Веднъж един ученик попитал дзенмайстора:
– Учителю, как се влиза в дао?
– Чуваш ли ромоленето на ручея? – с въпрос отговорил на въпроса майсторът.
– Да. И какво от това? – отново попитал ученикът.
– Това е пътят, за да се влезе.

Учениците от школата Тендай се учили на медитация още преди дзен да навлезе в Япония.
Четирима ученици, близки приятели, си дали обет един на друг да пазят мълчание.
Първия ден мълчали. Медитацията им започнала благоприятно. Но когато паднала нощта и керосиновите лампи станали съвсем мътни, един от учениците не могъл да се сдържи и извикал на слугата: "Оправи тези лампи.
– Вторият ученик се удивил, като чул, че първият е про-говорил. Разбрахме се да не обелваме нито дума – отбелязал той.
– Вие, глупаци, защо приказвате? – попитал третият.
– Само аз мълча – заключил четвъртият.

Една маймуна много обичала вишни. Веднъж, докато седяла на едно дърво, видяла на земята вишни с възхитителен вид и се спуснала долу, за да ги докопа. Но вишните лежали в прозрачен стъклен буркан. След няколко неуспешни опита маймуната накрая се досетила да пъхне лапа в гърлото на буркана. Като стиснала една вишна в юмрук, тя се опитала да извади лапата си от съда, но не могла, защото юмрукът й се оказал по-широк от гърлото на съда.
Разбира се, всичко това било направено умишлено и вишните в буркана били капан, поставен от ловец на маймуни, който бил наясно как разсъждават те.
Като чул маймунското скимтене, ловецът излязъл от укритието си. Уплашената маймуна се опитала да избяа. Но ръката й, както предполагал той, се заклещила в съда и тя загубила способността си да се движи бързо.
На всичкото отгоре – а ловецът бил предвидил и това – продължавала да стиска вишната в ръка. По този начин той без затруднение я хванал, след това рязко я ударил по лакътя, от което юмрукът й се разтворил и тя изпуснала вишната.
Маймуната освободила ръката си, но била хваната. Ловецът използвал вишната и съда, но не се лишил нито от едното, нито от другото.

Веднъж попитали Настрадин Ходжа колко звезди има на небето. Той отговорил:
-Този въпрос ме интересува отдавна. Но аз мисля, че той може да бъде решен само в случай че сам се кача на небето и преброя звездите. Но тук изникват две препятствия. Ако започна да ги броя през деня, се боя, че многото работа и тълпата зяпачи ще ми попречат. Остава да се кача нощем и да се заема с преброяването на звездите. Това обаче е опасно, защото не знам ще мога ли да намеря на небето свещ или лампа, а в нощната тъма е невъзможно да се броят звезди.
Ето тези две препятствия ми пречат да реша въпроса, колко са звездите на небето.

