В зряла възраст Хуа Дзи от рода Ян Ли от държавата Сун загубил паметта си. Той можел за получи подарък сутринта и да забрави за него вечерта, можел да даде подарък вечерта и да забрави за него сутринта. На улицата можел да забрави да ходи, у дома-да седне. Днес не можел да си спомни какво е станало вчера, утре – какво е станало днес.
Семейството му започнало да се безпокои и поканили пророк, за да разкаже бъдещето на Хуа Дзи, но безуспешно. Поканили шаман, за да извърши благоприятстващ обред, но и това не довело до нищо. Поканили лекар, за да го излекува, но и това не доВело до подобрение.
Имало един конфуцианец от Лу, който, предлагайки услугите си, обяВил, че може да оправи нещата. Жената и децата на Хуа Дзи му обещали за награда половината от състоянието си.
Конфуцианецът им казал:
– Ясно е, че това е заболяване, което не може да бъде предсказано с хексаграми и предзнаменования, не може да бъде омагьосано с благоприятстващи молитви, не може да бъде излекувано с лекарства и игли. Аз ще се опитам да преобразувам ума му, да изменя мислите му. Има надежда, че това ще го възстанови.
След това конфуцианецът се опитал да съблече Хуа Дзи, и той търсел дрехите си. Опитал се да го мори с глад, и той търсел храна. Опитал се да го затвори на тъмно, и той търсел изход към светлината.
Конфуцианецът останал доволен и казал на синовете му:
– Болестта е лечима, но изкуството ми е пренесено тайно през поколенията и не се разказва на други хора.
Затова аз ще закрия слуха му и ще остана с него насаме в стаята седем дни.
Те се съгласили и така никой не узнал какви методи е употребил конфуцианецът, но дългогодишната болест се разсеяла за една сутрин.
Когато Хуа Дзи се събудил, бил много ядосан. Изгонил жена си, наказал синовете си, подгонил с копие конфуцианеца.
Власите на Сун го арестували и поискали да узнаят причината.
– Преди, когато забравях – казал Хуа Дзи, – аз бях без граници, не забелязвах съществува ли небе и земя. Сега внезапно си спомних – всички бедствия и тяхното преодоляване, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист на двадесет-тридесет преживени години се надигнаха с хиляди преплетени нишки. Боя се, че всички тези бедствия и преодоляването им, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист ще дойдат и силно ще увредят сърцето ми. Ще намеря ли отново момента на забравата?

Поданиците на една държава избрали нов крал и го короновали според своите правила. Направили те на краля нова корона и искали да я украсят със скъпоценни камъни, но нямало човек, владеещ това изкуство до съвършенство – всички майстори се боели да се захванат с това, да не би да развалят короната. Накрая се намерил занаятчия, който казал, че се наема за един месец да свърши работата.
Дали му короната и ето че той цял месец мислил как да подреди и да закрепи скъпоценните камъни. Но от страх да не я развали, не се докосвал до нея, докато не наближил последният ден. Два дни преди крайния срок той най-накрая се решил да се захване за работа. Ръцете му обаче се разтреперили и той изпуснал короната. Тогава извикал едно малко момче, което и понятие си нямало какво е това кралска корона, и му показал какво да прави. А той самият така се вълнувал, че даже излязъл, за да не гледа какво ще става. Момчето обаче свършило работата както трябва и закрепило скъпоценните камъни на короната по най-добрия начин.

В дома на едни богати хора престанали да се молят, преди да седнат на масата. Веднъж на гости им дошъл проповедник. Масата била подредена много изискано, извадили най-хубавите плодови сокове и сервирали най-вкусното блюдо. Семейството седнало на масата. Всички гледали проповедника и си мислели, че сега той ще се помоли преди ядене. Но проповедникът казал:
– Главата на семейството трябва да се моли на масата, нали той е първият молитвеник в семейството.
Настъпило неприятно мълчание, защото в това семейство никой не се молел. Бащата се изкашлял и казал:
– Знаете ли, драги проповеднико, ние не се молим, защото в молитвата преди ядене винаги се повтаря едно и също. Молитвата по навик е празни приказки. Тези вечни повторения всеки ден всяка година по никакъв начин не помагат, затова ние повече не се молим.
Проповедникът учудено ги погледнал, но в този момент седемгодишното момиченце казало:
– Тате, нима аз не трябва повече всяка сутрин да идвам при теб и да ти казвам „добро утро“?

