците за един сапун…
Всичко туй е измислица — прекъсна ме Саади, като се изправи и тръгна към вратата, последван от своя приятел.
— Слушай, Хасане — рече на излизане Саад и ми подаде едно парче калай. — Вземи това късче калай, което намерих случайно на пътя. Колкото и нищожно да е, може би то ще ти донесе щастие.
За да не оскърбя Саад, аз приех с благодарност подаръка му и го скрих в дрехата си. После двамата приятели си отидоха.
На другия ден призори, когато още спяхме, някой похлопа на вратата ни.
— Кой е? — извиках аз, като се надигнах от леглото.
— Аз съм, Хасане, съседката Мерджана! — обади се жената на съседа рибар. – Мъжът ми отива за риба и му трябва малко калай за мрежата. Цялата махала оби¬колих, но никой не можа да ми услужи. Дали у тебе не се намира случайно някое парченце?
— Имала си късмет — рекох, като се сетих за подаръка на Саад. — Търкаляше се тъдява едно парче, ей сега ще го потърся.
И като извадих от дрехата си калаеното късче, открехнах вратата и го подадох на съседката. Тя го прие с радост и обеща да ни подари първата риба, която мъжът й ще хване.
Съседът натъкмил мрежата и отишъл на риболов. Още с първото мятане той уловил една голяма риба, а след второто и третото хвърляне на мрежата хванал и някои по-дребни риби.
От риболова съседът дойде право у дома.
— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!
И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.
— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.
Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми по-мислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят. Вечерта, като се върнах вкъщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче,— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчвайте някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.
Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.
След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.
На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа златар.
— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.
И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.
Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.
— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.
Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.
Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.
На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари. и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.
— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. — Добре, давам ти петдесет жълтици!
Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:
— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.
Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.
В това време дойде и самият златар.
— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.
Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:
— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.
— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.
Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.
— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.
На другия ден съседът ми донесе парите и взе брилянта.
Така аз неочаквано забогатях. Изградих си голям и хубав дом, отворих въжарска работилница и предумах другите въжари да работят в нея, а аз станах техен господар. Скоро търговията ми се разшири и почна да ми носи добра печалба.
Веднъж Саади и Саад решили да ме навестят и да видят какво правя. Те ме потърсили в старата ми къща и като видели, че не живея там, попитали съседите какво е станало с мен. Казали им, че сега аз съм един от най-бо¬гатите хора в Багдад и съм се преместил в собствен палат на другия край на града.
Изненадани и озадачени от моето внезапно забогатяване, Саади и Саад се запътили към моя дом.
Аз бях полегнал на дивана и си почивах, когато слугата влезе в стаята ми и съобщи, че ме търсят двама непознати мъже. Казах му да ги покани в гостната и след малко бях приятно изненадан от посещението на моите стари приятели.
— Добре дошли в новия ми дом, благодетели мои!
Аллах да ви дарува щастие и дълъг живот! — поздравих аз гостите и ги поканих да седнат.
Като ме благословиха и те на свой ред и седнаха, Саади рече:
— Голяма е нашата радост, Хасане, че ти най-после си се избавил от сиромашията и си станал богат човек. Изглежда, че моите двеста жълтици не са отишли на¬празно и са ти помогнали да забогатееш. Мъчно ми е само, че ти два пъти ни излъга и се опита да ни заблудиш.
— Не, благодетелю мой, аз никога не съм ви лъгал — отвърнах аз. — Туй, което ви казах, е самата истина, както е истина и това, че аз забогатях не от твоите двеста жълтици, а от късчето калай, което ми даде Саад.
— Ти пак започваш да се подиграваш с нас — навъси се Саади и ме изгледа недоверчиво.
Тогава аз разказах най-подробно как съм дал калаеното късче на съседа си, за да го върже на мрежата, как след това същият тоя съсед ми подарил една риба, в която жена ми намерила един голям брилянт, и тъй нататък, и тъй нататък.
Двамата приятели ме слушаха внимателно, с широко отворени очи.
Като свърших разказа си, Саади поклати глава и забеляза:
— И все пак цялата тая история ми се вижда съвсем невероятна.
— Защо не, по волята на великия аллах може да се случи и такова чудо — обади се Саад, като поглади замислено брадата си.
Беше почнало да се свечерява и аз поканих гостите да пренощуват у дома, като им предложих да ги поразходя на другия ден до чифлика ми извън града.
