Listen to this article

Месечни архиви: февруари 2013

Сол за перушина

aНемотията така притиснали един селянин и жена му, че из двора на малката им къща се мотаела само една кокошка. И като нямало какво друго да ядат, чудили се, чудили, па решили да заколят кокошката. Речено – сторено. Мъжът веднага взел да й скубе перушината, а стопанката се качила на тавана – дано намери там щипка сол, защото даже сол нямали.
Точно в този момент откъм улицата се чул напевният глас на пътуващ търговец, който заменял срещу вълна или перушина различни бакалски стоки.
– Гледай, късмет! – зарадвала се жената и викнала на мъжа си да събере наскубаната перушина и да я даде за сол.
Селянинът изпълнил заръката, но когато стопанката погледнала в ръцете на мъжа си, упрекнала го, че е донесъл малко сол.
– Тя щеше да е още по-малко, – казал за свое оправдание мъжът. – Но добре, че успях да излъжа търговеца…
– И как така го излъга? – изненадала се жената, защото знаела, че при подобни случаи винаги той бил измаменият.
– Как го излъгах ли? – ухилил се гордо селянинът. – Ами много лесно. Скрих между перушината самата кокошка и точно тя натежа на кантара…

Скъперникът и мечката

aВ един доста заможен селянин имал здрави волове, но бил такъв скъперник, че постоянно ги давал да работят срещу наем, а ако през това време му потрябвало да превози нещо свое, той впрягал на мястото на воловете себе си и синя си и пак свършвали работата.
еднъж така впрегнати отишли чак до гората за дърва. И понеже синът през всичкото време мърморел, че като я натоварят, колата ще
стане още по-тежка и няма да могат да а теглят, скъперникът казал:
– Прав си, ама не си. На връщане колата наистина ще е по-тежка, но затова пък гората е на баира, а селото – в дола, та пътят ни ще е по нанадолнище…
Когато стигнали, той решил да каже нещо за свое оправдание и се пошегувал:
– Сега ако бяхме дошли с воловете, някоя мечка можеше да ги изяде.
Чула това намиращата се наблизо мечка и, тъй като не разбирала от шега, а била гладна, се нахвърлила върху самия скъперник. Сграбчила го с огромните си лапи и зяпнала да го яде. Синът обаче вдигнал брадвата си над нея…
– Чакай! – спрял го баща му. – Удряй с опакото, щото инак ще изтъпиш брадвата! И внимавай за кожата, че ако е срязана, много й пада цената!
Но докато скъперникът изрече всичко това, мечката го изяла.

Подарък за царя

aКато копаел някаква яма, един циганин изровил от земята златна паница. Отначало много се зарадвал, но после си рекъл: „Никой няма да ми повярва, че не съм я откраднал, ами по-добре да я занеса на царя. От благодарност той може да ме направи и министър”.
Малко преди да тръгне за двореца обаче, циганката извадила златната паница от торбата му и вместо нея напъхала там дървена копанка. Без да знае това, Манго отишъл при царя.
– Добър ден, шефе! – поздравил той.
– Добър ден, Манго! Какво те води насам? – попитал го царят.
– Нося ти подарък! – ухилил се циганинът. Бръкнал в торбата, но като извадил копанката, усмивката му замръзнала, защото царят бил много строг и не обичал да се шегуват с него.
– Ти подиграваш ли се с мен, че ми носиш такъв подарък! – кряснал ядосан владетелят.
– Не, царю! – видял се в чудо Манго и започнал да съчинява: – С тази копанка можеш да побеждаваш всички други царе…
– Как тъй ще ги побеждавам?!
– Ами обзалагаш се, – продължил Манго че един твой човек, колкото пъти му напълнят тази копанка, толкова пъти ще я изпразни. Викаш ме, аз показвам как става това и ти печелиш…
Строгият цар се засмял и наредил богато да нахранят циганина.

Кравата на кмета

aЛакома крава влязла в чуждо жито. Пасла що пасла, тъпкала що тъпкала, но стопанинът на нивата я видял и след като я прогонил отишъл и се оплакал на кмета, който заповядал:
– За тази направена пакост собственикът на кравата да даде на стопанина на нивата толкова зърно, колкото да засипе цялата ми патерица! – И куцият кмет топнал по пода с долния край на патерицата си, която била доста дълга. Сума ти чували жито щели да са нужни, за да я покрият догоре.
Стопанинът на нивата с пострадалото жито се зарадвал, собственикът на кравата се ядосал, но цялото село било доволно от справедливото решение…
Минало някое време и в чужда нива влязла кравата на самия кмет. Докладвали му за това и му припомнили какво наказание е наложил при друг подобен случай.
– Знам, не съм забравил. Трябва да дам на стопанина на нивата жито, колкото да покрие патерицата ми. – И той се навел, та оставил патерицата си да легне на пода. Тя била дебела три-четири сантиметра и една кофа зърно щяла да я засипе цялата.
Така куцият „справедлив” кмет приложил и срещу себе си строгия закон.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2645″]