Бродейки по склоновете на планината Тай, Конфуций видял Юнг Чи, който само по една роба, препасана с въже, пеел и свирел на лютня.
– Каква е причината за радостта ти, Учителю? – попитал Конфуций.
-Аз имам много радости. От милиарди създания човек е най-благородното, а на мен се е паднало щастието да се родя човек. Това е първата ми радост. Много, като се родят, не преживяват и ден или месец, не израстват от пелените си, а аз доживях до деветдесет го-дини. Това също е радост. За всички нищетата е норма, а краят – смърт. Придържайки се към нормата и в очакване на края, има ли за какво да се тревожа тук?
– Прекрасно – казал Конфуций. – Ето човек, който знае как да се утеши.

Веднъж един търговец плавал на кораб за стока към друга страна. Изведнъж се надигнала буря, корабът започнал да се люлее толкова силно, че търговецът започнал да мисли за края на живота си. Като паднал на колене пред каютата си, той започнал да се моли:
– Боже, помогни ми! Остави ме жив! За това ще ти построя храм.
Бог чул молитвите на търговеца, пожалил го и вятърът затихнал. Търговецът благополучно се добрал до страната, където искал да попадне.
Минало известно време. Търговецът, забравил за своето обещание, отново се впуснал в морско пътешествие, предвещаващо голяма печалба. Отново се вдигнал вятър, буря отново размятала кораба така, че пътниците мислели за смъртта си. Търговецът отново застанал на колене и започнал да се моли.
– Боже, помогни ми! За това аз ще ти въздигна два храма.
Но изведнъж чул:
– Не мога – много дълго ви събирах всичките на едно място.

Суфисткият майстор Джунайд работил с един юноша. Джунайд водел толкова обикновен живот, че трябвало човек да е много проницателен, за да разбере, че до него стои просветлен. Той бил абсолютно обикновен във всичко. Юношата, който работел с него, постоянно демонстрирал своята осведоменост и каквото и да правел Джунайд, казвал: "Неправилно. Това трябва да се прави така. Така ще е по-добре." Веднъж Джунайд се засмял и казал: "Млади човече, аз не съм достатъчно млад, за да знам толкова много."

Млада сърна била отглеждана от един богат човек. Когато сърната пораснала достатъчно, тя естествено започнала да се стреми към пустинята.
Веднъж се отдалечила от двора и някак си се смесила със стадо диви сърни. Робите на богаташа я подгонили, а в стадото едни били, други – заклали.

Един могъщ цар построил грамаден дворец с безброй стаи, разположени така, че едната се намирала вътре в другата във формата на концентрични квадрати. Стаите били свързани с врати, намиращи се по дължина в едното направление и се падали една срещу друга, така че, когато били отворени, през тях можела да се Види подредбата вътре. Царят обикновено седял В най-отдале-чените вътрешни покои, далеч от зрители.
Когато постройката на този вълшебен дворец била завършена, царят извикал велможите и приближените си за оглед на чудното здание. Но в момента, в който те се събрали и се спрели пред външните врати, всички входове и изходи на двореца се затворили и гостите Видели пред себе си само ред стени, зад които нищо не се виждало. Дълго стояли те, удивлявайки се на това странно зрелище. Тогава се появил царският син и казал: "Нима не знаете, че моят баща е най-големият мъдрец и владее всевъзможни вълшебства? Ето тук няма никакъв дворец. Всичко това е само зрелищна измама, мираж. Пред вас е открито от всички страни място, незастроено и неоградено. Пред вас е и моят баща, великият цар, който вие не виждате само защото сте очаровани от вълшебството му и очите ви са като покрити с пелена. Такава е вашата орис – да виждате разни дворци, стени, картини и вещи там, където няма никой и нищо освен самият цар. Такъв е видимият свят. Всичко, което виждаме, е просто мираж, само оптическа измама. Извън и освен Бога няма нищо. Цялата видима материя е само едно от проявленията му, това е вълшебна дреха, чрез която го постигаме, но която всъщност не съществува."

Един баща, обезпокоен, че синът му пропилява младостта си, го поканил на разходка. Бил ясен, безветрен ден. Като стигнали езерото, бащата се обърнал към сина си:
– Погледни, целият ландшафт – и небето, и слънцето, и планините, се отразява във водата.
Потопил ръка в езерото и като изтръскал капчиците вода от пръстите си, предложил на сина си внимателно да разгледа една от тях. В нея се отразявала цялата природа.
– Същото става с времето – продължил бащата. Една минута притежава всичките свойства на целия живот. Тя е макрокосмос, отражение на целия ти ден, а един ден е микрокосмос на целия ти живот. Затова ти трябва да цениш всяка минута от живота си.

Един войник попитал веднъж един от старците дарява ли Бог прошка на грешниците. И старецът отговорил:
– Кажи ми, възлюбени, ако плащът ти се е скъсал, изхвърляш ли го?
Войникът отговорил:
– Не. Поправям го и продължавам да го нося. Старецът заключил:
-Ако ти се грижиш за плаща си, нима Бог няма да е милосърден към собствения си образ?