Веднъж Съвършеният се намирал в Магадха, в едно село. По това време петстотин плуга на брамина Казибхарадвага били впрегнати, тъй като било настъпило време за сеитба. Рано сутринта Съвършеният, като взел чашата си, тръгнал към мястото, където се трудел браминът Казибхарадвага. По това време той разделял храната. Съвършеният се приближил и застанал настрана. Браминът, като видял, че Съвършеният стои, сякаш проси подаяния, му казал:
– Аз, о, страннико, ора и сея. Като изора и посея, аз се храня. И ти, о страннико, би трябвало да ореш и се¬еш, и след като си изорал и посял, да се храниш.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора, и посея се храня.
– Само че не виждаме нито ярема, нито плуга на достопочтения Гаутама, не виждаме нито воловете му, нито сеялката.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора и посея се храня.
Тогава браминът се обърнал към Съвършения с думите:
-Ти се нарече орач, но никой не те е виждал да ореш. Кажи ни как и с какво ореш, разясни ни това.
И отговорил Съвършеният:
– Вярата е семето, покаянието – дъждът, разбирането – моят плуг и моят ярем, смирението – окът на моя плуг, разумът – юздите, дълбокото размишление – моята сеялка.
Аз пазя тялото си, внимавам за думите си, умерен съм в храната, аз знам истината и с нея плевя плевелите. Любовта е моето избавление, аскетизмът – моето Впрегатно животно. То ме носи към Нирвана, носи ме, без да се връща назад, без мъка по напуснатото място.
Когато е изорана моята нива, тя носи плодовете на безсмъртието. Като изореш тази нива, ще се избавиш от страданието.

Веднъж в обора на орача влязъл лъв, разкъсал една крава и я изял, но не си отишъл, а останал там да си почива. През нощта орачът решил да провери дали в обора му всичко е наред. Без да светва лампите, той забързал към двора, влязъл в обора и като напипал лъва, започнал да го гали по гърба. Лъвът си помислил: "Двуного магаре! Ако знаеше кого галиш! Би ли посмял да направиш това на дневна светлина? Ако ме беше видял през деня, би ти се спукала жлъчката от страх."

Веднъж на Настрадин Ходжа се присънило, че е в рая. Наоколо красота! Тиха долина, птиците пеят, слънцето изгрява – а той е сам под едно дърво. Вярно че скоро започнал да усеща глад, а наоколо – ни душа! Райска самота! Никой не пречи! Само че скоро съвсем му омръзнало и извикал: "Ей! Уважаеми! Има ли някой тук?!" И му се явил много красив човек, който му казал: "На твоите услуги съм, нека да бъда слуга за теб! Каквото и да заповядаш – всичко ще изпълня!"
Настрадин като за начало помолил за храна и за миг я получил. Каквото и да поискал – всичко наистина се осъществявало веднага! Вече се нахранил, напил, наспал! Какво още да си поиска? Поискал красива жена и на мига му доставили небесна дева. И легло с лебедов пух.
Така продължавало няколко дни. Но дълго много хубаво – вече не е хубаво! Всичко било твърде прекрасно и твърде по много. Ходжа не можел да изтърпи повече. Започнал да желае някакво нещастие. Приискало му се напрежение, труд, тъй като цял живот не бил оставал без работа, без нещо, заради което хората се безпокоят. Всичко било непоносимо блажено.
Тогава извикал онзи, който изпълнявал желанията му, и му казал: "Не! Стига! Това вече е прекалено! Иска ми се някаква работа. Знаеш ли, страшно ми омръзна да стоя просто така с празни ръце."
И този, който всичко изпълнявал, му отговорил: "Мога да направя всичко, освен това: тук е невъзможна каквато и да било работа. Готов съм да дам всичко, каквото пожелае душата ти. А и за какво ти е работа?"
Настрадин Ходжа казал: "Омръзна ми! Разбираш ли?! Омръзна ми! По-добре ме спуснете в ада, ако тук няма никаква работа!"
Този, който всичко изпълнявал, се смял до изнемога и накрая казал: "А ти къде мислиш, че се намираш?"

Имало един трудолюбив старец в Скит, който се натоварвал физически, но бил разсеян в помислите си. Той отишъл при ава Йоан Колов и го попитал за забравянето. Чул думите му и се върнал обратно в килията си, но забравил какво му е казал Йоан. Той отново отишъл да го попита и чул същите думи. Върнал се в килията си, и отново забравил думите. По този начин многократно, като си тръгнел, губел чутото, като го забравял. След това при нова среща със стареца казал:
– Знаеш ли, ава, аз отново забравих какво ми каза ти.
Но не дойдох пак при теб, за да не те безпокоя.
А ава Йоан му казал:
– Иди и запали светилник.
Запалил той. И ава му казал още:
-Донеси и други светилници и ги запали от него. Той направил и това. Тогава Йоан казал на стареца:
– Нима светилникът търпи нещо, когато от него се палят други светилници?
Онзи отговорил:
-Не.
На което ава казал:
– Така е и с Йоан. Дори и целият Скит да идва при мен, не би ме възпрепятствал в Божията благодат. Затова, когато искаш, идвай, без изобщо да му мислиш.