Саади и Саад приеха с готовност поканата и след това ние седнахме край трапезата, отрупана с най-вкусни ястия и напитки. Веселбата ни продължи до късна нощ сред музика и песни, при кръшните игри на танцуващи хубавици.
На сутринта аз и моите приятели се отправихме към брега на реката, дето се поклащаше една голяма ладия, приготвена вече за разходка. Ние се настанихме в ладията и водени от неколцина здрави гребци, заплувахме към чифлика.
Като стигнахме на отвъдния бряг, Саади и Саад останаха прехласнати от гледката, която се откри пред очите им.
Насреща се разстилаше просторна градина с цъфнали лимонови и портокалови дървета, край които лъкатушеха бистри поточета. По клоните на дърветата чуруликаха безброй птички, а в дъното на градината, сред високи палми и цветя, се белееше лятната ми къща с голяма сенчеста тераса.
Двама от синовете ми, които вече летуваха тук, из¬лязоха да ни посрещнат и ни придружиха до терасата, после припнаха да играят из градината. Ние се разположихме върху меките пухени възглавници и веднага един слуга сложи пред всекиго по едно наргиле и чаша с леден шербет.
По едно време, както ние пушехме и се разхладявахме с шербет, синовете ми дотичаха при нас.
— Татко, виж какво намерихме! — извика по-голямото момче и ми подаде едно грамадно птиче гнездо.
Аз взех гнездото и за моя най-голяма изненада видях, че то бе направено от една вехта чалма.
— Та това е същата моя чалма, която орелът грабна от ръцете ми! — извиках аз. — Де я намерихте?
— На върха на едно високо дърво — рече момчето.
Саади и Саад останаха смаяни при вида на необикновената находка и не казаха нито дума. Но след малко, като се опомни, Саади подхвърли:
— Ако това наистина е твоята чалма, в нея трябва да са скрити жълтиците, които ти дадох.
Аз измъкнах мигом джобния си нож и с един замах разпрах чалмата, от която се изсипаха скритите жълтици.
— Сега вече няма никакво съмнение, че ти не си ни лъгал — рече примирено Саади.
Цял ден ние почивахме на хладина в чифлика и вечерта решихме да се върнем с коне в града. Моят коняр оседла три врани жребеца и ние потеглихме към Багдад, дето стигнахме късно вечерта.
Като дойдохме у дома, аз изпратих един от слугите да купи отнякъде зоб, защото в моята градска къща не се намираше храна за конете.
Ала тъкмо бяхме седнали да вечеряме, ето че слугата се яви при мен и ми подаде една кесия с жълтици.
— Какво е това? — попитах го.
— Намерих я в делвата с овеса, който купих за конете.
Като насипвах зобта в яслите, от делвата се изтърси и тая кесия.
— Я! — учуди се Саади. — Но това е кесията, която аз ти дадох!
— Донеси веднага делвата! — поръчах аз на слугата.
И щом той донесе глинения съд и го сложи пред нас, аз извиках:
— И делвата е същата, която жена ми продаде на търговеца!
Двамата приятели дълго гледаха изумени ту делвата, ту кесията с жълтиците и не можеха да проумеят тая странна игра на случайността. Най-после Саади наруши мълчанието и забеляза:
— Да, ти беше прав, като каза, че си забогатял не от моите жълтици, а от парчето калай, което ти даде Саад.
— Благодетелю мой — обърнах се аз към Саади, — ти имаше искреното желание да ми помогнеш и. аз ти благодаря от сърце за твоята щедрост. Сега нека с подарените ми от тебе жълтици да зарадваме други сиро¬маси хора и да направим живота им по-честит!
Чудният разказ на Коджа Хасан развълнувал дълбоко премъдрия Харун-Ал-Рашид.
— Понякога човешкото щастие се явява изневиделица — рекъл халифът — и никой не знае къде се крие то.
Твоето щастие, Хасане, е било скрито в едно късче калай, а брилянтът, който те направи богат човек, се намира сега в моята съкровищница. Тоя брилянт е най-скъпият ми накит и аз съм доволен, че узнах неговата необикновена история, която ще бъде записана и предавана от поколение на поколение.
От тоя ден Харун-Ал-Рашид и Коджа Хасан станали неразделни приятели и всеблагият халиф канел често в палата си на угощение и разговорка и Саади, и Саад.