Колибка от рибарска мрежа

aТрима приятели се наговорили да идат на нощен риболов. Единият от тях нарамил голяма рибарска мрежа и не можел да носи повече багаж, а другите двама взели и по едно одеяло, че щом се мръкне, край реката ставало доста хладно.
Ловували няколко часа и благодарение на голямата мрежа, хванали много риба. Уморили се и легнали да спят. Двамата, дето си носели одеяла, се завили с тях, а третият опитал да се загърне с мрежата, но тя освен на дупки била и мокра, та не можела да го стопли. Направил от нея нещо като колиба и се мушнал вътре.
Това „вътре” обаче, било чисто „вънка”, а през нощта станало студено, той започнал да трепери, докато съвсем замръзнал и започнал да киха. От кихането му другите двама рибари се събудили и стреснато го попитали какво има.
– Не. Нищо! – отговорил им замръзналият, тракайки със зъби. – И като пъхнал показалеца си през дупките на мрежата, добавил: – Само дето се тревожа за вас, защото аз вътре в колибата ще пукна от студ, пък вие навън кой знае как още сте живи…
Макар и сънливи, приятелите му успели да разберат за какво им намеква, извинили се за недосетливостта си и го извикали на топло под техните завивки.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2643″]

Евтиния работник

aИмало едно време един богат и стиснат селянин. През усиления летен сезон той наемал жетвари, косачи и други работници, които трябвало да отговарят на две условия – много да се трудят, а да искат малко пари.
Скъперникът винаги дълго се пазарял и веднъж успял да намери надничар, съгласен за цял ден да получава само по една медна пара. Това бил здрав момък, с малко глуповат, но добродушен вид. Селянинът го завел у дома си, а на другата сутрин, след закуска, му казал:
– Нивата, на която те пращаме, е много далече и няма как да се връщаш за обяд…
– Ами дайте ми да се наобядвам сега! – прекъснал го момъкът.
Зарадван селянинът си помислил: „Значи този глупчо ще работи чак до довечера без прекъсване”. И ненадейно му хрумнало: „Защо ли не му дадем и вечерята, че да работи без прекъсване до среднощ!?”
Момъкът с апетит си изял обяда, след това вечерята, а когато налапал последния залък, селянинът го подканил:
– Хайде сега тръгвай за нивата!
– Къде? – учудил се работникът. – Кой ходи след вечеря на нивата? Хората щом се навечерят, лягат да спят. – Легнал и захъркал.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2631″]

Два корема

aЖивеел някога един голям лакомник. По-голям от него едва ли можело да се намери по света. От сутрин до вечер той не спирал да яде и продължавал да е гладен. Щом свърши да закусва, започвал да обядва, а щом приключи обяда, нахвърлял се на вечерята. След това дълго не можел да заспи от глад и щом заспи, веднага започвал да сънува, че яде.
Той често излапвал не – само на сън, а и на яве – цяло прасе, не мъничко, а такова, което едва ще се побере в голяма фурна. Разбира се, заедно с него поглъщал и по десетина хляба и десетина кофи със салата.
Коремът му така се натъпквал, че повече и залък нямало къде да се побере. Но дори когато коремът му бил сит и пресит, мозъкът и очите му оставали гладни – изяденото все му се струвало малко. Затова той решил да се обърне с молба към небето:
– Господи, защо си ми дал две ръце и два крака, две очи и две уши, а само един корем?!…
Лакомникът бил богат доста човек, обаче за година-две успял да излапа всичките си пари и всичкия си имот. Докарал се до просешка тояга и като не бил хапвал нищо няколко дена, пак се обърнал към небето:
– Господи! – казал той. – Добре, че си ми дал само един корем. Ако имах два, досега щях да съм пукнал от глад…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2627″]

