Една вечер, козато Шичири Кодзюн четял сутри на глас, при него влязъл грабител с остър меч и казал: "Портмонето или живота!" Шичири му казал: "Не ми пречи.
Парите са ей там, В сандъка." И продължил да чете.
Скоро той спрял и помолил: "Слушай, не вземай всичко. Утре трябва да си платя данъците."
Като взел почти всички пари, неканеният гост се приготвил да си ходи. "Поблагодари, когато получаваш подарък", – добавил Шичири. Онзи благодарил и изчезнал.
След няколко дни хванали грабителя и покрай останалото той си признал за нападението на Шичири. Извикан в съда, Шичири заявил: "Този човек не е грабител, във всеки случай поне що се отнася до мен. Аз му дадох парите, а той ми благодари за тях."

Живели двама младежи. Те били удовлетворени от живота си и тръгнали да търсят учител. Вървели много дни, много неща видели, докато не чули за един велик светец. Вървели няколко дни и като се приближили до селището, където живеел майсторът, решили да пренощуват. Разположили се на гробището. На разсъмване чули нечий разговор недалеч. Като се промъкнали безшумно, с удивление установили, че разговарят два . Единият казал на другия:
– Знаеш ли, днес през нощта е умрял еди-кой си майстор?
И юношите потръпнали, като чули името на този, към когото така се стремели. Мъката им била безгранична.
Те заварили жив такъв велик майстор, за когото даже животните говорели на човешки език.
Потиснати от случилото се, те решили поне да присъстват на погребението. Като влезли в селището и намерили дома на майстора, те почукали на вратата и на прага ги посрещнал учителят, жив и здрав. Той ги поканил да влязат и на чаша чай му разказали за разговора на двата котарака. Майсторът помислил известно време и казал:
– Знаете ли, тази нощ аз стоях в молитва, но преди разсъмване вниманието ми за момент се разсея, молитвата ми се прекъсна. Навярно затова тези симпатични животни изведнъж са почувствали, че съм престанал да съществувам.

Настрадин Ходжа се обзаложил, че може да прекара нощта в близките планини и да оцелее независимо от снеговете и ледовете. Няколко приятели от компанията се съгласили да станат свидетели на това.
Настрадин взел книга и свещ и прекарал най-студената нощ в живота си. На сутринта, полумъртъв, той поискал парите си.
– Нали нямаше със себе си нищо, с което да се сгрееш? – попитали съгражданите му.
-Нищо. -Даже свещ?
– Не, свещ имах.
-Тогава облогът е загубен.
Настрадин не казал нищо.
Няколко месеца по-късно, той поканил същите хора на гости. В очакване на храната те седнали в стаята, където Настрадин приемал гости. Минавали часове, гостите започнали да си шепнат по повод на храната.
-Дайте да идем и да видим как стоят нещата там – казал Настрадин.
Всички бързо се изсипали в кухнята. Там намерили огромна тенджера, под която горяла свещ. Водата не била даже топла.
– Не е готово още – казал Настрадин. – Не знам защо.
Свещта гори от вчера.

Готвачът Дин транжирал бикове за цар Венхой. Замахне с ръка, натисне с рамо, подпре с коляно, тропне с крак и ето – "Дрян! Бух!" – искрящият нож все едно танцува из въздуха ту в такт са мелодията "Черничева горичка", ту в ритъма на песните на Дзин Шоу.
– Прекрасно! – възкликнал цар Венхой. – Колко си изкусен, готвачо!
Като оставил ножа настрана, готвачът Дин отговорил:
– Вашият слуга обича Пътя, а той е над обикновеното изкуство. Първоначално, когато се заех с транжира-
не на месо, аз виждах пред себе си само трупове на бикове, но минаха три години и вече не ги виждах пред себе си! Сега аз не гледам с очи и разчитам на сензитивността на духа, престанах да възприемам със сетивата си и позволявам на духовното желание у мен да се претвори. Оставяйки се в ръцете на небесния порядък, аз водя ножа през главните стави, непроизволно прониквам във Вътрешните празноти, следвайки неизменимото, и затова никога не се натъквам на мускули и сухожилия, да не говорим за кости. Добрият готвач сменя своя нож веднъж годишно, защото той реже. Обикновеният готвач сменя ножа си веднъж месечно, защото той сече. А аз ползвам ножа си вече деветнадесет години, транжирал съм с него няколко хиляди бикове, а ножът все още изглежда така, все едно току-що е свален от точилото. Нали в ставите на трупа винаги има пролука, а острието на моя нож няма дебелина. Когато нещо без дебелина бъде въведено в празнотата, ножът винаги ще намери достатъчно място, където да поиграе. Ето защо даже след деветнадесет години ножът ми изглежда така, сякаш току-що е наточен.
Само че всеки път, когато се приближа до трудно място, виждам къде ще ми бъде трудно и събирам вниманието си в едно. Внимателно вглеждайки се в това място, движейки се бавно и плавно, водя ножа старателно и изведнъж трупът се разпада, сякаш буца пръст се стоварва на земята. Тогава аз вдигам нагоре ръка и с доволен вид се оглеждам наоколо, а след това изтривам ножа и го оставям намясто.
– Превъзходно! – възкликнал цар Венхой. – Като чух готвачът Дин, разбрах как трябва да се гради животът.

