Поради ред обстоятелства Настрадин Ходжа се оказал веднъж в залата за аудиенции на владетеля на Персия.
Шахиншахът бил обкръжен от своята користна аристокрация, от управителите на провинциите, от придворни и храненици от всякакъв вид. Всеки се стараел да излезе напред, за да го назначат за предводител на мисията, която скоро трябвало да замине за Индия.
Владетелят вече започвал да губи търпение. Оглеждал отгоре цялата тази досадна тълпа, наум призовавал небето да му изпрати помощ свише и разрешение на този проблем – кого да избере. Погледът му се спрял на Настрадин Ходжа.
– Ето кой ще бъде посланик – провъзгласил той. – А сега ме оставете на мира.
Дали на Настрадин богати дрехи, голям сандък с рубини, брилянти, изумруди, връчили му безценни произведения на изкуството: всичко това било дар от шахинша-ха за великия крал.
Но придворните не можели да се примирят с това решение на своя владетел. Обединили се и решили да направят всичко, за да погубят Настрадин. Първо нахлули в жилището му и откраднали скъпоценностите, като ги поделили помежду си, а вместо тях в сандъците сложили
пръст, за да тежат. След това дошли при Настрадин, решени да разбият мисията, да го въвлекат в неприятности и да го дискредитират.
– Поздравяваме те, о, велики Настрадин – казали те. – И бихме могли да ти дадем няколко съвета, тъй като неведнъж сме изпълнявали дипломатически мисии.
– Бих бил благодарен, ако ми ги кажете – отговорил Настрадин.
– Добре – казал главатарят на интригантите. – Първото, което се иска от теб, е да бъдеш смирен, за да покажеш колко си скромен. Следователно не трябва да¬же да показваш, че си важна персона. Когато пристигнеш в Индия, посети колкото се може повече джамии и събирай пари за себе си. Второ, трябва да спазваш придворния етикет на страната, в която си изпратен. Това означава, че си длъжен да назоваваш великия крал Пълна луна.
– Но нали това е титла на владетеля на Персия?
– Само че не и в Индия.
И така, Настрадин тръгнал на път. Владетелят на Персия му казал на прощаване:
– Бъди внимателен, Настрадин. Придържай си към етикета, тъй като кралят е могъщ владетел и ние трябва да му направим съответното впечатление, без при това да го оскърбим.
– Добре съм подготвен, ваше величество – казал Настрадин.
Щом стъпил на територията на Индия, веднага влязъл в джамия и се изкачил на катедрата.
– О, хора! – извикал той. – Гледайте на мен като на представител на сянката на Аллах на земята, който представлява оста на тази земя! Вадете паричките, защото аз ще ги събирам.
Той повтарял това във всяка джамия, която успявал да намери по пътя си от Белуджистан до величествения Делхи.
Събрал много пари. Съветниците му казвали:
– Прави с тях, каквото искаш. Защото това е резултат на интуитивния ръст и талант, а щом е така, използвай ги за собствени нужди.
Всичко, което искали да постигнат те, било Ходжа да изглежда нелепо, събирайки пари по такъв безсрамен начин.
– Светците трябва да живеят само от плодовете на воята святост – призовавал Настрадин от джамия на джамия. – Аз не придавам никакво значение на парите и не очаквам нищо от тях. За вас парите са това, което трябва да се къта и трупа, след като сте се сдобили с тях. Вие можете да ги размените за материални неща.
За мен те са част от механизма. Аз съм представител на интуитивния ръст – възнаграден и заплатен.
И така, ние всички знаем, доброто често произтича от явно зло, и обратното. Тези, които си мислели, че Настрадин пълни собствения си джоб, не давали пари. По някаква причина техните дела не вървели блестящо. Тези, които били смятани за доверчиви и лековерни и които му давали пари, по неведоми пътища ставали по-бо¬гати. Но да се върнем на нашия разказ.
Седейки на величествен трон в Делхи, владетелят слушал вестите за придвижването на персийския посланик, които всеки ден неговите придворни му носели. В началото той нищо не разбирал от тях. Тогава свикал съвет.