Живял в едно село старец. Той бил много беден, но всички императори му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Никой никога не бил виждал подобен кон, отличаващ се с такава красота, грациозност, сила… Ах, какво чудо бил този кон! Императорите предлагали в замяна всичко, което старецът можел да си пожелае! Но той отговарял: "Този кон за мен не е кон, той е личност, а как може да се продаде личност, бихте ли ми обяснили? Той е мой приятел, а не собственост. Как може да бъде продаден приятел?! Невъзможно е!" И въпреки че бедността му била безпределна, а съблазни да продаде коня – безброй много, той не го правел.
И ето че една сутрин, като влязъл в конюшнята, открил, че е празна. Събрало се цялото село и всички в един глас казали: "Ти си глупак! Ние Всички знаехме предварително, че този кон ще го откраднат в един прекрасен ден! При твоята бедност да пазиш такава скъпоценност!… По-добре да го беше продал! Щеше да получиш всяка сума, която би назовал – затова са императори¬те, за да платят всяка цена! А сега къде е конят ти? Какво нещастие!"
Старецът казал: "Стига-стига, не се увличайте! Кажете просто, че коня го няма в конюшнята. Това е факт, всичко останало са съждения. Щастие, нещастие… Откъде можете да знаете? Как можете да съдите?"
Хората казали: "Не лъжи! Ние, разбира се, не сме философи. Но не сме и такива глупаци, за да не виждаме очевидното. Откраднали са коня ти, което, разбира се, е нещастие!"
Старецът отговорил: "Аз ще се придържам към Факта, че щом конюшнята е празна, значи конят го няма там, а вие – както искате. Не знам нищо друго – щастие ли е това, или нещастие, защото това е всичко на всич¬ко малък епизод. А кой знае какво следва после?"
Хората се смеели. Те решили, че старецът просто се е побъркал от нещастие. Подозирали го, че не е съвсем наред: друг отдавна би продал коня. А той и на стари години си оставал дървар: ходел в гората, сечал дърва, събирал съчки, продавал ги и едва-едва свързвал двата края, живеейки в бедност и нищета. Но сега вече било очевидно,че е луд.
След петнадесет дни обаче конят неочаквано се върнал. Той не бил откраднат, а избягал в гората. И не се Върнал сам, а довел със себе си дузина диви коне. И отново се събрали всички хора и казали: "Да, старче, ти беше прав! Ние сме глупаци! Той наистина е щастие! Прости ни милосърдно глупостта!"
Старецът отговорил: "Какво ви става, ей богу! Върнал се е конят, и коне е довел. И какво от това? Не съдете! Щастие, нещастие – кой знае?! Това е само малък епизод. Вие сте прочели само една страница от книгата, нима можете да съдите за цялата книга? Ако човек прочете само едно изречение от страницата, как може да знае какво е написано на нея? Та вие даже една дума нямате! Животът е безбрежен океан! – буква от думата, да! А вие съдите за всичко, за цялото. Щастие, нещастие – струва ли си да се съди, никой не знае това. И аз съм щастлив в моето неосъждане. А сега вървете и не ми пречете, за Бога!"
И този път хората не могли да възразят на стареца. Ако изведнъж се окаже, че е прав и този път? Затова запазили мълчание, независимо че дълбоко в душата си Разбирали, че това е най-прекрасното и приказно щастие – дванадесет коня се върнали заедно с неговия! Стига само да поиска, и те могат да се превърнат в несметни богатства!
Старецът имал един-единствен млад син. Той започнал да обяздва дивите коне. Не минало и седмица, той паднал и си счупил крака. И отново се събрали хората. А Рагпа навсякъде са еднакви – отново започнали да съдят. Казали: "Да, старче, ти отново се оказа прав. Това е нещастие. Единственият ти син си счупи крака! Поне една опора имаше на стари години, а сега? Сега още по¬вече ще обеднееш!"
А старецът отговорил: "Ето на! Пак осъждане! Защо бързате? Защо бързате толкова? Кажете просто – синът ти си счупи крака! Щастие, нещастие – кой знае?! Животът върви на откъси, а да се съди, може за цялото."
И така се случило, че само след няколко дни страната била нападната от враг, започнала война и всички млади хора били призовани в армията. Само синът на стареца не бил повикан: той не можел да ходи, бедният осакатен. И отново хората се събрали, викали и плачели. От всеки дом тръгнал син или няколко мъже и нямало никаква надежда, че ще се върнат, защото нападналата ги страна била огромна и битката била загубена предварително – те няма да се върнат по домовете си!
…Цялото село стенело и плачело. Дошли хората при стареца и му казали: "Прости ни, старче! Бог вижда, че ти си прав – благословено беше падането на сина ти от коня. Макар и сакат, твоят син е с теб! Нашите деца си отидоха завинаги! А той е жив, даже може да започне и да ходи по малко. По-добре да си куц, но жив!"
Отговорът на стареца бил: "Не, с вас е невъзможно! Хора! Какво правите? Та вие продължавате отново и отново-съдите, съдите, съдите! Кой знае?! Вашите деца насила бяха взети в армията, а моят син остана при мен. Но никой не знае – благословия ли е това, или нещастие. И никой никога няма да е в състояние да узнае. Един Бог знае!"

