На един глупак му се загубило магарето. Излязъл стопанинът на пътя и попитал един пътник:
– Не си ли виждал в планината моето живо същество?
– Какво е това живо същество и как се казва?
– А, как се казва, не знам.
-Дълъг е пътят, много и всякакви същества ходят по него, не знам за кого говориш – казал пътникът и заминал.
Когото и да питал глупакът, всички отговаряли така. Тогава той решил, след като не може да назове своето животно, поне да се опита да го изобрази. Взел в една ръка малко сено, а в другата – магарешки изпражнения и спрял следващия пътник.
– Кое животно яде това – показал глупакът сеното, – а това оставя след себе си? – и посочил изпражненията.
– Магарето – последвал отговор.
– Правилно, правилно, не си ли виждал магаре в еди си какъв цвят?
– Видях, ето там – посочил пътникът планините.
Така глупакът намерил своето магаре.

Магарето на един перач така се изтощило, влачейки тежките вързопи с бельо, че едва не издъхнало. Перачът си помислил: "Горкият аз! Колко зле се получи всичко. Сега работата не върви и печалбата ще падне. Какво да правя? Ето какво ще опитам да сторя. Ще купя за три рупии една кожа на пантера и през нощта ще пускам магарето с тази кожа из полето. То ще попасе младите посеви и за няколко дни ще се оправи." Така и направил.
Орачът, когато забелязал, че някой унищожава посевите, започнал да пази полето си. И ето че веднъж насред полето той видял магарето. "Мъртъв съм – помислил си той, – та това е пантера!" Наметнал се с навлажнилото се през нощта одеяло, вдигнал лъка над главата си и започнал бавно да се измъква оттам.
В този момент и магарето забелязало орача. "Че то¬ва е магарица!" – решило то. И втурвайки се към собствената си гибел, се хвърлило след орача. Последният ускорил крачката. "Какво става? – помислило си магарето. – Може би тя е объркана от вида ми в тази кожа? Я да зарадвам аз сърцето й с моя рев. Тогава тя ще разбере кой съм аз." И започнало да реве. Пазачът веднага разбрал, че пред него стои магаре, обърнал се и го убил с изстрел от лъка си.

Една сутрин съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. Ходжа промърморил: "Ще ида да попитам магарето. Ако то поиска, ще ти го дам." Влязъл той в къщата, забавил се малко, върнал се и казал: "Говорих с магарето, но то не благоволи, че и добави: "Ако ме дадеш на чужд човек, ще ме бодът с остен, а теб – ще те ругаят, както сварят!"

Веднъж попитали Настрадин Ходжа: „Слушай, ти поне малко си учен човек, разреши нашето недоумение. Кажи колко е голям светът. Колко аршина има в него?“

Някакъв лъжец казал на Настрадин Ходжа:

Веднъж късно вечерта Настрадин Ходжа на лунна светлина вадел кофа с вода от кладенеца и видял, че луната е паднала в него. За да извади луната, той вързал една кука към края на въжето и я спуснал долу. Случайно куката се закачила за един камък и когато Въжето се изпънало, куката се откъснала, а Ходжа паднал по гръб. Той погледнал нагоре и видял, че луната е на небето. "Е, слава Богу, доста се измъчих, но затова пък луната се върна на мястото си" – помислил си Настрадин.

Веднъж Настрадин Ходжа влязъл в кръчмата и обявил: "Луната носи повече полза от слънцето."
Попитали го защо мисли така. Настрадин казал: "Защото през нощта ние се нуждаем повече от светлина."

Един човек отишъл при велик Учител и казал: "Бих искал да заобичам Боза – покажи ми пътя!" Учителят му отговорил: "Кажи ми първо обичал ли си някого преди?"
Човекът казал: "Светските дела не ме интересуват, любовта и всичко останало. Аз искам да стигна до Бога."
Учителят му отговорил: "Помисли още веднъж обичал ли си поне една жена, поне едно дете, поне някого?"
Човекът отговорил: "Вече ти казах. Аз съм човек на религията, не обикновен мирянин, аз не обичам никого. Покажи ми пътя, как мога да стигна до Бога."
Учителят заридал, сълзи започнали да се стичат по бузите му и отговорил: "Тогава това е невъзможно. Първо трябва да заобичаш някого. Това ще бъде първото стъпало. Ти питаш за последното стъпало, а не си стъпил още на първото!
Иди и заобичай някого!"

Веднъж някакъв бхакта (следващ пътя на божествената любов), приятел на Вибхишана поискал да пресече морето. Вибхишана, към който той се обърнал за помощ, имал палмово листо, на което било написано името Божие. Приятелят му не знаел за това. Вибхишана казал на бхакта: "Вземи това със себе си и го завържи към края на дрехата си. То ще ти даде възможност да пресечеш безопасно океана. Но внимавай, не развивай листото, защото, ако погледнеш вътре, ще потънеш."
Бхакта повярвал на думите на приятеля си и в пълна безопасност тръгнал през океана. За нещастие негов постоянен враг било любопитството. Той поискал да види що за ценна вещ му е дал Вибхишана, която притежава такава сила, че той може да ходи по вълните на океана като по твърда земя. След като го отворил, видял, че е палмово листо, на което е написано името Божие. Помислил си: "Нима това е всичко? Такава дреболия дава възможност да се ходи по вълните на океана?" И в момента, в който си го помислил, потънал.

Веднъж един ловец на птици хванал славей и искал да го заколи и изяде. Славеят започнал да моли за пощада.
– Каква полза за теб – казвал той, – ако ме заколиш?
По-добре ме пусни, а аз ще ти дам в замяна три съвета.
Съгласил се ловецът. Славеят му казал:
– Никога не преследвай това, което не можеш да хванеш. Никога не тъгувай за това, което вече се е случило и е минало. И никога не вярвай на неистини.
Ловецът пуснал славея. Славеят поискал да изпита своя освободител – да разбере приел ли е той съветите му.
– Неразумни – казал той. – Какво съкровище изпусна ти. Вътре в мен има скъпоценен камък, голям колкото щраусово яйце.
Натъжил се ловецът на птици от своята небрежност и започнал отново да примамва славея.
– Ела ми на гости – казал той, – а след това аз пак ще те пусна.
Сега вече разбирам – казал славеят – твоята лековерност и безумие: не можеш да ме хванеш в полет, а се опитваш; разкайваш се, че си ме изпуснал – съжаляваш за това, което вече е минало; вярваш, че вътре в мен има щраусово яйце, макар че то е много по-голямо от мен.