– Уважаеми – казал той, – този Настрадин трябва наистина да е свят или го направлява Божествената сила. Чували ли сте някога за някой друг, който да се при¬държа към принципа, че човек не трябва да се стреми към парите без благовидна причина, така че мотивите му да не бъдат изтълкувани неправилно?
– Никога да не намалее твоята сянка, о безкрайно продължение на мъдростта – отговорили сановниците. – Съгласни сме с теб. След като в Персия има такива хора, трябва да бъдем нащрек, защото тяхната морална власт над нашето материалистично мироздание е очевидна.
След това от Персия пристигнал пратеник със секретно писмо, в което шпионите на могола докладвали следното: "Настрадин Ходжа е човек, който не заема никакво положение в Персия. Той беше избран за посланик абсолютно случайно. Не можем да разберем защо шахиншахът не беше по-придирчив."
Моголът свикал съвет:
– Несравними са птиците на рая! – казал им той. Ето каква мисъл се прояви в мен. Персийският владетел наслука е избрал човек, който трябва да представлява цялата нация. Това може да означава следното. Той е толкова уверен в качествата на народа си, че за него всеки човек е достатъчно добър, за да изпълни деликатната задача на посланик пред величествения двор на Делхи. Това сочи за степента на съвършенството, за изумителната безпогрешност на интуитивната сила, която е развита сред тях. Ние трябва да преразгледаме нашето желание да нахлуем в Персия, защото такъв народ с лекота ще погълне армията ни. Тяхното общество е поставено на основа, много различна от нашата.
– Прав си, о, най-велики пазителю на границите! -завикали индийските велможи.
Накрая Настрадин пристигнал в Делхи. Той пътувал, яздейки своето старо магаре, обкръжен от ескорт, натоварен с чувалите с пари, които събрал по пътя си. Владетелят, заедно с велможите си, го очаквал. Залата за прием на посланици така била направена, че входът й бил нисък. Затова посланиците винаги трябвало да слязат от конете си и да влязат пеша, създавайки впечатление на посетители. Само равен можел да се появи в присъствието на владетеля, яздейки.
Никога нито един посланик не бил пристигал на магаре и затова никой и нищо не можело да спре Настрадин да мине в лек тръс през вратата, директно към висо¬чайшето възвишение.
Великият могол и придворната му аристокрация се спогледали многозначително.
Настрадин весело слязъл от магарето, обръщайки се към владетеля, го нарекъл Пълна луна и заповядал да донесат сандъците със скъпоценности.
Когато ги отворили и намерили пръстта, всички за момент се вцепенили.
"По-добре да не казвам нищо – помислил си Настра¬дин, – защото каквото и да кажа, това няма да облекчи положението."
И той не произнесъл нито дума. Кралят прошепнал на везира си: "Какво означава това? Какво е това оскърбление към височайшето величие?"
Тъй като не бил в състояние да повярва на това, Ве¬зирът започнал трескаво да мисли. След това представил следното обяснение.
-Това е символичен акт, ваше присъствие – измънкал той. – Посланикът иска да каже, че ви признава за господар на земята. Нима той не ви нарече Пълна луна?
Кралят омекнал.
– Ние сме удовлетворени от това, което ни предлага шахиншахът, защото не се нуждаем от богатство, и оце¬няваме метафизичния фин смисъл на посланието.
– Беше ми заповядано да предам – казал Настрадин, спомняйки си "неотменимата фраза при предаване на дара", която му казали интригантите на Персия, – че това е всичко, което имаме за ваше величество.
-Това означава, че Персия няма да ни отстъпи нито педя от своята земя – прошепнал на краля тълкувателят на знамения.
-Кажи на господаря си, че сме разбрали – усмихнал се владетелят на Индия. – Но има още един въпрос. Ако аз съм Пълна луна, то кой е тогава владетелят на Персия?
– Новата луна – машинално отговорил Настрадин.
– Пълната луна е по-зряла и дава повече светлина от Новата луна, която е по-млада – прошепнал придворният астролог.
– Удовлетворени сме – казал възхитеният индиец. Можеш да се върнеш в Персия и да кажеш на Новата луна, че Пълната луна го приветства.
