В едно царство принцът полудял и си въобразил, че е петел. Съблякъл се гол, скрил се под масата и живеел там, отказвайки се от царските ястия, сервирани в златни блюда. Той ядял само зърно, приготвено за кокошките. Царят бил отчаян. Той изпращал при сина си най-добрите лекари, най-знаменитите учени – всичко без резултат. Напразни останали и старанията на заклинателите, на монасите, на отшелниците и чудотворците. Й ето че веднъж пред царя се явил неизвестен мъдрец.
– Струва ми се, че мога да изцеря принца – промълвил той. – Позволи ми да опитам.
Царят се съгласил. В този момент за всеобщо удивление мъдрецът захвърлил дрехите, заврял се под масата при принца и започнал да кукурига.
– Кой си ти и какво правиш тук? – възкликнал юношата.
– А ти? – попитал мъдрецът. Ти кой си и какви ги вършиш тук?
– Нима не виждаш? Аз съм петел.
– Хм – учудил се мъдрецът, – странно!
– Какво странно има?
– Нима не виждаш, че и аз съм същият такъв петел като теб?
Те се сприятелили и се заклели никога да не се разделят.
След това мъдрецът се захванал да лекува принца. Той започнал от това, че облякъл риза. Принцът бил изумен:
-Да не си полудял! Забрави ли кой си? Да не си решил да ставаш човек?
– Виж сега – меко възразил мъдрецът, – не бива да се мисли, че петел, облечен като човек, престава да бъде петел.
На принца се наложило да се съгласи. На следващия ден и двамата били облечени. Мъдрецът изпратил да донесат храна от царската кухня.
– Нещастник! Какво правиш? – възкликнал изплашеният принц. – Да не се каниш да ядеш като човек?
Приятелят му разсеял съмненията му:
– Никога недей да мислиш, че докато седи на една маса с човек и разделя трапезата му, петелът престава да бъде петел. Нима на петела е достатъчно да се държи като човек, за да стане човек? В този свят можеш да се държиш като истински човек и въпреки това да останеш себе си, т.е. петел.

Дърводелецът Чуй чертаел на ръка по-точно, отколкото с помощта на циркуляр и триъгълник, пръстите му следвали превръщането на нещата и не зависели от мислите и желанията му. Затова съзнанието му винаги било единно и не знаело прегради. Ние забравяме за крака, когато сандалите са ни по мярка. Забравяме за кръста, когато поясът на робата не ни стиска. Забравяме за правилното и неправилното, когато умът не ни пречи. И не се променяме вътрешно, и не се увличаме по външните неща, когато не ни пречат нашите дела. Да нямаш пречки от самото начало и никога да не ги имаш после, означава да не си създаваш пречки даже със забравянето на пречките.

Живял някога един човек, който бил толкова глупав, че го нарекли Голем. Всяка сутрин Голем толкова трудно си намирал дрехите, че вечер, като си спомнел за това, се страхувал да си легне. Накрая намерил решение: взел хартия и молив и докато се събличал, записал къде е сложил всяко нещо.
Като се събудил на другия ден, бил в добро разположение на духа, извадил бележката и започнал да чете:
"шапка" – тук, сложил я, "панталони" – били до него, обул ги, и така нататък, докато не завършил със сутрешното обличане. "Да, но къде съм аз самият? – попитал след това с ужас той. – Къде съм се загубил?" Търсенето било безрезултатно. Той така и не успял да се намери.

Умирайки, дзенмонахът Бокудзю помолил учениците си да му донесат всичките му книги, всичко, което е написал, и всичко, което е казал. Натрупали цяла планина, но не можели да разберат какво се кани да прави монахът. А той започнал да пали огън.
Учениците се развикали и разкрещели.
Бокудзю, като видял това, казал:
– Каня се да си отида и нямам намерение да оставям следи след себе си. Не трябва да оставям нито един отпечатък от крака си. Отсега този, който желае да ме следва, трябва да следва себе си. Този, който иска да ме разбере, трябва да разбере себе си. Ето защо унищожавам всички тези книги.
При един майстор на дзен дошъл ученик и попитал:
– Защо едни хора са красиви, други – безобразни, едни са умни, а други – глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо Бог го е допуснал? И не ми говорете за кармите, че всичко това е от предишни животи. Как се е появила разликата в самото начало, когато предишни животи още не е имало?
Майсторът го повел из градината и казал:
– Ето, това дърво е голямо, а това – малко. Аз често седях под тези дървета и си мислех защо е така. Но когато отхвърлих ума, изчезна и самият въпрос. Сега знам, че това дърво е голямо, а това – малко. Няма никакъв проблем!

