Веднъж Настрадин Ходжа казал на жена си:
– С всеки изминат ден все повече и повече се учудвам на целесъобразността, с която е устроен светът – изглежда, все едно е направено в полза на човека.
– Какво именно имаш предвид?
– Да вземем например камилите. Как мислиш, защо те нямат крила?
– Нямам представа.
– Добре, тогава си представи, че на камилите им по¬раснат крила. Тогава те биха могли постоянно да нарушават покоя ни, като кацат на покривите на къщите и ни плюят отгоре.

Четирима пътешественици открили неизвестно място, обкръжено от висока стена, в която нямало дори пролука. Пътешествениците много искали да видят какво има зад нея и един от тях се покатерил на стената. В момента, в който се качил обаче и погледнал отвъд, изкрещял изумено и радостно и без да каже дума на приятелите си, скочил от другата страна. Другите също решили да се качат на стената. Те скачали оттатък, без да проронят и думичка. И всеки, който се изкачвал горе, с необикновена радост скачал от другата страна и никога не се връщал оттам, за да разкаже какво е намерил.
Това е царството на Абсолюта.

В царство Сун живял Царят на маймуните, който обичал маймуните и хранел цяло стадо. Той умеел да отгатва техните желания, маймуните също го разбирали. За да се грижи за тях, той лишавал от храна семейството си. Изведнъж той обеднял и му се наложило да намали храната на животинките. Страхувайки се, че стадото ще спре да му се подчинява, в началото той ги излъгал:
– Какво, ако започна сутрин да ви давам по три кестена, а вечер по четири?
Всички маймуни скочили гневно:
– А ако започна да ви давам сутрин по четири кестена, а вечер по три? – веднага се поправил той.
И всички маймуни зарадвани легнали на земята.

Веднъж Тя Чуан, приемайки на гости ученика Пао Фу, му задал въпрос:
– Как вашият учител ви учи на будизъм?
– Нашият учител – отговорил монахът – ни казва да затворим очи, за да не виждаме лошото, да си запушим ушите, за да не чуваме лошото, да спрем умствената дейност, за да не се формират лъжливи идеи.
Тя Чуан казал:
– Аз не те моля да затваряш очи, тъй като нищо няма да видиш. Не те моля да запушваш уши, тъй като никога нищо няма да чуеш. Не те моля да прекратиш умствената си дейност, тъй като няма да успееш изобщо да формулираш каквато и да е идея.

Буда умирал. Четиридесет години той вървял и хиляди го следвали. Сега той умирал. И казал: "Това е последният ми ден. Ако искате да питате нещо – питайте.
Настана часът, когато всеки трябва да тръгне по своя път. Непрогледна тъмнина обгърнала учениците на Буда. Ананда – любимият му ученик, заплакал като дете. От очите му се стичали сълзи. Той се удрял В гърдите, почти загубил разсъдъка си. "Какво правиш, Ананда?" – попитал Буда. "Какво да правим сега? – отговорил Ананда. 
-Ти беше тук, ние вървяхме в твоята светлина. Всичко беше безопасно и добре. Ние напълно забравихме какво е това тъмнина. Всичко след теб беше обляно от светлина. Сега ти си тръгваш. Какво да правим?" И той отново потънал в ридания. 
"Чуй ме – отговорил Буда. – Четиридесет години ти вървя в моята светлина и не можеше да постигнеш твоята. Мислиш ли, че ако живея още четиридесет години, ще достигнеш своята светлина? Колкото по-дълго вървиш в чуждата светлина, колкото повече подражаваш, толкова повече губиш. По-добре е да си тръгна."
Последните думи, отронили се от устните на Буда, били: "Бъдете сами светлина за себе си."

Някога един велик крал имал министър. Той изпаднал в немилост и за наказание кралят заповядал да го затворят на върха на една много висока кула. Заповедта му била изпълнена и министърът останал там, обречен да загине. Той обаче имал вярна жена. През нощта тя се промъкнала в кулата и попитала мъжа си дали може да му помогне по някакъв начин. Министърът помолил жена си да дойде отново следващата нощ и да донесе дълго въже, здрав канап, кълбо прежда, копринена нишка, бръмбар и малко мед. Много учудена, добрата съпруга се подчинила на мъжа си и донесла исканите неща. Мъжът й заповядал да завърже здраво копринената нишка за бръмбара, след това да намаже с мед мустачките му и да го сложи на стената на кулата с главата нагоре. Тя изпълнила всичко и бръмбарът тръгнал на дълго пътешествие. Усещайки пред себе си миризмата на мед и желаейки да го достигне, той пълзял напред и все по-напред, докато накрая стигнал върха на кулата, където министърът го хванал и така се сдобил с единия край на копринената нишка. Тогава той заповядал на жена си да привърже другия край на нишката към преждата и като изтеглил единия й край при себе си, повторил същата история с канапа и накрая – с въжето. Останалото било лесно: по въжето министърът се спуснал от кулата и избягал.