Персийските шпиони в Делхийския двор веднага изпратили на шахиншаха пълен отчет за тази размяна на думи. Те добавили, че великият владетел е силно впечатлен от визитата и се бои да планира война срещу Персия заради действията на Настрадин.
Когато Ходжа се върнал у дома, шахиншахът го приел пред целия двор:
-Аз съм повече от доволен, приятелю Настрадин -казал той, – от резултатите на твоите необичайни методи. Нашата страна е спасена, а това означава, че повече няма да се налага да се отчитаме за скъпоцен¬ностите или да събираме пари в джамиите. Отсега на¬татък всички ще те знаят с особената титла Сафир – Емисар.
– Но, ваше величество – прошепнал везирът, – този човек е виновен в измяна, ако не и повече! Ние имаме очевидно свидетелство, че той е използвал една от ваши¬те титли при императора на Индия, нарушавайки лоялността, и е навлякъл лоша слава на един от вашите атрибути.
– Да – проехтял шахиншахът, – истина казват мъдреците, че във всяко съвършенство има несъвършенство. Настрадин, защо си ме нарекъл Нова луна?
– Не знаех правилата на дипломатическия етикет – казал Настрадин, – но добре знам, че когато пълната луна започне да намалява, новата луна продължава да рас¬те и великите победи са все още пред нея.
Настроението на владетеля се променило.
– Дръжте Анвар, великия везир – изревал той. – Ходжа! Предлагам ти да заемеш поста на велик везир!
Какво?! – възкликнал Настрадин. – Как бих могъл да приема предложението ви, след като видях какво се случи с моя предшественик?

Един дервиш редовно посещавал в ролята на ученик ежеседмичните сбирки на лъжесуфи, който си Въобразявал, че учи на истинския път. Всякога, когато дервишът се появявал на поредното събрание, той задавал на мнимия суфи нелеп въпрос.
След като дервишът се заял с него неколкостотин пъти, лъжеучителят му се развикал: "Ти идваш тук в продължение на дванадесет години и всичките ти въпроси са абсурдни – само варианти на това, което току-що попита!"
"Да, знам – казал дервишът, – но удоволствието, което получавам, като ви виждам толкова ядосан е единственият ми недостатък."

Един човек дошъл при Бахаудин Накшбанди и казал: 
– Аз съм бил при много учители, изучих много пътища, всеки от които ми донесе много полза и всякакви изгоди. Сеза искам да стана един от твоите ученици, за да мога да пия от извора на знанията и по този начин да стана напреднал на тариката – мистичния път.
Бахаудин, вместо да отговори направо на въпроса му, заповядал да донесат обеда. Когато било донесено блюдото с ориз и печено месо, той започнал да слага пред госта една след друга пълни чинии. След това му дал плодоВе и сладки. После заповядал да донесат още блюда – плодове, салати, сладки. Отначало човекът бил поласкан и тъй като Бахаудин изразявал видимо удоволствие при всяка глътка, която правел госта, той ял колкото може. Когато темпото му се забавило, суфисткият шейх показал признаци на голямо неудоволствие и за да избегне раздразнението му, нещастният човек добросъвестно изял още едно блюдо. Когато той вече не можел да преглътне нито зрънце ориз и в ужасно неудобство се отметнал на възглавниците, Бахаудин се обърнал към него със следните думи:
– Когато дойде да ме навестиш, ти беше толкова пълен с необработени учения, колкото сега си препълнен с месо и ориз. Ти чувстваше неудобство, а тъй като не си свикнал с духовното неудобство в реален вид, ти го интерпретираше като глад за по-нататъшни знания.
Недобро храносмилане на стомаха – това е твоето състояние.

Живял някога в Багдад богат търговец. Домът му бил надежден: той притежавал голямо и малко имение; корабите му с ценни товари пътували до Индия. Наследените от баща си богатства той умножил със собствени усилия, положени на подходящото място в благоприятното време, а също така и благодарение на мъдрите съвети и ръководството на западния крал, както наричали по това време султана на Кордова.
