Двама благочестиви и достойни души заедно влезли в джамията.
Първият събул обувките си и ги оставил до входа на джамията. Другият свалил своите и като ги сложил внимателно с подметките една към друга, влязъл вътре.
Това събитие предизвикало спор между другите благочестиви и достойни хора, които седели на входа. Те решили да изяснят кой от двамата е постъпил по-добре. "Човекът влезе в джамията бос, – казал един от тях, – така че не беше ли по-добре да остави обувките си зад вратата?" "Ние не отчитаме едно: той може да е взел обувките си, за да му напомнят те за свещеното място, за дължимото смирение" – възразил друг.
Когато тези души излезли след молитва, били обси¬пани от въпросите на околните, разделени на две партии.
Първият казал: "Аз оставих обувките си до вратата по много обичайна причина: ако някой беше поискал да ги открадне, той би имал възможност да се пребори със своето изкушение и по този начин да спечели заслуга.
Слушателите били възхитени от благородния начин на мислене на този човек, който толкова малко се грижел за своята собственост, отдавайки се на волята на случая.
В това време вторият обяснил на своите привърженици: "Аз взех обувките със себе си, защото, ако ги бях оставил на улицата, те биха могли да събудят съблазън 6 душата на някой човек. Този, който би се поддал на изкушението и ги беше откраднал, щеше да ме направи свой съучастник в този грях." Мъдростта и благородството на този човек предизвикали възторга на всички, които го слушали.
Но още един човек, който присъствал сред тях и който бил истински мъдрец, възкликнал:
– 0, слепци! Докато вие тук се предавате на възвишени чувства, като се развличате един друг с примери за благородство, се случи нещо реално.
– Какво се случи? – попитали всички като един.
– Никой не беше изкушен от обувките – продължил мъдрецът, – никой не беше освободен от изкушението на обувките. Предполагаемият грешник не мина покрай тях. Вместо това в джамията влезе друг човек. Той изобщо нямаше обувки, така че той не можеше нито да ги остави навън, нито да ги внесе вътре. Никой не забеляза поведението му. А той самият най-малко мислеше за това, какво впечатление прави на тези, които го гледат или не го гледат. Но е благодарна реалната му искреност, неговите молитви днес в тази джамия по най-непосредствен начин помогнаха на всички потенциални крадци, които или можеха да откраднат обувките, или можеха да се справят, като устоят пред изкушението.
Нима още не сте разбрали, че практиката на поведение, опиращо се на съзнанието, колкото и прекрасна да е сама за себе си, губи ценността си, когато разбереш за съществуването на истински мъдреци?

Целият свят бил потресен и очарован от чудото на Изхода. Името на Мойсей било на устата на всички. Вестта за великото чудо достигнала до мъдрия цар Арабистан. Царят призовал най-добрия си живописец и му заповядал да отиде при Мойсей, да нарисува и да донесе картината с облика му. Когато художникът се върнал, царят събрал всичките си мъдреци, изкусни в науката физиогномика, и им предложил да определят характера на Мойсей по портрета, неговите свойства, наклонности, навици и в какво се таи чудната му сила.
– Господарю! – отговорили мъдреците. – Този облик принадлежи на жесток и високомерен човек, алчен за облаги, обладан от властолюбив и от всички пороци, които съществуват в света.
Тези думи предизвикали възмущението на царя:
– Как! – възкликнал той. – Възможно ли е човек, чиито дивни подвизи се носят по цял свят да бъде такъв?!
Завързал се спор между художника и мъдреците. Художникът твърдял, че е нарисувал облика на Мойсей напълно точно, а мъдреците настоявали, че характерът на Мойсей, определен от тях по този облик, е безпогрешен.
Мъдрият цар Арабистан решил сам да разбере кой от спорещите е прав и лично се отправил към станата на юдеите.
Още при първия си поглед царят се убедил, че обликът на Мойсей е безукорно предаден от художника. Влизайки в шатрата на Божия човек, Арабистан преклонил коляно, поклонил се доземи и разказал за спора между художника и мъдреците.
– Отначало, преди да видя лицето ти – казал царят, – си помислих: трябва художникът да е нарисувал лошо облика ти, тъй като мъдреците ми са много опитни в науката физиогномика. Сега се убеждавам, че тези хора са абсолютно нищожни и че мъдростта им е суетна и нищожна.
– Не – отговорил Мойсей, – това не е така: и художникът, и физиогномистите са доста изкусни хора; и единият, и другите са прави. Нека ти е известно, че всички пороци, за които са говорили мъдреците, действително са ми присъщи по природа и може би в още по-голяма степен от това, което те са видели в портрета. Но с непрестанни и напрегнати усилия на волята аз се борих с пороците си, преодолявах ги и ги потисках у себе си, докато всичко противоположно на тяхне стана моя втора природа. И това е моята висша гордост.

Някога живели двама мъдреци. Единият от тях се заблуждавал, но много хора вярвали, че той е велик човек. Вторият бил истинска съкровищница на висшето знание. Много хора вярвали и в него.
В резултат на стихийно бедствие и двамата мъдреци, заедно с последователите си се изправили пред съда на ангелите, които определят по-нататъшното местонахождение на човешките души.
Ангелите разпитали всеки. След това обявили, че последователите на първия мъдрец ще отидат с него в ада, а обществото на втория ще го съпроводи в рая.
Мъдреците и всички събрани души били в недоумение. Те попитали ангелите: "На какво основание е изнесено такова решение?"
Ангелите отговорили: "И двамата мъдреци и учениците им са вярващи. Но първият, въобразявайки си, че вярва в нещо висше, в действителност е вярвал само в себе си. Последователите му не биха били негови ученици, ако са нямали вътрешно желание да се прекланят пред него. Вторият мъдрец е вярвал само в истината. Неговите последователи са били свързани с него само защото вътрешно са търсили не него, а истината.
Съществуването след смъртта не е нищо друго, освен обитаване на истината. Ако законите й бяха установени от хората, историята щеше да е друга. Но това е реалността, а не теорията, затова нашето решение е неизбежно."