На въпроса: "Къде отиваш ти, учителю?" Гиллен понякога отговарял: "Отивам да се подкрепя с храна и така да окажа радушен прием на моя гост." "Какъв е този гост, който всеки ден идва у дома ти?" "А бедната душа нима не е като гост в нашето тяло? Днес е тук, а утре, гледаш, – няма я."

Има два случая, в които Господ не може да не се усмихне.
Когато човек е тежко болен и смъртта е близо, а лекарят казва на майката на болния: "Не се бойте, аз ще го спася", той забравя, че в основата на всяко събитие от живота или смъртта лежи волята на Бога. И чувайки неговите думи, Господ се усмихва, мислейки си: "Колко глупав трябва да е този човек, който се хвали, че ще спаси живота на пациента си, който умира по моя
воля."
И още Господ се усмихва, когато двама братя си поделят собствеността. Те измерват земята и казват: "Тази част е моя, а тази – твоя." И Господ се усмихва, мислейки си: "Цялата вселена ми принадлежи, но тези глупави братя казват: "Тази част е моя, тази – твоя."

Жената на Настрадин Ходжа му била сърдита. Затова сложила пред него гореща супа, без да го предупреди.
Тя обаче също била гладна и когато супата била готова, отпила голяма глътка. От болка очите й тутакси се насълзили, но тя отново не казала нищо, надявайки се, че Ходжа ще се изгори.
– Какво е станало, скъпа? – попитал Настрадин.
– Спомних си за бедната ми стара майчица. Докато беше жива, тя много харесваше тази супа.
В този момент Настрадин също напълнил устата си с изгарящата течност и по бузите му потекли сълзи. -Ти плачеш, Настрадин?
– Да, плача при мисълта, че твоята бедна стара майчица умря, като забрави да те вземе със себе си!

Попитали един дзенмайстор: "Какво правихте обикновено преди да станете просветлен?"
Той казал: "Обичайните ми занимания бяха сечене на дърва и носене на вода от кладенеца."
След това го попитали: "А сега, когато сте станал просветлен, какво правите?"
Той отговорил: "Какво повече бих могъл да правя? Сека дърва и нося вода от кладенеца."
Питащият, естествено, бил озадачен. Той попитал: "Каква е разликата тогава? Преди просветлението вие сте правили това и след просветлението правите същото. Къде е разликата?"
Майсторът се засмял и казал: "Голяма е разликата. Преди ми се налагаше да правя всичко това, а сега всичко става естествено. По-рано трябваше да правя усилие: преди да стана просветлен, това беше задължение, което ми се налагаше да изпълнявам, да го правя с нежелание, заставяйки себе си. Правех го, защото ми беше заповядано да го правя. Учителят ми ми заповядваше да сека дърва, затова го правех. Но дълбоко в душата си се ядосвах, макар външно да не казвах нищо.
Сега аз просто сека дърва, защото познавам съпътстващите това занятие красота и радост. Нося вода от кладенеца, защото това е необходимо. Това вече не е задължение, а моята любов. Аз обичам стареца. Застудява се, зимата вече чука на вратата, ще ни трябват дърва. Учителят с всеки ден остарява. Ще му трябва повече топлина. Жилището му трябва добре да се отоплява. Именно заради тази любов аз сека дърва. И заради тази любов нося вода от кладенеца. Сега се появи голяма разлика. Няма нежелание, няма съпротивление. Аз просто откликвам на момента и на текущата необходимост."

Един човек изпратил слугата си на пазар да купи риба. Купената риба се оказала гнила. Затова господарят предложил на слугата да си избере едно от трите наказания: да изяде гнилата риба, да получи сто удара или да плати сто мина.
– Ще изям рибата – избрал слугата.
Започнал да яде, но не успял да свърши, когато му станало лошо.
– Не, казал той – по-добре да получа сто удара.
На шейсетия удар почувствал, че не издържа повече.
– Спрете! – извикал той. – Плащам сто мина.
Оказало се, че той и гнила риба ял, и бой отнесъл, и от парите се лишил.

Веднъж един глупак попаднал в дома на някакъв човек. Домакинът започнал да го гощава. Но храната била неподправена и безвкусна. Като разбрал това, стопанинът добавил сол. Когато солта станала достатъчно на вкус, глупакът си помислил: "Значи всичко е в солта. Ако от една щипка сол е толкова вкусно, какво ще стане, ако се сложи повече!"
Глупакът си е глупак: той веднага започнал да яде само сол. Като преглътнал, вместо да му се услади, напротив, той си причинил страдание.