Но изведнъж щастието му изменило. Домът и земята му били превзети от жесток владетел; корабите, на път за Индия потънали, настигнати от тайфун; нещастие сполетяло семейството му. Изглеждало даже че най-близките му приятели са престанали да го разбират.
Тогава той решил да се добере до Испания, за да моли за помощ своя предишен покровител, и тръгнал през западната пустиня. Беди една след друга причаквали търговеца по пътя. Магарето му издъхнало, той самият бил пленен от разбойници и продаден в робство, от което успял да се освободи с много усилия. Лицето на беглеца, изгоряло от слънцето, напомняло щавена кожа. Грубите жители на селата, през които минавал, го прогонвали далеч от домовете си. Само дервишите разделяли с него оскъдната си храна и му давали парцали, за да прикрие голотата си. Понякога му се удавало да си набави малко чиста вода, но по-често се налагало да се задоволява със солена, почти негодна за пиене.
Накрая пристигнал до двореца на западния крал. Но и тук го очаквали неволи. Стражите с ритници прогонвали от портите дрипльото, придворните не искали да разговарят с него. На нещастника се наложило да върши някаква мръсна работа в двореца. Като спестил малко пари, той си купил прилични дрехи, явил се пред главния церемониалмайстор и помолил да бъде допуснат до краля.
Докато търговецът бил близък с монарха, той се ползвал с неговата благосклонност и за това щастливо време бил съхранил чудесни спомени. Но тъй като нищетата и унижението оставили своя отпечатък върху маниерите на търговеца, церемониал-майсторът разбрал, че по никакъв начин този човек не бива да бъде въвеждан при краля, преди да получи няколко урока по светско общуване.
Накрая, три години след като напуснал Багдад, търговецът влязъл в тронната зала на краля на Кордова. Кралят го познал веднага, сложил го да седне на почетно място редом с него и го помолил да разкаже за живота си.
– Ваше величество – казал търговецът, – през последните години съдбата беше много жестока към мен. Лиших се от имуществото си, бях изгонен от наследст¬вените владения, загубих корабите си и окончателно се разорих. Три години ми бяха необходими, за да се добера до вас. През това време понесох всички несгоди, които могат да се случат на човек – умирах от глад и жажда в пустинята, страдах от самота, бях пленен от разбойници, живях сред хора, чийто език не разбирах. Сега съм пред вас и се оставям на вашата кралска милост. Кралят се обърнал към церемониалмайстора: 
-Дай му сто овце и го назначи за придворен пастир. Нека пасе овцете хей на онзи хълм, помогни му да се справи с тази работа.
Търговецът бил леко разочарован от това, че щедростта на монарха се оказала по-малка от това, на което се надявал, и той се оттеглил след полагащото се приветствие.
Когато завел стадото на бедното пасище, което му посочил кралят, овцете се разболели от чума и всичките измрели до една. Неудачният пастир се върнал в двореца
– Е, как са ти овцете? – попитал кралят. – Веднага щом ги изведох на пасището, цялото стадо загина.
Царят извикал церемониалмайстора и казал: ~ Дай на този човек петдесет овце и нека той да се грижи за тях до нови разпореждания. Изпълнен с горчилка и срам, пастирът подгонил новото си стадо към пасището. Животните започнали мирно да пасат, когато изведнъж от гората изскочили диви кучета. Изплашеното стадо се хвърлило към ръба на оврага и загинало в пропастта.
Силно опечален търговецът дошъл при краля и му разказал за поредното нещастие.
– И какво – казал кралят, – този път вземи двадесет и пет овце.
Изгубил всякаква надежда, отчаян, че всичко, до което се докосне, се руши, търговецът отново повел стадото към пасището. Скоро всяка овца родила по две агънца, после още по две и стадото започнало да расте. Последното заплождане било особено успешно: агнетата се родили големи, с красива вълна и вкусно месо. Търговецът разбрал, че за него е изгодно да продава част от овцете си и да купува на по-ниска цена малки и слабички. Той ги охранвал, докато станат силни и здрави като овцете от неговото стадо.
След три години той се върнал в двореца, облечен в скъпи дрехи, за да разкаже за успехите си. Веднага го отвели при краля.