Живял някога един брамин, който служел в една домашна кумирна*. Веднъж той заминал по работа и оставил сина си да се грижи за кумирната. Браминът казал на момчето всеки ден да слага храна пред Бога и да гледа как той се храни. Момчето, следвайки наставленията на баща си, поставил приношенията пред изображението на Бога и мълчаливо зачакало. Но Бог нищо не му казвал и не се хранел. Момчето дълго чакало. То твърдо вярвало, че Бог ще слезе от пиедестала си, ще седне пред приношенията и ще ви изяде. И се молело с думите: Господи, моят баща ми заповяда да гледам как ще изядеш приношенията. Защо не искаш да слезеш? Нали слизаш пред баща ми и ядеш неговите приношения. Какво съм сторил, че не искаш да слезеш и да изядеш моите?"
Момчето дълго и горчиво плакало. Когато вдигнало очи и погледнало приношенията, видяло, че Бог приел човешки образ, седял и се хранел.
Когато службата завършила и момчето излязло от кумирната, стопаните на дома му казали: "Сега, след като службата свърши, донеси тук приношенията." "Но Бог изяде всичко" – отговорило момчето. "Какво говориш?" – го попитали с изумление. С абсолютна невинност момчето повторило: "Бог изяде всичко, което занесох, там няма нищо повече." И когато хората влезли в кумирната, те се вкаменили при вида на празните блюда. Това е силата на истинската вяра и на истинското желание.

Веднъж ученикът Импо бутал количка пред себе си, а Ма Дзи седял на пътя му, изпънал крака. Импо казал:
– Учителю, моля, дръпнете си краката! – Това, което е протегнато, не може да бъде прибрано – казал Ма Дзи.
– Това, което върви напред, не може да обърне назад – казал Импо и бутнал количката напред.
Количката преминала през краката на Ма Дзи и те се покрили със синини и кръвонасядания. Когато се върнали, Ма Дзи влязъл в залата и като придърпал брадвата към себе си, казал:
– Нека монахът, който неотдавна нарани краката ми, да дойде тук!
Импо се приближил и застанал пред Ма Дзи, като наклонил глава и се приготвил да приеме удара.
Ма Дзи оставил брадвата настрана.

Царството небесно е подобно на цар, вдигнал брачно пиршество за сина си.
Изпратил той робите си да призоват призованите на пиршеството, не поискали да дойдат.
Изпратил и други роби, като казал: "Кажете на призованите: "Ето, приготвил съм обед – моите телци и което е отгледано, е заклано – и всичко е готово. Елате на брачно пиршество."
Но те, пренебрегвайки поканата, отишли кой на полето си, кой по търговските си дела.
Други, като хванали робите, оскърбили ги и ги убили.
Като чул това, царят се разгневил и изпратил войските си. Те изтребили убийците и изгорили града им.
Тогава владетелят казал на робите си: "Брачното пиршество е готово, а призованите не бяха достойни за него. И така, идете на кръстопътя и всички, които намерите, призовете ги на брачен пир."
И тези роби излезли на пътя, събрали всички, които намерили: и зли, и добри – и брачното пиршество се напълнило с хора. Влязъл царят при хората и видял човек, който не бил облечен в дрехи за брачно тържество.
И му казал: "Приятелю! Как си влязъл тук без брачни дрехи?" Онзи мълчал.
Тогава царят казал на слугите: "Като му вържете ръцете и краката, вземете и го изхвърлете в тъмнината навън: там ще има плач и скърцане със зъби. Защото има много призвани, но малцина избрани."

Веднъж някакъв гръцки философ заповядал на един от учениците си в продължение на три години да раздава сребро на тези, които го обиждат. След края на изпитанието учителят казал:
– Сега можеш да отидеш в Атина да се учиш на мъдрост.
При Влизането си в Атина ученикът Видял до градските порти мъдрец, който обиждал всички, които минавали наблизо. Той постъпил така и с него. Ученикът прихнал да се смее.
– Защо се смееш, когато те обиждам? – попитал мъдрецът.
– Защото в продължение на три години аз плащах на тези, които ме обиждат, а ти го правиш без пари.
Влез в града, той ти принадлежи – отговорил мъдрецът.