Един отшелник искал да се подвизава в мълчание, но като не се доверявал на себе си, търпеливо и здраво си завързвал устата. Веднъж той видял на ръба на урвата дете, но не успял да свали своята сложна превръзка, за да предупреди за опасността. Когато се разбързал, детето вече било отнесено от потока.

Веднъж един цар известил придворните си за предстоящ обяд, на който ги кани. Той обаче не обявил кога именно ще се състои този обяд, а ги помолил да бъдат готови, да откликнат на първия зов. Едни от придворните, по-умни, си помислили, че царят не страда от липса на време, за да се приготви за обеда и затова могат да бъдат повикани във всеки един момент. На това основание, без да отлагат нито за миг, те се погрижили да могат да се явят на царския обяд в приличен вид. Други, не толкова умни, отсъдили, че обяд без специални приготовления няма, така че те все ще успеят да се погрижат за костюма си. Междувременно поканата била отправена напълно неочаквано.
Първите се зарадвали на своята предвидливост и се явили пред царя в подобаващ вид, В резултат на което били допуснати до обяда. Вторите били принудени да се явят В неприличен вид и за наказание им се наложило да гледат как другите обядват.

Веднъж при Буда дошъл знаменит учен с много въпроси. Буда го изслушал и казал:
– Ще отговоря, но трябва да почакаш една година. Това е моето условие и обещание: след година ще отговоря.
-Добре-съгласил се ученият.
В този момент седящият под едно дърво ученик на Буда се разсмял. На дошлия с въпроси му докривяло.
– Какво става? – попитал ученият. – Той защо се смее?
– Питай него – отговорил Буда.
– На какво се смееш?
– Буда е лъжец, той излъга мен, но аз се смея, защото той и теб ще излъже. Той каза същото и на мен: изчакай една година в мълчание, отхвърли мислите, нека мисли¬те да изчезнат, а след това питай. Но като изчезнат мислите, как смяташ да питаш? Няма да останат никакви въпроси! Ето затова се смея: той те лъже. Ако наистина искаш да питаш, питай сега, иначе никога вече няма да можеш да попиташ.
– Това е моето условие – повторил Буда. – Ако попиташ след година, ще отговоря. Ако не попиташ, няма да отговоря.
След година Буда попитал този човек:
– Е, какво ще кажеш? Останаха ли ти въпроси?
Ученият прихнал да се смее и накрая казал:
разбрах защо тогава се смееше твоят ученик. Въпросите изчезнаха!

Веднъж един баща изпратил сина си в гората по работа. А синът казал:
– Татко, как ще се справя сам там? Та аз нищо не знам.
– Нищо, иди – му казал баща му, – нуждата учи на всичко.
Тръгнал той. Но ето че шейната му се счупила в гората. Спомнил си той думите на баща си, че нуждата учи на всичко и започнал да вика:
-Нужда-а!
А тя му отговаряла:
-А-а!
Чакал той, чакал, викал, викал, но никой не му се притекъл на помощ. Тогава слязъл, криво-ляво сам поправил шейната, пристигнал при баща си и казал:
– Излъга ме ти, тате: нуждата не дойде да ми помогне.
-А как се справи тогава? -Ами така, криво-ляво.
– Именно това, че криво-ляво си се справил, показва, че нуждата ти е помогнала.

Дошли веднъж при преподобния Антоний няколко монаси с молба да им даде съвет за спасение на душата. Той им казал:
– Вие нали знаете на какво ни учи Христос в Евангелието. Това ви е достатъчно.
Но тъй като те продължили да настояват да им преподаде някакво наставление, той казал:
– Изпълнявайте, каквото е заповядал Спасителят:
"Ако те ударят по дясната буза, подложи лявата."
Те отговорили, че нямат достатъчно сили за това.
– Ако и това не можете да направите – продължил
той, – най-малкото не отговаряйте на злото със зло.
Те обяснили, че и това е над свръхсилите им. Тогава преподобният се обърнал към ученика си и казал:
~ Иди им приготви нещо да хапнат. Виждам, че са доста слаби.
А на тях казал:
~Ако не можете да изпълните нищо от казаното от мен, то какво още да ви кажа? Вие по-скоро се нуждаете от молитви, които да помогнат на слабостта ви, отколкото от каквито и да е съвети.

Веднъж един ученик попитал дзенмайстора Ма Дзи: 
– Водата няма кости, но тя с лекота държи кораб, тежащ хиляди тонове. Как става това?
-Тук няма вода и няма кораб. Какво трябва да обясня? – попитал Ма Дзи.

Един човек попитал учителя Ли Дзи:
– Защо цениш празнотата?
– Няма нищо ценно в пустотата – отговорил Ле Дзи и прдължил. – Раотата не е в названието. Няма нищо по-добро от покоя, няма нищо по-добро от празнотата. В покоя, в празнотата намираш своя дом, в стремежа си да вземеш губиш своя дом. Когато нещата тръгнат на зле, няма как да върнеш предишното, играейки си на милосърдие и на справедливост.