– Можа ли да станеш добър пастир? – попитал кралят.
– Наистина, ваше величество, по някакъв невероятен начин късметът се върна при мен. Сега смело мога да кажа, че делата ми вървят благополучно, макар че любов към работата на пастира все още не изпитвам.
– Прекрасно – казал кралят, – а сега приеми като дар от мен кралство Севиля. Нека всички да знаят, че от днес ти си кралят на Севиля.
С тези думи монархът докоснал рамото му с жезъла си.
Не издържал търговецът и изумен възкликнал:
– Но защо не ме направихте крал веднага, когато дойдох при вас? Нима изпитвахте моето търпение и така достатъчно изпитано от съдбата?
Кралят се засмял:
– Позволи ми да ти кажа, че ако беше получил трона на Севиля в онзи ден, когато поведе към хълма стоте овце, от това кралство и камък върху камък нямаше да остане.

Живяла някога една жена, която била чувала за небесния плод. И го пожелала. Попитала дервиш на име Сабар:
– Как мога да намеря този плод, за да постигна незабавно знанието?
– Най-добрият съвет би бил да се учиш с мен – казал дервишът. – Но ако не правиш това, ще трябва да пътешестваш по целия свят, понякога без почивка.
Тя си тръгнала и намерила друг, Ариф-мъдрия, а след това – Хаким-мъдреца, после Маджуд-безумния, Алим – учения и много други…
Така прекарала тридесет години в търсене. Накрая стигнала до една градина. Там растяло небесното дърво и на един от клоните му висял ярък небесен плод. Около първото стоял Сабар, първият дервиш.
– Защо не ми каза, когато се срещнахме първия път, че ти си пазителят на небесния плод? – попитала го тя.
– Защото ти не би ми повярвала. Освен това дървото дава плод само веднъж на тридесет години и тридесет дни.

Някакъв владетел отишъл веднъж в гората и там срещнал един мъдрец. След като си поговорили, той бил поразен от неговата мъдрост и праведност и изразил желание да му окаже честта да приеме неговия дар. Мъдрецът отказал с думите:
– Плодовете на тази гора са ми достатъчни за храна. Чистите потоци, спускащи се от планините, ми дават вода за пиене. Кората на дърветата ми дават покрив. Планинските пещери ми служат за убежище. За какво ми е да вземам подаръци от теб или от когото и да било другиго?
Владетелят отговорил:
– Просто за да ми доставиш удоволствие. Моля те, ела с мен в града, в двореца ми и вземи нещо от мен.
Той дълго убеждавал мъдреца, който най-накрая се съгласил да изпълни желанието му и отишъл с него в двореца му.
Преди да предложи подарък на мъдреца, владетелят започнал да се моли:
– Господи, дай ми още деца, дай ми още богатства.
Господи, дай ми още територии. Господи, съхрани тялото ми в добро здраве…
Без да го изчака да приключи с молитвата си, мъдрецът станал и спокойно излязъл от стаята. Виждайки това, владетелят се смутил, догонил го и на висок глас казал:
-Тръгваш си, без да си взел даровете ми?
Мъдрецът се обърнал и казал:
– Не вземам от сиромаси. Ти самият си просяк, как би могъл да ми дадеш нещо?

Веднъж един учител бил в голям град и като се върнал, казал: "О, аз съм преизпълнен с радост, аз съм преизпълнен с радост! Това беше толкова забележително Възвишено, в присъствието на Възлюбения!" Тогава неговият ученик си помислил: "Там са били възлюбеният и възторгът; колко хубаво! Трябва да отида и да видя ще успея ли да ги намеря." Той пресякъл града, върнал се и казал: "Ужасно! Колко ужасен е светът! Сякаш всички са готови да си прегризат гърлата един на друг. Ето какво видях. Не чувствах нищо освен потиснатост, все едно режеха тялото ми на парченца." "Да – казал учителят. -Ти си прав." "Но обясни ми – казал ученикът – защо ти беше толкова възторжен, след като се върна, а аз се разкъсвам на парчета? Не мога да понеса това, толкова е ужасно." Учителят казал: "Ти не си вървял в същия ритъм, в който пресякох града аз."

