Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:
– О, Господи! Всичките тези години ти служих без никакво възнаграждение. Сега жена ми казва, че трябва да ми се плати. Мога ли да получа наведнъж сто жълтици за службата си?
В този момент съседът му – скръндза, бил на покрива на дома си и броял съкровищата си. В желанието си да се надсмее над Настрадин, хвърлил отгоре кесия, пълна точно със сто златни динара.
– Благодаря – казал Настрадин и побързал да се прибере в къщата. Там той показал парите на жена си. чийто вид й направил голямо впечатление.
– Прости ми – казала тя, – никога не съм вярвала истински, че си светец. Но сега се убедих в това.
През следващите няколко дни съседът наблюдавал как в дома на Настрадин Ходжа се появяват разкошни вещи и безпокойството му започнало да се засилва.
Накрая той ре-шил да поговори със самия Настрадин.
– Знай приятелю, че аз съм светец. Какво искаш? -попитал Настрадин.
– Искам да си върна обратно парите. Аз бях този, Който хвърли кесията, не Бог.
-Ти може да си бил само изпълнител, но аз помолих за злато Бог, не теб.
Скръндзата се ядосал:
– Сега отиваме в съда, а там ще се изясним кой е крив и кой – прав.
Настрадин се съгласил. Когато излезли на улицата, той казал на търговеца:
– Облечен съм в дрипи и ако съдията ме види в такъв вид, външното различие между нас може да наклони везните в твоя полза.
– Добре – промърморил търговецът, – облечи моята роба, аз ще облека твоята.
След няколко крачки Настрадин казал:
-Ти яздиш кон, а аз вървя пеша. Ако отидем така в съда, съдията ще реши, че трябва да отсъди делото в твоя полза.
-Аз и без това знам кой ще спечели делото независимо от външния вид. Сядай на моя кон!
Настрадин яхнал коня, а съседът му тръгнал след него.
Когато редът им дошъл, скръндзата разказал всичко на съдията.
– Какво можеш да кажеш ти по този повод? – попитал съдията Настрадин.
– Ваша чест, този човек е стиснат, а освен това постоянно страда от халюцинации. Той просто си е въобразил, че той ми е дал парите. В действителност те ми бяха изпратени свише, а на него му се е привидяло, че ги е дал той.
-А как можеш да го докажеш?
– Няма нищо по-просто. Лудостта му се проявява в това, че мисли, че всичко му принадлежи, когато всъщност това изобщо не е така. Ето например попитайте го на кого е тази роба. И Настрадин млъкнал, сочейки новата си роба.
– Това е моята роба – извикал скръндзата.
– А сеза го попитайте на чий кон дойдох дотук, в съда – продължил Настрадин.
– Ти пристигна на моя кон – закрещял ищецът.
– Въпросът е изчерпан – казал съдията.

Десетима глупака преплували една река. Като стигнали до другия бряг, поискали да се убедят, че всички са живи здрави. Един от тях започнал да брои, но забравил за себе си е преброил само останалите девет. "Само девет сме – казал той. – Един от нас сигурно е потънал." "Ти сигурен ли си, че си преброил правилно?" – попитал другият глупак и започнал да брои отново, но и той забравил за себе си. Тогава и другите глупаци се заели с това, но колкото и да броили, резултатът бил същият – девет. Като се уверили, че един от тях е потънал, те започнали да оплакват гибелта му, въпреки че не можели да установят чия е именно.
Наблизо минавал човек, който се поинтересувал какво се е случило и глупаците му обяснили. Тъй като пред него стояли всичките десет, минувачът се досетил каква е работата и започнал да ги брои, докосвайки всеки, като изисквал да изговарят своя номер поред. "Едно" – казал първият. "Две" – произнесъл вторият и така стигнали до последния, който казал: "Десет." Поразени, глупаците благодарили на минувача и се зарадвали на благополучния изход.

Ето ние ще изпратим седем слуги на пазара да донесат грозде. Какво виждам? Първият загубил дадените му пари. Вторият ги заменил за вино. Третият ги скрил. Четвъртият не разпознал зеленото грозде. Петият, пробвайки дали е зряло, размазал цялата чепка. Шестият избрал умело, но бутнал и разсипал по невнимание. Седмият донесъл узряла чепка и намерил листа, за да я украси.
Така седмината минали по един път и в едно време.

Майка казала на сина си за един велик светец: "Даже щипка прах изпод следите му вече е велика." Случило се така, че светецът преминавал през селището им. Момчето проследило следите му и взело щипка от тази пръст, зашило я в парче плат и започнало да я носи на шията си. Когато го изпитвали в училище, винаги държало ръката си върху тази пръст. При това момчето се изпълвало с такова въодушевление, че отговорът му бил винаги чудесен.
Накрая учителят на излизане от училище го похвалил и попитал какво държи той винаги в ръка. Момчето отговорило: "Пръст изпод краката на светеца, който мина покрай нашето селище." Учителят добавил: "Пръстта на светеца ти служи по-добре от каквото и да е злато."
На това присъствал съсед магазинер, който си казал: "Глупаво момче, събрало е само щипка златна пръст. Ще дочакам преминаването на светеца, ще събера цялата пръст изпод краката му и ще получа най-изгодната стока." И седнал той на прага и напразно чакал светеца. Той така и не дошъл.

