Веднъж в едно прекрасно утро Настрадин Ходжа вървял към къщи. Изведнъж му дошла идеята, че може да съкрати пътя, като свие от прашния друм и мине през гората.
– Отличен ден, ден на щастливите търсения! – възкликнал Настрадин, като завил към зората.
Преди да успее да се огледа, се оказал на дъното на замаскирана вълча яма.
– Добре че тръгнах по краткия път – помислил си Ходжа, лежейки на земята. – Ако сред тази красота е възможно да се случи такава неприятност, то на прашния и ужасно скучен път можеше кой знае какво да се стане.

Настрадин Ходжа имал много грозно лице. Един от приятелите му казал на шега:
– Не съчувствам на никого в света както на жена ти.
– Ако я видиш, ще съчувстваш на мен – казал Настрадин Ходжа.

Веднъж един от учениците решил да покаже на Настрадин Ходжа прекрасен езерен пейзаж, какъвто той не бил виждал никога.
– Каква красота! – възкликнал Настрадин. – Но само ако, само ако…
– Какво "само ако", Ходжа?
– Само ако не бяха напълнили тук с вода!

Веднъж в дома на Настрадин Ходжа влязъл крадец. Жената на Ходжа обезпокоено казала: "Ефенди, у нас има крадец." А Настрадин безгрижно казал: "Ш-ш-ш-т! Мълчи. Може пък и да намери нещо подходящо, а да му го вземем после, ще е лесно."

На един човек му изчезнала брадвата. Той заподозрял сина на съседа и започнал да го заглежда: ходи – като човек, откраднал брадва, гледа – като човек, откраднал брадва, говори – като човек, откраднал брадва. С една дума. всяко движение, всеки жест издавал крадеца в него.
Но скоро след това човекът започнал да копае в долината и си наме бил брадв ата. На следващия ден той отново погледнал сина на своя съсед: нито по жестовете си, нито с движенията си той приличал на крадец.

Живял някога един владетел, който убивал закупчиците на краденото, а крадците пускал на свобода. Всички се жалвали, че това е несправедливо. Тогава владетелят събрал народа на площада, докарал там плъхове и сложил пред тях храна. Плъховете вземали храната и я отнасяли в дупките си. На следващия ден владетелят отново събрал народа на площада, довел плъховете, сложил храна пред тях, а дупките им запушил. Плъховете взимали храната, влачели я към дупките си, видели, че дупките са запушени и върнали храната обратно.

Един невярващ, който освен това бил ехиден и подигравчия, дошъл при проповедника от Дубно и започнал насмешливо да твърди, че Бог не съществува.
-Ако ме убедиш в това, че има Бог, ще те призная за велик учител – заявил той на мъдреца.
– Нека да ти разкажа една притча – казал проповедникът.
Веднъж един търговец донесъл у дома ковашки мехове, дал ги на работника и казал:
-Ако ти се наложи да раздухаш огъня, разтвори меха като акордеон и пламъкът ще се разгори.
На следващия ден работникът дошъл и казал:
– Меховете не работят. Колкото и да се стараех, огънят не се разгоря.
Търговецът решил да разбере каква е работата. Надникнал в печката, а там – нито искрица. Въглените били изгаснали отдавна. Тогава той казал на работника:
~ Как искаш да се разгори огън, като него изобщо го няма. Не е останала дори искра, а без нея няма как да се разгори пламък. Да беше взел едно горящо въгленче от съседа или да беше драснал клечка – тогава работата щеше да е друга."
– Така е и с невярващия, който не допуска и мисъл, че Бог съществува – завършил проповедникът от Дубно. – Ако в теб имаше поне искрица вяра, аз бих могъл да я раздухам, както раздухват огъня с мехове. Но ти си изгасил тази искра в душата си. Затова аз няма да си хабя напразно думите за теб.

Веднъж един мислещ понесъл за хората чудесно лечебно средство, но то трябвало да се носи в затворено ковчеже. Никой не се решавал да отвори ковчежето, защото по своята същност хората предполагали, че там има или отрова, или ехидна.
Така може да бъде предложено най-прекрасното съкровище, но ще бъде взето за отрова. И то остава, за да бъде прието, след като човек изпита ужасите на нещастието. Какво да се прави, ако сатаната така добре е обучил на неверие!…

Веднъж Настрадин Ходжа и жена му седели край огъня. Нощта била студена. Ходжа четял вестник, а жена му плетяла. Домашната котка и кучето също лежали край огъня, дремели и се наслаждавали на топлината.
Изведнъж жената казала:
– Настрадин, погледни котката и кучето колко мирно живеят заедно. Защо ние не можем така?
– Защо ние не можем така? Вържи ги един за друг и Виж какво ще стане.

Няколко пъти Настрадин Ходжа носил у дома дроб. Жена му нагостявала с дроба мил приятел, а вечерта слагала пред Настрадин нещо месено. Веднъж Ходжа казал на жена си: "Слушай, няколко пъти носих дроб вкъщи, но все не успявам да го опитам. Къде се дява той?" "Котката го краде" – отговорила жената.
Тогава Настрадин станал и скрил брадвата в един сандък. "От кого криеш брадвата?" – попитала жена му. «От котката" – отбелязал Ходжа. Жената учудено попитала: "Но защо й е на котката брадва?" На което Настрадин възразил: "Нима този, който краде дроб, който струва всичко на всичко два акча (дребна разменна монета) няма да вземе брадва, която струва четиридесет акча?"