Веднъж се случило следното. Една жена се съдила с Настрадин Ходжа. Той яростно отричал всичко. Накрая съдията попитал:
– Кажи само едно нещо, Настрадин. Спал ли си с тази жена?
Настрадин отговорил:
– Не, ваша светлост, не съм мигнал.

Веднъж в Китай имало голям празник, на който се събрал много народ. Там имало един кладенец, който не бил заграден и в него паднал човек. Той викал силно, но празникът бил толкова голям, било толкова шумно, че никой не го чул. В това време един бхикша – будистки монах, се приближил до кладенеца, защото искал да пие. Монахът погледнал надолу и видял човек, който викал, плачел и нареждал: "Пожали ме, спаси ме по-скоро!"
Абхикшата отговорил: "Никой не може да спаси никого другиго. Това е казал Буда: бъди сам на себе си светлина! Никой не може да спаси никого – това е невъзможно. Не очаквай такова нещо! Нещо повече, Буда е казал, че всеки човек трябва да преживее своята карма. Ти трябва да си извършил някакви грехове в миналото и сега трябва да страдаш – така че страдай си спокойно. И няма какво да викаш и да Вдигаш толкова шум – като викаш и плачеш, ти заработваш нова карма."
Човекът му казал: "Първо ме спаси и след това аз с удоволствие ще изслушам твоята проповед. Сега просто не съм в състояние да те слушам!"
Но бхикшата продължил нататък, защото Буда е казал: "Не се намесвай в чуждата карма."
След това се приближил монах конфуцианец. Той надникнал в кладенеца и човекът отново завикал: "Спаси ме! Умирам, а изглежда, че никой не чува!" Монахът отговорил: "Конфуций е бил прав: той е казал, че всеки кладенец трябва да е обкръжен със стена. И не се вълнувай, моля, ние ще създадем огромно движение! Ние ще променим цялото общество, ние ще заставим правителството да построи стена около всеки кладенец! Не се безпокой!"
Човекът от кладенеца отговорил: "Дотогава ще съм ритнал камбаната. И каква полза ще имам от това, след като аз вече съм паднал!"
Конфуцианецът казал: "Това няма голямо значение, лич¬ността изобщо няма голямо значение. Личностите идват и си отиват – цялата работа е в обществото. Но ти можеш да умреш, утешавайки се, че това няма повече да се повтори с никого! О, Конфуций – той е велик Реформатор!"
След това към кладенеца се приближил християнски мисионер. Той също надникнал Вътре и още преди човекът да отвори уста да закрещи, той си отворил чантата и се оказало, че там има кофа и въже. Тъй като християнският мисионер е готов да служи на човека много преди да му бъде поискано, а нещастникът наистина вече се уморил и си мислел: "Край, това е краят ми; и това ми били религиозни хора!" Християнският мисионер му хвърлил въжето с кофата и извикал: "Дръж! Ще те извадя!"
О, колко благодарен бил човекът! Като се измъкнал, казал: "Ти наистина си единственият религиозен човек!"
А християнският мисионер отговорил: "Не се заблуждавай! При нас е казано: докато не станеш слуга на най-последния от нас, няма да постигнеш Божието царство! Затова запомни добре: отново и отново падай в кладенеца и научи и децата си да падат в кладенеца Тогава ние ще можем отново и отново да ви спасяваме, защото как иначе ще попаднем в рая, ако вие престанете да падате?"

Рьокан, майстор на дзен, живеел скромно в малка либа в подножието на планината. Веднъж привечер там влязъл крадец, но само за да установи, че няма нищо за крадене. Като се върнал, Рьокан заварил крадеца.
-Ти наистина си изминал дълъг път, за да ме навестиш – казал той на крадеца, – не трябва да си отиваш с празни ръце. Ето, вземи като подарък дрехите ми.
Стъписаният крадец взел дрехите и хукнал да бяга. Рьокан седял гол и гледал луната.
"Горкичкият – размишлявал той, – как бих искал да му подаря тази прекрасна луна!"