Ле Дзи попитал Стража на границите:
– Обикновеният човек ходи под водата и не се дави, стъпва в огъня и не се изгаря, върви в тъмнината на нещата и не трепери. Позволете да попитам как се постига това?
– Това се постига не със знания и ловкост, не със смелост и решителност, а със съхранение на чистотата на ефира – отговорил Стража на границите. – Аз ще ти разкажа за това. Всичко, което притежава форма и външен вид, звучене и цвят – това са вещи. Разликата е само в свойствата. Как може едни вещи да се отдалечат от други? Нима това е достатъчно за превъзходството на едни над други? Истината достига онзи, който е успял да разбере и да обхване до края процеса на създаване на вещите от безформеното, да разбере, че процесът завършва при прекратяване на измененията.
Държейки мерките за безстрастие, криейки се в нямащото начало време, този, който е открил истината, ще странства там, където започва и свършва тъмнината на вещите. Той търси единство на своята природа, чистота на своя ефир, пълнота на свойствата, за да проникне в процеса на създаване на вещите. Природата е у този, който постъпва така, че да запази своята цялостност и да няма недостиг на жизнена енергия. Нима в сърцето му може да проникне печал?
Нали пияният при падане от каруцата, даже при много рязко, няма да се пребие до смърт. Костите и ставите му са същите, както при другите хора, но нараняванията са други, защото душата му е цялостна. Седнал е в каруцата неосъзнато и е паднал неосъзнато. Мислите за живота и смъртта, удивлението и страхът не са намерили място в гърдите му, затова, като се сблъска с предмет, той не се свива от страх. Ако човек притежава подобна цялостност от виното, то каква цялостност трябва да получи от природата. Мъдрият човек се слива с природата, затова нищо не може да му навреди!

На несправедливо хвърлен в затвора тенекеджия позволили да получи молитвено килимче, изтъкано от жена му. Всеки ден той се просвал на него в молитва. След известно време казал на своите тъмничари:
-Аз съм беден и лишен от дрехи, а и вие получавате нищожно заплащане. Но аз съм тенекеджия. Донесете, ми метал и инструменти и аз ще майсторя малки неща, които вие ще можете да продавате на пазара. Така всички ще имаме изгода от това.
Тъмничарите се съгласили и скоро те и тенекеджията започнали да получават пари, с които си купували храна и всичко необходимо.
Веднъж, когато тъмничарите се приближили до ки¬лията, вратата била отворена, а затворникът го нямало.
След много години, когато невинността на тенеке-джията била доказана, човекът, който го изпратил в затвора, го попитал как е успял да избяга, какво вълшебство е използвал. А той отговорил:
– Цялата работа е в шарката и в шарката вътре в шарката. Жена ми е тъкачка. Тя намери човек, който направил ключалката на вратата на килията и взе чертежа от него. Тя го втъка в килимчето в това място, до което аз се докосвах по пет пъти на ден по време на молитва. Аз съм работил с метал и шарката ми се стори подобна на устройството на ключалка. Измислих планът с правенето на разни неща, за да си набавя метал за ключа и избягах.

Живял някога един селянин, който си мислел, че ако той правел времето, то щяло да е много по-добро. "Зърното ще узрява по-бързо – мислел си той, – в класовете ще има повече зърна."
Бог чул мислите му и му казал:
– Ако смяташ, че знаеш по-добре кога какво време е необходимо, управлявай го сам това лято.
Селянинът много се зарадвал. Той веднага пожелал слънчево време. Когато земята изсъхнала, поискал през нощта да завали дъжд. Зърното растяло както никога. Всички не могли да се нарадват, а селянинът си мислел: "Отлично, тази година всичко е добре – и времето, и реколтата. Такива класове още не съм виждал през живота си."
През есента, когато полето пожълтяло, селянинът отишъл да събира реколтата. Но какВо било разочарованието му: всички класове били празни! Той събрал само слама. И отново започвал да се жалва на Бога, че реколтата е негодна.
– Но нали ти поръчваше времето по свое желание – отговорил Творецът.
-Аз изпращах поред ту дъжд, ту слънце-започнал да обяснява селянинът. – Направих всичко както трябва. Не мога да разбера защо класовете са празни?
-А за вятъра забрави! Затова нищо не се получи. Вятърът е нужен, за да пренася прашеца от единия клас до другия. Тогава зърното се оплодотворява и се получава хубав пълен клас, а без това няма да има реколта.
Селянинът се засрамил и си помислил: "По-добре нека Господ сам да управлява времето. Ние само ще объркаме всичко в природата с нашата "мъдрост".

Един приморски жител обичал чайките. Всяка сутрин той отивал до морето и плувал след тях. Около него се събирали стотици чайки.
Баща му казал:
– Чух, че всички чайки те следват. Хвани ми няколко за забавление.
На другата сутрин, когато любителят на чайките се оправил към морето, птиците кръжали над него, но не се спускали.
Затова казват: "Висшата реч е без думи, висшето действие е неправене." Знанието, което е достъпно за всички,не е дълбоко.

Един просяк дошъл при раби Шмелке. Оказало се, че в дома на раби няма пари, затова той дал на просяка пръстен. Жената на раби, като разбрала за това, започнала да го укорява, че е дал на някакъв случаен просяк толкова ценна вещ, с толкова голям и ценен камък. Тогава раби Шмелке извикал просяка и му казал: "Току-що разбрах, че пръстенът, който съм ти дал, е много ценен. Така че внимавай, да не го продадеш твърде евтино."

Един, като видял просяк в разгара на зимата, който, нямайки нищо освен риза, се чувствал не по-зле от него – целия завит до уши в кожа от белки, го попитал:
 – Как можеш да търпиш такъв студ?
 – А вие, господине?-отговорил онзи.-Та вашето лице също е открито. Така и аз – целият съм като лицето.