Веднъж великият индийски император Акбар дошъл в съда, нарисувал на стената линия и след това попитал членовете на съда: "Как може тази линия да се направи по-къса, без човек да се докосне до нея?" Всички мълчали. Но един се засмял. Той бил известният шегаджия Бирбал. Бирбал станал, приближил се до стената и нарисувал над линията, която начертал Акбар, своя линия, по-голяма от първата, и казал: "Ето, аз направих твоята линия по-къса, без да я докосвам, та нали големината и дължината са относителни."

Веднъж на едно събрание станало дума за Аравия. Един от присъстващите там казал:
– Странно място е тази Аравия! Там е такава жега, че всички ходят голи.
Настрадин Ходжа седял настрана, заслушал се в разговора и попитал с удивление:
-Добре, но ако там ходят без всякакви дрехи, тогава как различават мъжете от жените?

Някога, много отдавна съществувал град, състоящ се от две паралелни улици. Веднъж някакъв дервиш преминавал от едната улица на другата и жителите на тази улица забелязали, че очите му са пълни със сълзи. "Някой е умрял на съседната улица!" -извикал един от тях и веднага всички деца, които играели наблизо, подели Вика.
Всъщност дервишът плачел, защото малко преди това чистил лук.
Викът се разраствал и скоро го чули и на съседната улица. Жителите и на двете улици били така опечалени и изплашени, като си въобразили, че при съседите им се е случило нещастие, че не се решили даже да се поинтересуват помежду си за причината за вълнението.
Един мъдър човек, опитвайки се да ги успокои, посъ¬ветвал и едните, и другите да се поинтересуват един от друг какво се е случило. Твърде възбудени, за да вникнат в съвета му, те отговорили: "Нали и така знаем, че съседите ни са постигнати от голямо нещастие."
Това известие се разпространило подобно на пожар и скоро никой от жителите на града не се съмнявал, че някой е обречен.
Малко дошли на себе си и всички решили да напуснат тези места, като така спасят живота си.
И ето, жителите на града изцяло се евакуирали. Минали сто години. Градът все още е пуст, а недалеч от него има две села. Жителите и на двте села от поколение в поколение предават легенда за това, как някога навреме избягали от обречения град, в който живеели, и се спасили от неизвестно бедствие.

Ученик се обърнал към учителя с дълъг списък от качества, изисквани за преуспяване. Той тъжно казал: "Учителю, не мога да овладея тези качества."
Учителят попитал: "Нима всичките?"
Ученикът предложил: "Струва ми се, че не съм усвоил нито едно качество."
Учителят го ободрил: "Не е голяма беда, ако чувстваш, че всички необходими качества не са усвоени от теб. По-зле е, ако ти се струва, че ги владееш всичките."

Веднъж Настрадин Ходжа видял странно на вид здание, пред вратите на което седял йога, потънал в размисъл. Ходжа решил, че може да се научи на нещо от тази впечатляваща фигура и подел разговор, като попи¬тал седящия човек кой е той.
– Аз съм йога – казал човекът – и прекарвам времето си в старание да постигна хармония с всичко живо.
-Това е интересно – казал Настрадин, – защото веднъж една риба ме спаси от смърт.
Йогата го помолил да остане с него, като обяснил, че за времето, което е вложил, за да постигне хармония с животинския свят, той още никога не е бил близко до такова общуване, до каквото е стигнал Настрадин.
След няколко дни съвместни размишления йогата помолил Настрадин да му разкаже повече за чудесния му опит с рибата, тъй като "сега ние се познаваме един друг по-добре."
– Сега, като те познавам по-добре, се съмнявам, че ще ти е от полза това, което ще ти разкажа – казал Настрадин.
Йогата настоявал:
– Е, добре – казал Настрадин, – рибата действително ми спаси живота. Веднъж ми се наложи да гладувам и тя ме поддържа жив в продължение на три дни.