Цигански късмет

aСпоред едно предание – за да има щастие в домовете им, хората заковават стари подкови на вратите си.
Циганин и циганка си вървели по прашния път, циганката видяла нещо на земята и казала на мъжа си:
– Гледай, Манго! Петало!
– Дай го тука! – изкомандвал циганинът.
– Дръж, ама къде ще го туриш? – подала му тя желязото. – Нали бараката ни няма врата, а сме заковали едно парцаливо чердже, колкото да спира вятъра…
– Врата може и да си нямаме, – прибрал подковата циганинът, – ама като намерим още три петала, ще стане цял кон. И тогава – кой като мене! Ще му се яхна, ще препусна до Божи гроб и ще стана хаджия. Хаджи Манго!
– Па като се върнеш, ще му се яхна аз и ще ида на гости у мамини! – добавила радостно циганката. – Да им се похваля че съм станала хаджийска жена.
Мъжът й я сграбчил с лявата си ръка за дрехата, а с дясната започнал да я бие.
– Чакай бе, Манго! Недей така! – изплакала жената… – Или кажи барем защо ма бъхташ?!
– Щото ще умориш добичето, затуй. Още не си е отдъхнало от дългия път да Божи гроб, ти го пришпори по гости…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2621″]

Ако земята се обърне на опъки

aИмало едно време един човек, който от всичко бил доволен. Лисица влязла в курника му и отвлякла петела, а той се радвал, че не е грабнала някоя от кокошките, защото те снасят яйца. Градушка счупила керемидите на къщата му, той се радвал, че не е паднала на полето, защото ще унищожи житото.
Неговият съсед пък за всичко се ядосвал и спокойствието на вечно доволния го вбесявало. Затова решил да му каже нещо ужасно, та дано веднъж смрази кръвта му от страх.
– Ти научи ли – излъгал го той, – че утре земята ще се обърне?
– Как тъй ще се обърне? – бавно попитал спокойният.
– Ами наопъки. И хората, и животните ще тръгнат с главите надолу. Целият свят ще се прекатуриш. Страшна работа…
– Обърнатият свят не е за предпочитане! – не се разтревожил и този път вечно доволният. – Но всяко нещо си има две страни. Специално за нашето село прекатурването ще е дори полезно.
Полезно ли? – изненадал се съседът, –Това пък откъде ти хрумна? – Няма начин…
– Има, има! – бавно потвърдил спокойният и започнал да обяснява: – Всичките ни магарета имат толкова изтрити гърбове, че вече нищо не са в състояние да носят. А щом се обърнат наопъки, отгоре ще бъдат коремите им. И пак ще ги товарим както някога.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2608″]

Труден въпрос

aНе зная защо, не зная защо!? – мърмореше си Големият слон, докато ходеше по пътеката и поклащаше умислено хобота си насам-натам.
Чу го Мравчо и се зачуди:
– Какво ли не знае огромният Слон?
След малко Слонът се върна обратно по пътеката и все така умислено си мърмореше:
– Не зная защо!? Не зная защо!?
За късмет на Мравчо, огромният слонски крак стъпи съвсем близо до него, толкова близо, че едва не го захлупи. Тогава смелият Мравчо веднага пролази нагоре по грапавата слонска кожа и се запъти към слонското ухо. Струваше му се, че ако влезе в ухото на Слона ще разбере какво точно не знае този Грамадан-Дебелан. Тича-тича…лази-лази…катери се по възвишения и планини… и след два часа успя да стигне до дълбоката пещера на слонското ухо.
– Многоуважаеми господин Слон! – викна вътре Мравчо.
Слонът мръдна ветрилото на ухото си, при което едва не издуха Мравчо, но той мигновено се хвана здраво за един косъм и извика с все сила:
– Какво е онова, което не знаеш вече цели три часа?
– Чудя се! – отговори добродушният, тъжно замислен Слон. – Чудя се защо мравките са толкова малки!?
Мравчо онемя от изненада. Толкова се изуми от този отговор, че се търкулна от ухото на Слона и тупна чак долу на земята. Ето, това му е хубавото да си мравка! Можеш да паднеш мно-о-го от високо и пак да не се пребиеш или да си счупиш някой крак!
Скри се Мравчо в мравуняка и веднага попита насъбралите се мравки:
– Знаете ли за какво се чуди Слона?
– Не! – една през друга отговориха те.
– Нима има нещо, което може да учуди Големия слон ?
Тогава Мравчо каза важно:
– Голям е, огромен е и все пак не знае защо ние, мравките сме толкова малки!
– О-о-о!!!- развълнува се целият мравуняк. –Значи и големите не знаят всичко?
От тогава Мравчо загуби апетита и съня си. Ден и нощ не му даваше мира трудният въпрос: “ Защо ние мравките сме толкова дребни? “
След като разсъждава три дена, четири часа, петдесет и шест минути, изведнъж извика радостно:
– Сетих се! За да влизаме в мравуняците!

ВЪПРОС: Ти как мислиш – дали мравките порастват според големината на мравуняка си или сами си го изравят толкова голям, колкото им е нужен?