Един от приятелите на Настрадин Ходжа му поискал пари назаем за кратък срок. "Не, пари няма да ти дам – казал Настрадин, – но затова пък, тъй като си ми приятел, мога да ти отпусна срок, колкото поискаш!"

В Бенгалия живеел един много учен човек. Наричали го Бхаттоджи. Той бил много известен граматик, но никога не ходел в храма. Вече се състарил, прехвърлил шестдесет, когато баща му казал: "Това вече е прекалено!" Бащата бил на деветдесет години. "Аз ходя в храма и се моля всеки ден! И нищо не съм казвал за теб, мислейки, че ти сам ще достигнеш до разбирателство със себе си! Но ти вече си на шестдесет! Време е да отидеш и да се подготвиш за онзи свят! Кога ще отидеш в храма да се помолиш и да отправиш възхвала към Всевишния?" Бхаттоджи казал в отговор: "Виждайки те многократно да ходиш в храма и да се връщаш все същия, аз се усъмних дали въпросът е в това, колко години и колко пъти се молиш. Струва ми се, че въпросът е в това, как се молиш, въпросът е само в качеството. Аз те наблюдавам толкова години! По два пъти на ден ти отиваш в храма и се връщаш абсолютно същия. Така че какво става, молитвата ли не действа? Не, тук нещо не е наред! Утре е рожденият ми ден. Аз ще отида в храма и ще направя всичко, което е по силите ми. Ще се постарая да вложа цялата си душа, цялото си сърце. Ще се помоля само веднъж, но нищо няма да оставя вътре. Ще се постарая напълно да вляза в това, но само веднъж. Ако нещо трябва да стане, то ще стане. Ако нищо не се случи, с това и ще приключа. Защо да ходя тогава отново, след като няма никаква полза? Значи е безсмислено!" Баща му се разсмял и казал: "Господи, ама че глупак! А на всичко¬то отгоре се слави като умен човек! Трябва да се молиш цял живот, за да се случи нещо! Бог да е с теб, да просвети той ума ти. Давай, давай! Да видим какво ще излезе!"
Бхаттоджи отишъл в храма и повече не се върнал. Той умрял. Само веднъж молейки се пред божеството на храма, той умрял. Той наистина целият влязъл в това – и нищо не останало.

К- ога са добри отношенията между мъжа и жената? – попитали Настрадин Ходжа.
– Ако мъжът е глух, а жената сляпа, те могат да си живеят много добре заедно – отговорил той.

Един богаташ имал всичко, което може да си пожелае човек. И милиони пари, и прекрасен дворец, и жена красавица, и стотици слуги, и разкошни обеди, и всякакви мезета, и вина, и пълна конюшня с млади коне. И всичко това така му писнало, че по цял ден седял в своите богати палати, въздишал и се оплаквал от скука.
Само едно нещо го радвало – храната. Щом се събудел, очаквал закуската, от закуската чакал обеда, после – вечерята. Но скоро се лишил и от тази утеха. Той ядял толкова много и сладко, че си повредил стомаха и загубил апетит. Извикал лекари. Те му дали лекарства и му наредили всеки ден да се разхожда по два часа сред природата.
И ето че Веднъж, докато се разхождал и си мислил за своята мъка – че не му се яде, до него се приближил просяк.
– Подай – казал – в името на Христос на бедния човек.
Богаташът, мислейки за мъката си, че не му се яде, не чул бедняка.
– Пожали, господине, цял ден не съм ял.
Чул богаташът, че става дума за храна и се спрял:
– А на теб яде ли ти се?
– Как да не ми се яде, господине, страстно искам да ям!
"Ето, това е щастлив човек" – помислил си богаташът и завидял на бедняка.

Ученик попитал Майстора: "До колко са верни думите, че щастието не е в парите?" Той отговорил, че те са напълно верни. И го доказал просто. Защото с пари може да се купи легло, но не сън; храна, но не апетит, лекарства, но не здраве; слуги, но не приятели; жени, но не любов; жилище, но не домашно огнище; развлечения, но не радост; учители, но не ум. И казаното не изчерпва списъка.

Един голям пес видял кутре, което си гонело опашката, и го попитал:
– Защо си гониш опашката?
– Изучих философията – отговорило кутрето, – Реших проблемите на вселената, които не е решило нито едно куче преди мен. Аз разбрах кое е най-доброто за едно куче. Това е щастието. Разбрах, че моето щастие е в опашката. Затова я гоня, а като я хвана, ще е моя.
Синко – казал песът, – аз също съм се интересувал от проблемите на вселената и съм си съставил мнение за тях. Освен това разбрах, че щастието е прекрасно за кучето и че моето щастие е в опашката, но забеля зах, че където и да отида, каквото и да правя, тя ме следва. Не е необходимо да я гоня.