Когато Дзи Ци от Нинбо се разхождал из планината Шан, видял огромно дърво, което отдалеч изпъквало сред всички останали. Под разкошната му корона можели да се скрият цели хиляда карети.
– Какво е това дърво? – възкликнал Дзи Ци. – По всяка вероятност то не е като другите.
Той погледнал нагоре и видял, че клоните на това дърво са толкова криви, че от тях не могат да се направят нито стълбове, нито греди. Като погледнал надолу към могъщия му корен, видял, че той е толкова извит, че от него не може да се направи ковчег. Ако близнеш едно негово листенце, устата ти се сгърчва от горчивина. Ако вдъхнеш разпръскваната миризма, три дни ще ходиш като замаян.
Дзи Ци казал: "Ето едно негодно за нищо дърво, затова е израсло толкова огромно. Сега разбирам защо най-светлите хора на света са направени от материал, от който никой няма нужда!"

Събрали се хората, за да се хвалят със силата си. Кой показвал мощта на мускулите си, кой се хвалел с украса от диви зверове, трети виждали силата в якостта на черепа, четвърти – в бързината на краката -така били възхвалявани всички части на тялото. Но един си спомнил за сърцето, останало без похвала. Замислили се хората как да отбележат силата на сърцето. Един новодошъл казал: "Вие говорите за всякакви състезания, но забравихте за едно, близко до сърцето човешко – състезание по великодушие. Нека вашите зъби, юмруци, черепи да останат малко на спокойствие, нас мерете по великодушие. То ще ускори пътя на сърцето към огнения свят."
Трябва да си признаем, че хората силно се замислили, защото не знаели как да проявят великодушие. Така явленията на любовта останали необсъдени, защото даже и вратите към нея не влезли в състезанията на силите. Право е, ако е намерено великодушие, то и любовта ще запалят огньовете на сърцето.

Трима пътници видели небето. На единия му се видяло зърнесто, на другия – мъничко, а на третия – огнено. Но първият си замърсил очите, вторият измръзнал, а третият имал светло и топло място да пренощува. Така народът разбрал трите същности и мъдро ги охарактеризирал. Не се побоял пътникът от огненото небе и огънят го опазил сред тъмнината.

Някога живял един човек. Той бил много беден, живеел в нищета, бил задлъжнял много, а нямало с какво да си върне дълговете. И тогава избягал. Добрал се до една пустиня и там намерил ковчеже със скъпоценности и чисто огледало. То лежало върху скъпоценностите, скривайки ги. Като видял това, беднякът много се зарадвал.
Вдигнал огледалото и видял в него човек. Изплашил се той и като долепил ръце в молитвен жест, казал: "Мислех, че ковчежето е празно, че в него няма нищо. Изведнъж се оказа, че в него се намирате вие, господарю! Не ми се сърдете!"

Цар Хуан Гун четял книга в двореца си, а на входа му майсторът колар Бян правел колело. Като оставил настрана чука и длетото, майсторът влязъл в залата и попитал:
– Осмелявам се да полюбопитствам какво чете господарят.
-Думите на мъдреците-отговорил Хуан Гун.
– А тези мъдреци живи ли са? – попитал майсторът.
– Не, умрели са отдавна.
– Значи това, което чете господарят, е всичко на
всичко обвивката на душите на древните хора.
– Как смееш ти, нищожен майстор колар, да разсъждаваш за книга, която чета аз – единственият сред хората? Ако имаш какво да кажеш, говори, ако не – ще се простиш с живота си на мига!
Вашият слуга съди за това по своята работа – отговорил коларят. – Ако работя, без да бързам, не срещам трудности, но колелото, което се получава, не е трайно. Ако бързам твърде много, ми е трудно и колелото не пасва. Ако обаче нито бързам, нито се бавя, тогава ръцете ми все едно сами правят всичко необходимо, а сърцето им откликва. Това не мога да го обясня с думи. Тук има някаква тайна, но аз не мога да я предам даже на собствения си син, а и той не би могъл да я вземе от мен. Ето защо, след като съм работил седем десетилетия и съм доживял дълбока старост, аз все още майсторя колела. Сигурно и древните хора са умрели, без да разкрият своята тайна. Излиза, че това, което господарят чете, е обвивката на душите на древните хора.

Един велик хасидски майстор винаги държал книга до себе си и не разрешавал на никого да се докосва до нея. Когато наоколо нямало никой, затварял прозорците и вратите и хората си мислели: "Ето, сега той чете." А когато имало някой, оставял книгата настрани. И забранявал да я пипат. Естествено, всички се заинтригували.
Когато умрял, първото нещо, което направили учениците му, е да се нахвърлят на книгата, забравили за стария майстор. Той бил мъртъв и никой вече не можел да им забрани да я разгледат. А книгата трябвало да съдържа нещо значително. Учениците обаче много се разстроили. Само една страница била изписана, а всички останали – празни. И на тази страница имало само едно
изречение, което гласяло: "Когато успеете да направи¬те разлика между обвивката и съдържанието – вие ставате мъдри."